27
Юни
10

Детето, погълнато от света

Бих искал да споделя с вас някои размисли за невинността и живота (ебаси понятието, гигантското и хиперпопулярно понятие ЖИВОТ хаха).

Когато бях на около 11-12-13 години, нали съм отраснал на село, всяка пролет с другите деца ходихме в черешовите градини, отдалечени на 2-3 километра от цивилизацията (селцето). Не щеш ли обаче, по едно време по някаква причина баща ми ми беше забранил да ходя там повече – май защото намираше, че пътят е опасен и има кучета и цигани (и то наистина си имаше). И аз тогава бях един… малък свободен мислител, ама с голямо чувство на преданост към дадените обещания и наложените забрани. Та един хубав пролетен ден моят приятел съсед Боби и друг съсед, Марио, искаха да отидем до черешите. Аз, разбира се, отказах, имах забрана – ама те пък не знаеха как да стигнат до там сами. И нали още тогава си бях филантропичен и добричък: заведох ги до самите череши, до малката баричка, която делеше градините от пътя. И им казах, че това са черешите, а аз ще се връщам… Май че се опитваха да ме убеждават малко да отида с тях, ама не – бях твърде лоялен към на тате забраната. И Боби в крайна сметка реши, че ще уважи приятеля си повече от черешите и се върна с мен до цивилизацията 🙂

Този случай си припомних преди малко, докато размишлявах над съществуването след малко четене на „Сидхарта“ на Херман Хесе (хубава книга, препоръчвам за търсещите пътя си, както препоръчвам и „Алхимикът“ на Коелю).  Какъв сладур съм бил тогава, като малък! Несъзнателно съм нарушил забраната на тате, поне в същинската й част, но вътрешния ми цензор не ми е позволил да наруша формалната й част. А може би не съм съзнавал кое е било същинската част и кое – формалната, не знам.

Колко бях невинен тогава. нормално, бях дете. И същевременно дете с някакви по-богати знания и по-зряло, но все пак – дете. А днес, 7-8-9 години по-късно вече почти нямам нищо детско в мен. А каквото детско имам в мен – което е желанието ми да бъда закрилян – го отричам и желая да надрасна. Днес имам набор от някои прекрасни качества – например, че знам кой съм, в какво вярвам, какво ще ме направи щастлив; имам много добро преценяване на какво мога да си позволя и какво не; уверен съм в себе си, дори може би смел; и далеч не на последно място имам някакъв набор от знания и интереси, които ми отварят безкрайно много врати в интелектуалния и културен свят на света – като участник и наблюдател. Също така знам много добре какви са лошите ми черти.

И все пак понякога, последните няколко дни дори често, съм натъжен от тези неща. Защото ставам все по-малко дете – ставам все по-осъзнат. Не е ли това да изгубиш невинността си – да осъзнаеш себе си и реалността?

Често си мисля за миналото си, нали съм нарцис, и кое как е можело да стане и до какво е довело както се е случило. Мислех си наскоро например как с годините (колкото и малко да са) ставам все по-уверен в себе си. Как в 10-11 клас имах някакви притеснения за това как ще завърша учебната година – не големи, но съвсем осезаеми. Сега, поради осъзнаването на маловажността на училището и укрепването на самочувствието, оценките са ми общо взето в единия крачол, не изпитвам особен адреналин от тях. Макар че, ако трябва да бъдем честни, снощи управителката на книжарницата ме нахока за разни неща и изпитах страхотен страх да не си изгубя прясното назначение, такъв страх не бях изпитвал от много отдавна. И все пак ставам все по-уверен, все по-малко впечатляващ се – греха, в който обвинявам възрастните! Преди няколко години моят философски свят се състоеше от Дейл Карнеги, Библията, 2-3 дълбоки филма, някакъв наръчник с цитати на известни личности и неколцина мои лични философски прозрения – днес се състои от Ерих Фром, Ан Райс, Паулу Коелю, Херман Хесе, Оскар Уайлд (разбира се) и още немалко, трябва да си погледна библиотеката + мои собствени наблюдения и разсъждения. Но както е всеизвестно, колкото повече знаеш, толкова по-малко знаеш. И с мен така – познавайки света и познанието повече, знам колко нямам полза от това. Знам основните истини за живота – а съм на 20 години – но това не ми носи някакво особено удовлетворение. За какво ми е, питам се, да зная истините за съществуването? С какво ще ми послужат? Та колкото повече аз зная за живота, толкова повече съм ограбен от способността си да се впечатлявам от него! А като бях по-малък… знаех малко и блестях с него сред другите деца, и постоянно разсъждавах и имах толкова много да открия, и толкова много и толкова пламенно се впечатлявах! Сега нещата са сходни, с по-малко измерение, с повече цветове, но с по-малка наситеност на цветовете.

Връщам се на въпросът, който ме терзае периодично: защо учим? Защо изучаваме реалността? Едни учат, защото имат дълбок интерес да го правят, а други – защото го смятат за благопристойно и полезно. Първите стават философи реалисти, за които светът има много красиви неща, но все по-малко впечатляващи, вторите пък стават някакви ерудирани цветни хора, които хем се занимават с делата на философите и поетите, хем не го правят от сърце и в следствие нито хубят интерес, нито обаче се и радват от самото познание истински. Има и хора, които не учат и не се интересуват от нищо особено, но това за добро ли е? Те пък съвсем не се докосват до красотата на света.

Много обречена картинка, нали?

