23
Февр
14

Как завчера ми се яви Господ

بسم الله الرحمن الرحيم
В Името на Бога,  Всемилостивия, Милосърдния!

Ас-саляму алейкум уа рахматулла.
Мир вам и божията Милост.

Нека ви споделя едно впечатление от преди два дни преди то неизбежно да излезе от вниманието ми и да се пресели в паметта. Тъй като не съм от мюсюлмански произход мохамедански произход и е възможно да приемам джамиите по по-различен начин от ония, дето от малки са били водени в тях; но първата ми среща с Исляма, в която го почувствах като една цялост, като една реалност, беше именно в Джамия, в една голяма нова и красива Джамия (за съжаление саудитска) в Мадрид. Ислямът, разбира се, е много повече от един Храм или една Общност, но когато попаднах в храм и сред хора събрали се за молитва като общност, аз почувствах по-гъсто атмосферата на религията. Много пъти преди да се нарека мюсюлманин ходех там и само зяпах молещите се или просто стоях в почти празната зала за молитва и си почивах и всеки път бях впечатляван от любезността на богомолците и чувството на общност. Него, уви, сякаш някак не мога да го преоткрия тука в Лондон добре, освен може би в една турска Джамия в Шордич – Сюлеймание, макар че навсякъде братята са много любезни и мили. Твърде приятно е непознати хора да ти стискат ръката просто за поздрав или след запознанство да ти поискат телефона, за да ти помагат с каквото могат.

Завчера в Петък, опасявам се, отново изпуснах общата петъчна молитва, но все пак отидох следобяд в една неголяма турска Джамия, която много ми харесва, защото Имамът е облепил стените на антрето с цитати от ислямски и неислямски мислители, прогласяващи размисъл, разум и преследване на знание. В Джамията имаше не повече от десетина мъже, всичките вече пенсионери или натам, и се бяха разположили на две малки групички и си жужаха нещо на турски, а пък няколко свободни електрона четяха свещените книги или блеяха в пространството. Бил съм и преди в онази Джамия, когато е била все празна или почти празна и тъмна, но никога в момент като тогавашния – беше като никога хубав слънчев ден, божа благодат, и имаше нещо празнично в самата светлина, и вътре, и на самата улица дори, и ония жужащи възрастни господа, заедно със Слънцето, ми създадоха впечатление на селски мегдан, или на селска кръчма, или пък на някакво домашно гости-мехмони, разбирате ме – на общност, която има своя тих и спокоен следобед, откъснало се от делничните грижи. Това за мен е много особено, защото в Лондон всичко тече много бързо и дори в Джамиите не постигам спокойствие. Днес го изпитвах! От едната страна го имаше жуженето на ония дедовци, а от другата една тишина и мир се разстилаха властно над залата и заедно със слънчевата светлина пораждаха в душата ми безмълвно възклицание от божията благодат и простите, но дълбоки удоволствия на човека, намиращ се в общност. Разположих се на един затоплен радиатор, за да се отдам на мига и спокойно му се понаслаждавах нежелаейки да го пропусна с трескавото хвърляне в молитва веднага след пристигане, което често съм наблюдавал у други братя.

И не щеш ли, в тоя момент се появи един друг възрастен човек с меко лице и странна походка, който с малко странни знаци поздрави една двойка мъже приказващи си в един ъгъл наблизо и те му отвърнаха с кимане и усмивки. Човекът явно не можеше да говори, възможно е и да беше малко ненормален. Закачи си дрехите и се затътри със странната си походка към имамското място и остана прав пред него, явно се подготвяше умствено за намаз, и не започна веднага да се моли. Човекът имаше меко лице, добродушно и като че ли малко тъжно; от онази тъжовност, която виждаме в благи примирили се с лош живот хора, особено стари. Беше, разбира се, момент от две минути, които аз сега ви разказвам и в тях няма нищо особено, но в мен те породиха впечатляващ резонанс. От баща ми – да е жив и здрав!, – съм наследил едно особено умиление към възрастни хора и винаги когато видя някой човек в нелека ситуация, особено ако е стар, и ставам емоционален, а душата ми – мека като маргарин. В такива моменти, както и него ден, не изпитвам точно съжаление към специалния човек; то е нещо като … не знам как да го опиша, като свързване за миг с неговия/нейния живот (същото ми се случи съвсем неотдавна с една английска гърбава баба в автобус 38, към която няколко непознати показаха по един или друг начин благост), в който миг сякаш делничния ми живот и дори така любимата ми философия се разпадат, губят плътност, превръщат се в мараня около мене и оставаме само аз и този човек отсреща и неговата специална ситуация и неговата отрудена изстрадала душа. В такива моменти сърцето ми забравя своето високомерие поради многото ми знания и интелект и чувствам най-дълбоко желание на падна в краката на човека пред мен. Защо? Все още не мога да си го обясня добре. Индусите поздравяват с Намасте, което значи, мисля, „Поклон на божественото в теб“. Имам чувството, че има нещо общо.

Нека се върна в Джамията. Съзирането на този човек в момент, в който бях в тихо опиянение от божията благодат породи в мене едно познато и тежко чувство – съзерцание на божието Творение. Нито възхваляващо го, нито одобряващо го; съзерцаващо всичките хубави и лоши неща, красотите и болките, палитрата от различни хора и различни съдби и строежа на тяхното сложно преплитане и взаимодействие в един Ред непонятен за нас, пръстените хора. Стоях, съзерцавах го развълнуван, очите ми се овлажниха, и подир две минути станах и извърших два пъти молитва. Дори нямаше нужда от думи: можех да усетя как горното чувство просто струеше от сърцето ми и се стелеше по тялото ми, което извършваше кланянето, и запълваше нуждата от слова между мене и Бога. После си седнах до загрятия радиатор и прекарах още малко време в слушане на мира (тишината) на Джамията. Немият дядка бе приключил молитвата си и се бе облегнал на една стена отсрещно на мене и гледаше някъде далеч с кротките си сякаш издаващи някаква мъка очи.

Имах и друга работа и не след дълго си тръгнах. Седнах в един удобен ъгъл на улицата досами минувачите и си извадих да обядвам: носех си сух хляб и резени кашкавал; беше един от ония обеди, които наистина са ми били сладки и изпълнени с благодат. Тази турска Джамия бе извършила чудото си за мене в този Петък. Алхамдулилла!

Надявам се по един или друг начин прочетеното да ви е било приятно или полезно.

Ас-саляму алейкум!

Павел Исмаил
23.02.2014г.
Лондон


Advertisements

5 Responses to “Как завчера ми се яви Господ”


  1. февруари 24, 2014 в 12:58 pm

    Много красиво си го описал. Но така е, обикновено когато това се случи е красиво и поетично. Поел си по пътя….

  2. март 22, 2016 в 8:05 am

    Заплеснах се докато те чета… Чак ми се прииска и на мен да ми се случи

  3. юни 21, 2016 в 1:08 pm

    Това да пресъздаваш истории и чувства е талант! Поздравления!


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


На висока планина стоях
и зовях Али, Божия лъв.
О, Али, Божи лъв, Царю човешки,
дари с радост скръбните ни сърца.


%d bloggers like this: