16
Окт
10

Егоцентрично за себеотричането

Първороден грях: според християнството грехът, извършен от първия човек Адам [изяждането на плода от Дървото на Познанието] се предава на неговите потомци по наследство, с други думи, човек се ражда грешен. Единственото нещо, което може да освободи човек от греха и да доведе до спасението на душата му, е вярата в Исус Христос. [При протестантите нещата отиват по-далеч и те възприемат човешката природа като изначално зла след Първородния грях.]

 

Снощи водих разговор за критиката, самокритиката и себеотричането (отново с момче, хаха!). Аз казах, че човек трябва да харесва и приема такъв, какъвто е; опонентът ми обаче ми отвърна, че ако един човек е на път да съсипе живота си, защото, например, е алкохолик, не бива да приема себе си такъв, какъвто е. Съгласих се, че в такива крайни случаи не трябва да има приемане. След това пък дискутирахме доколко е редно човек да изменя себе си, за да се хареса на някого – особено ако не е  харесван от мнозина. Опонентът ми каза, че няма нищо лошо в това да промениш себе си, за да постигнеш нещо, което ти харесва и ти се иска да бъдеш/имаш/можеш. Аз пък му отвърнах, че това действително не е лошо, но само ако в процеса на отричане от настоящата си същност (сред които желаното качество не присъства) ти не приемаш липсата на качеството като нещо лошо, а приемаш качеството като желано, но без неговата липса да те кара да се чувстваш непълноценен.

Тоест, аз може да съм с 15 килограма по-тежък, отколкото ми се полага, но трябва да се чувствам окей със себе си. Ако реша да сваля 15 килограма, то не трябва да е заради отричането на „мен грозния дебелак“, а защото искам да изглеждам еди-как-си – просто като по-добра алтернатива, макар и не от жизненоважно значение.

Говорил съм много пъти за това колко е лошо да отричаме себе си, своята несъвършеност, качествата, които ни липсват или тези, които ни правят непривлекателни или неприятни. Колко е лошо и да отричаме своите слабости, заради които допускаме грешки и нараняваме околните. И колко много важно е да не изпитваме вина. Всичко това разяжда човешката душа (разбирай психика), най-важното нещо, което имаме, защото душата съм аз, душата е и моето битие. Всичко в моя живот (и дори някои неща в животите на близките ми) е продукт на моята душа. Затова трябва да я пазя.

А вината разяжда душата. По-зле, не я разяжда – задушава я. Душата и без това не е цялостна, защото обществените норми и нормите, които ни налага възпитанието ни, я ограничават, но чувството за вина допълнително й ебава майката. Чувството за вина ти казва (т.е. казва и на душата ти): „Ти си лош, грозен, некачествен.“ Оттам ти си казваш (душата ти си казва): „Може би наистина съм лош, грозен и некачествен… може би не заслужавам много.“ След което следва логичното следствие: „Може би не заслужавам доброто отношение към мен. Може би не заслужавам внимателния си приятел/ка. Може би няма нищо толкова хубаво в мен. Може би няма да липсвам на никого, ако ме няма.“ Чувството за вина усуква скърцащи вериги и пристегнати въжета около душата ти, и, досущ като тяло, нейните контури започват да се изменят: душата ти се смачква. Но тъй като е човешка душа, тя се опитва да се съпротивлява (досущ като тяло). Въпросът е… доколкото ще издържи преди веригите и въжетата на вината да пристегнат тялото и крайниците й дотолкова, че да не може да мърда свободно и пулсът й да се сведе до меланхолия или депресия. Или пък в отчаян опит да избяга от болезнените въжета и окови, които мачкат, унижават и осакатяват тялото си, душата ще се опита да избяга от самата себе си – да се погуби и всичко да свърши.

Вероятно ще кажете, че съм емо и драматизирам. Е, нека, както казва Петко Бочаров. Но не мисля, че драматизирам. Повечето човешки души не са кой знае колко силни и или оцеляват като изграждат силни прегради и самозаблуди, или пък се смачкват тотално и примиряват, че не стават за нищо, и започват да водят живот вегетация. Или и двете. Разбира се, (надявам се) рядко виждаме чак такива тежки резултати, но съм почти убеден, че това е механизмът, по който критиката действа на душата, ако критиката цели да каже на душата „ти си некачествена“, или пък душата по някаква причина я възприеме така. Или е така само при мен?

Днес по време на кафе с моята компанийка едно от момчетата (с който се познаваме от 5-6 месеца) ми каза, че ми липсва хъс за победа. Отбеляза, че заради това няма да стана добър психолог, и че това ще ми пречи доста в живота ми. Хъс за победа. Даде ми и конкретни примери защо смята така. Мислех си, че съм превъзмогнал в значителна степен своята неувереност в себе си и своето себеотричане. Обаче след разговора това се оказа не съвсем вярно – настроението ми се развали, сдухах се. И останах сдухан още около 20-30 минути, след което си тръгнах към вкъщи (уж да уча по Експериментална Психология за изпита утре, а аз пиша постове, ха!), усещайки борбата в мен. Бореха се душата ми и критиката на момчето. Критиката казваше (или поне така я възприемах): „Много си ленив, не си хубав човек така, трябва да имаш повече динамика, за да си качествен човек!“. Душата ми на свой ред твърдеше, че това не е така и че всъщност проявявам борбеност, когато съм надъхан за нещо или вдъхновен от нещо. Но, разбира се, като панически бягащо животно в мрежа, тя избягваше посочването на въпросните прояви на борбеност и хъс. Разсейваше вниманието ми, както винаги, за да не се окаже евентуално, че всъщност няма такова нещо и наистина не съм качествен човек (а аз, знаете, имам високо мнение за себе си и винаги съм искал да съм качествен и силен човек). В крайна сметка с малко успокояване посредтсвом поемане на въздух преодолях вътрешния шок (пак ще ме вземете за емо) и успях да размисля по нещата по-трезво. Стигнах до извода, че нямам някакви особени борбени качества; проявявам такива в спорадични и изолирани случаи, но иначе съм основно ленив и флегматичен. И… проявих малко самовнушение: а именно, че в това няма нищо лошо. Няма нищо лошо да съм флегматик и да не съм агресивно нахъсан в ежедневието си; и все пак, може би би ми харесало да имам повече динамика в живота си; би го направила по-интересен и пълноценен откъм емоции и изживявания. Но и настоящият ми живот ме устройва.

Заставих мускулите на тялото на душата ми да се успокоят и да спрат съпротивата към въжетата на критиката и в този момент (дълъг момент), те изчезнаха. Стопиха се. Защото вече не бяха критика, застрашаваща душата ми, а критика, предлагаща ми алтернатива за по-добър живот. Без настоящият ми (и настоящата същност на душата ми) да са лоши, некачествени или неприемливи.

Интересно ми е, само при мен ли критиката е толкова болезнено изживяване. Надали е само при мен, статистически погледнато има още немалко хора със сходен характер на моя, но ми е интересно дали по-голямата част от хората, както си мисля, изживяват така нападанието на критиката и породеното от нея чувство за некачественост и вина. Или проектирам себе си върху света?

Човек не носи Първороден грях. Човек е Човек.

Още по темата:

Разговор с Воланд.

Да обичаш себе си.

Себеотричане (стихотворение).

Най-големият грях.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Advertisements

9 Responses to “Егоцентрично за себеотричането”


  1. 1 Силви
    октомври 16, 2010 в 5:25 pm

    страхотен пост :}

  2. 2 vanina.vanini
    октомври 16, 2010 в 10:23 pm

    Павел, този пост много ми хареса:).
    „а аз, знаете, имам високо мнение за себе си и винаги съм искал да съм качествен и силен човек”. Аз все пак не разбрах дали си се харесваш или просто се бориш за пълно съвършенство. Или пък искаш да си съвършен заради одобрението на хората. В живота според мен важното е не да не падаме, а БЪРЗО да забравяме, че сме паднали. Това всъщност мисля е разликата между победителите и победените. Понякога да имаш къса памет не е чак толкова лошо. Това не значи, че не трябва да си даваме сметка кои сме и да се стремим да ставаме все по-добри във всяко отношение. А ти трябва да се обичаш повече. Сигурна съм, че има за какво:).

  3. октомври 17, 2010 в 3:17 pm

    Може би трябва да помислиш за самоотричането, в някои случаи, като способ за постигане на личностна промяна, която иначе не би била възможна поради липса на воля.

    Примерът ти с наднорменото тегло е особено показателен – много хора просто нямат волята да свалят килограми и живеят потиснати и нещастни от това – щото те може и да са ОК с теглото си, ама другите хора не са – знаеш, че дебелите са дискриминирани отвсякъде – работа, приятели, интимни връзки. Но ако се намразят достатъчно, много от тях добиват хъс за промяна.

  4. октомври 17, 2010 в 8:07 pm

    Ванина, искам да кажа, че винаги съм искал да съм… някой забележителен. То е нещо като остър глад за внимание и… хм, почести? Дори да съм забележителен с нещо недотам хубаво и прието. Но редом с това съм искал и да съм уважаван и силен и качествен човек, или поне да се чувствам такъв вътрешно. Иначе – харсвам се като цяло, дори понякога изцяло, но и често имам моменти (вече сякаш по-рядко) на недолюбване и себеотричане.

    А за късата памет и забравянето… мисля, че имаш право 🙂

    Лонганлон, хубав въпрос, макар че е леко засегнат и в самия пост. Нека ти отговоря с пример: като малък аз бях с наднормено тегло. Родителите ми, водени от същата като твоята идея, ми повтаряха, че трябва да ям по-малко, да спортувам нещо, отново да ям по-малко… защото съм щял да имам проблеми с момичетата, като дойде време за тях. Резултатът беше, че развих чувство на физическа малоценност и неувереност, което дори когато бях отслабнал почти прекомерно преди години, още ме гнетеше и се чувствах ненаред физически. В крайна сметка наистина отслабнах (то после си върнах част от килограмите де, но пак беше много по-добре), нахъсан и засегнат от подигравките на един неприятел.

    Обаче, имаше и друг пример пред очите ми. В училището ми учеше едно момче, което бегло познавах от дете. Той беше доста по-дебел, отколкото аз винаги съм бил, но винаги (от дете) е бил много добре социализиран и през няколко седмици го виждах с различно момиче под ръка. На всичкото отгоре беше малко нещо бабаит, а не някой чаровник, да речеш.

    Та, аз, от една страна, се чувствах малоценен, поради (по мое мнение) прекомерна критика от загриженост, а той (по някаква причина, не зная каква) изглеждаше съвсем уверен в себе си и имаше прекрасни социални и интимни контакти – не отслабна и до бала си, когато го видях за последно.

    Мисля, че имаме достатъчно възможности да компенсираме своите недостатъци, особено физическите… И дори да нямаме, самонамразването има много по-трайни последствия от едното потенциално отслабване. Разбираш ли?….

    Ама никой не ми каза доколко смятате, че е нормално човек да се себеотрича, както съм описал по-горе! 😀

  5. 5 vanina.vanini
    октомври 18, 2010 в 8:12 am

    Защо да се самоотричаме, когато можем да се обичаме:). От това, което ни казваш оставам с впечатлението, че ти си си ок, но оценката ти за теб самия е понижена. Всичко е въпрос на самовъприятия Павел. Всичко е илюзия, нашият свят е илюзорен и ти сам избираш в какво да вярваш за себе си. Ти може да отслабнеш и да си с перфектната фигура и всичко останало и пак да имаш чувство за малоценност. Често добрата физиката не е гаранция за добро самочувствие. А примери за обратното – бол. Имах една съученичка, която беше бая дебеличка, а и нищо особено, но имаше един лаф, който често използваше със завидно самочувствие и който и до ден днешен си спомням с усмивка „Всичко хубаво започва със П – Париж, пари, Полина…Е, тя си вярваше…и защо не. Повярвай си и ти!:)

    Е, Лонг след такъв перфектен отговор от моя стана какво би могъл да кажеш? 🙂

  6. 6 Жоро
    октомври 18, 2010 в 9:16 pm

    Павка, хубав пост, но какво е това „трябва“ и „не бива“? За всичко си има време – и за депресия, и за радост…

    „Аз казах, че човек трябва да харесва и приема такъв, какъвто е; опонентът ми обаче ми отвърна, че ако един човек е на път да съсипе живота си, защото, например, е алкохолик, не бива да приема себе си такъв, какъвто е.“

  7. октомври 18, 2010 в 10:01 pm

    Ами, Жоро, как да се изразя становището без повелително наклонение 🙂

  8. 8 Жоро
    октомври 20, 2010 в 3:09 am

    Сигурно си прав, не може без него. Исках само да кажа, че което изглежда да „трябва“ в един момент,в друг момент е излишно.:) Парадоксът е, че в някои моменти дори „не трябва“ да се приемаме такива, каквито сме. А в други – „трябва“. Словесни каламбурчета, хвърляния на мрежата в надежда да се улови смисъл, после да се опече, подправи и използва за подхранване на живота.

  9. октомври 20, 2010 в 3:17 am

    Подхранване на живота… Всичко е храна, всичко е търсене, всичко е незадоволеност… Безкрай.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


На висока планина стоях
и зовях Али, Божия лъв.
О, Али, Божи лъв, Царю човешки,
дари с радост скръбните ни сърца.


%d bloggers like this: