Цялата ми душа е един вик

Посветено на г-н Г. И., който от много време призовава Орагами Жеравофениксът да се върне към писането.

Цялата ми душа е един вик. И цялото ми творчеството е тълкуването на този вик. Това заявява Казандзакис в „Рапорт пред Ел Греко”. Иска ми се да кажа същото. А и навярно това твърдение би било вярно за повечето хора; нали? Но викът на Казандзакис – моят обикнат Казандзакис, моят учител и приятел – неговият вик е един изпълнен с напрежение порив, който идва от предците му; онези, по неговите разкази, които забивали нож в плътта си, за да изтечала кръв и да им олекнело.  То е стон, който е пълен с енергия и натиск от чувството за дълг, в което е възпитан като критянин. Смесено е с неговите собствени интереси към света, но в крайна сметка сякаш в Казандзакис викът е болезнен стон от неизпълнен дълг; какъв дълг? Това е работата на тълкуванието на вика.

Моят вик е по-инакъв. Той сякаш не чак толкова напрегнат. Никога не съм страдал от прекомерно чувство за дълг към някого. Чувство на вина – да, него имам дълбоко и до ден днешен, когато съм на 23 години, в тъканта и организма на душата ми; ала дълг, да се чувствам отговорен пред някого? Само пред Доброто. Пред него винаги съм чувствал огромен дълг и всъщност той е давал смисъл и вдъхновение на живота ми, бил е сладък дълг, но все пак дълг. Множество пъти съм изпадал в тежки размишления и борби със себе си относно как да изпълня дълга си към доброто. Знаете, доброто не е лесна пътека. А има ли лесни пътеки?

Възможно ли е днешният западен свят да се стреми да върви по лесна пътека? Не искам да кажа, че това е нов феномен, това би било глупаво и невярно; предполагам, че множеството хора през цялата история са били склонни да избират пътя на най-малко съпротивление, както се изразяваше О. К. Ала… в последно времеотделям много от времето, за да чета и да вниквам в незападни – източни, мюсюлмански – общества, а също и в гръцкото балканско общество, в което е израснал и живял Казандзакис. Като че ли намирам в тия места, които никога не съм посещавал освен с мощната магия на думите, някакво чувство за ред и достойнство, което ми е непознато от моя личен живот. Откакто се помня в моята родина слушам за морал и ценности или пък по-скоро тяхната липса. Но, сега си давам сметка, тези ценности, т.е. тези ориентири в постъпките, са били сякаш винаги представяни като нещо пожелателно: хубаво е, полезно е, или най-крайното – важно е да ги има. Ала никога не съм ги виждал наяве. Ако съм виждал някой да стори нещо хубаво, в Ловеч, в Пловдив или в Мадрид – това са моите градове – то е било сякаш надграждащо неговия основен дълг. Удовлетворяващо моралния му дълг може би, ако човекът има по-фина чувствителност към науката Етика. Ала… В книгите на Екзюпери, Хосейни, Казандзакис, в проповедите на шайх Хамза Юсуф, аз намирам друг тип морал. По-скоро моралът като съдържание е сходен, но неговото място в организма на обществото, или пък на самия отделен човек, в душевния организъм на самия отделен индивид, е друго.

Разказва Хосейни за едно младо семейство, на което се наложило да приюти брата на бащата и негов приятел за една нощ. Следвоенен Афганистан, талибаните са на власт, сеят страх и жестокост с извратената си форма на Исляма, навсякъде нищета, болести и глад. Та това семейство посреща в дома си брата и приятеля му и ги нагостява. През цялото време децата зяпат ръката на приятеля. Той идва от САЩ и решава, че им е интересен електронния му часовник; след края на вечерята го подарява на най-малкото момче. За изненада обаче, малчуганите скоро губят интерес към часовника. Случайно ставайки през нощта да се разходи, приятелят чува родителите да се препират и разбира, че за да нагостят пътниците, те са лишили децата и съпругата от вечеря. Детето е гледало не часовника, а яденето в ръката на гостенина. „Какво да направя?”, сопва се мъжът на жена си – „Да не сме животни!”. Подобен случай ми разказа един мъж от остров Мавриций (близо до остров Мадагаскар, сред средата на нищото), който веднъж ходил в Индия и замръкнал с неговия спътник по един пуст път; открили една къщурка и помолили да спят в двора им в колата, за по-сигурно, и да купят нещо за ядене. Живущите в къщурката настояли да спят у тях и им сервирали вечеря; когато онези понечили да им платят, те отказали, и дори почти се обидили. Мъжът от о. Мавриций ми каза, че онези хора живеели във видна голяма нищета, както голяма част от индийците. Това е истинска история, не е от книга.

„Да не сме животни!”, казал мъжът. Това не е единствената подобна случка, която познавам. Несъмнено е, че в по-малко развитите райони на света хората по необходимост са били повече свързани един с друг. Казандзакис описва как по неговото време, в началото на миналия век, пътниците по гръцките села е трябвало само да почукат на вратата на селския поп и той, както било обичай, ги приемал, нагостявал и прочие. Разказва как веднъж замръкнал в едно такова село и преспал у попа, който му се извинил, че попадията нямала да се присъедини към тях на трапезата, защото била неразположена. На следната заран срещнал един селянин близо до попската къща и селянинът му казал, че завчера точно умрял синът на попа. Та, несъмнено, нямало е хотели едно време както днес, нямало е интернет – на много места по света все още няма, нека не забравяме това и по-внимателно да се поставяме като най-страдащ народ в света – и е трябвало попът или някой случаен човек да подслонява пътниците. Но гостоприемството? Обидата, когато някой пожелае – от добра воля, от имане – да ти заплати за храната поне. Обидата! Тези хора чувстват, че е техен дълг да приемат госта или да помогнат. Казандзакис пише, че в Гърция и в днешно време (неговия ден) гостът е бил безименният, нечаканият гост. В тяхната митология Зевс е бил закрилник на пътниците и който не приемел пътник в дома си рискувал гнева на бога.

Познато ли ви е това от днешно време? Не, нали? Ако живеете на Запад – а  България, за добро или за лошо, е повече западна отколкото източна – нашето чувство за морал се приема за надграждане на дълга ни. Нашият дълг – дългът на демокрацията, да го наречем – е да бъдеш честен. Чувал съм мнозина търговци (дума, която, за съжаление има презряно звучене за мен) да казват, че всъщност манипулирайки клиента, без да го лъжеш, е отново честност. Та честността, това е да си плащаш данъците, да не крадеш; демокрацията, казват мнозина, е следното: живей и не пречи на другите да не живеят. Свободата е висшата ценност на тази западна демокрация и тя намира своето най-пълно и обично за много хора верую: Твоята свобода е пълна, стига да не нарушаваш нечия чужда свобода.” Е, аз имам проблем с това определение за свобода! Имам проблем не с него, разбира се! Много нематериални придобивки и добродетели на западия свят са свързани именно с това понятия за свобода.

НО ТАЗИ СВОБОДА НИ ОСВОБОЖДАВА ОТ ДЪЛГА ДА БЪДЕМ ДОБРИ. „Добър” е пожелателно и категорично издигнато на пиедестал. Но – повтарям – в етическия строеж на нашия западен демократизъм да си добър е пожелателно и не е част от самия дълг на човека. Дългът бива изпълнен в момента, в който си самостоятелен материален субект на общността, т.е. сам изкарваш парите си и не вредиш никому. Ама дошъл ти е пътник? Как ще ти звъни на вратата! Това не е село, това е град, има хотели.

Не знам. Млад съм, много, много впечатлителен, склонен да преценявам и осъждам прибързано; знам го. И все пак, моят живот в Ловеч, в Пловдив и в Мадрид ме е довел до това впечатление.

В Мадрид имах щастието да попадна на работа в едно „арт” (аз винаги имам големи задръжки, когато „арт” се употребява във връзка с нещо, което се продава) кафене на самия център на града, на улицата на проститутките, Монтера, в който работеха някои много светли личности, и където самото началство бе търпеливо към моята първоначална липса на опит и в последствие моята пълна невъзможност да пробутвам продукти, които трябваше да се пробутат. В този светло място изживях шест прекрасни месеца, пълни с тревога, че не се справям добре със задълженията си, с усилени вътешни напрежения какъв е мъжкият (достойният) отговор на тази или онази ситуация, с борба на арената на сърцето ми между моето понятие за лично достойнство и моралният ми дълг да не бъда уволнен отново; месеци те бяха изпълнени и с много приятно общуване с колегите ми. Една лятна вечер към края на работния ден имах неблагоразумието да сервирам уиски с кока кола на една вече подпийнала жена. Сервирах и се оттеглих в задната част на заведението да чистя преди затварянето.  Когато се завърнах заварих суетня. Жената не можеше да си плати питието. Отидох да я видя, все пак аз я бях обслужил, повече авторитет; беше вече съвсем пияна, беше извадила портфейла си и ми се кълнеше, че имала само едно евро в себе си и нямала пари. Върнах се и обясних на колегите си, но те ми казаха, че трябвало да настоя да си плати, как така щяла да пие и да не плаща. Върнах се се при жената, която започваше вече, по моя преценка, да агонизира в собствения си сос на пиянство, и ми обясняваше как това не било типично за нея, да пие без да плаща, не била някаква крадла, утре щяла да се върне и да ни плати. Върнах се отново в заведението при колегите си. Вече ми беше ясно всичко. Смисъл – ситуацията ми се изясни, изясни ми се какъв бе моралният отговор  на нея. Мъжката постъпка беше, да е жив и здрав Казандзакис, да се плати своевременно питието на тая изпаднала в срамно положение на общетвено място пияна жена, която се оказа в последствие алкохоличка, да се плати веднага и да се прекрати работата. Разбира се, да не се допуска същата жена да сяда отново на маса, без да си е оправила дълга.

Питието й беше осем евро. Няма да ги забравя скоро тия осем евро. Осем евро са нищо за кое да е кафене на центъра на Мадрид. Когато някой клиент си тръгнеше без да плати, практиката бе да се взема от общата сума на събраните бакшиши (които се разпределят в края на седмицата между всички) и да се плати с тях сметката на масата. В онзи период бакшишите ни стигаха 70 евро на седмица на човек. Осем евро разделени на броя на сервитьорите, щеше да намали бакшиша с около едно евро за всеки. Моите колеги, присъстващи в онзи момент бяха три млади момчета: един екваторианец на 29 години, един каталунец на 24-5 и един андалусец на 26-7.  Никой от тези млади момчета, млади мъже може би, дори моят приятел андалусец, който беше издал вече две романчета, пишеше поезия и музика, беше човек на изкуството, да е жив и здрав, и на философията, но дори и той не предложи просто да оставим пияната жена да си върви. Навярно това е очаквано за западнодемократичната душа, защото не може просто някой да нарушава реда и да си пие, без да си плаща. Аз обаче тъкмо четях Казандзакис и знаех какъв е морала на мъжа за гърците от времет о на Казандзакис. Знаех какво би направил Зорбас или кой да е уважаващ себе си мъж от романите му. И аз исках да бъда мъж. И исках да бъда Ганди. И най-младият от колегията, аз, поисках позволение от каталунеца, който беше отговорник в момента, да платя на жената сметката и да си върви по живо, по здраво. Виждате ли, за мен беше от една страна нечовечно и неправилно пиян човек да го изтезаваш на обществено място, още повече когато най-вероятно той наистина няма парите да си плати и няма да ги намери изпод масата; и защо до държиш – за възмедие ли? За поука? От друга страна, да изтезаваш такъв човек, да се държиш с него осъдително, когато не знаеш дали наистина е негодяй, още повече когато става дума за жена, още повече, за Бога, когато става дума за осем евро, които биха се приспаднали с по едно евро от бакшиша на всекиго. Бях озадачен. Озадачен от колегите ми! В матерално отношение след училище винаги съм бил в една или друга степен неудачник, поради лошо планиране на разходите си и най-вече поради некадърност да си намеря работа за човек с моите възможности и особености, и без образование. И винаги съм се притеснявал да ми излизат от джоба повече пари от минималното необхдимо. Ала моите колеги… Те не бяха неудачници. Единият дори беше почти на 30. Мъж за семейство. Не искам да кажа, че са лоши момчета, в никакъв случай, и тримата са читави, всеки по своя си начин, ала… не им ли липсва това понятие за достойно поведение на един мъж – на един зрял човек, мъж или жена, – което не би ти позволило да правиш цигании за осем евро. (Всъщност не знам дори дали трябва да ги наричаме цигании: бащата на моята най-близка приятелка е персиец от Иран и работи в онази бърза помощ, която се заплаща и се вика, когато нямаш осигуровка; та той ми разказа, че клиентите им цигани като цяло си плащат всичко и се отнасят с уважение към доктора, докато немалка част от клиентите им българи се правят на ударени, когато стане дума за сметката.) Води ли ни към добро този наш модел, това вкоренено в нашите души разбиране, че нямаме дългове към никого, освен да не лъжем и да не вредим?

Моята душа не е точно вик. Тя е копнеж. Нийяз. И всичкия въздух, който дишам, подпомага органите ми – мускулите ми, мозъка ми – да зоват и дирят този копнеж.

Надявам се дългото и разпиляно изложение на вика ми да ви е било интересно.

Павел Исма’ил
29.12.2003г., Лондон