Вчера управителката ме попита между другото дали съм имал време да прочета някоя нова книга. Примигах, чудейки се дали това не е част от задължителната характеристика на работата, но не посмях да й поставя въпроса, и просто й казах, че чета „Сидхарта“. За малко си представих как трябва да чета нова и нова литература – и все по-малко и все по-малко ми остава непознато. Макар, че, сега като се замисля, книгите за прочит няма да свършат никога. Но не е ли грозно и глупаво да прочета някоя книга не защото имам вътрешния порив, а защото ми е за домашно? Ами тогава тази книга, която мога да прочета след 1-2-5 години, и тогава да ми донесе истинска нектарна наслада, вече няма да мога да я прочета след време! А и познавайки повече, ставам все по-пълен, все по-не-празен.

Може би е глупаво, може би е някаква психопатология с оралния период, но имам страх от загубата на Аза си. От загубата на себе си. Колкото повече уча, мисля и познавам, толкова повече се променям. Реално така ставам и по-щастлив и пълноценен. Но същевременно в мен живее една неприязън към тази промяна, към това отдалечаване от този, който съм бил. Фактически аз пак оставам себе си, просто не Павел версия 2007, а Павел модел 2010. И все пак – защо така се страхувам да изгубя стария Павел? Със сигурност не е страх да не изгубя сигурност: с узряването аз ставам все по-силен и сигурен. Защо тогава? Да не е някаква форма на обич към самия мен? Или пък неприязън към външния свят, който поемам с ученето и познаването? По-скоро е първото.

Понякога, когато съм в плен на страховете и погнусата си от света – било защото заради света губя себе си, било защото модерният свят разглежда хората като „клиенти“, било защото младите умни говорят за реализация или успех – ми се иска да избягам от света, и в такива моменти в главата (и в сърцето) ми изплуват 3 неща: да се сгуша като малко дете в прегръдката на моя приятел, да зарежа всичко и с пътна раничка да започна да обикалям света, радвайки се на по-простите хора със суеверните им празници от сърце, и… третия ми път за бягство е бащината къща, както казва Дебелянов. Но не моята лична бащина къща, а идеята за бащината къща. Мястото, където винаги си добре дошъл, където ще си приласкан и където можеш да останеш колкото искаш и колкото ти е необходимо, докато събереш сили да потеглиш отново – като в притчата за Блудния син. Не мечтае ли всеки за това? Една от мечтите ми е някой ден да създам такова място, където всеки да може да подири утеха и стряха – може би ще е дом, може би кафене, може би училище… Но ако тази си мечта не успея да изпълня, значи сигурно нищо друго мечтано няма да съм успял да превърна в реалност.

Отнесох се. Ще завърша словоизлиянието си, като отправя апел към всички родители, които може би четат блога ми, или към всички млади, които някой ден ще бъдат родители: не се оставяйте под влияние на страха си от живота и бъдещето им да ограбите децата си от детството им. И без това детството май е съвсем невъзможно да се пренесе в порасналия живот… нека им го оставим поне докато са деца, доколкото е възможно. Моля ви.

Започва Път от моя праг –
безкраен, ограден с трева.
Увлечен в неговия бяг,
и аз ще трябва да вървя,
да влача морните пети,
дордето стигна друм голям,
събрал пътеки и мечти.
А после накъде? Не знам.

Advertisements

4 Responses to “Детето, погълнато от света”


  1. юни 30, 2010 в 2:20 pm

    Ричи Блекмор и Софи Маринова в един и същ пост?!

  2. юни 30, 2010 в 3:47 pm

    Абсолютно 😀 И двете песни са хубави, дори сходни в някаква степен 🙂

  3. юли 2, 2010 в 12:01 am

    Когато преди доста години, покойния Бончо Урумов ме учеше на актьорско майсторство и играех пред него един етют на рибар и връзвах въображаема кукичка, аз се вживях до толкова, че околния свят изчезна. Моя учител ме похвали и каза: Така трябва, да потънеш в обстоятелствата. Да станеш дете, което е прекрачило дървената пръчка и в съзнанието си язди истински кон, сияещо от щастие… Мисля си, че може би и това е правилен път да се живее щастливо! Да останеш в душата си дете, независимо от годините на които си!

  4. 4 Жоро
    юли 5, 2010 в 5:10 am

    Нещо по темата за живота и познанието от Радой Ралин:

    „Всичко ми говори
    На Никола Фурнаджиев

    Бях дете и моят свят бе малък:
    аз общувах с чайника и шкафа,
    с дюлите и абажура.
    Те стояха зли и безразлични
    като идоли огромни
    в древен храм.

    Първата си крачка аз направих:
    дворът бе зелен, зашеметяващ.
    Толкова цветя и пеперуди,
    птиците, шуртящата чешма.
    Нежни обръщения им казвах!
    Как опитвах с тях да се сближа.
    Те загадъчно мълчаха.

    После се отдадох на звездите,
    на морето, на леса и канарите
    и на всички живи същества.
    В тайните им исках да проникна.
    Не можах.

    Заживях с хората,
    стремях се
    да ги разбера и да ги следвам.
    С тях в окопите лежах
    и в съседни болнични постели
    сплитали сме стонове предсмъртни,
    а оставали сме още чужди.

    А сега какво ми предстои?
    Остарявам ясно, осъзнато.
    Остарявам властно, облекчително.
    Лошо ли е да си весел, предизвикващ залез?
    Сетивата стават ненаситни
    и превръщат всяка багра в мисъл,
    всеки жест и всяка реч в идея.

    Всичко ми е толкова познато,
    всичко с мен споделя свойте тайни.
    Мога да осмислям вече всичко!
    Всичко, всичко вече ми говори,
    ала аз не мога да говоря.
    Вече се превръщам на природа.“


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


На висока планина стоях
и зовях Али, Божия лъв.
О, Али, Божи лъв, Царю човешки,
дари с радост скръбните ни сърца.


%d bloggers like this: