Моето презрение

На Н. М.
–––––––––––––––-

О, човечество, наистина Ние ви създадохме от мъж и от жена и ви сторихме (различни) народи и племена, за да може да се опознавате един другиго. Истина, най-благородните сред вас в окото на Бога са най-справедливите сред вас. Истина, Бог е Всевиждащ и Всезнаещ.

Коран, 49:13.

Изпълнен съм с презрение. От доста отдавна. И не мога да определя какво точно презирам. Със сигурност една част от презрението ми е към мен самият. То е насочено към моите тъмни страни, към моите слабости, моите лоши качества – липсата ми на обич към някои неща, липсата ми на търпение към някои неща, липсата ми на смелост за някои неща… Несъмнено това презрение е тъмно и лепкаво, като черна дупка, която засмуква в себе си нещата около нея и ги прави част от себе си – то е едновременно насочено към мен и към околните хора и части от действителността, в които разпознавам собствените си лоши качества или пък ми се иска да ги разпознавам. Други нетърпеливи и необичащи хора, а най-вече други страхливи хора.

Но другата част на презрението. Тя е много по-различна и нея намирам за благородна.

Преди три години и половина писах в същия този блог за моята представа за достойнството и макар с поглед на назад да откривам, че не съм казал нещо особено или добре написано, и днес смятам, че съм опипвал много вярно какво значи „достойнство“, а именно имане на стойност. Стойност, но така една стойност, която получаваш с раждането си, която не се заслужава и която не може да се премахне от теб. Тази стойност, която религиите определят казвайки, че „всички хора са равни пред Бога, независимо от положението или интелекта им“, онази стойност, предполагам, заради която индусите поздравяват с Намасте: „Поклон пред божественото в теб.“

През първите 13 години на получаването на Откровението от Бога – това, което наричаме Ал-Коран, записано на хартия в последствие – Мухаммад Мустафа почти не говори за норми и правила. Частите от Ал-Коран, посланието, което той предава в първите 13 години е почти единствено за вярване в единосъщността на Бога, за неговата неделимост (tawheed) и как е грях човек да почита друг наместо Бога. Под „друг“ се имат предвид много неща: най-простото ниво са идолите и божествата, след това са земните неща, от които си правим идоли – материалното удобство и престижа и най-дълбокото ниво: нашето собствено его с желания, които ни отдалечават от Бога или от природата ни – заложена от Бога. Не претендирам да разбирам от ислямското богословие, но доколкото съм запознат под почитане само и единствено на  Бога се разбира да обичаш и справедливостта, красотата, благородството, добротворчеството… и ближния, разбира се.  Но има значителна разлика между качеството на обичта. Ако обичаш интелекта си, защото той е източника на твоето достойнство (стойностност), тогава това е грешна обич, такава, която лесно води по пътя на порока, да не говорим за най-простото подхлъзване в суета. Ако обаче обичаш интелекта по принцип, познанието, и особено ако виждаш своя интелект като оръжие за извършване на Божия път, а именно въздаване на справедливост и добротворство, тогава тази обич е както чиста и богоугодна, така и води до усъвършенстване на света и на самата личност. Ако обичаш света, заради нездравите удоволствия, които ти носи – суета, власт, охолство и прочие, това е нездраво. Ако обичаш обаче света, заради неговата красота, заради проявлението на Бога и неговата милост и красота в него, заради благата, на които щедро можеш да се наслаждаваш и да споделяш, това е богоугодна и здравословна обич.

Моето благородно (т.е. с висш произход) презрение е основно към този аспект на света, който ни кара да обичаме света, околните и себе си нездраво.  В статията за достойнството съм говорил пространно за това как светът ни кара да се срамуваме от себе си – когато не сме красиви, когато не сме достатъчно интелигентни, когато не сме достатъчно кадърни, когато нямаме достатъчно маниери, когато нямаме амбиции и прочие. В други статии съм говорил и за това как липсата на вдъхновение ни кара да търсим изкуствени идоли и страсти –  интелектуално и професионално развитие например. Търсенето на утеха за собствената ни липса на смисъл в потреблението на материални и интелектуални блага е банално известна на всички; макар че може би потребяването на интелектуални блага не е достатъчно разобличено – захващане в нещо, което да ни вади от безсмислието на съществуването и ни дава усещане за опора.

Когато минавам през някоя книжарница и видя наредени лъскави заглавия, ме обхваща яд и презрение. Книгата за мен е нещо свещено, тя е произведение на ум и добродетели. И макар да трябва винаги да има място за развлекателни и леки книги, да се създава една цяла индустрия от лъскави четива стратегически излагани с цел продажба (кой ли би си помислил в днешно време стратегическо излагане с друга цел??) е гавра с книгите и липса на отговорност към по-простите и прохождащи читатели, чиито вкусове определя именно достъпната книжарница и рекламата.

Когато виждам облечени по „модерен“ начин хора, които обаче се обличат така не защото този стил им харесва или заради някакво чувство за естетика (естетика е например да не носиш анцуг на улицата, но не и да не го носиш поради желание да се вписваш в някакви чужди модели на модерно обличане), а за да си докарат даден позьорски вид, ме обхваща презрение. Защото тези хора са предали доброволно своя индивидуален вкус в обличането, за да се впишат в чужда представа; а често това става като се разголват – и от мъже и от жени – безсрамно и пошло части от тялото, безвкусно и неестетически, и в този случай, който при това е чест, се плюе и на собственото приличие и срам. Хамза Юсуф цитира някакъв филм, в който някой казал, че културата ни е толкова безсрамна, че за да понесеш собственото си чувство за срам трябвало да се разделиш със срама си.

Когато видя интелигентни и живи хора, които обаче доброволно избират пътя на возене по един скучен или изпълнен единствено с интелектуални забежки коловоз – имам предвид професионално развитие – и в чиито избори виждам не обич към това, което правят – защото обичта към нещото би ги направила Майстори, – а просто търсене на някакво закрепяне към материално благосъстояние и обществено или семейно одобрение, ме обхваща дълбоко презрение. Отчасти и защото това именно е клопката, това е Дяволът, който най-много ме е изкушавал. И той ме е изкушавал не толкова поради мое суетно желание да бъда уважаван и „професионалист“, а защото мнозина близки и далечни на мен хора са ме уверявали как в противен случай – т.е. ако нямам професия или друго отличие – ще бъда житейски провал.  Проблемното в този порок – избирането на собствен път не по сърце, а по ум – е че докато при повечето останали пороци, водещи по нездрав път, вредата си остава основно за индивида и близкото му обкръжение. Но когато умни и способни хора с потенциал да бъдат духовно извисени и вдъхновени избират пътека на обществен успех, те пропиляват шанс за общността на се издигне. В крайна сметка именно на по-големите умове и духове е поверено и от тях зависи развитието на света, големите значими промени във философско и духовно отношение.

Такива неща будят моето презрение. Причините, които описах за него не са никак нови, по-скоро повечето са банални. Малко по-оригиналното, което бих искал да кажа, е че се питам дали това презрение не е начин да се защитим от околния свят и неговите атаки, каращи ни да забравим достойнството си (неотчуждимата си стойност по природа) и да се изменяме в нещо по-малко щастливо и по-малко благородно. Разпространено е мнението сред по-интелигентните хора с духовни интереси, които съм срещал, че презрението и всяко друго лошо чувство е вредно както за собствената душа, така и за околните.  Ала аз не съм съгласен. Навярно при възрастните, врели и изврели в живота хора, които достигат спокойствието на ума и душата, презрението и изобщо по-интензивните страсти и импулси естествено се губят или по-лесно се преодоляват. Ала един млад човек или човек в средата на живота си, живеещ в общество подобно на тия, в които съм живял аз, който всеки ден се сблъсква със слузестите костеливи, но здрави ръце на онази част от света, която се опитва да го направи като него и да му внуши своите идеали и душевност, този човек всеки ден бива изкушен от Дявола да продаде своята стойност като човек и да я замени със стойност като красив, умен, професионалист и прочие – навярно за този човек презрението е най-добрия щит, който може да се задейства при атаки от външния свят. Презрението, горчивата усмивка от самотния път, високомерния поглед от високо над онези, които внушават без думи безплодните временни ценности и срамове в по-слабите души. За да бъде герой, за да бъде себе си някой в една такава действителност с пипала, навярно би трябвало да е именно сам и именно презрителен. Защото за да се опълчиш срещу морето от саблени удари на изповядващите фалшиви идоли е нужно да постъпваш така, че действията ти да причиняват на теб самия болка. Болката на чужденеца в света, болката на скиталеца, онази на Диоген Кучето, на Ницшевия Заратустра, на Мойсей, на Исус, на Мухаммад Мустафа, на Ганди…

Павел Исма’ил
09.01.2014г., Лондон