Аз се докосвам до Теб

Имам приятелка, която вярва в нещо, което нарича Истинската любов. Или още в Единственият. Или, аналогично, Единствената. И колко се опитвам да й обясня, че и аз вярвам в Истинската любов, но и че нито смятам, че трябва да е една, нито че трябва да е свързана непременно с Един… 🙂

Мисля, че да обичаш е привилегия. Не,  не е привилегия, мисля, че е общо взето присъщо на всичко, но… че е толкова ценно, че трябва да го разглеждаме като привилегия. Защото, както съм писал и преди, какъв е смисилът на живота (поне на моя), ако няма обич?

Забележете – обич. Обичта може да е много видове – към детето, към родителя, към приятеля, към спътницата (класическите). Различава ли се тя по същност? Разбира се, и то навярно доста. Но какво е общото?

Връзката.

Свързването.

Усетето го, усетете как звучи. Свързване. Да се свържеш с някого е като да го докоснеш, не, не да го докоснеш, да се докоснеш до него. Допир…

Ние неизбежно сме егоцентрични същества, т.е. неизбежно духовният център на нашето съществуване (и възприятия) сме ние, съм аз, Аз. Аз, а останалото е Не-аз. Светът е Аз и Не-аз… И аз съм отделен от този свят не само физически, но и имам немалка духовна преграда – аз усещам само своите сетива, чувствам само своята болка, чувствам само моята радост, съзирам ясно само собствените си замисли… И колко години учене е необходимо, за да започна да разбирам  и другите за техните усещания, чувства и мисли!

Аз съм аз, ти си  ти… Дори, когато вече съм пораснал и умен и обигран в отношенията с хората, в общуването, аз си оставам Аз, а ти си оставаш Ти, т.е. Не-аз. Аз… съм отделен от теб, имаме обща граница, но все пак сме разделени.

Но има моменти, когато Ти ставаш част от Аз. Или пък може би Аз ставам част от Ти. Но кога е това? Когато се обичаме и се гледаме в очите? Когато сме приятели и се смеем искрено и заедно на нещо смешно? Когато сме познати, но в приятен и задушевен разговор, може би в компанията на малко алкохол, преградите са паднали и се чувстваме близки? А може би… когато сме непознати и ти ми се усмихнеш в автобуса сърдечно, а аз ти отвърна без да се усетя…

Това е докосване. Допир.

Докосване...

Усещате ли го? Като нишка. „Докосване“ е тънка дантелена нишка, която се рее във въздуха, пропадайки в празното пространство – лека, уязвима и временна, но изящна и красива.

Мисля, че да обичаш е да докоснеш някого, да се докоснеш до него и той/тя да се докосне до теб. Или не – да обичаш е да се чувстваш свързан с някого, но проявлението на тази обич е да се докосна до него по този неуловим начин, по който изящната дантелена нишка си взаимодейства със света, докато пада.

Ако те целуна, но не те обичам, това докосване ли е?  Та аз те познавам от дни!  Докосване е, стига действително аз да се докосвам до твоята душа. Ако докато целувам устните ти, но мислено сякаш целувам сините ти очи, които като че ме омагьосват, докато ги гледам, или ако докато те целувам аз почти телесно усещам как моята душа е в прегръдка с твоята и границата между тях е максимално тънка, или дори е изчезнала и моята душа докосва твоята с парещ гъдел, това не е ли докосване? Докосване е… Но дали е обич?…

А може би обичта може и да е нетрайна? Или може би това е обич, но обич към целия свят или към всичко хора, която в този миг аз проявявам, като обичам теб, дълбоките ти очи, устните ти, тялото ти?

А ако аз и ти продължим да се виждаме и тази обич прерастне от обич към всички хора до обич между двама любовници, а после и до обич между двама приятели, решили да прекарват съществуванията си на земята заедно, това не е ли висша степен на обич? На любов? На Истинска любов?…

Но ако след време аз те оставя, след време установя, че вече не те обичам както преди и искам да останем приятели, а аз да открия друг, с когото да сънуваме заедно, това все още ли ще е било Истинска любов?

По дяволите… как може да е било нещо друго!…

Егоцентрично за себеотричането

Първороден грях: според християнството грехът, извършен от първия човек Адам [изяждането на плода от Дървото на Познанието] се предава на неговите потомци по наследство, с други думи, човек се ражда грешен. Единственото нещо, което може да освободи човек от греха и да доведе до спасението на душата му, е вярата в Исус Христос. [При протестантите нещата отиват по-далеч и те възприемат човешката природа като изначално зла след Първородния грях.]

 

Снощи водих разговор за критиката, самокритиката и себеотричането (отново с момче, хаха!). Аз казах, че човек трябва да харесва и приема такъв, какъвто е; опонентът ми обаче ми отвърна, че ако един човек е на път да съсипе живота си, защото, например, е алкохолик, не бива да приема себе си такъв, какъвто е. Съгласих се, че в такива крайни случаи не трябва да има приемане. След това пък дискутирахме доколко е редно човек да изменя себе си, за да се хареса на някого – особено ако не е  харесван от мнозина. Опонентът ми каза, че няма нищо лошо в това да промениш себе си, за да постигнеш нещо, което ти харесва и ти се иска да бъдеш/имаш/можеш. Аз пък му отвърнах, че това действително не е лошо, но само ако в процеса на отричане от настоящата си същност (сред които желаното качество не присъства) ти не приемаш липсата на качеството като нещо лошо, а приемаш качеството като желано, но без неговата липса да те кара да се чувстваш непълноценен.

Тоест, аз може да съм с 15 килограма по-тежък, отколкото ми се полага, но трябва да се чувствам окей със себе си. Ако реша да сваля 15 килограма, то не трябва да е заради отричането на „мен грозния дебелак“, а защото искам да изглеждам еди-как-си – просто като по-добра алтернатива, макар и не от жизненоважно значение.

Говорил съм много пъти за това колко е лошо да отричаме себе си, своята несъвършеност, качествата, които ни липсват или тези, които ни правят непривлекателни или неприятни. Колко е лошо и да отричаме своите слабости, заради които допускаме грешки и нараняваме околните. И колко много важно е да не изпитваме вина. Всичко това разяжда човешката душа (разбирай психика), най-важното нещо, което имаме, защото душата съм аз, душата е и моето битие. Всичко в моя живот (и дори някои неща в животите на близките ми) е продукт на моята душа. Затова трябва да я пазя.

А вината разяжда душата. По-зле, не я разяжда – задушава я. Душата и без това не е цялостна, защото обществените норми и нормите, които ни налага възпитанието ни, я ограничават, но чувството за вина допълнително й ебава майката. Чувството за вина ти казва (т.е. казва и на душата ти): „Ти си лош, грозен, некачествен.“ Оттам ти си казваш (душата ти си казва): „Може би наистина съм лош, грозен и некачествен… може би не заслужавам много.“ След което следва логичното следствие: „Може би не заслужавам доброто отношение към мен. Може би не заслужавам внимателния си приятел/ка. Може би няма нищо толкова хубаво в мен. Може би няма да липсвам на никого, ако ме няма.“ Чувството за вина усуква скърцащи вериги и пристегнати въжета около душата ти, и, досущ като тяло, нейните контури започват да се изменят: душата ти се смачква. Но тъй като е човешка душа, тя се опитва да се съпротивлява (досущ като тяло). Въпросът е… доколкото ще издържи преди веригите и въжетата на вината да пристегнат тялото и крайниците й дотолкова, че да не може да мърда свободно и пулсът й да се сведе до меланхолия или депресия. Или пък в отчаян опит да избяга от болезнените въжета и окови, които мачкат, унижават и осакатяват тялото си, душата ще се опита да избяга от самата себе си – да се погуби и всичко да свърши.

Вероятно ще кажете, че съм емо и драматизирам. Е, нека, както казва Петко Бочаров. Но не мисля, че драматизирам. Повечето човешки души не са кой знае колко силни и или оцеляват като изграждат силни прегради и самозаблуди, или пък се смачкват тотално и примиряват, че не стават за нищо, и започват да водят живот вегетация. Или и двете. Разбира се, (надявам се) рядко виждаме чак такива тежки резултати, но съм почти убеден, че това е механизмът, по който критиката действа на душата, ако критиката цели да каже на душата „ти си некачествена“, или пък душата по някаква причина я възприеме така. Или е така само при мен?

Днес по време на кафе с моята компанийка едно от момчетата (с който се познаваме от 5-6 месеца) ми каза, че ми липсва хъс за победа. Отбеляза, че заради това няма да стана добър психолог, и че това ще ми пречи доста в живота ми. Хъс за победа. Даде ми и конкретни примери защо смята така. Мислех си, че съм превъзмогнал в значителна степен своята неувереност в себе си и своето себеотричане. Обаче след разговора това се оказа не съвсем вярно – настроението ми се развали, сдухах се. И останах сдухан още около 20-30 минути, след което си тръгнах към вкъщи (уж да уча по Експериментална Психология за изпита утре, а аз пиша постове, ха!), усещайки борбата в мен. Бореха се душата ми и критиката на момчето. Критиката казваше (или поне така я възприемах): „Много си ленив, не си хубав човек така, трябва да имаш повече динамика, за да си качествен човек!“. Душата ми на свой ред твърдеше, че това не е така и че всъщност проявявам борбеност, когато съм надъхан за нещо или вдъхновен от нещо. Но, разбира се, като панически бягащо животно в мрежа, тя избягваше посочването на въпросните прояви на борбеност и хъс. Разсейваше вниманието ми, както винаги, за да не се окаже евентуално, че всъщност няма такова нещо и наистина не съм качествен човек (а аз, знаете, имам високо мнение за себе си и винаги съм искал да съм качествен и силен човек). В крайна сметка с малко успокояване посредтсвом поемане на въздух преодолях вътрешния шок (пак ще ме вземете за емо) и успях да размисля по нещата по-трезво. Стигнах до извода, че нямам някакви особени борбени качества; проявявам такива в спорадични и изолирани случаи, но иначе съм основно ленив и флегматичен. И… проявих малко самовнушение: а именно, че в това няма нищо лошо. Няма нищо лошо да съм флегматик и да не съм агресивно нахъсан в ежедневието си; и все пак, може би би ми харесало да имам повече динамика в живота си; би го направила по-интересен и пълноценен откъм емоции и изживявания. Но и настоящият ми живот ме устройва.

Заставих мускулите на тялото на душата ми да се успокоят и да спрат съпротивата към въжетата на критиката и в този момент (дълъг момент), те изчезнаха. Стопиха се. Защото вече не бяха критика, застрашаваща душата ми, а критика, предлагаща ми алтернатива за по-добър живот. Без настоящият ми (и настоящата същност на душата ми) да са лоши, некачествени или неприемливи.

Интересно ми е, само при мен ли критиката е толкова болезнено изживяване. Надали е само при мен, статистически погледнато има още немалко хора със сходен характер на моя, но ми е интересно дали по-голямата част от хората, както си мисля, изживяват така нападанието на критиката и породеното от нея чувство за некачественост и вина. Или проектирам себе си върху света?

Човек не носи Първороден грях. Човек е Човек.

Още по темата:

Разговор с Воланд.

Да обичаш себе си.

Себеотричане (стихотворение).

Най-големият грях.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Изгубен

А какво си без посока и без цел? Не си ли нещастник, не си ли загубеняк? Защото си загубен? Изгубен в нищото? Изгубен във всичкото. Изгубен си, безцелен, безпътен… прахосан, обречен. Нещастник.

(абе май просто си по-жив)

Уволнен

Вече съм официално уволнен и от книжарницата, и от голямата международна компания, не ставам явно за работник 🙂 В потните часове на деня стоя вкъщи, мигам недоспано, и обмислям възможността все пак да си отворя кафенето, а не да си търся нова работа, която няма да ми се работи…

А… Някой да желае да спонсорира това благородно начинание? Поне частично? 😛

И още нещо: наистина ли го има това нещо Мактуб? Има ли някаква предопределеност, някаква сила, нещо?… М? Баба Ванга казва, че има. Вярвам й, по принцип…

Лили Иванова  – великата – „В името на вярата“ (Au nom de la foi)

ПС: Нека си припомним и това брилянтно писание: http://antone.blog.bg/biznes/2009/12/12/pliava.453322 .

И мотото на интересната „Събрачът на светове“ от Илия Троянов, принадлежащо на главния герой в книгата, сър Ричард Франсис Бъртън:

Върши каквото мъжеството ти диктува,
от никого освен от себе си похвала не очаквай;
най-достойно живее и умира онзи,
който създава и опазва своите собствени закони.

Въпрос и възможност за сбъдване на мечта

Имам въпрос.

Защо светът се е вманиачил на тема развитие?

Или така ми се струва? Защо, да кажем, ако имаш фирма, която е нарастнала на едно добро ниво, станала е дори верига може би, и ти изкарва хляба и още купища пари, достатъчни за относително охолен живот, имаш нужда да се развиваш още повече, да завладяваш още повече пазара и да ставаш по-голям и по-богат?

Някоиу вероятно биха казали, че смисилът е в движението, в това да се чувстваш жив. Да, има смисъл всъщност. Но на мен не ми допада. Не ми допада, че сякаш навсякъде искат не просто да си вършиш добре работата, но да си перфектен, ако можеш – и повече от това. А аз нямам нужда да съм перфектен, работата ще си върви и без аз да съм супер добър. Но пък така собственикът на голямата фирма няма да се движи.

Явно трябва сам да си реша проблема. Как?

Напоследък ме блазни идеята да си започна собствен бизнес. Не, изтрийте си усмивките, не се шегувам. И да, зная, че е странно за комунист да говори за предприемачество 😀

Искам да си направя кафене. Ка-фе-не, не кафе. Кафене, по-малко помпозно от модерното café, което виждам навсякъде: с разнообразни столове и маси, но повтарящи се светлинни обстановки, абсолютно сходна музика (най-често Хаус – или Хаос, както там се пише) и едно изискано обслужване… Такова някакво, докарано френско… Абе дава ти усещането на лукс. Сериозно! Замислете се, че не само светлините и мебелировката, но и обслужването създава усещането за делничен лукс: някое младо момиче с елегантни движения, с издържана стилна табла, с „Добър ден“ и дори усмивка. Тс, аз искам кафене.

Ка-фе-не. Може да е на самообслужване дори. С огромни меки и удобни кресла, с леко притъмнена атмосфера, с леко усещане за провинциалност. Със сравнително ниски цени и библиотека и вестници. Стените също ще създават чувство на уют, а по тях ще има плакати на някакви велики и вдъхновяващи личности като Джон Ленън, Ганди и Гео Милев, вероятно с цитати от тях. А, и с хубаво подбрана музика, вероятно предимно ретро. Обмислям име между „Философско кафене“ и „Последният уютен дом“ (това ще го схванете, ако сте чели „Властелина“). Ще бъде предназначено за дневни пенсионери, които искат да почет вестник в приятна кафеджийска обстановка, за дневни младежи, които искат да почетат книга в същата обстановка, и за нощни младежи, на които им допада обстановката за вечерно събиране. ЩЕ има дискусионни вечери и прожекции. Няма да бъде в центъра, но ще бъде близо до него. Нещо като „Rocks“, ако сте от Пловдив.

Вижте каква хубава идея! Но не съм събрал кураж да се реша да я изпълня. А и ще ми трябват немалко пари които може и да имам трудност да си набавя. А пък ако не стане нищо успешно, или поне което може да ме изхранва, ще имам да плащам заеми до Второ пришествие.

Но – от друга страна – в момента се чувствам готов за това. Имам идеята и желанието и имам, общо взето, самочувствието. И без това нещо работата в книжарницата не ми допада толкова, колкото си мислех. Не ме… вдъхновява. А и явно не работя толкова съвестно, колкото искат.

Тия дни ще ходя с един приятел да оглеждам мебели… втора употреба, разбира се. И трябва да си намеря някой, който има идея от тоя кафеджийски бизнес.

Кафене. Ка-фе-не.
Последният уютен дом.

Започва Път от моя праг –
безкраен, ограден с трева.
Увлечен в неговия бяг,
и аз ще трябва да вървя,
да тропам весело с пети,
догдето стигна друм голям,
събрал пътеки и мечти.
А после накъде? Не знам.

Детето, погълнато от света

Бих искал да споделя с вас някои размисли за невинността и живота (ебаси понятието, гигантското и хиперпопулярно понятие ЖИВОТ хаха).

Когато бях на около 11-12-13 години, нали съм отраснал на село, всяка пролет с другите деца ходихме в черешовите градини, отдалечени на 2-3 километра от цивилизацията (селцето). Не щеш ли обаче, по едно време по някаква причина баща ми ми беше забранил да ходя там повече – май защото намираше, че пътят е опасен и има кучета и цигани (и то наистина си имаше). И аз тогава бях един… малък свободен мислител, ама с голямо чувство на преданост към дадените обещания и наложените забрани. Та един хубав пролетен ден моят приятел съсед Боби и друг съсед, Марио, искаха да отидем до черешите. Аз, разбира се, отказах, имах забрана – ама те пък не знаеха как да стигнат до там сами. И нали още тогава си бях филантропичен и добричък: заведох ги до самите череши, до малката баричка, която делеше градините от пътя. И им казах, че това са черешите, а аз ще се връщам… Май че се опитваха да ме убеждават малко да отида с тях, ама не – бях твърде лоялен към на тате забраната. И Боби в крайна сметка реши, че ще уважи приятеля си повече от черешите и се върна с мен до цивилизацията 🙂

Този случай си припомних преди малко, докато размишлявах над съществуването след малко четене на „Сидхарта“ на Херман Хесе (хубава книга, препоръчвам за търсещите пътя си, както препоръчвам и „Алхимикът“ на Коелю).  Какъв сладур съм бил тогава, като малък! Несъзнателно съм нарушил забраната на тате, поне в същинската й част, но вътрешния ми цензор не ми е позволил да наруша формалната й част. А може би не съм съзнавал кое е било същинската част и кое – формалната, не знам.

Колко бях невинен тогава. нормално, бях дете. И същевременно дете с някакви по-богати знания и по-зряло, но все пак – дете. А днес, 7-8-9 години по-късно вече почти нямам нищо детско в мен. А каквото детско имам в мен – което е желанието ми да бъда закрилян – го отричам и желая да надрасна. Днес имам набор от някои прекрасни качества – например, че знам кой съм, в какво вярвам, какво ще ме направи щастлив; имам много добро преценяване на какво мога да си позволя и какво не; уверен съм в себе си, дори може би смел; и далеч не на последно място имам някакъв набор от знания и интереси, които ми отварят безкрайно много врати в интелектуалния и културен свят на света – като участник и наблюдател. Също така знам много добре какви са лошите ми черти.

И все пак понякога, последните няколко дни дори често, съм натъжен от тези неща. Защото ставам все по-малко дете – ставам все по-осъзнат. Не е ли това да изгубиш невинността си – да осъзнаеш себе си и реалността?

Често си мисля за миналото си, нали съм нарцис, и кое как е можело да стане и до какво е довело както се е случило. Мислех си наскоро например как с годините (колкото и малко да са) ставам все по-уверен в себе си. Как в 10-11 клас имах някакви притеснения за това как ще завърша учебната година – не големи, но съвсем осезаеми. Сега, поради осъзнаването на маловажността на училището и укрепването на самочувствието, оценките са ми общо взето в единия крачол, не изпитвам особен адреналин от тях. Макар че, ако трябва да бъдем честни, снощи управителката на книжарницата ме нахока за разни неща и изпитах страхотен страх да не си изгубя прясното назначение, такъв страх не бях изпитвал от много отдавна. И все пак ставам все по-уверен, все по-малко впечатляващ се – греха, в който обвинявам възрастните! Преди няколко години моят философски свят се състоеше от Дейл Карнеги, Библията, 2-3 дълбоки филма, някакъв наръчник с цитати на известни личности и неколцина мои лични философски прозрения – днес се състои от Ерих Фром, Ан Райс, Паулу Коелю, Херман Хесе, Оскар Уайлд (разбира се) и още немалко, трябва да си погледна библиотеката + мои собствени наблюдения и разсъждения. Но както е всеизвестно, колкото повече знаеш, толкова по-малко знаеш. И с мен така – познавайки света и познанието повече, знам колко нямам полза от това. Знам основните истини за живота – а съм на 20 години – но това не ми носи някакво особено удовлетворение. За какво ми е, питам се, да зная истините за съществуването? С какво ще ми послужат? Та колкото повече аз зная за живота, толкова повече съм ограбен от способността си да се впечатлявам от него! А като бях по-малък… знаех малко и блестях с него сред другите деца, и постоянно разсъждавах и имах толкова много да открия, и толкова много и толкова пламенно се впечатлявах! Сега нещата са сходни, с по-малко измерение, с повече цветове, но с по-малка наситеност на цветовете.

Връщам се на въпросът, който ме терзае периодично: защо учим? Защо изучаваме реалността? Едни учат, защото имат дълбок интерес да го правят, а други – защото го смятат за благопристойно и полезно. Първите стават философи реалисти, за които светът има много красиви неща, но все по-малко впечатляващи, вторите пък стават някакви ерудирани цветни хора, които хем се занимават с делата на философите и поетите, хем не го правят от сърце и в следствие нито хубят интерес, нито обаче се и радват от самото познание истински. Има и хора, които не учат и не се интересуват от нищо особено, но това за добро ли е? Те пък съвсем не се докосват до красотата на света.

Много обречена картинка, нали?

Вчера управителката ме попита между другото дали съм имал време да прочета някоя нова книга. Примигах, чудейки се дали това не е част от задължителната характеристика на работата, но не посмях да й поставя въпроса, и просто й казах, че чета „Сидхарта“. За малко си представих как трябва да чета нова и нова литература – и все по-малко и все по-малко ми остава непознато. Макар, че, сега като се замисля, книгите за прочит няма да свършат никога. Но не е ли грозно и глупаво да прочета някоя книга не защото имам вътрешния порив, а защото ми е за домашно? Ами тогава тази книга, която мога да прочета след 1-2-5 години, и тогава да ми донесе истинска нектарна наслада, вече няма да мога да я прочета след време! А и познавайки повече, ставам все по-пълен, все по-не-празен.

Може би е глупаво, може би е някаква психопатология с оралния период, но имам страх от загубата на Аза си. От загубата на себе си. Колкото повече уча, мисля и познавам, толкова повече се променям. Реално така ставам и по-щастлив и пълноценен. Но същевременно в мен живее една неприязън към тази промяна, към това отдалечаване от този, който съм бил. Фактически аз пак оставам себе си, просто не Павел версия 2007, а Павел модел 2010. И все пак – защо така се страхувам да изгубя стария Павел? Със сигурност не е страх да не изгубя сигурност: с узряването аз ставам все по-силен и сигурен. Защо тогава? Да не е някаква форма на обич към самия мен? Или пък неприязън към външния свят, който поемам с ученето и познаването? По-скоро е първото.

Понякога, когато съм в плен на страховете и погнусата си от света – било защото заради света губя себе си, било защото модерният свят разглежда хората като „клиенти“, било защото младите умни говорят за реализация или успех – ми се иска да избягам от света, и в такива моменти в главата (и в сърцето) ми изплуват 3 неща: да се сгуша като малко дете в прегръдката на моя приятел, да зарежа всичко и с пътна раничка да започна да обикалям света, радвайки се на по-простите хора със суеверните им празници от сърце, и… третия ми път за бягство е бащината къща, както казва Дебелянов. Но не моята лична бащина къща, а идеята за бащината къща. Мястото, където винаги си добре дошъл, където ще си приласкан и където можеш да останеш колкото искаш и колкото ти е необходимо, докато събереш сили да потеглиш отново – като в притчата за Блудния син. Не мечтае ли всеки за това? Една от мечтите ми е някой ден да създам такова място, където всеки да може да подири утеха и стряха – може би ще е дом, може би кафене, може би училище… Но ако тази си мечта не успея да изпълня, значи сигурно нищо друго мечтано няма да съм успял да превърна в реалност.

Отнесох се. Ще завърша словоизлиянието си, като отправя апел към всички родители, които може би четат блога ми, или към всички млади, които някой ден ще бъдат родители: не се оставяйте под влияние на страха си от живота и бъдещето им да ограбите децата си от детството им. И без това детството май е съвсем невъзможно да се пренесе в порасналия живот… нека им го оставим поне докато са деца, доколкото е възможно. Моля ви.

Започва Път от моя праг –
безкраен, ограден с трева.
Увлечен в неговия бяг,
и аз ще трябва да вървя,
да влача морните пети,
дордето стигна друм голям,
събрал пътеки и мечти.
А после накъде? Не знам.

Мактуб

Преди 3 дни навърших 20 години. Това само по себе си, разбира се, не е нещо важно… Но реших да споделя някои неща, които научих през изминлата година, или по-скоро година 2 години, защото горе-долу лятото на 2008-ма година започнах да живея нова ера от живота си, в която се появи интереса към светогледа на Изтока, Ерих Фром и, разбира се, моето Слънце, от което научих някои критични важни неща…

Първият урок, който научих, беше, че животът е, за да се живее без план.  А всички сякаш правим обратното… В „Да се обичаме с отворени очи“ Хорхе (Букай) дава една много хубава аналогия: „Можеш да изживееш живота си по два начина – като машинист на влак или като сърфист; да караш по установените релси или да изчакаш непредсказуемите вълни и да ги яздиш.“

В няколко свои статии дотук съм изразявал гледището си, че от малки ни учат – или поне по-интелигентните от нас – че трябва да „изградим“ живота си, да „изградим“ кариера, и в крайна сметка да живеем спокойно и да станем „нещо“. Това според мен е проява на страх… Страх от живота. Когато си глупав и без особени данни, примиряваш се и работиш на парче или като сервитьорка, ден за ден, месец за месец, година за година. Скучна и тъпа работа, често зле платена, но поне не се страхуваш, че ще си… пропилял живота си. И даденостите си, които си можел да използваш.

Отново ще попитам – не е ли абсурдно да виждаме живота си като доста плътно планирана верига: училище – бакалавър – магистратура – стаж – начало на кариера – утвърдено име – семейство…  старини – смърт. Не е ли някак твърде обвързващо? Твърде… задушаващо? Е, навярно не е. Но ако успееш да се взреш в безкрая на пустинята и в приумиците на Случаят (Съдбата), дали няма да се почувстваш глупаво и незадоволен от избора си да прекараш живота си тъй планирано?

.

Друго важно нещо, което научих, бе, че не желая да анализирам живота (и хората в това число). Не желая и да научавам постоянно нови неща. Не желая да уча цял живот. Защо всички казваме, че трябва да се учи цял живот? Защо винаги намираме опита за добродетел? И защо е признак за гордост да кажеш, че от всеки човек научаваш по нещо ново, или че анализираш околните си? Нима това е доброто? Да сме изследователи на живота и на приятелите си? Да сме… наблюдатели, които целенасочено се стремят да разбиват на отделни парченца действията на другите и да ги поставят в рамки и категории… И добро ли е наистина да учим постоянно? Защо ни е да учим? Та нали колкото повече знаеш, толкова по-малко се впечатляваш! А не е ли смисълът на съществуването ни сърцето ни да прескача ударите си, за да се учуди или възхити!

Аз вече не желая да уча. Не и самоцелно. Още повече не желая да анализирам – това умъртвява отношенията ми с другия/нещото.

Искам да се занимавам с изкуство – с изкуството в книгите и с изкуството в живия живот. Изкуството е красота. Аз живея за красотата. Живея, за да общувам с нея, а не за да уча. Дали ще се докосна до красотата посредством наблюдение, или умозрение (сливане с обекта), или секс, или писане, или съзерцание на пустинята… Това е смисълът ми, засега.

.

Третото нещо, което научих, е че поезията струва повече от логиката. Да прочетеш една книга на, да речем, Балзак, е по-ценно от прочитането на книга на Ерих Фром. Да прочетеш затрогващо то стихотворение за човека на Вапцаров е по-добро от трактат за хуманизма. Защо, чудих се доскоро. И си отговорих: защото истински учим само с опита – не с обясненията. Може и да греша, но си мисля, че мъдростта, колкото и мъдра и добре обяснена да е, има стойност само ако другият човек е на стъпка от откриването й. Само ако собственият му опит и прозрения са го довели близо до мъдростта, която искаш да му подариш. Ако не са, ако той е далеч от тази мъдрост – ще я осмисли, може би дори запомни, но надали ще остави истинска следа в живота му, дори да я разбере… И тук идва ролята на прозата и поезията. Изкуството е пресъздаване на опита. Прозата – на действията и емоциите, а поезията – само на емоциите. Ето защо изкуството е по-стойностно от научните трактовки за душата: изкуството, посредством опита, те води по-близо до схващането на мъдростта.

Нещо повече: академиката често прави човека сух, скучен… Поезията го прави жизнен и цветен.

.

Четвъртото нещо, което научих, бе че хората са крайно субективни, както и ситуациите в живота. В дълбочина случките са толкова пъстри и непредивидими, че ако разчиташ на някакви установени и непроменливи решения или принципи, битката е изгубена. Достигнах до извода, че за да имаш успех в нещо, не трябва да се осланяш на принципите си, а да търсиш индивидуалните решения на ситуацията. Затова и намирам сляпото спазване на законите за глупост и липса на мисъл.

.

Най-важното нещо, което научих, е за Дарът на Свободата.

Да дариш другия със свобода. Свободата да бъде себе си. Това е обич… И това е мъдро. Защото когато някой не прави нещо от вътрешно желание, а насила или по задължение, това нещо обикновено се потиска някъде в подсъзнанието и след време избива на повърхността под формата на кавга, комплекс, злоба… А когато дадеш свобода на другия да прави каквото иска, се получават две неща: първо, другият се чувства свободен и непотиснат и отношенията ви имат по-стабилна и благодатна почва за развитие. Второ, чувства се обичан и изпитва благодарност към теб, което, разбира се, води само до хубави неща.

Дали става дума за приятелство или любов, мисля че принципът е същият. Ние често искаме да наложим своята воля върху действията и дори мислите на другия, и с това само вредим и на него, и на връзката ни с него. Особено, ако той/тя е със силен характер.

За да дадем свобода на другия обаче се иска толкова много сила на духа… и толкова доверие!

Нека цитирам нещо, което чух от Мадлен Алгафари при посещението на Хорхе Букай в Пловдив:

Сега ще ви кажа нещо много лично… Аз никога не се притеснявам да бъда съвсем гола пред пациентите си.
Омъжена съм от 19 години.
Преди 10 години се влюбих в друг мъж.
Тогава моят съпруг ми каза: „Влез в тази пещера – в нея може да има съкровище.  Но знай, че ти ще си винаги вързана за мен с едно тънко невидимо въженце и винаги, ако поискаш, можеш да се върнеш при мен по това въженце.“
И аз не влязох в тази пещера. Не влязох, защото осъзнах, че никъде няма по-голямо съкровище от думите, които чух. И не просто не влязох в пещерата, но и се влюбих отново, и този път по-силно, в собствения си законен мъж!“

Това признание на Мадлен, общо взето, ме впечатли повече от докъде съм стигнал от промотираната на въпроснатото посещение книга на Хорхе „Да се обичаме с отворени очи“. Поздравления, Мадлен и Нидал!

Да обичаш, както казва Хорхе, е постоянно да осигуряваш свободата на другия да бъде себе си, да се развива и да е щастлив.

–

Научих още, че няма нищо страшно в живота. Има де, но са малко страшните неща. Каквото и да ни се случи, както ни съветва и Стив Джобс, винаги можем да открием пътя си към щастието и успеха. Това, че ще ни уволнят някъде, или няма да ни вземат на работа дори, или някой възлюбен ще ни отхвърли, или няма да завършим каквото искаме – всичко това са дребни неща… И изобщо не преграждат трайно пътят към смисления живот и щастливия живот. Светът е голям и спасение дебне отвсякъде, нали? Има десетки работи подходящи за нас, десетки възможности за изява, десетки бъдещи възможни любови, десетки пътища да сме щастливи и доволни. Страшното идва, когато забравим това… И когато, парализирани от отчаяние и страх, започнем да вегетираме душевно, да живеем на изкуствено дишане, така да се каже. Е, тук е работата на Пазителите.

–

И няколко бележки за живота ми, за неосведомените:

– почти завърших Психология I курс в Пловдивския университет и лятото минавам задочно;

– почти сигурно е, че от утре започвам втора работа: като книжар в голяма верига, която, поне на първо време, ще съчетавам с почасовата си работа;

– все още живея в Пловдив и нямам намерение, засега, да се местя в София или къде и да е било 🙂

– от месец и нещо членувам в Български Младежки Червен Кръст – Пловдив.

.

Мактуб.

.

.

Павел

Нещо за кипване на кръвта :)

И нещо нежно, изпято от невероятно красива чернокожа жена 🙂

Разговор с Воланд

Посвещава се на Дейзи,
моят личен Брут (:

.

Хаус. Гадна музика! Как се чете „Майстора и Маргарита” на нея??

Така си мислех мълчаливо, седейки в перфектно осветения салон на втория етаж на централния МакДоналдс в Пловдив. Какво обикновено, бях потърсил там спасение от пролетния вечерен мрак отвън, на който не можех нито  да пиша, нито да чета. А и беше някак уютно – недразнещата светлина, простора на мястото, чистотата, сравнителната уединеност, заради не многото хора по това време… С малък шейк, на промоция, за 1 лев, и дълго силно еспресо, също за 1 лев – все пак, стараех се да спестявам някакви пари – бях заел една от сиводушните масички, изпъстрени с множество сиви и черни петънца, наподобяващи речен камък, и четях „Майстора и Маргарита” на Михаил Булгаков. Или поне се опитвах, но но някак си, макар и вероятно да не е за учудване, натрапчивият мъжки глас на чернокож, провикващ се на равни интервали  насред музиката, струяща нахално високо от тонколоната, ми пречеше да се съсредоточа.

И тъй, докато аз се опитвах да следя странния разговор на току-появилият се Майстор и обявеният за душевноболен Бездомни, на празния втори етаж се появи още един човек. Обичайно за мен, вдигнах бърз любопитен поглед да го измеря – висок слаб мъж, с табла с някакви неща в нея в ръце. Нищо интересно. Върнах се към Булгаков.

Усетих как новодошлият се движи към моята част от салона – аз, отново както обикновено, се бях настанил на едининичната маса в средата на лявото крило, точно до прозореца, клюкарски разположен към улицата и човешкото стълпотворение долу. Изведнъж, съвсем неочаквано за мен, новодошлият попита със спокоен и мек, но ясен глас:

–          Свободно ли е?

Стоеше до мен с таблата си в ръце, в която имаше някакви картофки и голяма картонена чаша Кока-Кола. Тъй като бях леко стъписан, имах време в шемета си да го огледам: както казах, беше висок и слаб, някъде около 40-те, бе облечен с бежав панталон, някаква сякаш официална риза и сиво сако от костюм. Нямаше вратовръзка, но изглеждаше съвсем осезаемо делово.

–          Ъъъ… да – свободно е – отвърнах накрая, мислейки си как, за Бога, наоколо беше пълно, ама просто пълно, с всякакви по размер и разположение свободни маси!

–          Пълно е, господин Петков, но само на една от масата седите Вие – каза непознатият ненадейно, издърпвайки в това време стола и сядайки на него, на мястото точно срещу мен.

Сърцето ми изведнъж ускори ход, а очите ми се ококориха нелюбезно под вдигнатите ми максимално високо гъсти вежди. Защо отговори на помисленото, да не го бях казал на глас?! И откъде – Боже, колко странно ставаше – ми знаеше името?!

–          Кой – ъъ – кой сте вие? – попитах, съзнавайки същевременно колко класически и театрален е въпросът – сякаш бях във филм.

–          Аз, господин Петков – поде с все така спокоен, дори бих казал делови, глас натрапникът – съм човек, или по-скоро личност, с която Вие бихте се радвали да разговаряте. – Мъжът събра дланите си, прилепвайки ги една в друга, и ги разположи на масата, точно срещу слънчевия си сплит – в странен, почти масонски, и все така натрапващо се делови жест.

Човек или личност? О, Боже, с извънземен ли имах честта да говоря?! Или с някой Ангел? Или… просто с някой човек, пратен от приятел, който е решил да ми скрои номер? Да, най-вероятно е това.

–          Откъде знаете името ми? – попитах с възможно най-ясният глас, който можех да призова в онзи момент.

–          Не е важно откъде зная Вашето име. Нито пък съм изпратен от някой шегаджия да се подигравам с Вас. Напълно осъзнавам колко е важно за Вас кой съм, но, опасявам се, не мога да Ви кажа – отговори търпеливо и обясняващо той.

–          Можете да четете мислите ми? – сведох глава заговорнически и говоренето ми премина в шепот. „Или просто предполагаш какво си мисля”, добавих наум.

–          Мога, да – отвърна все така спокойно и обяснително събеседникът ми. – И не предполагам просто какво си мислите. Но оставете сега тези неща. Нямаме безкрайно много време, попитайте ме каквото желаете да ме попитате – докато аз го зяпах все още, разбира се, стъписан, той направи кратка пауза, съвсем кратка пауза, подир която добави: – Или по-скоро ме попитайте това, което ви тежи на сърцето, което бихте питали който и да е, стига да има отговора.

–          Искам да попитам например – вече поовладял се, изправих главата си в нормално положение и я дръпнах назад – кой сте вие?

–          Казах ви, нека не се занимаваме с това сега. Нямаме време – вие нямате време – а аз така или иначе нямам правото да ви кажа.

–          А изпратен ли сте от някого? – продължих да настоявам.

–          Господин Петков… – лаконично отвърна непознатият господин и с гримасата си на леко отегчение ми даде да разбера, че просто наистина явно нямаше смисъл.

–          Добре, поне как да ви наричам?

–          Ами, как, как, щом е толкова важно за Вас – наричайте ме Воланд, нали четете Майстора и Маргарита…

–          Воланд?! – очите ми се разшириха отново, а веждите  поскочиха. – Да не…

–          Не, не съм Дяволът – пресрещна въпросът ми той, отново с някаква неагресивна лаконичност. Лаконичност, която сякаш искаше да ми направи услуга, и в името на тая услуга ограничаваше въпросите ми. Поне такова нещо чувствах, някак, някъде в сърцето си.

–          Павел – премина на „ти” – ще питаш ли, или да си ходя преждевременно?

Нещо отвътре ми подсказваше, че той знаеше, че няма да се стигне до преждевременно тръгване, и че ще го попитам – нещо…

–          Не, господин… Воланд, ще ви задам въпросите, на които така великодушно предлагате да дадете отговори. – Ала първо – как да не съм сигурен, че не сте просто изпратен от някой шегаджия, за да се изгаврите с мен? – бях заел вече осезаемо отбранителна позиция, несъзнателно бях събрал раменете си и изкривил гърба по онзи специфичен начин.

–          О, Павел, отлично разбираш – всъщност не разбираш, а знаеш – че не съм такъв.  – отговори мисериозният господин Воланд лениво. – Чувстваш го, просто му се довери… Защо хората не се доверявате по-често на сърцата си?… Дори Юнг явно не успя да ви убеди!

Воланд се усмихна, разтвори ръцете си и подпря всяка в един от ъглите на сивата масичка от неговата страна, така че ръцете му образуваха трапец с масата и гърдите му, и ме погледна очаквателно.

Замислих се. Или по-скоро отправих, колкото и театрално да звучи отново, вниманието си към тишината в мен и се заслушах. Беше прав – наистина чувствах, че просто не е някой изпратен. Незнайно защо, но бях почти сигурен, че не разгоравям с човек, а с нещо изпратено свише. Отново като във филм! Е, притеснявах се и ме беше страх да не стана за смях, ала, казах си, какво толкова, сега или никога, какво ще стане, ако се окаже, че от страх съм изтървал възможността да разговорям с… с… някой, като него.

Но какво исках да зная толкова много, какво вълнуваше сърцето ми? Ах! Толкова пъти съм мечтал да мога да си поговоря с Бог, или пък с Дявола (сега може би пък, въпреки неговите думи, да имах точно тая възможност, трябваше да бъда нащрек!), и да го помоля да ми обясни нещата, които винаги са ме интересували, терзаели и, в последна сметка, засягали. Как странно беше, че не се сещах в този даден момент за някой въпрос! Сигурно беше от паниката и от шашкането. Но, по дяволите, пак ли поради тях не изпитвах страх от мисериозния господин със сив костюм и бели бежави панталони, който знаеше кой съм, уж какво ме вълнуваше, предполагаемо четеше мислите ми и, да не забравяме, пожела да го наричам с името, използвано от Дявола в „Майстора и Маргарита”! Ако това беше номер на Константин, щеше да си плати за него.

Но в следващия момент въпросът – по правилно да го изпиша Въпросът – изплува пред очите ми по-ясно от самият Воланд.

–          На правилния път ли съм? – попитах умерено високо, но със сравнително ясен глас.

Воланд ме изгледа за миг и устните му се разляха в доволна искрена усмивка.

–          Правилният път… в житейски план ли, Павел?

–          Разбира се – усмихнах се широко и разкрих зъбите си в отговор на добронамереността и някак отвореността в неговата усмивка. Обстановката сякаш стана по-топла и задушевна.

–          Разбира се, че си на правилния път! – отвърна непознатият. – Как да не си? Разбира се, лъкатушиш, залиташ като пате, учещо се да ходи, изпадаш в отчаяние като всеки млад, и то като умен млад, но си на правилния път, да.

Бях леко стъписан: отново.

–          Значи… значи… просто това? На правилния път съм? Само това ли ще ми кажете?

–          Какво още да ти кажа?

–          Знам ли, да ми обясните защо смятате така. Защо, например, моята приятелка Дейзи не е права, че съм декадент и мързел.

–          Е, ти си мързел, в това няма спор – побърза да каже Воланд, ставайки все по-малко делови и все по-възбуден –  И ти си го знаеш и признаваш, нали така?…

–          Е, да, да – побързах да поправя впечатлението, че не съм съвсем наясно със себе си – Но все пак – според Дейзи това не е правилната посока. Според нея трябва да се насоча към нещо по-утвърдено, към нещо, което ще ми даде подготовка и сечива за изкарване на прехраната по осигурен и сравнително лесен начин, и в момента си прахосвам интелектуалните дадености и… може би… дори времето.

–          Е, ти сам знаеш, че времето не си прахосваш. Що за повърхностно и глупаво е да смяташ, че някой прахосва времето си, когато с него той се опитва да усвои изкуството да живееш и – нещо повече – да открие своя път. Не утъпкания път, не утвърдения път, не лесния или дори правилния път, а своя път! И дори да задава въпроса имам ли свой собствен път или просто трябва да избера някакът път. Не, моето момче, няма такова нещо, съгласи се. Твоята приятелка Дейзи, ако наистина смята така, защото според мен тя самата не е съвсем сигурна, че прахосваш чак толкова времето си, не е права. Твоето време ти прахосваш съвсем малко, като цяло го изживяваш много успешно.

–          Но аз бих могъл да го изживяваш успешно и като се вслушвам в здравия – нейния – разум, нали? Мога да правя и много полезни неща, докато търся пътя си.

–          Е, Павел! – възкликна леко Воланд. – Кажи ми сам къде е грешката в разсъжденията ти тук!

Повдигнах вежда и не казах нищо.

Воланд , който се беше облегнал на стола си, сега отново изправи гръбнака си и се приближи към масата и мен.

–          Ако ти прекарваше времето си в нещо полезно, тогава нямаше това да е твоето употребяване на времето – смигна ми с лека усмивка. – Нали, моето момче? Щеше да е нечия друга употреба. Поне отчасти. Част от употребата на времето ти щеше да не е твоя, а на Дейзи, или на родителите ти, или на обществото, или на нещо друго. Разбира се, нищо не е изцяло твое, защото ти основно продукт на средата, възпитението и гените си, но ще приемем, че тоя продукт все пак си ти и носи свещена индивидуалност….

Отново лек шок. Беше прав. Толкова проста истина, а толкова важна! Ако постъпвах разумно, така нареченото разумно, това нямаше реално да е моето употребяваше – прахосване може би – на времето ми. А сега беше! А това е нещо, което, може би, много хора оценяват за своя живот по-късно: че не са били достатъчно себе си в действията си, че твърде много са се вслушвали в другите.

–          Знаеш ли, Павел, ще ти споделя нещо – поде внезапно, по-бързо говорейки и с още по-осезаема страст Воланд. – Аз не съм от твоята планета. Няма да ти разкривам какви са отношенията на моя вид с твоя или с планетата Земя, но ще ти кажа какъв парадокс заварваме с моите събратя. Единият го знаеш, разбира се, как вие, човеците, се избивате в почти безсмислени и пропити с омраза войни, които могат да бъдат избегнати и да се избегнат по тоя начин много нещастни и разбити души и съдби. Другата също знаеш, но пък не си осъзнал с пълна сила, а и ти липсва увереността да я видиш в пълнотата й и да я заявиш без съмнение.
Абсурдната настройка на хората! Страха, с който живеят твоите хора! И липсата на свобода! Искам да кажа умните хора! Знаеш ли колко парадоксално е да посетиш, така да се каже „на тайна проверка” един малък град пълен с не особено интелигентни млади хора и да посетиш един развит град, като Пловдив или София, пълен с умни и даровити студенти, и да откриеш, че по-простите не само са по-щастливи, ами и животът им, от нашата гледна точка поне, е по-смислен!
Вашият живот е ограничен, Павел. С всичките си съвременни технологии и лекарства, вие живеете дълго, но все пак сте смъртни – и това е хубаво, разбира се. Още по-кратки са и двата най-ценни периода в живота ви: вашето детство и вашата младост. Това са двата периода, в които вие сте относително невинни и относително не поели много горчилка; в които сте неопитни и изпитвате много нови емоции и преживявания, утре-то е пред вас, любовта е пред вас, а телата ви са млади и желани. Какво правят простите млади от малките градове, знаеш ли? Възползват се от младостта си. Разбира се, много по-сиво и небляскаво от умните млади, не ходят по лъскави международни или пък съвсем безсмислени национални форуми, не се правят за загрижени за света и нямат онзи красив интелигентен поглед – ала пък живеят. Слушат Сръбска музика, веселят се от душа, работят, защото не са студенти и не ги издържат техните, псуват работодателите си, влюбват се, правят любов, правят секс, веселят се отново, отново работят, веселят се, работят…

Слушах целият в слух и внимание, може би дори вторачен в загадъчния разказвач срещу мен.

–          Какво, от друга страна, правят умните млади? Те не живеят живота, те се вкопчват в него. Осъзнали своята различност, своя потенциал да избегнат работническата класа, както ти каза твоята приятелка, те решават да експлоатират своите дарби и интелект, за да могат един ден да не работят като волове, за да изкарат хляба за себе си и децата си, а ако работят като волове – то поне да получават множество удобства за себе си и семейството си. Та твоите интелигентни връстници, Павел, също се радват на живота, също се веселят и влюбват и любят, няма спор. Дори се радват на своето съществуване по-качествено може би, защото като по-умни и като студенти, те изживяват и много повече усещания от по-простите деца. Ала забележи, Павел! Нагласата! Забележи каква е нагласата им! Те, казах, са се вкопчили в живота. Те го приемат като нещо лошо, като нещо трудно и сложно. Да, животът е такъв, безспорно, но докато бедните и простите някак се опитват да се изтръгнат от хватката му и да му се порадват, умните и даровитите живеят в страх да не попаднат във въпросната хватка. И да използват, да експлоатират не само държавните стипендии и намаления, учителите си, работодателите си, приятелите си, света изобщо, ами и самите себе си! Действително, ръцете са за да работят, но ако се вкопчиш в тях и пожелаеш да изтръгнеш максималната полза от тях, не прекаляваш ли, не блудстваш ли с тяхната същност на нещо, което е не само инструмент? Не ги ли, някак, омърсяваш с алчността и експлотативността си??
Твоите връстници, мой млади приятелю, се страхуват от живота. Те напълно осъзнават хилядите пъстри възможности за удоволствие, смисъл и щастие, които той дава, но се страхуват от него и гледат да са подсигурени. Тъй като умът им е дал възможността да стоят на сигурно място, в умовете си те се старая да запазят това сигурно място цял живот. Те са обзети от страх, млади приятелю… И това е глупаво. Или може би не толкова глупаво, защото все пак е доста практично, но поне лошо. Страхът е лошо нещо…

Воланд спря да говори и отпи от колата си; явно и гърлата на извънземните пресъхваха, или поне когато бяха в човешки облик. Тихо промълвих:

–          Имате право, господин Воланд, но не е ли този страх резонен? Не е ли по-добре да инвестираш няколко години от живота си, вярно – от младостта си, в страх и труд, и после цял живот да живееш спокойно?

–          А дали ще е спокойно, Павел?… – повдигна вежди събеседникът.

Не казах нищо: обмислях.

–          Ще бъде ли спокойно? – повторих въпроса му. – Ще живеят ли спокойно после? Дейзи ще живее ли спокойно, след като успее да се реализира в областта си?

–          Не зная, Павел, не зная със сигурност. Дори ние не можем да гледаме с точност в бъдещето. Знам, обаче, че Дейзи е направила следната сделка с живота: продала му е усилията и страха си сега, за да получи сигурност после. Ти не си направил сделката, или поне се стараеш да я правиш максимално малко или да я отлагаш във времето. Как мислиш, дали не ти завижда? Дали поне малко не я блазни мисълта и тя да си бе позволила подобен живот, с по-лежерно и по-мързеливо, по-незагрижено за бъдещето мислене и съществуване?

–          Може би – отвърнах. – Понякога си мисля, че ми завижда в сърцето си, да. Но може би някой ден аз ще й завиждам.

–          Напълно възможно, разбира се – отвърна Воланд. – Ала знаеш ли, Павел, колко смешна и нищожна е цялата тая суета, която имате вие хората, за нас, които гледаме на планетата и вида ви от висотата на Космоса? Колко жалки са аспирациите на младите по ролевите модели от телевизията, каква тъжна гледка са самотните известни, колко безсмислено ни се вижда от нашата перспектива цялото това жужене и бръщолевене за житейски успех и смисъл!… Нали помниш какво прочете в премъдрата книга на Еврейския Цар Соломон, в Книгата Еклисиаст:

Защото има човек,
който се е трудил с мъдрост,
със знание и със сполука.
Но пак той ще остави всичко
за дял на едного,
който не е участвал в труда му.
И това е суета и голямо зло.
Защото каква полза за човека
от всичкия му труд
и от грижата на сърцето му,
за което се изморява под слънцето?
Понеже всичките му дни са само печал,
и трудовете му скръб.
И още и нощем сърцето му
не си почива.
И това е суета.
Няма по-добро за човека
освен да яде и да пие.
И да прави душата си
да се наслаждава от доброто на труда му.

Да, Павел, с право ти се стремиш да страниш от този омагьосан кръг! С право… „Няма по-добро за човека освен да яде и да пие. И да прави душата си да се наслаждава от доброто на труда му.” Ние, хората от Космоса, слизайки на вашата планета виждаме технологични, материални и интелектуални чудеса. Но виждаме и толкова суета! Толкова въжделения към нещо в бъдещето, и толкова страх. Та какво е за нас един добър специалист в нещо? Един силен и успял в нещо човек. Да. Но той ще умре; действително, неговият живот е бил красив, но… той, казахме, е продал част от духовната си свобода, за да направи такъв живота си. Това хубаво ли е? Правилно ли е? Да, несъмнено той трябва да реши дали това си струва. Ти си решил: цениш повече свободата си… И аз лично подкрепям това решение, макар че ако трябва да сме честни, ако всеки ценеше повече свободата си, доста чудеса нямаше да ги има на белия свят. Макар че, ако трябва да сме още по-честни, големите чудеса, истински големите чудеса, не тези, които се раждат в следствие на алчността и изкарването на хляба, се раждат от много по-дълбоки человечески копнежи и вдъхновения, много по-значими и трудни за потискане от простата суета да си някой в това смъртно общество и тази загниваща планета. – Воланд замълча за малко, сякаш за да си поеме дъх, или може би за да даде време на душата си да се преглътне горчилката, с която така страстно говореше. – Да, Павел, макар много неща да не знаеш и в много неща да имаш грехове и недостатъци, ти с право се възхищаваш и дивиш на живота на циганите и на скитниците. С право завиждаш на свободата им…

Мълчах. Какво можех да кажа; емоцията му сякаш някак се бе вляла в мен и ме бе парализирала.

– Свободата – продължи той – духовната, безспорно само духовната и далеч не материалната свобода, която те имат. Свободата от страха за утрешния ден, неикономическото и неотчуждено разглеждане на самите себе си като капитал, свободните часове, които имат, за да съзерцават света и да мързелуват вместо да градят… бъдещето си. Хах, не е ли иронично. Лишаваме се от часове настояще, за да облагородим бъдещето си…

Но аз трябва да тръгвам, Павел. Съжалявам; времето ми изтече, а и се изморих да говоря.

Сърцето ми трепна и след това ускори ход. Не исках да си тръгва, не още! Имах още въпроси!

–          Зная, млади приятелю, но наистина не мога. Не се безпокой, тази вечер дойдох при теб, за да изпълня мисията си, но ще имам и други мисии, свързани с теб, и тогава ще се видим отново – усмихваше ми се благо, почти бащински.

Бях смутен и спонтанно тъжен.

–          Ще ми кажете ли поне защо дойдохте, господин Воланд, каква беше мисията Ви? – попитах го унило.

–          Да, скъпо момче, ще ти кажа. Дойдох, за да ти дам кураж да продължиш. Както всеки човек, така и ти се нуждаеш от време на време от окуражаване, за да продължиш по тясния труден път на добродетелта, както казва Исус. И мисля, че го постигнах… – отново се усмихваше.

Мълчах. Колко странно нещо! Познавах го 30-40 минути, а сякаш бе станал мой скъп приятел! What the fuck?!…

–          Беше ми извънредно приятно, Павел – Воланд стана и ми подаде ръката си. В шемет станах и се ръкувах също с него. Ръката му бе топла, сигурна, ръка на човек с добро кръво налягане и добро здраве.

–          Доскоро! – подвикна ми и ми обърна гръб, тръгвайки към стълбището. На самото стълбище се обърна отново към мен и ми се усмихна. След това продължи надолу и само след миг вече се беше изгубил по спираловидните каменни стъпала на централния МакДоналдс. След малко от прозореца го видях да излиза от заведението и с ръце в джобовете да тръгва по Главната в нощния ласкав мрак. Тръгна по посока пощата. Интелектуалната ми половина в тоя момент ме запита: защо не изтичаш след него и не го спреш или поне проследиш? Ала сърцето ми незабавно му отговори: Това бе нужно и това ти се даде. Той знае по-добре от теб.

Воланд се изгуби от погледа ми и аз обърнах гръб на прозореца. Отново бях сам на втория етаж на ресторанта, с „Майстора и Маргарита” на масичката, и с подноса на мистериозния непознат, който той си беше оставил на масата.

„Ще продължим ли?” – попитах сърцето си. „Ще продължим” – уверено ми отвърна някой отвътре.

Малко по-късно, когато вече бях вкъщи, извадих луксозаната си Протестанска Библия и отворих на Еклисиаст, Книгата на Цар Соломон. По случайност или не, стиховете на които първи попаднах някъде по средата, идеално се връзваха с казаното по-рано от мисериозния ми гост, мистериозния и може би дори мним господин Воланд. Ала не, не беше мним. Знаех го. Някак… И ето какво казваше Цар Соломон, премъдрият Проповедник:

И на който Бог е дал богатство и имот
и му  е дал власт да яде от тях
и да взема дела си, и да се се весели с труда си –
това е дар от Бога.

Защото няма много да помни дните на живота си,
понеже Бог му отговаря с веселието на сърцето му.

Любопитството и неспонтанността в Смисъла на живота

„Никога не губи свещено любопитство“ – Алберт А.

Днес си купих (само за 3 лв.!) „Притчата“ на Токораз Исто. Зад ужасно грозната корица се оказа, че се крие нещо много интересно – нещо като крайно сбит преразказ на живота на човешкото същество, с всичките му перипетии, емоции и философски положения, плюс разсъждения от страна на някакъв Учител. Стори ми се увлекателна и полезна (в смисъл житейски образователна). Само че, интересното е, не съм сигурен дали всъщност искам да я прочета.

Преди доста време, в началото на оформените ми философски търсения, бях решен с абсолютност и пълнота да разкрия тайната на живота. Да открия отговора на Въпроса, да прозра през булото на неизвестните важни неща и моменти в живота. Исках да видя живота в пълнотата му, и ясно – да го разбера. Ала вече не желая това. Под влиянието на някои мъже около мен, които ме убеждаваха, че животът не е в събирането на информация или в изучаването му от книгите, а в изживяването му; също и под влиянието на Ерих Фром с неговата брилянтна „Да имаш или да бъдеш“, откъдето започнах да правя разлика между желанието си да притежавам знанието за живота и да изживея живота…

(Знам, Ети, много пъти казвам „живот“, не ми го критикувай-)

Сега като се замисля, Ерих Фром май наистина е прав в твърдението си, че ние искаме да имаме, а не да бъдем – да притежаваме, а не да изживяваме. Тоест, най-общо казано, да притежаваме, или да знаем, че притежаваме, верността на партньора си, вместо да изживяваме неговата отдаденост към нас; или пък да (знаем че) притежаваме професионални качества, вместо да се радваме на използването им; или пък да притежаваме картина на Леонардо да Винчи, вместо да изживяваме/чувстваме в дълбочина/ красотата й. И тн, прочетете книгата, наистина си струва: дава много различен поглед върху света. Та, освен всичко друго, което се стремим да притежаваме (пари, любови, книги, кариера, радост и пр.), ние сякаш се стремим да притежаваме и мъдрост. Говорил съм с много хора, които ми казват: „това е хубаво, все пак е опит“. А защо опитът е ценен? Защото, натрупан, носи мъдрост. Но защо трябва да се стремя към постигането на мъдрост?… Защо?

Мисля, че Фром и Източните мъдреци (например Ошо) са прави – ние, хората, се страхуваме толкова от незвестността и безпътието, че в страха си си търсим опорни точки. Опорни точки: най-разнообразни! Както казахме – стремеж към семейство, или към пари, или към професионализъм, или към любов, или каквото и да е. Ние се стремим към тези неща, за да чувстваме, че сме НЯКЪДЕ. Не сме НИКЪДЕ, не сме в НЕИЗВЕСТНОСТТА. Ние се и движим към НЯКЪДЕ, а не в неизвестното. Ставаме с идеята, че денят ни ще ни доведе един ден по-близо до целта. Усилията ни, житейските ни усилия, ще ни доведат по-близо до целта. Имаме път, не живеем в неизвестност.

Кому е необходима тази неспонтанност? Кому? За какъв дявол?!…

Повечето хора, майка ми включително, смятат, че трябва да имаме някаква цел в живота си. Мисля, че това е просто някак свойствено на Западната ни цивилизация, особено на по-интелигентните слоеве. Но също така си мисля, че това е проява на страх. Проява на страх! Ние си намираме цел, и то, забележете, съвсем млади, още около 20-те! – за да не се чувстваме изгубени. Но какво лошо, ще каже Ошо, има в неизвестността? А аз ще кажа: не желая да се подчинявам на нелогични страхове. А още повече не желая да правя нещо не защото това нещо ми е приятно, а защото страховете (или страховете на човечеството, които съм приел) ме карат.

Искам да правя каквото правя, защото ми е приятно-

По тази причина и толкова време се бавих във вземането на решение какво да правя с живота си. Дали да продължа да следвам Психология, или пък да се премина на Икономика, да се отдам ли на желанието си да стана писател или да се посветя на интереса към Икономиката. Не искам да бъда притискан да взема решението. Дори не искам да вземам решение. Разбирате ли – може да звучи детински и незряло – но аз не желая да вземам решения, продиктувани от страх. Още повече не желая да съм зависим от сигурността, давана от решенията. Искам да съм независим и свободен, поне в екзистенциален смисъл!

Искам да правя нещата, които харесвам. Да чета книгите докрай само ако ми харесват (нещо, което не правя точно така за съжаление, от срам от непостоянството си се стремя да ги чета докрай). Да уча каквото ми е интересно и в краен случай каквото ми е необходимо не за да бъде някой в живота/да постигна нещо/да имам смисъл на живота си – а просто за да имам с какво да си вадя хляба.

Нещо повече: искам да съм неспонтанен. А решенията убиват спонтанността. На това ме научиха Жоро и човека до мен – за което съм им много благодарен! Те, особено Жоро, ми казаха и показаха, че животът е по-красив и по-здравословен, когато не го насилваш; че не е правилно да правиш нещо просто защото си решил да го правиш, а защото имаш желание или поне има смисъл да го правиш. И поради същата причина сега аз не желая да трупам мъдрост просто заради трупането. Трябва да има тръпка, трябва да имаш страст към мъдростта, да ти идва наистина дълбоко отвътре!

И все пак аз не мога да си представя живота си без смисъл. Аз съм от хората, които се чувстват много зле, наистина зле, когато станат сутрин и не знаят защо стават, към какво са насочени въжделенията и движенията им. Когато не им е до правене на нищо. Аз смятам (или по-скоро чувствам), че човек трябва да живее в търсене на нещата, които го правят щастлив, които му носят радост. Ала ако нямам желание да върша каквото и да е, което да ми донесе радост и удоволствие, се чувствам абсолютно безпътен и празен, с празно съществуване.

Тук изпадам в противоречие: хем съм против отчаяното търсене не опорна точка/смисъл, хем не мога без смисъл. Аз съм против фиксирания смисъл, смисълът, избран под страха да не осъанеш безпътен. Против идеята, че смисълът трябва да е един и голям, и че трябва да се стремим към него целенасочено. Според мен може да открием смисъл в много неща и дори всеки ден – стига да ни носят радост. Но нека не опетняваме тези неща със неспонтанност и ги правим спонтанно, от сърце!

Един от смислите, които виждам в своя живот, е съзерцанието на красотата. То ми е приятно. Приятно ми е да откривам красивите неща и форми, които Създателят, ако има такъв, е сътворил на Земята и във въображението ни. Обожавам да наблюдавам интересни и дори не толкова интересни неща. Обожавам да съзерцавам красотата на физиката на хората, или на душевността им, или пък симетрията на музиката, или дисхармонията й, или пък да откривам чудесата на Природата, или на секса, или, разбира се, на Философията. Всяко едно от тези неща ми дават смисъл да стана сутрин. Но – аз се стремя  – да не ги фискирам, да не ги правя неспонтанни и, както би казал Фром, мъртви. Стремя се да изживявам приятното в целите си, отколкото просто да се чувствам сигурен, когато знам, че имам поставена цел. А това е доста трудничко де, дори за мен.

Затова малко ме е страх да прочета книжката, която си купих. Леко се притеснявам да не би да ми разкрие от живота повече неща, отколкото искам да знам. Да не би да ме образова така, че някои въпроси да намерят отговорите си по-бързо отколкото трябва, и това да ми спести удоволствието от търсенето. Все пак, както казахме, Философията трябва да се изживява! 🙂

Препоръчвам:

• философският шедьовър на достъпен език „Да имаш или да бъдеш“ на Ерих Фром – тук;
• книгата „Притчата“ на Токораз Исто – тук;
• книгата „За смелостта“ на съвременния Източен мъдрец Ошо – тук.