Как завчера ми се яви Господ

بسم الله الرحمن الرحيم
В Името на Бога,  Всемилостивия, Милосърдния!

Ас-саляму алейкум уа рахматулла.
Мир вам и божията Милост.

Нека ви споделя едно впечатление от преди два дни преди то неизбежно да излезе от вниманието ми и да се пресели в паметта. Тъй като не съм от мюсюлмански произход мохамедански произход и е възможно да приемам джамиите по по-различен начин от ония, дето от малки са били водени в тях; но първата ми среща с Исляма, в която го почувствах като една цялост, като една реалност, беше именно в Джамия, в една голяма нова и красива Джамия (за съжаление саудитска) в Мадрид. Ислямът, разбира се, е много повече от един Храм или една Общност, но когато попаднах в храм и сред хора събрали се за молитва като общност, аз почувствах по-гъсто атмосферата на религията. Много пъти преди да се нарека мюсюлманин ходех там и само зяпах молещите се или просто стоях в почти празната зала за молитва и си почивах и всеки път бях впечатляван от любезността на богомолците и чувството на общност. Него, уви, сякаш някак не мога да го преоткрия тука в Лондон добре, освен може би в една турска Джамия в Шордич – Сюлеймание, макар че навсякъде братята са много любезни и мили. Твърде приятно е непознати хора да ти стискат ръката просто за поздрав или след запознанство да ти поискат телефона, за да ти помагат с каквото могат.

Завчера в Петък, опасявам се, отново изпуснах общата петъчна молитва, но все пак отидох следобяд в една неголяма турска Джамия, която много ми харесва, защото Имамът е облепил стените на антрето с цитати от ислямски и неислямски мислители, прогласяващи размисъл, разум и преследване на знание. В Джамията имаше не повече от десетина мъже, всичките вече пенсионери или натам, и се бяха разположили на две малки групички и си жужаха нещо на турски, а пък няколко свободни електрона четяха свещените книги или блеяха в пространството. Бил съм и преди в онази Джамия, когато е била все празна или почти празна и тъмна, но никога в момент като тогавашния – беше като никога хубав слънчев ден, божа благодат, и имаше нещо празнично в самата светлина, и вътре, и на самата улица дори, и ония жужащи възрастни господа, заедно със Слънцето, ми създадоха впечатление на селски мегдан, или на селска кръчма, или пък на някакво домашно гости-мехмони, разбирате ме – на общност, която има своя тих и спокоен следобед, откъснало се от делничните грижи. Това за мен е много особено, защото в Лондон всичко тече много бързо и дори в Джамиите не постигам спокойствие. Днес го изпитвах! От едната страна го имаше жуженето на ония дедовци, а от другата една тишина и мир се разстилаха властно над залата и заедно със слънчевата светлина пораждаха в душата ми безмълвно възклицание от божията благодат и простите, но дълбоки удоволствия на човека, намиращ се в общност. Разположих се на един затоплен радиатор, за да се отдам на мига и спокойно му се понаслаждавах нежелаейки да го пропусна с трескавото хвърляне в молитва веднага след пристигане, което често съм наблюдавал у други братя.

И не щеш ли, в тоя момент се появи един друг възрастен човек с меко лице и странна походка, който с малко странни знаци поздрави една двойка мъже приказващи си в един ъгъл наблизо и те му отвърнаха с кимане и усмивки. Човекът явно не можеше да говори, възможно е и да беше малко ненормален. Закачи си дрехите и се затътри със странната си походка към имамското място и остана прав пред него, явно се подготвяше умствено за намаз, и не започна веднага да се моли. Човекът имаше меко лице, добродушно и като че ли малко тъжно; от онази тъжовност, която виждаме в благи примирили се с лош живот хора, особено стари. Беше, разбира се, момент от две минути, които аз сега ви разказвам и в тях няма нищо особено, но в мен те породиха впечатляващ резонанс. От баща ми – да е жив и здрав!, – съм наследил едно особено умиление към възрастни хора и винаги когато видя някой човек в нелека ситуация, особено ако е стар, и ставам емоционален, а душата ми – мека като маргарин. В такива моменти, както и него ден, не изпитвам точно съжаление към специалния човек; то е нещо като … не знам как да го опиша, като свързване за миг с неговия/нейния живот (същото ми се случи съвсем неотдавна с една английска гърбава баба в автобус 38, към която няколко непознати показаха по един или друг начин благост), в който миг сякаш делничния ми живот и дори така любимата ми философия се разпадат, губят плътност, превръщат се в мараня около мене и оставаме само аз и този човек отсреща и неговата специална ситуация и неговата отрудена изстрадала душа. В такива моменти сърцето ми забравя своето високомерие поради многото ми знания и интелект и чувствам най-дълбоко желание на падна в краката на човека пред мен. Защо? Все още не мога да си го обясня добре. Индусите поздравяват с Намасте, което значи, мисля, „Поклон на божественото в теб“. Имам чувството, че има нещо общо.

Нека се върна в Джамията. Съзирането на този човек в момент, в който бях в тихо опиянение от божията благодат породи в мене едно познато и тежко чувство – съзерцание на божието Творение. Нито възхваляващо го, нито одобряващо го; съзерцаващо всичките хубави и лоши неща, красотите и болките, палитрата от различни хора и различни съдби и строежа на тяхното сложно преплитане и взаимодействие в един Ред непонятен за нас, пръстените хора. Стоях, съзерцавах го развълнуван, очите ми се овлажниха, и подир две минути станах и извърших два пъти молитва. Дори нямаше нужда от думи: можех да усетя как горното чувство просто струеше от сърцето ми и се стелеше по тялото ми, което извършваше кланянето, и запълваше нуждата от слова между мене и Бога. После си седнах до загрятия радиатор и прекарах още малко време в слушане на мира (тишината) на Джамията. Немият дядка бе приключил молитвата си и се бе облегнал на една стена отсрещно на мене и гледаше някъде далеч с кротките си сякаш издаващи някаква мъка очи.

Имах и друга работа и не след дълго си тръгнах. Седнах в един удобен ъгъл на улицата досами минувачите и си извадих да обядвам: носех си сух хляб и резени кашкавал; беше един от ония обеди, които наистина са ми били сладки и изпълнени с благодат. Тази турска Джамия бе извършила чудото си за мене в този Петък. Алхамдулилла!

Надявам се по един или друг начин прочетеното да ви е било приятно или полезно.

Ас-саляму алейкум!

Павел Исмаил
23.02.2014г.
Лондон

Как обявих себе си за мюсюлманин

بسم الله الرحمن الرحيم
В Името на Бога,  Всемилостивия, Милосърдния!

Праведността не е да обръщате лице на Изток или на Запад, праведността е у онзи, който вярва в Аллах и в Сетния ден, и в ангелите, и в Писанието, и в пророците, и раздава от своя имот, въпреки любовта си към него, на роднините и сираците, и на нуждаещите се, и на пътника [в неволя], и на просяците, и за освобождаване на робите, и отслужва молитвата, и дава милостинята закат; и у изпълняващите своя обет, когато са обещали, и у търпеливите в злочестие и беда, и във вихъра на битката. Те са искрените и те са богобоязливите.
(Свещеният Коран, глава Кравата, знамение 177)

Мисля, че е време да поговоря в по-широко изложение за тази част от живота си, която и става все по-видна. Моето познанство с Исляма започна преди около година и половина, когато изтеглих от интернет една серия със записи на лекции на ислямския шайх (учен/богослов) Hamza Yusuf, в която обясняваше неща за Исляма. Много от тези неща бяха твърде непонянтни за мен, много термини и събития, с които боравеше не разбирах, но ми беше интересно; и тъй като съм относително разумен човек, реших, че трябва да започна да изучавам Исляма от основните му. Едновременно се заех да изучавам – тогава както винаги бях безработен в Мадрид и с прекалено много свободно време – историята на Исляма и самото свещено Откровение – Корана. Историята на Исляма беше лесна, защото има много книги и филми, които разказват за живота на последния Пратеник, мир нему, и за първите години на Общността, но Коранът беше доста по-сложен – и поучителен – случай.

Тогава не знаех, че Саудитска Арабия влага масивни потоци от петролните си пари, за да строи джамии, културни центрове и най-лошото – училища – в Европа и също в самия мюсюлмански свят, за да пропагандира там своята си версия за Исляма. За нея може да се прочете доста и има различни мнения (тук е статията от Уикипедия на английски език), но това, което аз зная и което други мюсюлмани, които съм останал с впечатление, че са учени и читави, са ми обяснили, е че саудитския Ислям обикновено е тип салафитски Ислям, т.е. краен Ислям. Салафитите поначало смятат себе си за придържащи се към корените на Ислямското учение, но на практика, изглежда, по-скоро отхвърлят по-голямата част от богословската традиция и тълкуват всичко от Корана и сунната (практиките на Пророка, мир нему) буквалистки, без да вземат под внимание възможни метафори в смисъла. Докато традиционното ислямско богословие се характеризира със стремеж към Средния път, т.е. умереност, салафитите отиват в крайности и са склонни да стигат до, да прощават, идиотщини, те често са склонни да наричат други вярващи мюсюлмани неверници и грешници, защото не изповядват според тяхното разбиране и приемайки буквално светите думи говорят за „лице на Бога“ във физическия смисъл, за „трон на Бога“, пак във физическия смисъл и други антропоморфни неща. Та първият си Коран получих от голямата нова Джамия в Мадрид, която, разбрах в последствие, освен много красива и богата е и построена от Саудитския цар и се поддържа с неговите пари, и английския превод на Корана, който получих беше издаден в Рияд, Саудитска Арабия, и съдържаше много пояснения, които бяха съмнителни.

Всъщност по това време аз не знаех, че са нужни пояснения за разбирането на Корана. Евангелието и другите свещени книги, до които съм имал достъп преди това се четат без пряка нужда от посредник и не се приема като проблем да се четат в превод. Коран обаче е Откровение, което е било низпослано на Пророка Мухаммад, мир нему, в продължение на около 23 години и в който период са се случили много различни събития, което е довело до нови части от Откровението, свързани с онези конкретни събития и служещи като насоки за справяне с тях. Освен това, самият Коран, познат ни днес, е съвсем различен като подредба; той не върви хронологически, ами през всичките 23 години някои глави са отивали напред, други назад, много знамения (или стихове) са били слагани в хронологически различни части. Следователно ако някой започне да чете Корана без да е запознат с историята на първата Общност, а и без други странични обяснения, които могат да се направят само въз основа на запознатост с всичко, ще се обърка. Така например ако някой прочете някое от малкото знамения, заповядващи пряка атака към неверници, той или тя може лесно да изпадне в грешката да интерпретира това като заповед мюсюлманите да убиват където сварят немюсюлманите, без да разбере, че това знамение се е отнасяло за периода, когато е имало въоръжена война срещу Исляма и всъщност на мюсюлманите е било забранено да отвръщат на атаките в свещения град, Мека, и въпросното знамение е разрешение да се отвръща на атаките и в самия град. Юе остане неразбрано и понятието „неверници“, защото от това знамение не може да се разбере колко широко може да бъде понятието за вяра и мюсюлманин в Исляма, нито пък се разкрива, че самите християни и евреи – т.е. целия Западен свят – са всъщност братовчеди на мюсюлманите по верска линия, защото те преди тях са получили Откровения, които обаче, според Корана, са били изменени и развалени. Така се обърках и аз. А съмнителените бележки на саудтския преводач вложиха смут в душата ми, която симпатизираше на Исляма и мюсюлманите по някаква причина.

Все пак аз не се отказах и продължих да се интересувам от темата и да свалям от интернет лекции или да ги гледам в Ютюб. Там се натъкнах на някои много вдъхновяващи беседи и на други, които ме смущаваха, защото говореха с гняв и дори омраза. Голям проблем на нашата общност е, че в интернет няма цензура и е много лесно да се попадне на салафитски сайтове, лекции, видеозаписи и статии, които объркват както мюсюлманите, така и немюсюлманите. С времето човек се научава да ги различава, но самия първи допир с тях може да породи лоши неща.

Интересът ми се задълбочаваше все повече и започнах да ходя до голямата нова Джамия в Мадрид и да общувам там с мюсюлмани, или просто да зяпам красивата архитектура, да пия зелен чай с ментови листа или да гледам как се молят вярващите мъже стоящ като пукел в ъгъла на молитвената зала. Никой никога не ми рече нищо, нищо, че само зяпах. Напротив; в Мадрид повечето мюсюлмани са марокански емигранти и повечето от тях, да не кажа всички, при разминаване в коридора или двора на Джамията ме поздравяваха с уважително кимване или често с усмивка със „Салям алейкум!“ („Мир на тебе!“) и аз охотно отвръщах с „Уа-алейкуму салям“ („И на тебе мир!“). Когато някой влизаше в кафенето към Джамията винаги поздравяваше със „Салям алейкум“ и онези, които не бяха унесени в разговор му отвръщаха. На няколко пъти имах приятни и мили разговори с мюсюлмани, които се бяха догадили, или пък не бяха, че аз съм самият не съм бил мюсюлманин. Хората ходеха на Джамията, когато имаха свободно време и докато чакаха времето за молитва сядаха в някой ъгъл и беседваха помежду си, или четяха, или рецитираха тихичко Корана, или дремеха, или, разбира се, се молеха. Често идваха с децата си и нерядко можеше да се чуе глъчка на малки деца, които бродеха зад молещите им се родители по време на общите молитви и заниманието на възрастните не ги касаеше много. Времето беше топло и хората бяха топли и аз се чувствах винаги добре дошъл и приятно в онази Джамия. Днес съм в Лондон и обикалям джамиите и сякаш не мога да открия същата топлина и общителност, каквато познах в Мадрид. А и тук почти няма мароканци, мюсюлманите са предимно от Азия и Африка.

Интересът ми растеше и растяха и познанията ми. Оказа се, че в Исляма, макар да го няма това разцепление на секти и течения, както в Християнството, има доста значими различия и доста различни, но общоприето валидни мнения, и всъщност извънредно богата богословска традиция. Тези неща ме очароваха и объркваха едновременно. От една страна бях жаден да знам повече, от друга страна, както винаги, колкото повече научавах, толкова повече осъзнавах, че зная малко. В продължение на година и половина оттогава насам аз посвещавам голяма част от свободното си време и от интелектуалните си занимания с Исляма и ислямската история и култура. Това, трябва да е ясно, са различни неща. Ислямът по същество е монотеистичната религия, която, според богословието, Господ е изпращал на всеки народ с отделен Пратеник през цялата история на човечеството, давайки им заръки как да живеят и да славословят Бога; имало е, смята се, над 124 000, и всички те са проповядвали Ислям – т.е. почитане на Единствения Бог-Творец, Източника на всичко, – който обаче с времето, казахме, хората са изменили от първоначалния му образ. Та последната и крайна версия на Исляма е тази, която е разкрита на Пророка Мухаммад, мир нему, и която завършва историята на пророците; повече пророци след него няма. Ислямът обаче за съвсем малко време от Арабския полустров достига чак до днешна Испания, покривайки старите персийски, еврейски, берберски, християнски, римски, централноафрикански и прочие територии, достига и до Индия, и всяка от изброените култури му придава по нещо или казано по-правилно: го прилага по свой начин.

Моят интерес беше първоначално към мюсюлманските култури – в частност арабите, турците и персите, след това премина към обожание на интелектуалната красота и величие на ислямските богословие и философия, а накрая се превърна и във влечение на сърцето ми към самата религия.

Струва ми се, че много съвременни мюсюлмани (поне тия, които съм срещал пряко или посредством интернет, но те са към 1.5 млрд, не би трябвало да обобщавам) не познават добре религията си и я приемат основно като кодекс на поведение. Ислямът действително има извънредно много норми и правила, той е много практично учение, което стига до подробности за личната хигиена както при мъжете, така и при жените (жените мюсюлманки са ходели при Пророка, мир нему, и са му задавали въпроси за личната си сфера, това е всеизвестно за мюсюлманите) и първото впечатление от него навярно е именно, че е доктрина на нормите. Според Abdul Hakim Murad обаче, друг приел Исляма европеец, преподавател в Кеймбридж, в самият Коран от около 6000 знамения само 500 са свързани с норми и правила, а онези от тях, които изпадат в конкретика на правилата са още по-малко. Макар да оценявам много тази система от норми, защото тя е била извънредно полезна за хората в седми век след Христа и несъмнено доскоро им е служела като практичен водач към чист и умерен начин на живот, онова, което силно ме придърпа към Исляма бе неговата духовност.

Когато Пророкът, Бог да го благослови и с мир да го дари, започва да получава Откровението през ангела Габриел (Джибрил на арабски) на 40-годишна възраст, той живее Мека, която е била, мисля, в много отношения сходна на днешния Западен свят. Разбира се, несъмнено са били по-назад в много отношения като демократичност, човешки права и прочие, но нравствено, доколкото зная, арабите от онова време са били изпаднали в същото почитане на идоли както ние изпадаме в Западния свят. Сърцата им са били корави към по-нисшите, а страстите им са се ръководели от суета, любов към удобството, престижа, опиянение от властта и положението. И са почитали безбройни идоли и богове. Пророкът Мухаммад отива с различно послание, с такова за почитание само към един Бог – към Създателя – и за смирение, за скромност, за уважение към родителите, съпругите, децата, робите, бедните. За премахване на всички болезнени страсти на ума и сърцето и отварянето му към светлината на Единствения Бог и Неговия път. Едно време арабите от града на Пророка, мир нему, са водели хедонистки живот на безнравственост и безсмислие. В днешно време и ние на Запад водим хедонистки живот на безнравственост и безсмислие. В този блог съм писал много за фалшивите идоли, на които подчиняваме сърцето си и как поради тях ставаме арогантни и, както каза Казандзакис, моят скъп Казандзакис, душите ни се задръсват с тлъстини, навици и грехове.

Ислямът носи чувството за ред. Чувството, по-нагоре дори, за смисъл. Във филма „Тринайсетия войн“ викингите карат арабския поет да им каже нещо от религията си и той им изписва на пясъка на арабски: „В началото Богът създаде небето и земята“ и се усмихва гордо. Гордо, защото принадлежи на онази част от цивилизацията, които не вярват в това, че животът е война и трофеи, и ядене, пиене и любене, а от онази цивилизация, които вярват, че човекът има в себе си от дъха на Бога и че е призован да усъвършенства себе си (Джихад) през целия си живот, да учи от люлката до гроба, да славослови Бога и да се приготвя за срещата с Него, а дотогава да се грижи за Неговото творение и да разпространява Пътя. Мюсюлманите вярват – или някога вярвали, – че Ислямът е пътят към нравствеността и към извисения живот. Песийският поет Руми написал в стихотворение за Пророка, че без него керванът на цивилизацията е обсаден и че един голям лъв е пленен от заек. За мюсюлманите – а и за християните, със сигурност и за евреите  и навярно и за други духовни системи – има две състояния на волята. Едното е да си роб на света и страстите си; другото е да си роб на Бога. И двете, видно, не са пълна свобода. Но да си отдаден (раб) на Бога – Абд-ал-Ала – за юсюлманинът е единственият правилен и достоен избор. Според традицията всеки човек се ражда мюсюлманин, т.е. в състояние на подчиненост и славословене на Бога; ала светът – родителите му, обкръжението, егото – го променят и отместват вниманието му от Бога. В Корана на много места се посочва как всички живи и неживи неща славословят и почитат Бога със своето съществуване и в това – и в много други неща – Бог дава на хората повод за размисъл, за да разсъдят. Противно на общоприетото мнение, Коранът подтиква към размисъл.

Доколкото зная, Ислямът е най-бързо разрастващата се религия, не само поради броя на децата раждани от мюсюлманите, но и поради много приемащи религията от немюсюлманско потекло; като мен, и като шайховете Хамза Юсуф и Абдул Хаким Мурад. Това несъмнено е поради острата потребност от нужда от смисъл и насока в хедонистичния ни Запад, зает да се пъчи и да се стреми към физическа красота или престиж. Интересното обаче е, че малко повече от половината приемащи Исляма са всъщност жени! Как е възможно? При цялата истерия в Запада за това, че покривалото на косата е символ на робството на жената, защо толкова жени го избират доброволно? Навярно защото е покривалото не е символ на робството на жената. Ислямът, казва Абдул Хаким Мурад, е първата законодателна система, която дава на жената право на собственост без мъжът да е упълномощен да се разпорежда с личните й средства. Жената в Исляма получава зестрата от родителите си, за да е само в нейно ползване; тя получава част от наследството от съпруга или баща си и макар добрата мюсюлманка да е силно насърчавана да уважава мъжа си и да върши домакинската работа и да гледа децата – в повечето традиционни интерпретации на шариата няма законово задължение върху жената да мие, чисти или дори да гледа децата си. Нито да работи. За сметка на това, мъжът е задължен да работи и преди да харчи от собствените си изкарани пари, да задели за издръжката на жена си, за неомъжената си сестра или овдовяла майка, ако има, разбира се, за децата си и за неизплатените си дългове; ако жена му не желае да върши домакинската работа, той трябва да чисти или да наеме жена да чисти и да гледа детето. Когато мъжът и жената не се разбират, има ясен регламент какво се прави. Мъжът, който намира вината в жена си, трябва първо да престане да прави любов със жена си за известно време; ако това не помогне, трябва да спре да общува с нея изобщо; ако и това не породи примирение и сдобряване помежду тях, тогава има право да й посегне. Под „посягане“ се разбира нещо леко, защото е използвана специфична дума в Корана. Някои разбират шамари, но аз предпочитам тълкуването като разтърсване за рамене или зашлевяване с копринена ръкавица. Актът се приема като по-скоро символичен. Самият Пророк, Бог да го благослови и с мир да го дари, е изпитвал силна ненавист към насилието над жените. Нему се приписва, че веднъж казал, че най-добрите сред вярващите са онези с най-добрите обноски и които най-добре се отнасят към съпругите си. НЕму се приписва и че когато го попитал един мъж кой най-много заслужава уважението и почитта му, той отвърнал: „Майка ти.“ Човекът го попитал още три пъти. Пророкът отвърнал още два пъти „Майка ти“ и чак на четвъртия път казал: „Баща ти.“

И така нататък. Хиджабът някои приемат като робство. Интересно, обаче, дали е по-лошо да си роб на скромността и женствеността или да си роб на чудовищната мода да се обличаш като проститутка, да чакаш мъжете да те гледат като вълци към агне и да приемаш тялото си за твой основен капитал, който да изтезаваш с постоянни диети. Дали да си роб на скромността е по-лошо от това да си роб на десетките списания и филми, които държат в плен самочувствието ти,защото не си толкова красива или успяла като някого? Жените ще кажат.

Ислямът, както и другите монотеистични религии, призовава към осмисляне на всичко в светлината на Бога. Мюсюлманинът е насърчен винаги когато прави планове да казва „инша Алла“, т.е. „ако е рекъл Господ“, за да не забравя, че човекът предполага, а Господ разполага. Мюсюлманинът е насърчаван при добра новина да казва „Маша Алла“ или „Алхамбдулилла“, и двете изказващи радост от нещо, защото Бог е повелил да се случи. Преди да започне да се храни, мюсюлманинът е редно да казва „Бисмиллях“, т.е. в „името на Бога“, за да може да превърне храната си в праведни дела, а след като се нахрани: „Алхамбдулилла“. Всяка молитва започва с „Аллаху акбар“, т.е. „Няма никой по-високо от Бога“, с което си пропомня на самия себе си, че никой идол на света – его, живот в охолство и удоволствия, сласт, престиж, или пък някой наш началник или цар – не е по-висок от Бога и Неговите закони. Когато мюсюлманинът извършва нещо важно или държи реч, той е редно да започва с „Бисмиллях ир-Рахман ир-Рахим“, т.е. „В името на Бога, Всеблагия, Най-милостивия“ – това, с което започват почти всички глави в Корана – а ако е учен-богослов да завършва своите религиозни документи с думите: „Това е най-правилното според моето познание; ала Господ знае най-добре“. Първите мюсюлмани, за разлика от сегашните, са били окуражавани да бъдат смирени относно религията си и закона и често да признават, че „Бог знае най-добре“, въздържайки се да налагат своето разбиране. В Корана често се повелява на вярващите да бъдат търпеливи и да се уповават на Бога и често им се припомня, че нищо не се случва на света без Бог да знае за него. Хамза Юсуф казва, че в момента, в който човекът осъзнае, че има върховно ръководство на света, без чието позволение не пада дори едно листенце, т.е. че каквото и да му се случва е в добри ръце, животът се променя изоснови. Че всичко е от Бога и всичко служи на някаква добра цел, пък макар и тя да е съвсем непонятна за малкия човешки ум в настоящето. Понятието за „Бога, Всеблагия, Най-милостивия“ е в сърцето на Кораничния текст и на богословието.

Разбира се, на мен ще ми бъде невъзможно да опиша тука дори половината от нещата, които ме впечатляват в Исляма и които ме подтикнаха да го изучавам. За да бъда честен, трябва да призная, че има неща в него, които не мога да помиря с интелекта си или с моето отколешно чувство и разбиране за природата на Бога. Въпреки това обаче в последната около година сърцето ми изискваше от мен да приема Исляма и да започна да го практикувам. Около година се противях, мислейки си, че е желание от интерес, което ще премине. Не преминаваше; реших да приема Исляма и да се уча как да живея като мюсюлманин, доколкото ми е възможно. А разграничение трябва да се прави. „Ислямът, казват някои, е съвършен, но вярващите не са. Не съди вярата според вярващия.“ Кат Стивънс бил казал, чух, че било прекрасно, че преди да опознае мюсюлманите, опознал Исляма, и поради това станал Юсуф Ислям.

Да си мюсюлманин, както посочва началният текст на това съчинение, не е толкова да си стриктен в нормите, колкото да чувстваш Бога и да вършиш добрини. В едно предание за Пророка  един мъж му разказал, че и преди да приеме религията той вършел добри дела и съблюдавал справедливостта. Пророкът, Бог да го благослови и с мир да го дари, му рекъл, че с това си поведение той на практика бил приел Исляма. В последна сметка, в ислямското богословие се приема, че вярата има три нива на дълбочина – Ислям, Имаан и Ихсаан, и само първото от тях е свързано с външните белези на вярата. Моето впечатление е, че Ислямът е широка духовна доктрина – както подобава на придържането към Единствения Източник на всичко – и веднъж след като човек почувства, че „Няма други богове освен Бог и Мухаммад е негов пророк“ (с тези думи се приема религията), светът се променя, или по-скоро, човекът се променя, осъзнава своя благороден произход и своята мисия, и се заема да се посвети на Бога, т.е. на красотата и на справедливостта. По сърце и по разум, тук аз мога да заявя с гордост, че съм мюсюлманин и изповядвам Ислям, а именно подчиняване на собствената воля на волята на Създателя. И като праведен мюсюлманин трябва да изразя надежда, че този текст е бил истинен и полезен и да искам извинение, ако породи грешни впечатления, поради моето несъвършенство на ума и сърцето 🙂

Ас-саляму алейкум.

Павел Исмаил Петев
3 Февруари 2014г.
Лондон

В Името на Бога,  Всемилостивия, Милосърдния!

Националсоциализъм, импулс за власт и любов към хората

Току-що гледах видеото на Мартин Карбовски с националсоциалистът Мико и реших, че е време да споделя разпилените си разсъждения за расизма, генетичното превъзходство, агресията и човеколюбието.

Първо, бих искал да кажа, че расистите и всичките им прилежащи крайни или умерени нацисти и прочие не са непременно глупави и лумпени, както поначало се смята. Въпросният интервюиран в предаването на Карбовски, то ясно си личеше, беше много по-знаещ и ерудиран, и много по-мислещ и осъзнат от журналистката, която му задаваше въпроси и общо взето не се позоваваше на някакви по-дълбоки аргументи от „в конституцията пише, че всички сме равни“, „мен са ме учили, че всички трябва да се приемат“ и тн. А Мико говореше и с по-богат език, и по-образовано, и неща, в които човек може да намери резон, ако се осмели да излезе от общохуманното мислене.

Основната теза на Мико беше, а тя е според мен обща за всички нацисти, че има йерархия на расите, т.е. гените имат огромно и дори водещо значение в развитието на човека като личност и бялата раса стои най-отгоре в този ред. Според тези хора, ако се смесват расите с правене на деца и с общуване, генофондът се замърсява и народът запада. Това, според Мико, е довело до краха, например, на Римската империя – омешването с робите.

Мисля, че всички нацисти са с патриархално мислене, а патриархалното мислене има две точки: власт и сигурност. Власт – тя изисква йерархия (бащата над семейството, царят над народа, богатите над бедните, умните над глупавите и тн, т.е. няма равнопоставеност във вземането на решения) и сигурност – тя изисква ограничения в обществения и в личния живот, защото колкото по-малко свобода има и колкото повече се следва определен ред, толкова по-сигурни са нещата.

Противопоставено на патриархалното мислене е матриархалното мислене (едното идва от „баща“, другото – от „майка“ на латински), т.е.: всички са равни и всички заслужават еднакво много любов и грижа. Висше проявление на матриархалното мислене е идеята на комунизма, където „от всекиго според възможностите, на всекиго според потребностите“.

Аз не съм нацист, нито пък расист. Въпреки това обаче съм елитарист – като тях. Смятам, че винаги има елит, и този елит е елит на личността като цяло. Той обикновено е по-интелигентен, но това не е задължително, и води напред. Има много умни и способни хора, но те са хора изпълнители. Тези, които водят, са елита. И далеч далеч не смятам, че тези хора непременно са бели. Напротив – моят обичан ментор е индиецът Мохандас (Махатма) Ганди, който е бил доста кафеникав  🙂 И въпреки кожата си, той вероятно е превъзхождал повечето бели водачи на своето време като сила на духа и сила на сърцето. Изобщо индийците според мен са много духовно извисен народ, както и китайците и не разбирам защо уважаеми расисти държат очите си затворени за индийските свещени книги и духовни епоси, за техния сакрален език санскрит, за красотата на китайското и японското изкуство и за могъщите духовни практики на самураите, каратистите и прочие. Но това е друга тема.

Мисълта ми е – аз разбирам нацистите, в известна степен. И това е прекрасно! Защото, струва ми се, големият проблем на активизма, който познавам в местен и в световен мащаб е, че те не говорят езика на крайнодесните и агресивните. Те изобщо не целят да говорят с тях. Отдавна съм озадачен как при споровете си с хомофоби гей активистите често прибягват до авторитета на закона. Законът казвал еди-какво-си, международната харта на правата казва еди-какво-си… ама чакай! Законът е правило, което някой е приел, но това не си ти. Законът засяга действията – ти не можеш с позоваване на него да достигнеш до сърцата на расистите или агресорите като цяло!

Преди време, когато бях по-малък и увлечен по книгите на Никола Николов за световната конспирация на евреите бях нещо като антисемит. Разбира се, умерен антисемит, но бях. И това сега ми е от страхотна полза! Защото аз бях с мисленето на сегашните антисемити, или поне със сърце усещах тяхната основна аргументация – че евреите съсипват и ще съсипят света и е от наистина жизнена важност да им се попречи, независимо, че всички закони са си ги писали те и се опитват да ни спрат всячески да им попречим! След това пораснах малко, помъдрях и сега съм отворен за конспиративните теории, но нито вярвам в тях безрезервно, нито съм готов да вдигна меч срещу евреин.

Няма как да промениш мисленето на човек, който вярва в нещо толкова свято като оцеляването на белите хора или хората въобще. Защото според мен голяма част от нацистите не са само търсещи къде да излеят агресията си лумпени, но в тях има и искрица огън, който е огъня на морала, потребността да служиш на висша кауза. В предишните епохи умните на деня са използвали тази потребност на по-интелигентните, но все пак непроветени хора посредством религия и патетични речи… Но днешното търговско и практично общество не обръща внимание на този импулс, който е супер силен. Днес някак… духът на времето е толкова насочен към рационалните неща, че забравя за този ирационален емоционален стремеж, който е толкова ключов! Духът на времето издига нови ценности, но те са свързани с професионална реализация – и толкоз! Какво предлага на младите юноши с кипяща кръв архетипа на воина? Успешното завършване на университет и постъпването в задокеанска фирма? Ха! Къде е свещената война с мюсюлманите, къде е свещената война с хугенотите, къде е войната на великата нация с нацията агресор? Днес няма такива войни, а човекът, особено младият умен човек, е архетипно воин. Може и да греша, но мисля, че е така, и мисля че тези умни млади, които не стават активисти на някоя организация за права на човека или някоя хуманитарна организация като БМЧК трескаво търсят тази ниша, този образ на воин, с който да се оприличат и до намират именно в идеология, която залага на защитата от еврейската опасност или на защитата на расовата чистота.

Всъщност расовата чистота е много важно нещо, и интересно. Йерархията е нещо много важно от гледна точка на правилното функциониране на дадена структура, но защо тя е толкова и емоционално важна за нас? Ще отречете ли, че понякога не чувствате едни хора като нисши, а други – висши, или едни нации над други нации? Че един идеал е възвишен, а друг – низък? Да… Рационалният ум разбира как всички сме равнопоставени и желанията, дори и смешните, са еднакво важни за различните хора, но ирационалното в него, а то е една голяма част от личността, си иска своя дан и ни шушне някъде в рационалното ни съзнание, че това е над онова. И това най-ясно се вижда в патетичните сцени във филмите, разказващи историята на някаква битка – на народи, на личности или на идеи. В моя любим „Властелин на пръстените“ например постоянно виждаш величието на човешкия дух над низкия дух на орките.

Доскоро не разбирах този импулс и го смятах за проява на липса на увереност и пълноценност, което пък приписвах на липсата на обич от близките, приятелите и света изобщо – защото все пак когато човек е щастлив, той няма нужда да доказва нищо или да мачка някого, за да се чувства добре. Той се чувства добре already. Този семестър обаче, като никога ходих по-редовно на лекции и имах редица интересни разговори с един колега, който често говори за инстинкта за власт. Той често цитираше Ницше и обясняваше, че може би наистина инстинкта за власт е висшият и съответно водещият стремеж в човека – нещо като Ерос (сексуалният инстинкт) за Фройд. Първоначално отхвърлях тази идея и си стоях на старата, но с времето, а също и със запознаването и с идеите на други психолози, които са мислели по въпроса за импулса за власт, започвам да се разколебавам дали той е просто продукт на липсата на обич. Алфред Адлер например смята, че човек от малък носи дълбоко чувство за несамодостатъчност и непълноценност (т.е. непълна ценност) и това го кара да „компенсира“ и да се стреми все нагоре и нагоре, и понякога този стремеж се изражда в „свръхкомпенсация“ и стремеж да доминираш. Може би расизмът може да се обясни и с това? Желание да направим себе си по-пълноценни, като се поставим по-ценни от другите. Вероятно това далеч не е само простият стремеж да имаме роби, които да ни вършат черната работа и да богатеем на техен гръб, а е много по-дълбок процес.

А дълбоките процеси, ще кажа на уважаемите активисти, не се борят с позоваване на Конституция, Харти и прочие документи. На Мико от интервюто на Карбовски му дреме за харти – дреме ми и на мен. Всеки по-интелигентен човек осъзнава, че е имало и има множество несправедливи закони и че е дълг на съвестните хора да се борят срещу тях – дори и с оръжие.

И тук се връщаме на проблема с националсоциалистите. Струва ми се, че те главоломно се множат в България, а нещо ми нашепва, че това е световен процес. Навярно причината наистина е в голяма степен във факта, че юношите имат нужда от модел на поведение и идеали, с който да се идентифицират, както и в прекомерната им агресия, която трябва някъде да излеят. Но вярвам, че голяма роля играе и идейният хаос на времето ни. Постепенно се освобождаваме от вредните патриархални норми, но все още не можем да дадем същата духовна сила на матриархалните, та младите да ги почувстват в сърцата си и да се почувстват пълноценни. И друго – аз все пак вярвам, че агресията е последствие в голяма степен от непълноценност и недостатъчна емпатия (тоест поставяне на мястото на другия). Вече съм писал как мисля, че голяма част от злините на хората идват от култивираното чувство за непълноценност, т.е. да не се чувстваш съвършен какъвто си. А за емпатията май не съм писал, но това е за мен най-най-най-най-добрият начин да се създаде етика в един човека. Няма по-добро оръжие срещу агресията от това да покажеш на агресора как страда човека от неговите действия, колко кърви вътрешно от понесеното унижение, как се чувства безсилно и смачкано семейството му. Както Ан Райс описва в „Мемнох Дяволът“, идеалното Чистилище е това, където човек съпреживява какво е причинявал на хората цял живот и се разкае за това и сам реши, че не желае повече да наранява – и тогава може да влезе в Царството Божие. А аз… все още съм склонен да вярвам, че човекът е добър по природа, че ако разбира правилно нещата, би се погрижил за другите. Както прочетох някъде: „Който разбира всичко, прощава всичко.“

Но аз се изморих да пиша. Надявам се, читатели мои, колкото и да сте, да не сте се отегчили от обърканите ми и незавършени мисли. Надявам се дори повече те да ви помогнат в общата битка (да, битка!) срещу нещастието на хората… и да ми помогнете евентуално със своите коментари да наредя още някое парченце от пъзела на света. Оставям ви с два музикални поздрава – единият е парчето на Джако, което беше последната капка в ставането ми вегетарианец; другият е една много красива за мен песен от първия (но надали последния!) корейски филм, който гледах под влияние на Безпамперсовата патица и която песен ми влияе много умиротворяващо и… ми помага да се докосна до Божественото.

Enjoy! :))

Джако – Earth Song

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Проект „Вестител“

Във вените ми тече кръв на поет. Не само на поет, но и изобщо на творец; и периодично, всъщност два или три пъти всеки ден, увеличава кръвното ми налягане с натиск творческият хормон в нея да бъде освободен в друга интелектуално-материална форма, а понякога, като сега например, направо издува вените ми в творчески urge като река пробиваща бент.

Лошото е, че някак нямам вдъхновение за тази реализация на творческия хормон. А едно време бях идеен човек.

От три години насам в главата ми, или някъде между множеството кръвни телца в душевната ми кръв, се таи в латентно състояние идеята да създам, или по-скоро да съм инициатор и съ-създател, на списание. Не интернет списание, както по принцип е логично и по-лесно, а на класическо книжно илюстровано списание. Преди три години с моя приятел gosh крояхме планове с колегите от Гилдията на Феникса да започнем онлайн журнал наименован „R|EVOLUTION“ – но така и не се стигна до реално изпълнение на идеята. Даже до теоретично не се стигна.

Наскоро сурат-тефтер абонатите ми усетиха, че замисълът за списание отново гастролира от безсъзнателното към съзнанието ми и обратно, но на статуса ми „Някой иска ли да се занимаваме с нещо криейтив?“ имаше само един положителен отговор, а другото бяха уточняващи въпроси, граничещи с заяждане. Днес в Т-Маркет, докато купувах бисквити случайно разгледах списание BRAVO (тийн списанийце, по американски бозав тертип (или както биха казали в Пловдив – тиртип)), а след него и някакъв женски журнал (който също ми се стори… ем, плитичък). Факт е обаче, че това подейства катализиращо за най-хубавите хормони в мен след тези на обичането и на гостито, за което купувах бисквитите, обсъдих идеята с едно твърде умно и образовано момче, което съвсем по главноредакторски ми нахвърля какво е нужно, за да се получи едно такова списание. А именно, според него: разнообразни рубрики, в които да се поместят и рекламни статии и рекламни банери; джобен формат тип „Програмата“, двуседмично издание, с безплатно разпространение по социални места и на улицата, което би трябвало да привлече рекламодатели.

Отделно, докато се прибирах сега към вкъщи, в главата ми изплува странното възможно име на това списание: „Вестител„. Първоначално изплува всъщност Angelus, което идва от гръцкото Angelos, което значи именно „вестител“, „вестоносец“. Но би изразило объркващи конотации към потенциалната публика, а и българската дума „вестител“ ми звучи супер елегантно и някак заредено с мистика. Макар че първоначалната ми идея беше, тъй като хипотетичното списание ще е с аудитория по-интелигентните слоеве, да носи гръмко и гранатоизбухващо име, нещо от сорта на „R|EVOLUTION“ и подобно на едновремешното „Егоист“, вероятно отново от латински език и с наставка „-ist“; загатващо за хора, вървещи към ново време, към по-добро бъдеще… neoist може би. Но „Вестител“ ми се струва, макар и недотам гръмко като някакъв „-ist“ толкова хубаво, подходящо и оригинално! Защото, все пак, ние ще сме едни от вестителите на Новото време.

Ние. Комунален проект, в известен смисъл.

Всъщност какво си мисля да има в това списание. Тук е спънката 😀 Някога идейното момче днес има вдъхновение простиращо се до цялостна представа, която… не може да материализира в конкретна форма. Около мен има няколко човека, които се интересуват от света, или по-право казано от по-интелектуално-духовните части в него. Тях, подобно на Слави Трифонов, мога да използвам, за да направим някакъв журнал, предлагащ интересно мислене, красиви форографии, рецензии, духовна красота; с безплатно разпространение и някакви доходи от рекламите. Какви биха били темите? Разбира се, философия и психология. За това има предостатъчно кой да пише. Изкуство – може да има рубрика по история на изкуството, серийна рубрика, с ново разглеждано нещо във всеки брой. Злободневно; и за това има кой да пише. Рецензии на книги – по една нова и по една стара на брой – потенциалният главен редактор вероятно би бил щастлив да прави това, и съм сигурен, че би го правил добре. Рецензии на филми – това е едно съвсем земно и твърде приятно занимание, има кой. Друго… Друго… А, разбира се, реклами и обявления за арт събития (тук въпросът е че трябва да са само за Пловдив). Ще има красиви фотоси, вдъхновяващи, също така вдъхновяващи подбрани цитати за всеки нов брой, може да има и конкурси, с които да откриваме млади таланти за съ-списвачи. Липсва нещо, трябва да има още нещо. Нещо оригинално и актуално и търсено. Ще го измислим… ако хормонът на вдъхновението (и идеята) остане активизиран достатъчно дълго 😛

Може да се направи интернет и книжен вариант, като книжният да е основният източник за реклама на самото списание, чрез предаване на ръка и по разните масови места. Хубавото е, че тъй като основният капитал тук е интелектуален, с евентуалните съ-списвачи можем да работим без заплащане, докато не постъпят постъпления в хазната на вестителите. Лошото е, че не е малко работа, а аз не съм кой знае какъв организатор, а трудно ще се появи някой друг, който да се заеме с организирането на нещата. Целта на проекта – творчество, и дори някакви парични постъпления.

Вестител.

Не се чувствам готов за такова нещо, но ако не го направя сега, чувствам, че прахосвам творческата си енергия… с всеки ден.

„Вестител“.

Какво мислите?

 

 

 

 

 

 

 

What if…

– What if… if one day you find your conscious life so far has been but in vain.

– What??

– What if you, in your everyday living with all of its fighting, and thinking, and daring, and caring, and weeping, and acting, and lacking act, what if amongst this vortex one day you wake up – open eyes wide and see everything without the boundaries you yourself have set – and see everything was in vain. Everything… that you did. All you strived for, and cared for, and believed in, and so on, all you thought your world and surroundings is, eventually turns out to be fake.

– What do you mean, more precisely?

– I mean, is it possible that tomorrow I find out that my world was nothing but an illusion. That my lover needs my presence but does not care about me much, my friends are nothing but shadows of friendship and some sort of unengaging comradeship, my family is just a group that loves me and cares infinitely much for me, but sees me only as a child and nothing more; what if I wake up and I find my ideals are real, but too high for my irresponsible, unsteady and lazy personality, for my illetarate intelligence and comparetively poor spiritual self; isn’t it possible? What do you think will happen then? With me, I speak.

I will fall. If all my world is but a fake, an illusion, and in a moment I unexpectedly realise, I will blackout. Blackout…

For – what is worth my being alive if my lover does not care for me, my friends too, my family does, but sees me only as a regular person, and I myself cannot justify my self-confidence in my abilities and self, as they come to be quite … lacking interest.

Would it be my fault? Would it be my fault that I never ask for help and always give unwanting reward?

But, wait, that is what is right. That is what I believe in and what I FEEL is right. My life, it seems, has been guided by that principle and even if it has led to sort of eventual loneliness, would it be a failure?

For… actually – what do I want from people around me?

…

No, my love. This is my way. Even if I end being disappointed and lonely (which, in fact, I somewhy doubt), it will be my choice. And it would be true and it would be different. I would have realised myself and stayed correct to myself. I would have done it. Comparetively consciously. It would be not only my world, but a true reflection of my self and choices.

My fate born of my faith. Me. Me. Me…

Me.

Brave and true.

29.X.2010

Балада за Редингския затвор (О. Уайлд)

На 7 юли 1895, в затвора на град Рединг е обесен Чарлз Томас Улдридж, войник от Кралската конна гвардия. Причината – убил жена си от ревност. Това чувство е познато на всички ни, но при младия Чарлз то взело болезнени размери. Всъщност съпрузите живеели вече разделени. Чарлз бил преместен на служба в Лондон, докато Лора Елън останала да живее в околностите на Уиндзор. Тя поискала развод, защото завързала интимна връзка с друг войник. Чарлз обичал пламенно жена си, но щом разбр ал, че тя няма да се върне при него, в момент на бясна ярост я заклал.

Тази сензационна новина възбудила обществото на Южна Англия за известно време. На съдебния процес Чарлз Улдридж бил дълбоко разкаян. Смъртната присъда не го развълнувала. Той съзнавал вината си и бил примирен със съдбата. На сутринта преди екзекуция та бил спокоен и дори благодарил на пазачите за грижите им.    Съобщението за обесването минало почти незабелязано, защото на този ден вниманието на обществото било привлечено от едно много по-приятно събитие – започвало прочутото ежегодно състезание по гребане „Хенли Регата“. То събирало модния свят на Южна Англ ия за цели пет дни.

Трагедията на Чарлз Улдридж щяла скоро да бъде забравена, ако сред затворниците не бил един прочут писател. Оскар Уайлд излежавал двегодишна присъда за антинравствени деяния. Трагедията на Оскар Уайлд не била по-малка от тази на Чарлз Улдридж. В начало то на 1895 Уайлд бил на върха на славата си. Пиесата „Колко е важно да си сериозен“ имала огромен успех. И точно тогава избухнал скандалът с младия лорд Дъглас. От любимец на обществото Оскар Уайлд се превърнал в унизен, отхвърлен, осъден.     В затвора Уайлд срещнал много други грешници, но участта на младия войник го потресла дълбоко. Скоро след излизането си от затвора Уайлд написал „Балада за Редингската тъмница“. В изящна художествена форма той разказва трагедията на Чарлз Улдридж.(източник)

( превод: Асен Тодоров )

I.

С червен мундир не бе облечен,
червена бе кръвта,
която, смесила се с вино,
обля го след смъртта
на най-любимата, убита
от него през нощта.

Нахлупил шапчица за крикет, с костюмасивобял,
вървеше сред конвоя леко,
не беше пребледнял,
но никога човек с тъй тъжни
очи не бях видял.

Не бях видял човек да гледа
тъй синьото петно,
наречено небе, да гледа
как облаче едно
по него плава, сякаш теглено
от сребърно платно.

Сред други страдащи се движех
с оловени нозе,
прошепна ми зад мене тихо
един от тез мъже:
„Приятелят, когото гледаш,
ще висне на въже.“

О, боже мой! Стените сякаш
се завъртяха в миг,
от гърлото ми се изтръгна
едва сподавен вик:
нима съм истински страдалец
пред този мъченик!

Приятелю, сега разбирам
защо тъй чужд си нам,
към  слънцето защо тъй гледаш
с копнеж и упрек ням!
Убил си своята любима
и ще умреш ти сам.

*

Но, чуйте, всеки е убивал
любимата жена —
един с отровно нежен поглед,
друг с думичка една,
страхливецът с целувка кротка,
а смелият — с кама.

Убиват, докато са млади,
убиват в старостта,
едни със златото погубват,
а други с похотта,
добрите само с нож си служат,
че бърза е смъртта.

Обичал дълго или кратко,
взел много или дал,
убил и лекичко въздъхнал
или сълзи пролял —
убива всеки туй, що люби,
не всеки е за жал.

Не всеки тръгва към бесило
с качулка на глава
и с клуп на шията трепери,
пристъпвайки едва,
за да увисне в тъмни бездни
минута след това.

Не всекиго пазач тъмничен
и ден и нощ следи,
когато плаче или в унес
молитва си шепти,
за да не би по своя воля
с живот да се прости.

Не всеки се събужда в ужас
от влезлия шериф,
от капелан, облечен в бяло,
тържествено фалшив,
дошъл да каже, че след малко
той няма да е жив!

Не всеки се облича нервно
с треперещи ръце;
догдето лекар мери пулса
на тръпното сърце,
часовника не гледа сепнат
с пресъхнало небце.

И с гърло, сякаш пълно с пясък,
не всеки скача в пет,
когато с ремъци палачът
го връзва, смъртноблед,
за да потисне всеки порив
у него занапред.

Посмъртната си церемония
не всеки вижда сам
и въпреки че диша още,
ще бъде глух и ням,
когато в гроба си се спъва,
пристъпвайки едвам.

Бесилото не гледа всеки
през мъничко стъкло
и с устни тръпнещи не моли
да свърши туй тегло,
преди Каяф(*) да го целуне
по бледото чело.

–––––––––

(*)К а я ф — първосвещеник, подписал смъртната присъда на Христос — Б. пр.

–––––––––

II.

Шест седмици сред нас из двора
с костюма избелял
вървеше сред конвоя леко,
не беше пребледнял,
но никога човек с тъй тъжни
очи не бях видял.

Не бях видял човек да  гледа
тъй синьото петно,
наречено небе, да гледа
как облаче едно
се влачи, сякаш размотава
то сребърно влакно.

Не вярваше в надежди слепи,
не беше той глупак,
не чакаше да дойде пролет
след този плътен сняг,
но искаше да диша въздух,
да зърне слънчев зрак.

Ръце не кършеше, не плачеше,
дори не бе унил,
но пиеше с наслада слънцето,
страха си заглушил,
тъй както най-доброто вино
не беше нивга пил.

Сред други съдени аз крачех,
но ни един от нас
не мислеше за греховете,
извършил в своя бяс,
а само че ще бесят него
в уречения час.

Бе странно, че така се движи,
освободен и лек,
и тъй към слънцето поглежда
безгрижно, с поглед  мек,
забравил, че ще плаща скоро
със смърт, но без ковчег.

*

Дъбът и брястът са красиви,
на воля щом растат,
но не когато с тях бесило
позорно построят,
за да отгледат плод ужасен
и в миг да го родят.

Желае всеки да успява,
да бъде по-добре,
но кой краката си би искал
на буре да опре
и през ръката на палача
небето да съзре.

Приятно е да се танцува
в добър и весел час,
когато любовта е чиста
и всичко е пред нас,
но не и под бесило страшно,
загубил дъх и глас.

След него с интерес и с ужас
вървяхме ден след ден,
защото кой от нас би казал,
че смазан, уморен,
не би последвал сам душата си
към някой ад червен.

Но ето че веднъж на двора
смъртникът не дойде —
то значеше: не може вече
и вест да предаде,
че няма обич, няма мъка
на никой да даде.

Ний бяхме кораби, които,
на страшна буря в плен,
се срешнахме, без флаг да вдигнем,
приветен и почтен,
не беше срещата в нощ свята,
а в най-позорен ден.

Ний бяхме двамата отхвърлени
от общество  и Бог,
затворени в желязна клетка
за много точен срок,
но към смъртта той само беше
направил своя скок.

III.

А дворът на душите грешни
е яко ограден,
там пиеше той въздух  жадно,
вървейки всеки ден
сред тъмничари и палачи —
отвсякъде следен.

Или усещаше пазача,
над него гдето бди,
когато плаче и молитва
отчаяно шепти,
за да не би по своя воля
с живот да се прости.

Директорът държеше строго
за всеки ритуал,
твърдеше лекарят: смъртта е
за  всекиго  финал,
а два пъти на ден кюрето
четеше му морал.

Изпушил две лули с наслада
и кварта бира пил,
той всеки страх в душата своя
бе сякаш заглушил,
твърдеше, че дори палача
ще срещне с поглед мил.

Защо говореше тъй странно,
самият тъмничар
не смееше да го попита:
той трябва с катинар
устата свои да заключва,
да бъде няма твар.

Че инак, трогнал се, могъл би
внезапно да реши
да утешава с думи благи
нещастните души,
макар и всуе, да опитва
смъртник да утеши.

Тътрузейки нозе оловни,
с обръснати глави,
в кръг тъпчехме — така парадът
глупашки си върви.
Но що от туй? На сатаната
нали сме часови!

Излъсквахме до изнемога
врати и перила,
но коридорите сновехме —
кой с кофа, кой с метла —
и пода жулехме свирепо
с прегърбени тела.

Трошахме камъни и двора
почиствахме от прах,
ревяхме химни — да изкупиш
извършения грях,
но всеки носеше в сърцето
стаен, безмълвен страх.

Страхът пълзеше толкоз бавно —
като вълна в камъш, —
дори забравихме що чака
в грях падналия мъж,
догде край гроб, зловещо зейнал,
не минахме веднъж.

Като уста, за жертва алчна,
той зееше със стръв,
самата пръст, дори асфалтът
жадуваха за кръв;
разбрахме:  ще увисне някой
на по-дебела връв.

Прибирахме се с мисли тежки
за Орис, Смърт и Страх,
край нас палачът мина в мрака
и аз, потаснат, плах,
към номерираната гробница,
треперейки, вървях.

*

Таз нощ из коридора празен
страхът бе господар,
прокрадваха се стъпки плахи,
нечувани макар,
лица се вписваха в прозорците,
по-бели и от вар.

А спял е той, сънуващ сякаш
разцъфнали цветя;
пазачите стоели неми
пред тази лекота,
с която спи човекът, който
ще среща днес смъртта.

Но спят ли тия, дето плачат
в живота си пръв път?
Мерзавци като нас са длъжни
в такава нощ да бдят,
към друга мъка приобщени,
за други да скърбят.

Уви, тъй трудно е да носиш
на други тежестта,
кинжалът на греха пронизва
безмилостно гръдта:
убил е друг, но ти ще плащаш
със сълзи за кръвта.

Пазачите пълзяха тихо
край нашите врати,
учудени, че виждат нещо,
невиждано почти:
за пръв път коленичил грешник
молитва да шепти.

Тъй цяла нощ мълвяхме ние
безсмислени слова,
среднощен час перата свои
развя едва-едва
и разкаянието стана
горчиво от това.

*

Най-сетне и петли пропяха —
син, после и червен,
но пак след ужаса не идваше
белязаният ден,
на елфи сенките танцуваха
сред мрака вледенен.

Край нас се носеха те бързо,
забулени в мъгла,
да увлекат луната дръзнали
към тъмните поля,
извивайки и кършейки
в неистов танц тела.

Кривеше се в безумство ятото,
преди да отлети,
ръка в ръка кръжаха сенките
под ярките звезди,
в небето, като вятър в пясъка,
оставяха следи.

И като кукли се въртяха,
по-леки от пера,
но за слуха и за очите
бе страшна таз игра —
та пяха те мъртвец да вдигнат
за сетната   зора!

„Охо! — крещяха. — Весели се,
но прангите тежат!
Веднъж-дваж зара си опитай,
но не там, где Грехът
ще те посрещне в Дом Потаен —
строил го е Срамът.“

Не бяха сенки тези фигури,
играеха в захлас
пред хора със съдби оловни
в такъв злокобен час.
О, господи! Те бяха  живи,
по-живи и от нас!

Валсираха сами, по двойки,
една подир една,
пристъпваха с превзети стъпки
на улична жена,
молитвите ни пародираха
с насмешка и злина.

Ветрецът утринен полъхна
най-сетне, но нощта
не бързаше да си отиде,
плодеше мрака  тя
и страх обзе ни пред урока
жесток на  утринта.

Сновеше стенещият вятър
сред тъжтните стени,
вълнуваха ума ни спомени —
замиращи вълни.
О, стенещ вятър, Бога праведен
с кого тук замени!

Най-сетне слънцето проблясна
край нашето крило,
достигна през стени, решетки
до  моето легло
и аз разбрах: дошъл е краят
на  нечие тегло.

Към шест почистихме килиите,
до седем бяха в ред,
а махаше смъртта с крилата,
проникнала навред,
и всеки чакаше вестта й —
и примирен, и блед.

Тя не премина в пурпур, с блясък,
не яздеше бял кон,
с въже триметрово,  дъската,
загърнат в капишон,
дойде  палачът да  изпълни
зловещия закон.

Усещахме, че сме попаднали
в мочурище сред мрак,
не смеехме да се помолим,
да търсим прошка, знак
от Бога, извисен над всички,
всемъдър и всеблаг.

Защото „правото“ човешко
преследва висша цел,
слабите, дори за силните
не слага свой  предел,
а само за отцеубиеца
плете  то  клуп дебел.

Слухтяхме да удари осем
с език  надебелял,
защото знаехме: съдбата
тогава своя дял
отрежда всекиму без милост —
кой както е живял.

Очаквахме — безмълвни, кротки –
обречената дан
на туй, което — с право, с криво –
е всеки призован,
но всекиму в сърцето лудо
ехтеше барабан.

Тъмничният часовник чукна
уречения час,
след удара му се понесе
един неистов глас,
като че ли прокажен някой
вопиеше сред нас.

И сякаш в сън през нас бе минала
всемирната беда,
усетихме как клупът мазен
увисва на греда
и как след туй палачът чисти
последната следа.

Отекна цялата жестокост
най-силно сякаш в мен,
защото знаех, че умира
два пъти в същи ден
единствено човекът, който
от смърт е осенен.

IV.

Отменят службата църковна,
обесят ли човек —
и капеланът е покрусен,
измъчен и нащрек,
за да не се съзре в очите му
дори и укор лек.

Държаха ни под ключ до обед.
Най-сетне проехтя
камбанен звън, след туй защракаха
врата подир врата
и ние хукнахме надолу
със собствен ад в гръдта.

Излязохме да глътнем въздух,
да вземем своя дял,
един бе посивял от ужас,
друг беше смъртнобял,
но хора с погледи по-тъжни
до днес не бях видял.

Не бях видял очи да гледат
тъй синьото петно,
наречено небе, да гледат
как облаче едно
пътува леко и свободно
със сребърно платно.

Но крачеха сред нас и други —
с наведени глави:
палачът би могъл не Него,
а тях да умъртви,
защото той убил бе живо,
те — мъртвото, уви.

Повторен грях душата буди
безмилостно, без свян,
отново раната разврежда
под стария саван
и тя кърви, кърви напразно —
ненужна вече дан.

*

И като шутове облечени,
вървяхме в тишина,
в кръг двора хлъзгав обикаляхме
с превити рамена,
без някой да отрони даже
и думичка една.

Така вървяхме онемели
по вечния си път,
връхлитаха ни мрачни спомени
за укор и за съд:
пред всеки Ужасът вървеше,
отзад пък бе Страхът.

*

Пазачите кръжаха както
край стадото овчар,
парадните куртки не скриваха
зловещия кошмар —
издаваше ги по обувките
полепналата вар.

Защото там, где бил е гробът
приготвеният ров, —
останало бе пръст и пясък
покрай зида суров
и куп от вар неугасена —
да служи за покров.

Той имаше покров, измислен
от гений зъл, лукав.
Заровен гол, че тъй да бъде
срамът му по-гнуснав,
с окови на нозе, загърнат
с пламтящ и бял чаршаф.

Така безспир варта горяща
изгризва  кости, плът,
за костите нощта добра е,
а за плътта — денят,
но само за сърцето клето
й стига и мигът.

*

Най-малко три години нищо
не ще засеят там,
на мястото проклето няма
да расне и бръшлян,
но към небето удивено
ще гледа то без срам.

Сърцето, мислят, ще отрови
цветеца избуял,
не знаят, че земята има
по-друг, по-чист морал,
че ален цвят по-ален става,
а белият — по-бял.

От устните цвят ален никне,
а от сърцето — бял,
та знаем ли какво наистина
Христос е пожелал,
щом сухата тояга цъфва
пред Папа занемял.

Ни бяла, ни червена роза
расте в тъмничен двор,
чирепи, камъни и кремък
са нашият декор —
да не попада върху цвете
отчаяният  взор.

Не ще да капне върху мястото
листец нито един,
за да прошепне край стената
смиреното „амин“,
или да викне, че за всички
умрял е Божи  син.

Омразната стена прегражда
за него всеки път,
едва ли като дух би тръгнал
за собствен страшен съд,
остава, окован, да плаче
в мизерния си кът.

Не, в мир лежи, не подлудява
от мъките безброй,
ни страх, ни ужас нарушават
безбрежния покой,
от гроба  и луна, и слънце
не вижда вече той.

*

Като животно го обесиха
и без камбанен звън —
могъл би той душата Страдаща
да призове към сън;
след туй го смъкнаха набързо,
оставиха го вън.

Съблякоха го гол — мухите
във весел кръговрат
обходиха без жал очите
и синкавия врат,
но смях събуди у палачите
противният парад.

Не искаше и капеланът
над този гроб да бди
и с кръста свят туй място скверно
веднъж да освети,
забравяйки: Христос е искал
на  всеки да  прости.

И все пак на Живота мина
той крайния предел
и чужди сълзи ще оплакват
плода  на жеста смел,
защото страдащите знаят:
успехът няма  цел.

V.

Не знам дали законът има
и някои кривини,
знам само, че добре ни пазят
безмилостни  стени,
денят прилича на година —
година с дълги дни.

Знам също, че законът стар е
откак убит е брат,
откакто хората се мъчат
в нерадостиия свят
да отделят с веялка лоша
зърно от зърнояд.

И друго знам: строи тъмници
неистово Страхът
и че решетките железни
единствено стоят
Христос човеци да не зърне
в такъв печален кът.

С решетки слънцето закриват
и бледата луна —
до хората да не достига
ни зрак, ни светлина,
от Бог и Божи Син далече,
да тънат в тъмнина.

*

В тъмницата отровен плевел
единствено цъфти,
доброто бързо се погубва —
подгонено, лети
там, гдето само Отчаяние
над мъките ни бди.

Дете оставят да гладува,
да плаче нощ и ден,
присмиват се, налагат с пръчки
старика изтощен
и никой дума не продумва,
от ужас вцепенен.

Килиите са тъмни ями,
отходен, гнусен кът;
зловоние навред се носи
на жива още Смърт
и само похотта живее
в проядената плът.

Водата  е  солена,  гнила,
а хлябът — пълен с вар,
горчив, отблъскващ, но отмерен
на много строг кантар.
Сънят не иска да прилегне
на  гнусния ни нар.

*

Но ни гладът и нито жаждата
ни бяха болестта,
а всеки камък, който вдигахме,
приведени в калта,
заменяше без капка милост
сърцето през нощта.

И носейки тъма в сърцето,
килийния  сумрак,
въртяхме диска(*) неуморно,
без да подгънем крак —
по-страшна беше тишината
от всеки звук все пак.

–––––––––

(*)Уред, който затворниците въртят безсмислено, за наказание — Б. пр.

–––––––––

И ни веднъж приветна дума
до нас не долетя,
следеше ни око жестоко
от всякоя врата,
телата и душите гниеха
в забрава, в глухота.

*

Ръждясваше по нас Животът
по нашите лица,  —
едни мълчаха, други плачеха
изплашени  деца,
но Бог е  милостив —
разбива втвърдените сърца.

Сърце, което се разбива
в килията, е дар,
поднесен ведро на всеблагия
небесен господар,
прокажения то облъхва
с дъха на пресен нар.

Щастливец си, ако успее
сърцето ти да спре
разбито и вината своя
докрай то да съзре;
тогава греховете лесно
Христос ще  разбере.

*

Дори нещастникът обесен,
с белязания врат,
надява се като Разбойника.
на Рай, а не на Ад —
ще мине ли сърце разкаяно
без Божия печат.

И съдията отреди му
три седмици  живот,
душата му за да пречупи
моралния хомот,
пък и ръцете да почисти
от всяка кръв и пот.

Със сълзи кървави могъл би
да заличи кръвта,
защото само кръв спасява
на честния честта —
печата Кайнов тя превръща
в знак светъл на Христа.

VI.

Лежи в тъмницата край Рединг
един злочест човек,
със зъби ръфа го саванът,
макар и твърде лек,
лежи под огнена завивка,
без име, без ковчег.

И ще лежи, догдето Господ
го призове оттам,
излишни са случайни сълзи,
въздишките от срам —
убил е своята любима,
затуй умрял е сам.

Но, чуйте, всеки е убивал
любимата жена,
един с отровно нежен поглед,
друг — с думичка една,
страхливецът с целувка кротка,
а смелият — с кама.

Лили Иванова – Дали за теб съм пак онази същата

Най-важното наистина е невидимо за очите, а често и за практичният ум. Най-важното нещо за един човек е неговата душа. Ако душата ти може да обича и ти имаш приятели, и имаш достойнството и увереността, че не си изгубил себе си безвъзвратно някъде по пътя, всички тегодби започват да ти се струват временни. Можеш да си самотен, или в момент на трудност, неоценен, без посока, без пари, без работа, изоставен от любимия си човек… Но всичко това все пак преминава – ако имаш качествата, за да не си самотен в по-глобалната картинка, в по-дългата част от Пътя. И силата да търсиш и крачиш още и още. Ако осъзнаеш това, сякаш моментите започват да добиват по-голямо значение за теб – и лишенията, на които си подложен физически и душевно, някак започват да губят яркостта си при мисълта за удавените в слънчева светлина  площади, по които се разхождаш и смееш с приятели, или уютните топли нощи, когато знаеш, че не си сам. И бледнеят, и избледняват. В живота има малко необратими неща… Стига душата да не е безнадеждно накърнена.

Приятелите ни, любимите ни хора, те ни свързват с този свят – дори често да ни се струват дразнещи и не толкова близки. Но кое е най-ценното, което ще оставим на този свят, когато се преселим в другия? Не са ли… те?

 

Достойнството

Може би съм грешна и коварна,
може би средпът ще се сломя –
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.

Достойнство. В последно време често размишлявам за достойнството. Преди две години, спомням си, имах интересен спор с мой приятел каквъв е смисълът от достойнството, от гордостта. Питах го – за какъв дявол е притрябвало някому да съхранява своето достойнство и ако бъде, например, обиден, да отвърне на обидата с обида, удар или да изстине към човека. С времето обаче някак започнах все повече да … ценя достойнството и самоуважението; и днес реших в писмена форма да поразсъждавам за него.

На български не успях да открия какъв е произходът на думата „достойнство“, но етимологията на английското dignity идва от старофренски, а преди това от латински – от думата dignits - стойностност (worthiness в обяснението).  Фактически… „да имаш достойнство“ трябва да се чете като: „да имаш чувство за стойностност“. А да пазиш своето достойнство е да пазиш чувството си за стойностност.

А чувството ни за стойностност е нападано постоянно. Нали? Отвсякъде за Бога! Нападано е когато виждаме красиви хора, а ние не сме чак толкова красиви, нападано е когато четем списания за красота, когато чуем как някой психолог слага в рамки хората и ние или попадаме в тях, или не; чувството ни за стойностност е нападано при всяка брежна или небрежна критика на приятели и семейство, а най-много е нападано, вероятно, когато не се вписваме в системата на обществото.

Да илюстрирам: както може би сте прочели, това лято ме уволниха от две места: в едното не продължиха едногодишния ми договор, а го продължиха на колежката, с която постъпихме почасово миналата година, а на другото място ме уволниха след един месец изпитателен срок. Причините не са толкова важни в случая – но е важно как се чувствах аз. Как се чувстваш, ако не можеш да бъдеш оценен на работата? Повтарям – оценен. Ами – без стойност, която да бъде оценена! Или неценен за фирмата. Разбира се, логично е човек да помисли: „абе… фирмата има такива и такива правила и практики, които не ми харесват, какво ме боли фара, че точно те не ме харесват? И да нямам стойност за тях, аз не я ща тая стойност, ако я имах, значи съм бил добър приемник на същите тея неща, които са нездрави във фирмата.“ Е, да, ама толкова ли е просто наистина да живееш с тая нагласа? За мен лично не беше, и в някаква степен се чувствах непълноценен и некладърен… Макар да го потисках и отричах.

Разбира се, възможно е просто да не си сръчен или умен и затова да не ставаш за работа, и то е още по-обезсърчаващо, но важното в случаят е колко е гадно когато не биваме оценявани! Толкова сме зависими от ценноста, която ни придават другите, та ни е болезнено, ако не ставаме за работници, нищо че самата дума „работник“ е някак близо като асоциация до „безличен“, та… по-скоро може би трябва да е повод за гордост. Може би тук е мястото на достойнството, т.е. на чувството за стойностност – да имаш толкова яко достойнство, че да не прекланяш засрамено глава, когато ти кажат „Не ставаш за нас“. Ако имаш истинско достойнство, сиреч истинско самочувствие за себе си – а не като онова на кифлите, които си слагат различни лица, за да са харесвани (оценявани) – тогава ти ще кажеш: „оценката им не ме грее – аз зная стойността си“. Разбира се, както казахме, това не е от най-леките задачи… Нека цитираме Джон Ленън с Working Class Hero:

When they’ve tortured and scared you for twenty odd years,
Then they expect you to pick a career,
When you can’t really function you’re so full of fear…

След като са те изтезавали и плашили 20 странни години
очакват от теб да си избереш кариера;
когато не можеш да функционираш изцяло си толкова изпълнен със страх…

Снощи се върнах от море. На морето бях с малка компания и няколко дни подред ходихме на нудистки плаж – някои с бански, други голички. Свобода, братче! Както и да е. На нудсткия плаж се съблякох и аз. Направих го не толкова от интерес или за да имам тен навсякъде (ОМГ), а защото исках да ударя шамар на комплексите си. Исках да преодолея срама от тялото си, който винаги съм имал. Като малък бях шишко, после си станах дебел, после отслабнах и бях слаб година и половина-две, и после отново надебелях. Борбата, както казват, е епична. Та винаги съм се притеснявал от тялото си, защото според общоприетото мнение и килограмите, и окосмяването ми са прекомерни и грозни. И когато отидохме на нудсткия плаж аз съзрях възможност: ще се съблека, ще ми лъсне съвсем грозотата на тялото, но ще стоя с изправена глава. И да ме свие гърлото, няма да се подчиня и да чувствам срам то това, което съм, пък и което съм и избрал да бъда в известен смисъл. И успях, мисля. Имах леки притеснения, но като цяло се чувствах ОК голичък. Слава Богу, никой не ми направи снимка, щеше да ми бъде прекалено 😀 Та в този момент си мислех много точно за достойнството. Достойнството да си открито грозен (говорим принципно), но да знаеш, че имаш стойност – ако не за другите, то за себе си; и не стойност като красиво по някакъв си негов начин тяло, а просто стойност като личност – личност, която няма да склони засрамено глава от себе си, макар да съзнава недостатъците си.

Онази вечер пък, след морето, нощувахме за една вечер във Варна; въпросната вечер и ходихме в гей-заведението във Варна IDClub (бившето, доколкото знам, „Александър“). Беше ужасно, но то е вероятно защото не харесвам оглушително шумни заведения с ужасно силен beat и диджей чалгар. По-интересно ми бе да наблюдавам хората. Някои от тях безспорно се забавляваха… Може би дори повечето. Нои забелязах едно число хора, които се бяха изтупали, както се казва. Бяха се облекли максимално, предполагам, добре – което е нормално, разбира се, макар също често да е признак на нестабилно самочувствие но тези специално изглеждаха някак неуверени. Спомням си двама конкретно, които бяха не първа младост, може би в средата на трийсетте, и, не зная защо, може би просто искам да ги видя така, издаваха конформизъм. Бяха се издокарали що-годе стилно, бяха в популярно заведение и слушаха популярна музика и танцуваха някак популярно, някак както се очаква да танцуваш (Не че аз нямах притеснения с танците същата вечер). До тях друга двойка: двама слабички и леко женствени, с изтънени вежди (мразя това) и с някакви пиърсинги по лицата. Всичко добре, но и те издаваха някакъв конформизъм. Може би точно заради положеното старание. Вероятно и пиърсингите, и вежди, и дрехите са били не толкова плод на собствевните им вкусове, колкото на търсенето, или поне това, което си мислят, че се търси. Същото е, мисля си, и с така нареченото подобщество на кифлите. Те си сменят и дрехите, и лицата, и поведението, за да се напаснат към системата, да бъдат харесвани… но вътрешно са все още неуверени. Но как няма да е така: ако увереността ти в собствената ти значимост и стойност не идва от ЧУВСТВОТО, ЧЕ СИ ЗНАЧИМ, а от вида и поведението, което те правят значим, то вероятно е твърде рехаво и слабо. Все едно академичният ти авторитет да не идва от ума ти, а от дипломата, която притежаваш на хартия.

Когато водих разговора с моя приятел за достойнството преди две години, аз визирах склонноста на хората да се обиждат от обидите и забележките, и да отвръщата на удара с непременен удар. Това обаче по-скоро не е достойнство, а горделивост. Мисля си, че достойнството е точно това: да не прекланяш глава пред чуждия авторитет от конформизъм и да знаеш, че имаш стойност и сам по себе си. Сам. Дори сам. А нали всички сме значими дори със съществуването си? Не сме ли всички рожби на Твореца, който/която и да е той/тя? Не сме ли всички личности, които не сме избирали кои да сме, а генетичните дадености, средата, възпитанието и опита ни са ни направили повече или по-малко добри – тоест нашите качества и достойнства дори не са наш принос, а са просто продукт на неща, които не сме избирали – ген, среда и опит…

Може би достойнството, или чувството за стойностност, е противоположно на горделивостта. Да се обидиш от нечия обида не е ли проява на неувереност, която прикриваш, както винаги, с агресия?

Нещо повече: възможно ли е достойнството ни да е онази част от Бог, която носим в себе си, която ни кара да гледаме спокойно и гордо в лицето на поражението и смъртта, частицата, която ни кара да добиваме достолепие в дадени моменти, с което се доближаваме до Божествената Красота? Струва ми се, че е такa 🙂

Ами освен след разсъжденията си да ви почерпя с една прекрасна песен, кавър на Джон Ленън – Greenday – Working Class Hero. Ако не говорите английски, във vbox можете да гледате клипа с бг превод 🙂

ПС: Отлагам работата с кафенето. Вероятно ще си го отворя, но ще е след поне година, може би повече. Моят приятел ме убеди, че твърде малко мога да се оправям с битовите проблеми и реших, че първо трябва да изкача техния връх, а после да отворя кафенето. А и… финансирането би ми било труднонамируемо в момента 🙂 Засега, както ме посъветва Жоро, планът е да работя в едно-две кафенета или пицарии, та да добия опит и представа за бизнеса. А Психологията ще си я следвам задочно, вече подадох молба в ПУ 🙂

ПС: Още един поздрав ми дойде в главата – прекрасният кавър на „ЧЕРНАТА ОВЦА“ на Ахат в изпълнение на Лили Иванова. Насладете се – Лили рокаджийката! :))

Нещо поетично

Да споделя два сонета 🙂

Безсрамен разход на духа – това е
мигът на похотта, а дотогаз –
пламтеж-ламтеж, сласт, страст: тя мир не знае
и груба, дива , сляпа буйства в нас.
Могъща нужда, подир малко чужда
омразна и влечаща като стръв,
заситена след миг се тя пробужда
бушува и бунтува плът и кръв!
Лов яростен, гонитба всекичасна,
безумие – преди, по време, след;
сега блаженство, после скръб ужасна;
днес миг бленуван, утре призрак блед…

Но кой отблъсква чудната наслада
на този рай, отвеждащ ни във ада?…

Душа нещастна, ядко на плътта,
нападана от страсти денонощно,
защо гладуваш вътре в нищета,
а кичиш свойта къща тъй разкошно?
Защо се грижиш тъй за този дом,
нает за кратко и строен нездраво,
за себе си, душа, купувай щом
наследник й е червеят по право!
Тъпчи се във ущърб на тази плът,
с която храним ний смъртта всеядна,
дордето тъй съсухри я гладът,
че даже, тя, смъртта, да свърши гладна.

Щом смърт смъртта ни сполети
завинаги безмсъртна ще си ти.

Светът е голям и спасение дебне отвсякъде

Тръгвам пак към онзи бряг най-зелен,
където беше Май всеки ден!…
Там изоставихме света,
там потъна радостта…

Преди няколко вечери гледах – най-накрая – „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ в рамките на Филмови нощи във Филипополис (Ети, яд ли те е, че си нямате такъв фестивал в София, аааа???) Филмът беше  – очевидно, щом пиша – брилянтен. Разказва се как при една съвсем реална в живота ситуация един стар и необичайно мъдър човек измъква своя внук от житейската бездна, в която се е озовал след ситуацията. История за борбата да съградиш отново живота си, история за обичта към дете, на което си пазител, история за пътуване. Да, и история за игра на табла, хахаха.

Интересното в случая е, че романът е на Илия Троянов, който, както разбрах, живее в Германия от малък и всъщност пише книгите си предимно на немски: „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ е оригинално „Die Welt ist groß und Rettung lauert überall“. Представете си какво бе учудването ми, като видях „Превел от немски: (еди-кой-си)“ в книгата! 😀

Още нещо интересно за Троянов, от Светата Уикипедия:

Илия Троянов е роден на 23 август 1965 година в София. През 1971 година семейството му емигрира в Западна Германия, където получава политическо убежище. С едно прекъсване през 1977-1981 година, от 1972 до 1984 година той живее в Найроби, където баща му работи като инженер. След кратък престой в Париж, от 1984 до 1989 година учи право и етнология в Мюнхенския университет. Прекъсва образованието си, за да основе издателството „Кирил унд Метод Ферлаг“, а през 1992 година – „Марино Ферлаг“. И двете издателства се специализират в издаването на африканска литература. От 1999 година живее в Мумбай, а от 2003 година – в Кейптаун.

През 90-те години Троянов пише няколко документални книги за Африка, съставя антология на съвременната африканска литература и превежда африкански автори на немски. Първият му роман „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ („Die Welt ist groß und Rettung lauert überall“) е издаден през 1996 година.

Автор на документалния филм за лагерите по комунистическо време в България: „Напред, но нека никога да не забравяме. Балада за български герои“^[1].

Ето, и този голям човек е прекъснал университета, па на! 😛 Не е само Стив Джобс!

Впрочем, да спомена, че установих, че не просто не съм студент по душа, но направо съм си пълен disaster като студент 😀 От новата сесия май не успях да си взема и един от изпитите без поправка! Ще търся себе си elsewhere 😛

Този пост нещо не се получи. Нейсе. Насладете се поне на саундтрака на „Светът е голям“, изпълнен от Стефан Вълдобрев и Рут Колева.

Ако сте от Пловдив, можете да гледате филма на 20-ти Юли от 23.30 часа, под откритото небе на лятно кино Орфей, само срещу 5 лева :p В киното можете да си занесете пица или мартини 😛

(Ети, още ли не те е яд (devil) ?)