Как обявих себе си за мюсюлманин

بسم الله الرحمن الرحيم
В Името на Бога,  Всемилостивия, Милосърдния!

Праведността не е да обръщате лице на Изток или на Запад, праведността е у онзи, който вярва в Аллах и в Сетния ден, и в ангелите, и в Писанието, и в пророците, и раздава от своя имот, въпреки любовта си към него, на роднините и сираците, и на нуждаещите се, и на пътника [в неволя], и на просяците, и за освобождаване на робите, и отслужва молитвата, и дава милостинята закат; и у изпълняващите своя обет, когато са обещали, и у търпеливите в злочестие и беда, и във вихъра на битката. Те са искрените и те са богобоязливите.
(Свещеният Коран, глава Кравата, знамение 177)

Мисля, че е време да поговоря в по-широко изложение за тази част от живота си, която и става все по-видна. Моето познанство с Исляма започна преди около година и половина, когато изтеглих от интернет една серия със записи на лекции на ислямския шайх (учен/богослов) Hamza Yusuf, в която обясняваше неща за Исляма. Много от тези неща бяха твърде непонянтни за мен, много термини и събития, с които боравеше не разбирах, но ми беше интересно; и тъй като съм относително разумен човек, реших, че трябва да започна да изучавам Исляма от основните му. Едновременно се заех да изучавам – тогава както винаги бях безработен в Мадрид и с прекалено много свободно време – историята на Исляма и самото свещено Откровение – Корана. Историята на Исляма беше лесна, защото има много книги и филми, които разказват за живота на последния Пратеник, мир нему, и за първите години на Общността, но Коранът беше доста по-сложен – и поучителен – случай.

Тогава не знаех, че Саудитска Арабия влага масивни потоци от петролните си пари, за да строи джамии, културни центрове и най-лошото – училища – в Европа и също в самия мюсюлмански свят, за да пропагандира там своята си версия за Исляма. За нея може да се прочете доста и има различни мнения (тук е статията от Уикипедия на английски език), но това, което аз зная и което други мюсюлмани, които съм останал с впечатление, че са учени и читави, са ми обяснили, е че саудитския Ислям обикновено е тип салафитски Ислям, т.е. краен Ислям. Салафитите поначало смятат себе си за придържащи се към корените на Ислямското учение, но на практика, изглежда, по-скоро отхвърлят по-голямата част от богословската традиция и тълкуват всичко от Корана и сунната (практиките на Пророка, мир нему) буквалистки, без да вземат под внимание възможни метафори в смисъла. Докато традиционното ислямско богословие се характеризира със стремеж към Средния път, т.е. умереност, салафитите отиват в крайности и са склонни да стигат до, да прощават, идиотщини, те често са склонни да наричат други вярващи мюсюлмани неверници и грешници, защото не изповядват според тяхното разбиране и приемайки буквално светите думи говорят за „лице на Бога“ във физическия смисъл, за „трон на Бога“, пак във физическия смисъл и други антропоморфни неща. Та първият си Коран получих от голямата нова Джамия в Мадрид, която, разбрах в последствие, освен много красива и богата е и построена от Саудитския цар и се поддържа с неговите пари, и английския превод на Корана, който получих беше издаден в Рияд, Саудитска Арабия, и съдържаше много пояснения, които бяха съмнителни.

Всъщност по това време аз не знаех, че са нужни пояснения за разбирането на Корана. Евангелието и другите свещени книги, до които съм имал достъп преди това се четат без пряка нужда от посредник и не се приема като проблем да се четат в превод. Коран обаче е Откровение, което е било низпослано на Пророка Мухаммад, мир нему, в продължение на около 23 години и в който период са се случили много различни събития, което е довело до нови части от Откровението, свързани с онези конкретни събития и служещи като насоки за справяне с тях. Освен това, самият Коран, познат ни днес, е съвсем различен като подредба; той не върви хронологически, ами през всичките 23 години някои глави са отивали напред, други назад, много знамения (или стихове) са били слагани в хронологически различни части. Следователно ако някой започне да чете Корана без да е запознат с историята на първата Общност, а и без други странични обяснения, които могат да се направят само въз основа на запознатост с всичко, ще се обърка. Така например ако някой прочете някое от малкото знамения, заповядващи пряка атака към неверници, той или тя може лесно да изпадне в грешката да интерпретира това като заповед мюсюлманите да убиват където сварят немюсюлманите, без да разбере, че това знамение се е отнасяло за периода, когато е имало въоръжена война срещу Исляма и всъщност на мюсюлманите е било забранено да отвръщат на атаките в свещения град, Мека, и въпросното знамение е разрешение да се отвръща на атаките и в самия град. Юе остане неразбрано и понятието „неверници“, защото от това знамение не може да се разбере колко широко може да бъде понятието за вяра и мюсюлманин в Исляма, нито пък се разкрива, че самите християни и евреи – т.е. целия Западен свят – са всъщност братовчеди на мюсюлманите по верска линия, защото те преди тях са получили Откровения, които обаче, според Корана, са били изменени и развалени. Така се обърках и аз. А съмнителените бележки на саудтския преводач вложиха смут в душата ми, която симпатизираше на Исляма и мюсюлманите по някаква причина.

Все пак аз не се отказах и продължих да се интересувам от темата и да свалям от интернет лекции или да ги гледам в Ютюб. Там се натъкнах на някои много вдъхновяващи беседи и на други, които ме смущаваха, защото говореха с гняв и дори омраза. Голям проблем на нашата общност е, че в интернет няма цензура и е много лесно да се попадне на салафитски сайтове, лекции, видеозаписи и статии, които объркват както мюсюлманите, така и немюсюлманите. С времето човек се научава да ги различава, но самия първи допир с тях може да породи лоши неща.

Интересът ми се задълбочаваше все повече и започнах да ходя до голямата нова Джамия в Мадрид и да общувам там с мюсюлмани, или просто да зяпам красивата архитектура, да пия зелен чай с ментови листа или да гледам как се молят вярващите мъже стоящ като пукел в ъгъла на молитвената зала. Никой никога не ми рече нищо, нищо, че само зяпах. Напротив; в Мадрид повечето мюсюлмани са марокански емигранти и повечето от тях, да не кажа всички, при разминаване в коридора или двора на Джамията ме поздравяваха с уважително кимване или често с усмивка със „Салям алейкум!“ („Мир на тебе!“) и аз охотно отвръщах с „Уа-алейкуму салям“ („И на тебе мир!“). Когато някой влизаше в кафенето към Джамията винаги поздравяваше със „Салям алейкум“ и онези, които не бяха унесени в разговор му отвръщаха. На няколко пъти имах приятни и мили разговори с мюсюлмани, които се бяха догадили, или пък не бяха, че аз съм самият не съм бил мюсюлманин. Хората ходеха на Джамията, когато имаха свободно време и докато чакаха времето за молитва сядаха в някой ъгъл и беседваха помежду си, или четяха, или рецитираха тихичко Корана, или дремеха, или, разбира се, се молеха. Често идваха с децата си и нерядко можеше да се чуе глъчка на малки деца, които бродеха зад молещите им се родители по време на общите молитви и заниманието на възрастните не ги касаеше много. Времето беше топло и хората бяха топли и аз се чувствах винаги добре дошъл и приятно в онази Джамия. Днес съм в Лондон и обикалям джамиите и сякаш не мога да открия същата топлина и общителност, каквато познах в Мадрид. А и тук почти няма мароканци, мюсюлманите са предимно от Азия и Африка.

Интересът ми растеше и растяха и познанията ми. Оказа се, че в Исляма, макар да го няма това разцепление на секти и течения, както в Християнството, има доста значими различия и доста различни, но общоприето валидни мнения, и всъщност извънредно богата богословска традиция. Тези неща ме очароваха и объркваха едновременно. От една страна бях жаден да знам повече, от друга страна, както винаги, колкото повече научавах, толкова повече осъзнавах, че зная малко. В продължение на година и половина оттогава насам аз посвещавам голяма част от свободното си време и от интелектуалните си занимания с Исляма и ислямската история и култура. Това, трябва да е ясно, са различни неща. Ислямът по същество е монотеистичната религия, която, според богословието, Господ е изпращал на всеки народ с отделен Пратеник през цялата история на човечеството, давайки им заръки как да живеят и да славословят Бога; имало е, смята се, над 124 000, и всички те са проповядвали Ислям – т.е. почитане на Единствения Бог-Творец, Източника на всичко, – който обаче с времето, казахме, хората са изменили от първоначалния му образ. Та последната и крайна версия на Исляма е тази, която е разкрита на Пророка Мухаммад, мир нему, и която завършва историята на пророците; повече пророци след него няма. Ислямът обаче за съвсем малко време от Арабския полустров достига чак до днешна Испания, покривайки старите персийски, еврейски, берберски, християнски, римски, централноафрикански и прочие територии, достига и до Индия, и всяка от изброените култури му придава по нещо или казано по-правилно: го прилага по свой начин.

Моят интерес беше първоначално към мюсюлманските култури – в частност арабите, турците и персите, след това премина към обожание на интелектуалната красота и величие на ислямските богословие и философия, а накрая се превърна и във влечение на сърцето ми към самата религия.

Струва ми се, че много съвременни мюсюлмани (поне тия, които съм срещал пряко или посредством интернет, но те са към 1.5 млрд, не би трябвало да обобщавам) не познават добре религията си и я приемат основно като кодекс на поведение. Ислямът действително има извънредно много норми и правила, той е много практично учение, което стига до подробности за личната хигиена както при мъжете, така и при жените (жените мюсюлманки са ходели при Пророка, мир нему, и са му задавали въпроси за личната си сфера, това е всеизвестно за мюсюлманите) и първото впечатление от него навярно е именно, че е доктрина на нормите. Според Abdul Hakim Murad обаче, друг приел Исляма европеец, преподавател в Кеймбридж, в самият Коран от около 6000 знамения само 500 са свързани с норми и правила, а онези от тях, които изпадат в конкретика на правилата са още по-малко. Макар да оценявам много тази система от норми, защото тя е била извънредно полезна за хората в седми век след Христа и несъмнено доскоро им е служела като практичен водач към чист и умерен начин на живот, онова, което силно ме придърпа към Исляма бе неговата духовност.

Когато Пророкът, Бог да го благослови и с мир да го дари, започва да получава Откровението през ангела Габриел (Джибрил на арабски) на 40-годишна възраст, той живее Мека, която е била, мисля, в много отношения сходна на днешния Западен свят. Разбира се, несъмнено са били по-назад в много отношения като демократичност, човешки права и прочие, но нравствено, доколкото зная, арабите от онова време са били изпаднали в същото почитане на идоли както ние изпадаме в Западния свят. Сърцата им са били корави към по-нисшите, а страстите им са се ръководели от суета, любов към удобството, престижа, опиянение от властта и положението. И са почитали безбройни идоли и богове. Пророкът Мухаммад отива с различно послание, с такова за почитание само към един Бог – към Създателя – и за смирение, за скромност, за уважение към родителите, съпругите, децата, робите, бедните. За премахване на всички болезнени страсти на ума и сърцето и отварянето му към светлината на Единствения Бог и Неговия път. Едно време арабите от града на Пророка, мир нему, са водели хедонистки живот на безнравственост и безсмислие. В днешно време и ние на Запад водим хедонистки живот на безнравственост и безсмислие. В този блог съм писал много за фалшивите идоли, на които подчиняваме сърцето си и как поради тях ставаме арогантни и, както каза Казандзакис, моят скъп Казандзакис, душите ни се задръсват с тлъстини, навици и грехове.

Ислямът носи чувството за ред. Чувството, по-нагоре дори, за смисъл. Във филма „Тринайсетия войн“ викингите карат арабския поет да им каже нещо от религията си и той им изписва на пясъка на арабски: „В началото Богът създаде небето и земята“ и се усмихва гордо. Гордо, защото принадлежи на онази част от цивилизацията, които не вярват в това, че животът е война и трофеи, и ядене, пиене и любене, а от онази цивилизация, които вярват, че човекът има в себе си от дъха на Бога и че е призован да усъвършенства себе си (Джихад) през целия си живот, да учи от люлката до гроба, да славослови Бога и да се приготвя за срещата с Него, а дотогава да се грижи за Неговото творение и да разпространява Пътя. Мюсюлманите вярват – или някога вярвали, – че Ислямът е пътят към нравствеността и към извисения живот. Песийският поет Руми написал в стихотворение за Пророка, че без него керванът на цивилизацията е обсаден и че един голям лъв е пленен от заек. За мюсюлманите – а и за християните, със сигурност и за евреите  и навярно и за други духовни системи – има две състояния на волята. Едното е да си роб на света и страстите си; другото е да си роб на Бога. И двете, видно, не са пълна свобода. Но да си отдаден (раб) на Бога – Абд-ал-Ала – за юсюлманинът е единственият правилен и достоен избор. Според традицията всеки човек се ражда мюсюлманин, т.е. в състояние на подчиненост и славословене на Бога; ала светът – родителите му, обкръжението, егото – го променят и отместват вниманието му от Бога. В Корана на много места се посочва как всички живи и неживи неща славословят и почитат Бога със своето съществуване и в това – и в много други неща – Бог дава на хората повод за размисъл, за да разсъдят. Противно на общоприетото мнение, Коранът подтиква към размисъл.

Доколкото зная, Ислямът е най-бързо разрастващата се религия, не само поради броя на децата раждани от мюсюлманите, но и поради много приемащи религията от немюсюлманско потекло; като мен, и като шайховете Хамза Юсуф и Абдул Хаким Мурад. Това несъмнено е поради острата потребност от нужда от смисъл и насока в хедонистичния ни Запад, зает да се пъчи и да се стреми към физическа красота или престиж. Интересното обаче е, че малко повече от половината приемащи Исляма са всъщност жени! Как е възможно? При цялата истерия в Запада за това, че покривалото на косата е символ на робството на жената, защо толкова жени го избират доброволно? Навярно защото е покривалото не е символ на робството на жената. Ислямът, казва Абдул Хаким Мурад, е първата законодателна система, която дава на жената право на собственост без мъжът да е упълномощен да се разпорежда с личните й средства. Жената в Исляма получава зестрата от родителите си, за да е само в нейно ползване; тя получава част от наследството от съпруга или баща си и макар добрата мюсюлманка да е силно насърчавана да уважава мъжа си и да върши домакинската работа и да гледа децата – в повечето традиционни интерпретации на шариата няма законово задължение върху жената да мие, чисти или дори да гледа децата си. Нито да работи. За сметка на това, мъжът е задължен да работи и преди да харчи от собствените си изкарани пари, да задели за издръжката на жена си, за неомъжената си сестра или овдовяла майка, ако има, разбира се, за децата си и за неизплатените си дългове; ако жена му не желае да върши домакинската работа, той трябва да чисти или да наеме жена да чисти и да гледа детето. Когато мъжът и жената не се разбират, има ясен регламент какво се прави. Мъжът, който намира вината в жена си, трябва първо да престане да прави любов със жена си за известно време; ако това не помогне, трябва да спре да общува с нея изобщо; ако и това не породи примирение и сдобряване помежду тях, тогава има право да й посегне. Под „посягане“ се разбира нещо леко, защото е използвана специфична дума в Корана. Някои разбират шамари, но аз предпочитам тълкуването като разтърсване за рамене или зашлевяване с копринена ръкавица. Актът се приема като по-скоро символичен. Самият Пророк, Бог да го благослови и с мир да го дари, е изпитвал силна ненавист към насилието над жените. Нему се приписва, че веднъж казал, че най-добрите сред вярващите са онези с най-добрите обноски и които най-добре се отнасят към съпругите си. НЕму се приписва и че когато го попитал един мъж кой най-много заслужава уважението и почитта му, той отвърнал: „Майка ти.“ Човекът го попитал още три пъти. Пророкът отвърнал още два пъти „Майка ти“ и чак на четвъртия път казал: „Баща ти.“

И така нататък. Хиджабът някои приемат като робство. Интересно, обаче, дали е по-лошо да си роб на скромността и женствеността или да си роб на чудовищната мода да се обличаш като проститутка, да чакаш мъжете да те гледат като вълци към агне и да приемаш тялото си за твой основен капитал, който да изтезаваш с постоянни диети. Дали да си роб на скромността е по-лошо от това да си роб на десетките списания и филми, които държат в плен самочувствието ти,защото не си толкова красива или успяла като някого? Жените ще кажат.

Ислямът, както и другите монотеистични религии, призовава към осмисляне на всичко в светлината на Бога. Мюсюлманинът е насърчен винаги когато прави планове да казва „инша Алла“, т.е. „ако е рекъл Господ“, за да не забравя, че човекът предполага, а Господ разполага. Мюсюлманинът е насърчаван при добра новина да казва „Маша Алла“ или „Алхамбдулилла“, и двете изказващи радост от нещо, защото Бог е повелил да се случи. Преди да започне да се храни, мюсюлманинът е редно да казва „Бисмиллях“, т.е. в „името на Бога“, за да може да превърне храната си в праведни дела, а след като се нахрани: „Алхамбдулилла“. Всяка молитва започва с „Аллаху акбар“, т.е. „Няма никой по-високо от Бога“, с което си пропомня на самия себе си, че никой идол на света – его, живот в охолство и удоволствия, сласт, престиж, или пък някой наш началник или цар – не е по-висок от Бога и Неговите закони. Когато мюсюлманинът извършва нещо важно или държи реч, той е редно да започва с „Бисмиллях ир-Рахман ир-Рахим“, т.е. „В името на Бога, Всеблагия, Най-милостивия“ – това, с което започват почти всички глави в Корана – а ако е учен-богослов да завършва своите религиозни документи с думите: „Това е най-правилното според моето познание; ала Господ знае най-добре“. Първите мюсюлмани, за разлика от сегашните, са били окуражавани да бъдат смирени относно религията си и закона и често да признават, че „Бог знае най-добре“, въздържайки се да налагат своето разбиране. В Корана често се повелява на вярващите да бъдат търпеливи и да се уповават на Бога и често им се припомня, че нищо не се случва на света без Бог да знае за него. Хамза Юсуф казва, че в момента, в който човекът осъзнае, че има върховно ръководство на света, без чието позволение не пада дори едно листенце, т.е. че каквото и да му се случва е в добри ръце, животът се променя изоснови. Че всичко е от Бога и всичко служи на някаква добра цел, пък макар и тя да е съвсем непонятна за малкия човешки ум в настоящето. Понятието за „Бога, Всеблагия, Най-милостивия“ е в сърцето на Кораничния текст и на богословието.

Разбира се, на мен ще ми бъде невъзможно да опиша тука дори половината от нещата, които ме впечатляват в Исляма и които ме подтикнаха да го изучавам. За да бъда честен, трябва да призная, че има неща в него, които не мога да помиря с интелекта си или с моето отколешно чувство и разбиране за природата на Бога. Въпреки това обаче в последната около година сърцето ми изискваше от мен да приема Исляма и да започна да го практикувам. Около година се противях, мислейки си, че е желание от интерес, което ще премине. Не преминаваше; реших да приема Исляма и да се уча как да живея като мюсюлманин, доколкото ми е възможно. А разграничение трябва да се прави. „Ислямът, казват някои, е съвършен, но вярващите не са. Не съди вярата според вярващия.“ Кат Стивънс бил казал, чух, че било прекрасно, че преди да опознае мюсюлманите, опознал Исляма, и поради това станал Юсуф Ислям.

Да си мюсюлманин, както посочва началният текст на това съчинение, не е толкова да си стриктен в нормите, колкото да чувстваш Бога и да вършиш добрини. В едно предание за Пророка  един мъж му разказал, че и преди да приеме религията той вършел добри дела и съблюдавал справедливостта. Пророкът, Бог да го благослови и с мир да го дари, му рекъл, че с това си поведение той на практика бил приел Исляма. В последна сметка, в ислямското богословие се приема, че вярата има три нива на дълбочина – Ислям, Имаан и Ихсаан, и само първото от тях е свързано с външните белези на вярата. Моето впечатление е, че Ислямът е широка духовна доктрина – както подобава на придържането към Единствения Източник на всичко – и веднъж след като човек почувства, че „Няма други богове освен Бог и Мухаммад е негов пророк“ (с тези думи се приема религията), светът се променя, или по-скоро, човекът се променя, осъзнава своя благороден произход и своята мисия, и се заема да се посвети на Бога, т.е. на красотата и на справедливостта. По сърце и по разум, тук аз мога да заявя с гордост, че съм мюсюлманин и изповядвам Ислям, а именно подчиняване на собствената воля на волята на Създателя. И като праведен мюсюлманин трябва да изразя надежда, че този текст е бил истинен и полезен и да искам извинение, ако породи грешни впечатления, поради моето несъвършенство на ума и сърцето 🙂

Ас-саляму алейкум.

Павел Исмаил Петев
3 Февруари 2014г.
Лондон

В Името на Бога,  Всемилостивия, Милосърдния!