Сбогом, свобода!

Тъй като не беше достатъчно да се осъждат с глоби журналистите, които пишат негативно за хомосексуалните, и тъй като следенето на интернет и мобилния трафик е недостатъчна мярка за опазване на обществения ред, уважаемите министри са направили нова стъпка към сигурния свят на комунизма (в който, разбира се, „нямаше престъпления“).

„Труд“: Пишеш срещу гейове, влизаш в затвора.

В сегашния Наказателен кодекс (НК) също имаше подобен текст, който обаче криминализираше само подбудителите към расова дискриминация. Сега затвор заплашва и журналистите, проповядващи всякакви признаци на дискриминация, установени в закон или международен договор. Според българския Закон за защита от дискриминация тя може да бъде полова, религиозна, образователна, по политическа принадлежност, увреждане, семейно положение, сексуална ориентация или имуществено положение.

Това означава, че авторите на публикации, обидни за гейовете, възрастните хора, неграмотните, бедните или богатите, могат да се озоват зад решетките. Хора, работили по проекта, разясниха пред “Труд”, че няма да е достатъчно някой да изпише във вестник “бабички”, за да влезе в затвора. Друг въпрос е, ако публикация съдържа обидни квалификации за пенсионерките като “вредни бабички” или “червени бабички” (където имаме едновременно политическа и възрастова дискриминация), предположиха спецове.

Съответно, ако аз утре напиша в блога си, че старите хора са мрънкащи и глупави, мога да получа глоба в размер на 5000-10 000 и да бъда вкаран в затвора до 4 години. Защото, нека не забравяме, съвсем скоро ще се приеме закон (ако не е приет вече?), че блоговете са медии, т.е. и те спадат към масовите средства за комуникация. Ако напиша, че евреите са масонска група, управляваща света (което може да е пълна глупост, но е мое право да съм глупав!), няма да ми се размине също, ако някой подаде сигнал срещу мен – защото аз накърнявам тяхното достойнство и създавам внушение, че са вредна етническа група. Ако напиша за гейовете, че са мъже-путки (което не бих написал, разбира се, но, отново, си е мое право да съм простак), глобата не ми мърда.

Та, предлагам да направим едно хубаво и пищно погребение и опело на свободата на словото, която и без това след неуспеха на протеста срещу шпиониране на джиесемите и интернет получи кървящи рани. Нека да я изпратим и да блейнем в един глас към овчаря, който чакаме да ни поведе по своята си пътека и с неговите си кучета пазачи към благоденствие, братство и равенство. И, забравих, най-вече сигурност.

Сега сериозно – с безспорно много умния и обществено полезен активист Stalik водихме дебати (в блога му и във Фейсбук) доколко свободата на словото си заслужава да бъде ограничавана, заради случаи като тези – статия във в. „Уикенд“ и статия във в. „Галерия“.

Моята теза бе, че естествените права на човека, формулирани при епохата на Просвещението, гласят, че човек се ражда свободен и никой няма право да му налага каквито и да е ограничения. Тъй като това обаче би довело до „война на всеки срещу всеки“, формата на Обществения договор (на основата на който е основана съвременната Държава) всеки преотстъпва част от свободите си, за да получи защита и за да се запази общото благо. В този смисъл, ограничаването на свободата на словото е оправдано и необходимо зло, за да не се стигне до втори овластен нацизъм и расизъм. НО – това ограничаване на свободата на словото си остава зло, защото нарушава базисния принцип, че човек се ражда свободен – и затова следва да се прилага само в крайни (наложителни) случаи, заплашващи с прояви на насилие и тежък психически тормоз. Сталик ми отговори (с изчерапателно цитиране на международни и национални законови разпоредби и харти), че човешкото достойнство е толкова висш приоритет, че оправдава частичното нарушаване на свободата на словото. Сталик подчерта, че практиката е внесла поправки в Просвещенеските идеи за естествените права за свобода на човека, за да може да се запази бзопасността на народа.

Препъни-камъкът: къде теглим чертата? Как очертаваме границата на „доспустимо негативно мнение, изразено в публичното пространство“ и „недопустимо негативно мнение“? Как ще отсеем кое е приемлива дискриминация и кое – неприемлива?

Според мен това е много хлъзгав склон и фактът, че Комисията за Защита от Дискриминация (КЗД) осъди два жълти вестника, неподписали Етичния кодекс на български медии, че насяват хомофобски внушения в своите читатели, е безумие. Нямам против да се цензурират статии и книги, призоваващи към прочистване на народа от гейове, евреи и цигани, но да осъдиш НЕЗАВИСИМ ВЕСТНИК, че изразява негативно отношение към хомосексуалните – това е прекалено, за Бога!

В споровете ни със Сталик аз направих аналогия с едновремешната БКП и как тя е репресирала хомосексуалните със същата презумция, че вредят на обществото. Сталик посочи, и не без основание, че БКП е оправдавала действията си на въз основата на трезви разсъждения, а с идеологически аргументи. Но тук отново има препъни-камък: наистина ли някой вярва, че Държавната власт е защитена от опорочаване? Наистина ли Сталик не вижда някъде в далечното бъдеще как някоя власт може да използва цялата целесъобразна цензура на словото и действията като инструмент, за да потисне обществото по начин, който му е изгоден? Разделението на властите (крайъгълен камък на съвременните демокрации) е формулирано от Просвещенците с разбирането, че властта винаги може да се поквари и затова не бива да й се дава прекомерна власт (а трябва другите две власти да уравновесяват покварената).

Мисля, че мога спокойно да приложа и пример за злоупотреба с целесъобразното ограничаване на свободата на словото, и то валидна злоупотреба и днес, в 2010 година! В редица европейски страни отричането на явлението Холокост е забранено и подсъдно. Дали е имало Холокост или не, аз не мога да кажа, но това да бъдеш осъден и репресиран, защото си изразил МНЕНИЕ за историческо събитие, е абсурдно. Противоречи на всякакви принципи за запазването на свободната воля и свободното мнение, което е основната защита на демокрацията! Вижте в кои страни как се третира отричането на Холкоста (по данни от Уикипедия).

• Австрия – наказва се с 6 месеца до 20 години лишаване от свобода;
• Белгия – наказва се до 1 година лишаване от свобода;
• Чехия – наказва се от 6 месеца до 2 години лишаване от свобода;
• Германия – наказва се от 1 месец до 5 години лишаване от свобода;
• Франция – наказва се от 1 месец до 2 години лишаване от свобода;
• Израел – наказва се от 1 до 5 години лишаване от свобода;
• Италия – наказва се от 3 до 4 години лишаване от свобода;
• Литва – наказва се от 2 до 10 години лишаване от свобода;
• Полша – наказва се от 3 месеца до 3 години лишаване от свобода;
• Румъния – наказва се от 6 месеца до 5 години лишаване от свобода;
• Словакия – наказва се от 1 месец до 3 години лишаване от свобода;
• Швейцария – наказва се от 1 година до 15 месеца лишаване от свобода;

Сещам се и за друга потенциална злоупотреба: забраната на религиозното изразяване, изразяваща се в обсъжданите (може би и на места приети) забрани или данъци за носенето на мюсюлмански забрадки! И това ми било свобода за всички.

В хода на един разговор по темата, мой приятел, свободолюбиво и мислещо момче, ме обвини в тоталитарна параноя. Може би е прав, трябва да оставя вероятност наистина да пресилвам възможните последствия от все по-ограничаващите законодателства. Възможно е обаче наистина тази тенденция на репресиране на свободното слово (в европейски и азиатски мащаб, Щатите май се държали още) да ни води към далечен социализъм или друга форма на репресираща демокрация. За мен силното ограничаване на свободата на публично изразеното мнение (както е според измененията в Наказателния кодекс) е поставяне на рамки на мислене. Защото ако имаш 20 възможни пътя пред теб, но 8 са ти забранени, това не ти ли поставя рамка на пътя? А ако в бъдеще, с оглед на целесъобразността, ти забранят още 2?

Малко се притеснявам. Скоро няма да мога да пиша в блога си (почти официално призната публична медия) без да се замислям за цензурните изисквания и солените глоби.

Моля, коментирайте.

„Това ли ви е патриотизмът??“

Статията не е моя – но е много добра и твърде точна, като никога се подписвам под всяка дума на Лонганлон! Пускам в блога си без позволението на автора, но ако той има нещо против, в което се съмнявам, ще го махна веднага 🙂

Добра работа, Лонганлон!

България на три планети, фланелка с хановете, да мразиш турците и като се напиеш да пееш македонски песни – това ли са патриотизмът и родолюбието според вас?

Понякога, макар и не много често, успявам със статия да напипам някое особено болно място у обществото (или поне тва общество, което чете този блог), за което болно място не съм и подозирал до тогава. Така например безспорно привлекателните дини се оказаха емблема на лицемерието на учудващо много мъжки екземпляри, които се правят на толкова анти-чалга и ърбън пичове,че стават смешни и жалки, обявявайки перфектно направените руси кукли за грозни, с което само потвърждавати истинността на баснята за киселото грозде.

Настоящето пък ми предостави нов пример за изучаване. Онзи ден споменаването на факта, че Време разделно е роман, написан по поръчка на БКП за да оправдае насилственото преименуване на българските турци и да насади омраза към тях (wiki), както и личното ми мнение, че това е най-гнусната книга, която съм чел, предизвика доста … откровени реакции на хора, на които текстът ми успя да разклати чувството за национална идентичност, уповаващо се не на любов към родината, а най-вече на виждането за неизменна национална преебаност и яростна омраза към някого.

Героичният патриотизъм на преебаните

Опитът ми да кажа, че историческите събития  (дори тези по времето когато Османската империя е владеела страната ни) всъщност не са филм на ужасите, а реалните хора (дори и турци) рядко са приказно жестоки злодеи,  които ядат бебета на закуска, бе приет като лична обида от някои. Явно виждането, че българите сме най-преебаният народ във вселената – най-много сме страдали, най-дълго и най-мъчително – е свещено за патриотизма на много хора. Свещено, защото не подлежи на обмисляне и обсъждане, а който каже нещо различно – той не просто греши – той ОСКВЕРНЯВА българската национална идентичност!!!

Това се отнася и до героите на националноосвободителната ни борба. Герой може да станеш, само ако умреш. При това, най-добре е да умреш съвсем безсмислено, в акт на тъпа жертвоготовност, без да постигнеш нищо. Т.е. за да си герой не трябва да си преборил някого, а трябва да са те преборили тебе – защото само така си част от свещеното виждане за преебания народ – един преебан герой, когото всички почитат. Тези, които са успели да  направят нещо полезно за България и не са преебани,  никой не ги почита – те не могат да бъдат герои. А който твърди, че да умреш безсмислена смърт не е геройско, ОСКВЕРНЯВА българската национална идентичност!!!

И тъй като за да си вечно исторически най-преебаният, трябва някой да те преебава, омразата към този някой съставлява жизненоважна част от масовия патриотизъм. Мразим турците, циганите, сърбите, македонците, гърците, румънците, евреите, Америка, “Великите сили дето ни преебаха в Ньой” и тази омраза също е свещена – и който сподели, че тя може би не е съвсем оправдана и че тия народи не се състоят от жадни за кръв вампири, изпили кръвта на всяка една българска девойка и лично откъснали ръцете и краката на Балканджи Йово, ОСКВЕРНЯВА българската национална идентичност!!!

Това ли ви е патриотизмът?

Едно време яко сме страдали, ама и яко сме ги били – но лошите все успяват да ни прецакат и “затова сме на това дередже” и затова ги мразим. Това ли ви е патриотизмът, това ли ви е родолюбската визия за бъдещето на страната ни? Да се оплакваме и да скърцаме ядно със зъби, а като се напием да пеем тъжни песни?

Аз отдавна имам една мечта за България – в тази държава всеки да започне по-рядко да носи фланела с надпис “”България на три морета”, но и да спре да си хвърля фаса през прозореца на колата. По-малко да “милее за България”, а пък поне да научи имената на съседите от входа си. Да спре да се оправдава с “турците и циганите” а да се погледне какво полезно той е свършил. По малко да пее патриотични песни, но и по-рядко да псува, когато някоя майка с количка засече перфектното ускорение на голфа му.

Изобщо, по-малко да се бие в гърдите колко голям  родолюбец и “истински българин” е, и просто да си върши добре и съвестно работата и да изучи децата си. Така без гръмки изказвания и декларации за безграничен патриотизъм, най-добре ще помогнем на страната си да стане наистина добро място за живеене – а какво по-патриотично от това?

Прикованият Прометей или за границите на свободата

Поздрав за Лид, Жоро и Тони

Днес между интересната си лекция по Антропология и несъстоялата се лекция по Психология на развитието имах удоволствието да обядвам с трима колеги, и да побистря световните проблеми, сигурността, свободата, Комунизъма, Капитализъма и тн.

Днес дискусията се завъртя около това дали компютърът е добро или лошо нещо. Макар да защитавах тезата, че е нещо изключително добро, моят колега Тони в крайна сметка ме убеди, че кръвпролитните PC игри и порното, както и непрякото общуване с чатовете, влияят зле на децата, а така и на човечеството. „Няма как да спреш прогреса, казах му, светът не търпи ограничения.“ А той ми отвърна, че свободата без граници е свободия с лоши последици и че компютърът трябва да е нещо много скъпо, за да е недостъпно за хората.

Нека оставим настрана дискусията. Нека поговорим за Тони и разбиранията му. Тони е на 25 години, служил в казарма, с много добро телосложение, определя се като Християнин, вярва в моралните устои и е склонен към известна дискриминация в отношението си. С една дума – млад човек с патриархално мислене. Мислещ и съзидателен, неагресвен.

Но със страх – от свободата. Той отразява тази част от мене, която смята, че хората в общия случай не заслужават свободата си и затова тя трябва да се ограничава. И все пак, в мене има друга част, която смята, че свободата просто няма как да се ограничи съществено без това да доведе до съществени негативни последици… И намира, че решението, което да балансира, е възпитанието.

Светът не може да е идеален, нали? Не може и да е статичен, и слава Богу. Заради споровете с Лид и особено Жоро напоследък се убеждавам, че стремежът към пълен контрол, независимо с колко добра цел, е нещо неправилно. Струва ми се, че напротив – законите никога, в никакъв случай, не бива да са абсолютно поставящи в рамки, и че средствата за гонитба на престъпниците никога не бива да са съвършени – защото в свят без възможност да нарушиш закона е твърде вероятно и законодателната власт да злоупотреби в положението си и в последна сметка да създаде едно тоталитарно общество.

Мисля, че повечето хора минаваме през периода на мисленето на Тони – сигурността над свободата. И все пак:

ценна ли е сигурността без свобода?

Мисля, че не. Отдавна си дадох сметката: максималният контрол води до максимална сигурност – минимум насилие, но и минимум духовна свобода. Но тая максимална сигурност на физическото не пречи ли на сигурността на духовното, тоест – не го ли направо поставя в опасност? Добре ли е за малкото дете да бъди закриляно цял живот от родителите си?

Но, от друга страна, ако детето е много глупаво, не следва ли да бъде силно контролирано, за да не навреди на себе си и околните? Мисля, че трябва да се намери някакво междинно решение. Засега нямам отговор на въпроса, но, както казах, мисля, че той лежи в доброто възпитание, в това да си знаеш границите. Да имаме усещането, че правилата могат да се нарушават, но че това не става току-така, а когато е необходимо.

Ако имаме поколение от хора, съзнаващи, че правилата са просто абстракция, създадена с идеята да охранява общото добруване, но и трябва да се нарушава, когато е необходимо за общото добруване, съзнаващи, че преценката за нарушаването на правилата трябва да се прави от мъдър човек, и съзнаващи Истината, каквато е – без евфемизми и психически залъгалки – мисля, че ако имаме такова поколение, светът ще дръпне доста напред и няма да има нужда от ограничаване. Всъщност, мисля, че светът е тръгнал в тази посока, но му липсва още да съзнава Истината – защото ако съзнава Истината ясно, съвестта ще го накара веднага да прекрати огромната смъртност и мизерия в Африка, Индия и другите бедни региони.

Това е – съзнаването ще ни спаси. Но можем ли всички да имаме съзнаване? Всички, имайки предвид каква част от нас нямат интерес към света и нямат кой знае колко акъл да го разберат, дори да се опитват?…

Размишления върху Айн Ранд, справедливостта и щастието

Преди известно време написах постинг, в който изразих отчаянието си, че не правим нищо, за да спасим горящия ни свят (можеш да видиш хубава книга по темата тук).  В него Deepz00ne пусна коментар, в който ми цитира Айн Ранд, за която до тоя момент само бях чувал. Е, след като днес се оказа, че работния ми график е сменен и залудо съм станал в 6.30, реших да се ограмотя малко и прочетох цялата страничка в Уикипедия за Айн Ранд – написана е много добре и стегнато. И установих, че Айн Ранд е била една много напредничаво мислеща жена, и, струва ми се, добър човек.И краен антикомунист.

Нека обобщя в какво вярва Айн Ранд – доколкото разбрах от Светата Уикипедия: тя намира честния капитализъм за най-добрия икономически строй. Като либертарианка (подкрепяща максимално личната свобода и освободеността от налагани законови и морални задължения) тя абсолютно вярва, че:

Всеки човек е цел сам по себе си и не е средство за целите на другите. Той следва да съществува сам за себе си, без да се жертва за другите, нито да очаква другите да се жертват за него. Преследването на собствения рационален, личен интерес и собственото щастие е най-високата морална цел в човешкия живот.

Струва ми се, че Айн Райн вижда щастието като единствена морална ценност в нашето съществуване, и не бих могъл да се съглася повече с нея. След като открито свалихме Християнството от деспотския му престол, има ли някаква ценност, освен щастието? Няма.

Но – два въпроса. Може ли човек да е истински щастлив, ако егоистично преследва само своето щастие, и не е ли много по-ценно щастието на хиляда души от щастието на един човек?

Моята комунистическа философия идва от убеждението, че второто е абсолютно вярно. Няма как да отречем, особено в нашата ера на технокрация и рационалност, че чисто количествено пресметнато – да имаш хиляда души щастливи е приоритет пред това да имаш един човек щастлив. Проблемът е, че капитализмът всъщност работи обратно – щастието на единия умен човек е по-важно от щастието на хилядата.

Капитализмът и либертарианството са въплъщения на свободата, и това е прекрасно. Лошото е, че хората не заслужаваме свобода, поне повечето. Защо? Защото не сме достатъчно разумни.

Longanlon, и икономистите по принцип, твърдят че в условията на развит капитализъм всеки получава каквото е заслужил, тоест имаме налице пълна справедливост и всеки има идеалния шанс да бъде щастлив – да бъде беден, богат, да хване гората и тн. Но не е съвсем така. Айн Ранд изразява основния принцип във философията на Ерих Фром – човекът трябва да е цел, а не средство. Но, при капитализма, човекът е средство.

Да, ако бяхме с няколко хиляди години напред в развитието си като mankind, или ако бяхме устроени така, че всички да бяхме еднакво умни и находчиви, навярно капитализмът щеше да е прекрасна рамка. Но, уви, не сме. Една малка част от хората са забележително по-умни (а често и по-коварни)от голямата част от хората и в резултат се възползват от свободата на капитализма и превръщат голямата част от хората в инструмент за тяхното щастие. Икономически – като по-малко находчивите работят за тях, и духовно – като така уеднаквяват хората (или ги ласкаят), че те стават все по-лесни за проводник на целите.

Това е реалността. Хората сме си стадни, и винаги имаме нужда от пастир. Мисля, че в това няма нищо лошо, но проблемът е, че при капитализмът пастирът е обикновено и користен, и ни експлоатира. Това е реалността.

Има и още нещо. Даже две неща.

Що за лишено от смисъл понятие е това Справедливост?

Справедливост е една красива и чиста дума, но използвана погрешно според мен. Какво разбираме ние под справедливост – разбираме всеки да получи това, което е заслужил. Но с какво аз съм заслужил заплатата си? С труд и воля да изградя кариера. А каква е моята заслуга в постигането на волята да се трудя? Ами волята е резултат от наличието на амбиции и настойчивост. А къде е заслугата ми в придобиването на амбициозността и упорството? Бинго – няма я. Въпрос на природни дадености, възпитание и среда.

Няма такова нещо като заслуга. Няма. Всички ние сме в инвалидни колички по отношение на мисленето си. Селякът е с най-тясната количка, интелектуалецът – с най-широката. И все пак, всички сме в инвалидна количка – защото сме крайно ограничено откъм избор и съзнаване на добро и зло. Ние се раждаме на тая земя не по наш избор, с неизбрани от нас темперамент и талант, оформяме се под почти абсолютното влияние на околната среда и житейския ни опит, и в крайна сметка сме просто продукти – резултат на живот, който не сме избрали (освен ако не сме Будисти).

Да, след 15-20 годишна възраст вече имаме някаква възможност да избираме – да бъдем ли добри, да не бъдем ли, да убиваме ли, да крадем ли – но за да можем да имаме този избор пред нас, ние сме отраснали в относително добри условия, или поне в тях е имало нещо, което ни е оформило възможността да видим избора добро-зло. А ако не го виждахме? Ако Съдбата не бе така добра към нас?

Така, че уважаеми икономисти, такова нещо като Справедливост – няма. Такова нещо като заслуга – хептен. Никой няма заслуга за това, че е умен и напредничав, или глупав и мързелив. Да, имаш заслуга, че си се потрудил да се развиеш като човек, но инструментите, с които си постигнал своето развитие – интелект, духовен свят, съзнание, воля – не си ги постигнал никак, били са ти дадени от Природата и средата.

Защо съм комунист?

Много просто, защото мисля рационално. Комунист съм, защото изхождам от двете казани горе предпоставки:

1 – никой няма реална заслуга за това, което постига;
2 – щастието на 1000 е по-важно от щастието на 1.

За мен светът е едно, хората сме едно. Дълбоко погледнато, никой не заслужава повече щастие от другия. Да, аз съм по-умен от еди-кой-си, или пък помагам повече на света от Филанкишията – но с какво моята усмивка е по-ценна от неговата? Разбира се, тук опираме до качеството (силата) на щастието и усмивките, но това е обект на нова тема.

Та, ние сме Едно, и никой не е повече от другия. Затова остава само да направим следното – по-умните да поставим интелекта и живителните си сили в услуга не само на себе си, но и това Едно, и да измислим как и с какви средства да създадем такова общество, в което няма един човек, който по случайност на Съдбата се е оформил по-умен и напредничав, да разполага с пари, достатъчни да купят щастие за 1000. (Щастието е в немалка зависимост от материалното, да не забравяме, особено ако погледнем нещата по-дълбоко) Всеки има право да бъде щастлив, и всеки трябва да се радва на Райската градина (Земята) свободно. Собствеността на парцели за лично ползване от тази обща райска градина е кражба, както казва Маркс.

Та, мисля че можем да заключим, че Айн Ранд е търсела морал, който да доведе до всеобщо щастие. С уважение към нея обаче, смятам, че е тръгнала по грешен път, или пък не го е извървяла докрай (лаическо мнение). Капитализмът е само една от предпоследните спирки по пътя за Рационалния свят – един необходим етап от развитието на човечеството.

Разбира се, в тезата ми има две големи противоречия – както хората не са узряли за капитализъм (либертарианство), така те хептен пък не са узрели и за комунизъм. Тук трябва да си зададем въпроса – има ли шанс хората да станат достатъчно разумни за капитализъм, и струва ли си да станат толкова разумни? Защото разумът може би убива щастието, както съм писал тук, докато комунизмът след известно време изисква просто доброта на сърцето. Всъщност, смятам, че когато узреем достатъчно за наистина справедлив капитализъм, тогава ще сме готови и за комунизъм. Но – имам още доста да уча по този въпрос. Надявам се текстът да ви беше приятен и обогатяващ 🙂

Малко линкове от блога ми:

Робин Худ – да грабим богатите, за да даваме на бедните!

Можем ли да бъдем щастливи, без да сме слаби?

Изкуството – един от основните фактори за Доброто общество.

Дебат за отмъщението и наказанието.

Победени от реалността

Току-що пратих мейл на една позната, в който изказвам мнението си, че сякаш започва да отстъпва пред реалността. Мисли все по-малко утопично – комунистически, а все повече реално – капиталистически. Онзи ден със съжаление казах на майка ми, че е безнадеждно и тъжно да убеждаваш човек, който вече е победeн от реалността. Тя бе изразила мнението си, че един мой приятел на 17г., възставащ срещу нормите на обществото за успех и образованост, е бил твърде разглезен и затова има такива турболенции в приспосбяването си към реалността.

Реалността. Долната кучка, която всички приемат за даденост, а тя е просто период от човешката история. Момент. Фаза. Ера. ПЕРИОД. И той ще се промени някога, все някога… Човечеството еволюира духовно, не само материално, поне така смятам.

Харесвам майка ми в това, че назовава мръсните неща в живота точно. Тя не скрива  с евфемизми или морал фактът, че за бъдеш щастлив, трябва да се приспособиш към съществуващата реалност, към реалността, която си заварил на света, дори тя да е грозна. Поне в повечето случаи. И почти всички се приспособяват – за бъдат щастливи, за да не бъдат самотни, отритнати, живеещи в нищета и безпаричие. За да имат нормални семейства.

СТРАХ. Реалността мотивира със страх. Прекрасно го е казал поетът:

Аз съм причината за всяка зависимост
и за чувство за собственост,
за усилията
и за липсата на морал,
за страха,
за насилието,
за престъпленията
и за лудостта.

Научих те да се страхуваш да не бъдеш
отхвърлен
и обрекох живота ти на този страх.
От мен зависи да продължиш да бъдеш
този търсен,желан,
харесван,учтив и приятен човек,
който си днес за другите.

Имам една близка приятелка, която в момента също е студентка – втори курс. Не беше ориентирана с какво иска да изкарва хляба си в живота си и избра да учи Английска филология. Много се двоумеше дали да не запише Японистика, защото има силен интерес към езика и културата на Японците, но в крайна сметка – поради натиск от страна на родителите си и поради страха си, че Японският език не е много търсен и съответно доходоносен – тя избра Английската филология.

Това момиче още е вегетарианка. Не яде месо, основно по здравословни съображения. И редовно ме съветва да престана да натяквам на хората, че с яденето на месо те допринасят за отнемането на милиони животински животи. Тя самата си мълчи, освен ако не я питат. Не си налага мнението. Защо? Защото обича комфорта, удобството. Не би желала да влиза в конфликсти с хората постоянно или да става неприятна за събеседниците си, както аз често съм. Все пак, от истината боли.

Тази приятелка винаги ме е обичала и винаги ме е съветвала да съм по-умерен в действията си. Предупреди ме, че да избера третокласния Пловдивския университет от любов може да съсипе бъдещето ми. Предупреждава ме, че ще стана неприятен на хората с приказките си за консумирането на животински живот. Когато бяхме в училище, редовно ми се караше, че противореча на учителите и искам мнението ми да бъде чуто, уважено и взето под внимание, както и свободната ми воля. Не казвам, че беше подмазвачка – но мисля, че често правеше компромиси с Правдата, ако защитаването й беше рисковано. Ако греша, нека ми прости за клеветата.

Обичам това момиче и й мисля доброто – но смятам, че тя е почти изцяло победена от реалността. Което е много жалко – тя е умен и мислещ човек, малко мързелив в някои неща, но като цяло заинтересован от света и съдбата му. И това момиче все пак не желае да отрече собственото си удобство, за да се бори за това, в което вярва, или да върши това, за което вика сърцето й – тя не би посмяла да рискува професионалната си реализация, за да учи каквото й е повече на сърцето, нито пък би признала, че проблемите на света са и нейни проблеми – защото за да понесеш болката на света, трябва да нарушиш собственото си спокойствие.

Тя… е победена от реалността.

Реалността не е явен враг. Тя е като Дявола – няма ясно и директно проявление, но постоянно дебне и се крие – подкупва. Подкупва те с материално или духовно удобство. Ако си умен, дава ти финансова стабилност. Ако си добър, успокоява съвестта ти. Ако мислиш различно, казва ти, че не можеш да промениш света и няма смисъл да разрушиш живота си, заради стремежа да го оправиш. Във всеки случай, Дяволът печели от тази игра, а някой на света – в Азия, Африка или в развитите страни – губи. Реалността е предложила добра цена за душата ти.

Мразя реалността. Обявявам й война. Ще използвам интелекта и живителните си сили (тези, който ти ще продадеш на реалността), за да казвам на хората грозните истини, които те крият от себе си, за да могат да живеят в мир с реалността. Ако зная, че има едно оръжие, оставено ни от всички мъдреци, то това е Истината. Ако светът един ден прозре истината, грозната истина за някои неща, без евфемизмите, заобикалките и самозаблудите, може би най-после ще има огромна промяна в света и ще настъпи край на потисничеството.

И реалността ще бъде друга.

Изкуството, Израстването и (Р)еволюцията

Току-що написах поредния коментар в темата на Лид за човешкото израстване, връзката му с икономическия и обществения строй и търсене на техни алтернативи. И паралелно с това слушам концерта на Лили Иванова от 6ти Октомври в НДК 🙂

Лили Иванова. Какъв е нейният принос към световното благоденствие, видяно през призмата на моите социалистически разбирания? Никакъв? Защото тя е открила себе си в пеенето, а не в нещо по-полезно като мисионерстването например?

Не! Лили Иванова всъщност е направила повече, отколкото доста дейци в интелектуалната сфера! Защо? Ами защото културата, просветна ми, всъщност има крайно важно значение за човека и съхранението на неговите ценности – били те съзидателни или унищожителни (да сравним естрадата с метъл музиката например).

Досега приемах изкуството най-вече като форма на естестическо и емоционално наслаждение, като потребност да се сътворява нещо красиво (или пък грозно, зависи от целта и настроението), което от своя страна да бъде изконсумирано от гладния за красота (или грозота) човек. И то е основно такова, наистина, но от друга страна има и една много съществена друга функция – изкуството, бидейки ключ към сърцето на хората, ги прави по-искрени, добронамерени, спокойни и отворени към света.

Чувайки една прочувствена песен или виждайки някое емоционално платно като „Звездна нощ“ на ван Гог, човекът усеща в себе си порив. Вътрешен порив. Изкуството е като духовно лекарство, възбуждащо позитивните пориви в душата. Дори изкуството да е грозно, да е поема, описващата умиращите от газовите шрапнели млади войници от WWII, дори тогава то отново, а може би и с по-голяма мощ, разтваря душата на човека. Плачещият човек, от добро или от лошо, е пречистен човек, поне частично.

А пречистеността ни е така нужна във време не задушаване от прагматизъм, технокрация и… комерсиализация на всичко… Защото човекът, обикновеният човек, е създаден за прости удоволствия, прости интелектуални и душевни прозрения и наслади, поне така мисля. И когато този обикновен човечец със своите желания просто да има семейство и спокоен живот се окаже в среда, която възпитава в него ценности като професионален успех, печалбарство и постоянно гонене на някакви цели – този човек бива духовно потиснат. Той започва да добива икономическо мислене. „Времето е пари.“ Но без свободно време, в което просто да съзерцаваме нещо, или да лежим спокойно, как можем да очакваме да сме пълноценни личности? Нима не е нормално и редно да отделяме време да успокояваме телата и умовете си и да се вслушваме дълбоко в себе си?

И тук идва изкуството. Защото то е вратичка на спасение! Дори след тежкия дълъг ден, в който си се занимавал с физически труд и клюкарщина, или пък с интелектуален труд и уж здравословна конкуренция, след този ден ти се прибираш в дома си и си пускаш музика. И ако все още имаш възможността изцяло да отдадеш себе си на нещо (която възможност сякаш става все по-непопулярна и рядка днес), изкуството те облива със своята вълна от топлина (или студ), и, ако е достатъчно добро, като със скалпел изрязва, поне за 1-2 часа занапред, прахоляка на модерния забързан живот от душата ти. И след това ти можеш да се усмихваш на близките си по-искрено, да стоиш на едно място, без съзнанието ти да е заето с нещо, или просто да изглеждаш филм за разтоварване. Спокойно.

На Запад сме свикнали да мислим, че пътят към нашето духовно усъвършенстване е посредством четене, мислене и диалектика. На Изток обаче смятат, че пътят за духовно усъвършенстване е разграждането на Егото, или Аз-а. Там смятат, че човек се ражда с безсмъртна душа, която се преражда с векове в различни тела и страни, но материалният свят я променя. Материалният свят започва да възпитава тази душа, да й дава дадени ценности, дадени знания, дадена самоличност – Аз. И тази самоличност пречи на истински безсмъртната душа да намери спокойствие и хармония, защото е замърсена от алчен суетен Аз (Ego). Е, аз мисля, че изкуството, в известен смисъл, е точно начин да се откъснем от този алчен и суетен Аз и поне 3-4 минути да разтворим съзнанието си във Всемира. Все пак, как може някой да изслуша Лунната соната без някак да изгуби връзка с реалността или да с вглъби в себе си, или пък да прочете едно брилянтно стихотворение без душата му да ликува след това?

„Йога“ значи свързване, връзка, единение (с Бога). Аз мисля, че изкуството е точно път към тази връзка – прочетете тук.

И тук искам да направя връзката между простото ми сложно откритие за изкуството и революцията и духовния растеж. За човек, който желае да израства духовно не би трябвало да има много по-важни неща от изкуството. Защото, както казахме, изкуството отваря духовните пори на човека и ги прочиства от прахоляка на динамиката, интелектуалността, стремежите, суетата, гнева. Ако аз съм един крал на кралство, в което искам хората да бъдат добри и развиващи се духовно, аз ще отделям голяма част от наличните ми пари, за да се развива и разпространява евтино изкуството. Изкуството, изглежда, не е само естетика, а е и ключ (един от ключовете) за вътрешната чистота и хармония на човека. И ако аз наистина искам да съм приятел на духовната (р)еволюция, то аз трябва да съм приятел на безполезното емоционално съзидателно разтварящо красиво.

И така, с прекрасните си песни, прекрасни послания и най-вече – въздействие – Лили е допринесла за духовното равновесие или развитие на мноооого хора 🙂

Бих искал да завърша постинга си с един цитат (по памет) от De Profundis на Оскар Уайлд, написано по време на престоя му в затвора Рединг:

„…защото всеки ден в затвора ние плачем. Плачем по едно и също време на деня. И това, знаеш ли, е хубаво. Защото всеки ден в затвора без сълзи, Боузи, е ден със закоравяло сърце.“

_____________________________________________________

ПС: Използвам постинга, за да приканя всички, съпричастни към свободата на личната кореспонденция и свободата в интернет като цяло, да дойдат на протест в София в Четвъртък, 14-ти. Подробности – тук. Дори да нямате отношение към проблема, имате поне други две причини да дойдете – първо, че всяко нещо набира инерция, и ако следенето на трафика на писмата и телефонните ни разговори е една малка стъпка, то тя постепенно би трябвало да се превърне в тенденция за ограничаване на виртуалната свобода – в името на сигурността. И второ, когато някой се опита да организира протест или да събере подкрепа за някаква промяна в държавата, много е гадно да го оставяш без подкрепа. Ако ти си дал сърцето и времето си за някаква кауза, и накрая от нея останат докоснати едва 20-30 човека, това безкрайно смазва надеждата и обезсърчава. Да не говорим, че едно лениво, незаинтересовано от каузите на съгражданите си, общество просто няма как да бъде силно и добро – или достойно за понятието „общество“ (цялост).

Надявам се да се видим в София на 14ти, за да се борим заедно за общо бъдеще! :))

Водачи, привърженици и харизма

Току-що се замислих над тъй известното интервю на Диана Найденова с Волен Сидеров в „ЧЕЛЮСТИ“. В него се казват доста неща, има много болезнени въпроси, много увъртяни отговори и някои хапещи реплики. На различните места се коментира по различен начин – едни изкарват водещата на предаването настроена срещу Волен, а неговото представяне – достойно и издържано; на другия фланг, в сайта на идиотите от БНС, прочетох пък как водещата разобличила по най-безкомпромисен начин хитрините на лидера на АТАКА. Знам ли… Аз така и не можах да преценя. Стигнах до извода, че всичко наистина си е въпрос на моментна настройка, и резултатите от такива дебати се отразяват по-скоро несъзнателно/подсъзнателно ниво (върви, та ги оправи Юнг и Фройд). Тоест: зрителят не може да си създаде толкова мнение в момента на предаването, но това, което е видял – мънкане, зъбене, притесненение, притискане, увереност, достойнство, смелост, прямота – всичко това му остава в главата несъзнавано и с течение на времето многото медийни изяви му оформят една рамка за възприятие на човека.

Но не това ми е идеята; искам да говоря за лидерите, за тези, които ги уважават, защо ги уважават и доколко това е правилно.

По начало аз съм много впечатлителен човек, дори твърде. Склонен съм да се впечатля от всяко по-харизматично представяне на някого, и обратно – да се настроя срещу него при обвинение, отправено от човек, който уважавам. И това изооообщо не хо харесвам в себе си.

Добре, мисля си, има много хора, които искат да променят нещата, искат да помогнат в името на някаква кауза. И това е нещо, което е много уважавам. Но как, аджеба, тези хора да знаят, че техният водач действа правилно и представя нещата през правилната призма, ако и те самите са толкова впечатлителни, колкото мен? (А аз вярвам, че повечето млади „патриоти“  в роден мащаб и защитници на каузи в световен, са наивни горе-долу колкото мен) Как да са сигурни, че са се записали в правилния лагер?

Ами, не могат. Да си водач е нещо трудно; за това са необходими интелект и пакет други качества, които можем да определим като мъдрост и разсъдливост. Интелект, мъдрост и разсъдливост, за съжаление, притежават твърде малко хора. Но пък една революция – а аз съм изключителен привърженик на революциите – не може да се осъществи само от лидери; както казва дядо Вазов – „народът даде числото на борбата“.

Значи хората са необходими; простите хора, млади и стари, които могат да предложат сърцата и телата си в името на кауза, но пък са много уязвими от манипулация. Те са необходими и за да избегнем втори нацизъм ( с харизматичен лидер Хитлер), втори комунизъм (с харизматичен лидер Ленин), втори фашизъм (с харизматичен лидер Мусолини), пореден религиозен тероризъм (с харизматичен лидер Осама бин Ладен или Римокатолическата църква или първосвещениците, разпънали Христос), пореден военен тероризъм (с харизматичен лидер Американското правителство) и прочее, и прочее паметници на масовата глупост – за да ги избегнем трябва всеки загрижен за общото благо човек да следва някаква система, предпазваща го да стане инструмент за зверства и облагодетелстване на водачите.

И аз предлагам следните прости две правила, които да предпазват привържениците на идеологии да сглупят непоправимо:

1. Каквато и да е Каузата, колкото и да е Висша, освен ако отсрещната страна сама на отнема живот, никога не употребявай физическо насилие.

2.   Винаги си оставяй едно наум за думите и действията на водача на Каузата; винаги се вслушвай в критиката и пресявай нещата, защото някъде в споровете може да осъзнаеш, че колкото и да не ти се иска, твоят Вожд е просто изкусен демагог – като Адолф Хитлер.

Ами, това е което имах да кажа, дано не е твърде разхвърляно, както ми се вижда. Ще завърша с един афоризъм, който много ми харесва и е много добре приложим към т. нар. водачи на разни движения:

„Помнете, големите се познават по отношението им към малките.„

Порочната бедност или ценността на капитализма

В сайта LifeAfterCapitalism.info попаднах на статия, говореща за криминализирането на бедността. Все още не съм я прочел, но заглавието ми ме наведе на размишления, които ще споделя тук с вас. (God, make me unboring!)

Моят приятел, имайки западно икономическо образование (а образованието често е второ възпитание) смята, че капиталистическият строй е възможно най-справедливият. Намира го, в общо линии, за справедлив. Всеки има относително равни възможности, за да постигне каквото и да е – ако не просперира материално и си остане беден, значи или е некадърен, или мързелив. Негова вина…

Разбира се, това е съвършено вярно, и тази относителна справедливост на капитализма е нещо хубаво. Но същата тази капиталистическа етика за справедливостта, не внушава ли по този начин, че да си беден е порочно (лошо)? Откъдето не следва ли, че: да нямаш пари е порочно? Откъде следва: щом имаш всяка възможност да се уредиш материално и не си глупав, изпуснал си шанса си – живял си неправилно.

Мисълта ми е – всяко общество има някаква етика, която поддържа съществуването му. „Не кради“, „не убивай“, „не лъжи“, „не подлагай властта на критика“, „почитай родителите си“, „създай семейство“, „бъди щедър с околните“… Все правила, охраняващите основите на установения ред. „Не бъди беден“ е правилото, необходимо за здравословното развитие на капитализма. „Старай се всячески да бъдеш по-богат.“

И така фактически се измества центъра на ценностната система. Ако за патриархалното общество е ценност да уважаваш авторитетите, за комуналното – да делиш всичко, за войнското – да си агресивен/мъжествен, то за капиталистическото общество една от важните ценности е да се стараеш да умножаваш състоянието/капитала си. Ако не си успял, т.е. останал си на дъното – то ти си се провалил житейски.

Но бедността има някои хубави черти. Всъщност – много хубави черти. По-бедните хора обикновено са по-смирени. По-склонни да помагат. По-сърдечни. И най-вече: не съсредоточават жизнената си енергия в това да печелят пари, а в това да градят връзки с хората. Разбира се, не говоря за най-лошия случай на най-окаяните бедняци. Те със сигурност по-скоро са тласнати към пороци, пропиване на всичко изкарано и агресия. И нямат много свободно време, ако работят на две-три работи. Но ако погледнем по-средната класа хора – те работят по 8 часа на ден, изкарват достатъчно за един посредствен като лукс живот, не отделят от времето си да мислят за кариерата си. След работата се отдават на себе си, семействата и приятелите си. А един човек с амбиции да преуспее просто се събужда, яде и ляга с мисълта как по да преуспее по-бързо и по-ефективно. Впрочем: аз имам антипатия към думата „амбициозен“. В огромна част от обявите за работа се търсят „амбициозни хора“. Ама амбицията не е най-важното, да му еба майката!

И тук е квинтесенцията на объркания постинг: модерният капитализъм, за да се развива добре, определя като водеща ценност стремежа да се правят пари. Този амбициозен стремеж обаче канализира (насочва) жизнената енергия на човека в добиване на нещо мъртво: кариера, пари, авторитет. Ако човек реши да насочи енергията си в добиването на нещо живо – себе си, семейство, приятели, излети, забавления – той се лишава от това да изкарва пари, а с това пък става порочен по общоприетия модел на капиталистическия строй.

А, да не забравяме, жизнената енергия обезателно е ограничено количество. Според мен човек не може едновременно да се посвети на амбициозна кариера и да обича безумно. Не може да прави революция и да гради семейство, отдавайки се и на двете по много. Самата икономическа наука го потвърждава.

Аз вярвам, че живите неща са по-ценни и избирам да се насоча към тях. И да си стоя порочно беден 🙂

За дързостта на надеждата

Социализмът е бъдещето на света.

В това вярвам аз. Даже, малко е смешно, на кецовете съм си го написал 🙂 Повечето хора, разбира се, живеят с горчивата утайка на марксовите идеи – примера на Съветския Съюз, Китай и Куба – и настръхват при споменаването на „социализъм“, „комунизъм“ или пък „колективизъм“. Поне в България, но предполагам, че и по света не е много по-различно.

Ако някой желае да се запознае с идеите на Карл Маркс – и неминуемо да се вдъхнови от тях – препоръчвам му Ерих Фром. Сигурен съм, че има десетки автори, интерпретиращи бащата на социалистическото учение, но аз си познавам Ерих Фром и в неговите „Да имаш или да бъдеш“ и особено „Отвъд веригите на илюзиите“ ясно показва защо според него капиталистическата уредба на обществото съсипва душата на човека и каква алтернатива на това предлага социалистическото общество.

Но всъщност мнозина са съгласни, че социалистическото общество е едно идеално общество – на всекиго според потребностите, на всекиго според възможностите. Безплатни социални услуги. Всеобща солидарност и щедрост. Всеобща финансова и (което повече хора пропускат) духовна задоволеност и пълноценност. Повечето интелигентни люде са съгласни, че това е едно много хубаво общество.

И го отричат.

„То е утопия“, заявяват. „Човекът Е ЕГОИСТ по природа (така ги учи любимия Адам Смит) и не може да живее толкова солидарно и самосъзнателно. Това е абсолютна утопия, зарежи го.“ И ето как умират надеждите за идеален (или почти идеален) свят. Гадни „реалисти“.

Аз пък вярвам в бъдещето на света. Вярвам в еволюцията като една от основните характеристики на нашата реалност. Съответно хората имаме физиологична еволюция, интелектуална, научна, икономическа, гражданска – а защо да нямаме и духовна? Да, духовната еволюция обезателно е присъща за човечеството според мен. Може да е бавна, но е постижима. Как – това е обект на съвсем нов постинг и едно всеисторическо търсене. Но едно е сигурно – духовната ни еволюция няма да се ускори от неверници „реалисти“, тя се постига от разни мечтатели и „луди“ като Сократ, Спиноза, Галилео, Маркс, Торо, Смирненски, Ганди, Ерих Фром,  Майка Тереза, Джон Ленън, Майкъл Джексън….. аз? Ти? Да, ти ще си ни от полза!! 😉

„Светът не може да се подобри от реалисти и циници, ограничени от очевидната моментна реалност; той може да се подобри само от мечтатели и оптимисти, които виждат отвъд тези граници“ – тази прекрасна мисъл прочетох в книжка, подарък ми от близък приятел. И вярвам в нея и се старая да не позволявам на околния свят да пресира и стандартизира мисленето, идеите и мечтите ми. Обществото да го духа с неговите рамки и черногледство.

Последната глава на разкошната „Отвъд веригите на илюзиите“ на Ерих Фром носи името „Моето кредо“. Тя се състои от 6 абзаца, всеки от които започва с „Аз вярвам, че… „. А ти – е въпросът -ти вярваш ли? Ще ни помогнеш да променим света?

Post Scriptum: Да поясня, че книгите на Ерих Фром, които препоръчвам, не са с политическа насоченост. „Да имаш или да бъдеш“ е анализ на двата типа съществуване – такъв със смисъл на живота да събираш (пари, любов, емоции) и такъв истински да изживяваш (парите, любовта, емоциите). „Отвъд веригите на илюзиите“ е един блестящ анализ на ученията на Зигмунд Фройд и Карл Маркс, като Фром сочи приликите и разликите между двете. Според него човек може да бъде истински щастлив и пълноценен само когато е освободен от илюзиите си за света, и Фройдизмът и Марксизмът са пътищата към това освобождение.

Препоръчвам и трета негова книга – „Изкуството да обичаш“. Не съм съвсем съгласен с идеите, изложени в нея, но безспорно е един много много добър анализ на видовете обич, привързаност и емоционални нужди – егоистични и неегоистични 🙂 Всъщност препоръчвам и четвърта книга на Фром – „Човекът за самия себе си“, което авторът прави дисекция на определенията за моралност и неморалност, и предлага разбирането си за два вида етика: човеколюбива и властолюбива.

Още за социалистическата доктрина: в Блога на Костенурката – препоръчавам! 🙂

Да грабим богатите, за да даваме на бедните!

Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя!*

Днес с моя приятел за пореден път   спорихме за моя социалистически   подход към нещата, а в случая именно:   за  моята дискриминация спрямо   богатите хора. Заявих му, че, ако имах   власт, бих наложил на богатите хора (в   това число включваме не само   милиардерите и милионерите)   по-големи данъци. Той ми отвърна: „Те   така или иначе автоматично плащат   по-големи данъци, защото имат   по-големи доходи.“ А аз казах: „Тогава още по-големи данъци!“ По неизвестна за мен причина той сякаш много се ядоса.

Но не това е въпросът. Какво ще кажете за хипотетичните ми намерения? Детски ли са? Защото аз ги виждам за съвсем логични и морални!

В моето разбиране за обществените отношения осигуряването на екзистенц-минимум на цялото население като приоритет стои над пълната справедливост за всички. Тоест, ако жизненият стандарт за 90% от хората е достатъчен, за да живеят те нормален живот (разбирай да не се притесняват какво ще ядат, как ще се отопляват и може би да могат да излязат веднъж в седмицата на кино), тогава нека има пълна капиталистическа справедливост и всеки да печели според способностите и труда си. Но! Ако повече от половината народ тъне в мизерия, или най-малкото няма сън, защото е задлъжнял към банки и приятели, чуди се как ще си плати топлото или не може да купи на децата си ново яке за новата учебна година, ами тогава си мисля, че е оправдано да се взема от богатите повече, отколкото реално заслужават, за да се дава на бедните и да могат те да имат малко по-добър живот.

Аз съзнавам, че това си е чиста пробва ощетяване на хора, които с много инвестирани средства, време, нерви и притеснения са стигнали до там, където са. Но, аджеба, не е ли наистина по-важен приоритет минималното ниво на жизнен стандарт на всички хора пред пълното овъзмездяване на усилията на една част от хората? Разбира се, в рамките на разумното – тоест, докато се създаде (ако говорим за България) една стабилна средна класа с достатъчно минимални средства.

Освен това – както майка ми отбеляза, като й изложих проблема – не печелят ли значително богатите като косвено чрез по-големите си данъци подпомагат по-бедните, т.е. и икономиката като цяло?

Какво мислите наистина вие? Надявам се на коментари!

ПС: Да поясня, че говоря само ако става дума за страна с нисък жизнен стандарт на голяма част от населението 🙂

––––––––––––-

* Да си припомним прекрасната Приказка за Стълбата ! :]