Правили ли сте някога връзката между „суета“ и „всуе“ (архаизъм за „напразно“). Или между „vainity“ и „vain“ („суета“ и „празно“). Колко интересно – струва ми се – че „суета“ значи „празнота“!
Докато изпращах мой приятел тази вечер до стоянката за таксита се спряхме в един подлез (щото валеше над нощния Пловдив) и пообсъдихме философските деяния и одеяния на света и прочее (xD). И в процеса на разговор говорехме за суетата, някак стигнахме до темата как развитието е изключително модерно – то е мантра, съвременната мантра. Даже „модерно“ не е правилната дума. То е модерната ценност – ценността на нашето време.
От не толкова многото, което съм чел, навсякъде се пише за развитие, как човекът трябва да се развива – нагоре и нагоре и нагоре… до безкрай – но буквално до безкрай. Ако добре си спомням и Ерих Фром, и Хорхе Букай (айде хейтърите на посредствеността сега да оплюят Хорхе) разправят как човек трябва да се развива като личност, да се опитва да бъде все по-пълноценен и да развива себе си. А защо, питам аз? Защо? Кому е притрябвало да се развива духовно, професионално или физически (т.е. с една дума личностно)? Да, каза ми моят приятел, нужно е на селянина на село, който иска реколтата му да е по-добра, за да е по-вкусно, или иска да се научи да работи с по-съвършени инструменти, за да му е по-лесно. Не, казвам му, аз, остави селянина, неговият стремеж към развитие е съвсем рационален и разбираем. Но защо всички що-годе умни хора, погледнали към звездите малко или много, говорят за развитието, за личностния растеж, като за висока, за много висока, ценност? Е, казва ми момчето, нали четеш Ерих Фром, всички имаме стремеж да се развиваме – дълбоко и вътрешно заложен.
Ала аз не съм съгласен. Да, може би имаме такъв стремеж. Но той не е причината толкова хора да ми казват „Това е хубав опит“, „Това е добър урок“, „Научих нещо ново (за живота)!“ и прочее. Причината е в суетата. Суетата да погалиш егото си, като бъдеш добър и качествен по регистъра на съвременния ни свят. Не ни ли облъчват навсякъде с това? Човек трябва да се изкачва, да се развива… Книжарниците са пълни с книги за забогатяване и успех, и възвеличаването на тоя успех се повтаря и по телевизията. Ами в училище? „Програма за учене през целия живот“ звучи ли ви познато? А постоянните обучения в работите, повишенията, изкачването в йерархията като морков, с който те задържат във фирмата?…
Но мисля, че не е само това причината. Хората масово са луднали по това да се развиват и, разбира се, да „УЧАТ“, и защото, може би, са празни. Суета = празнота, нали? Празнота, която трябва да се запълни. (Приятелят направи тази връзка).
Да илюстрирам: говоря си с мой близък приятел. Питам: Защо стоиш на тази работа, като можеш да намериш нещо по-приятно? Той: „На мен ми е приятно.“ Аз: „Колегите ли?“ Той: „Не само. Там уча много неща.“ Аз: „Е, закъде са ти тея неща? Какъв е смисълът да се учи човек през целия си живот?“ Той: „Ами така ще ми е по-лесно в бъдещето, те, професионалните и житейските уроци, ще ми послужат да живея по-лесно и по-добре.“ Аз: „А като станеш на 60 години и вече няма да има кой знае закъде да живееш по-добре, тогава няма да имаш стремеж да учиш нови неща, така ли?“ Той: „Не… и тогава ще имам. Това е стремеб към развитие, ще живея по-пълноценно.“
Бинго. Пълноценно. Той има нужда да се развива, за да се чувства пълноценен – за да има за какво да си говори с хората, за да вълнува нещо съзнанието му, а да не се трови в старческа скука и летаргия, за да има самочувствие на активен и пълноценен човек. Тоест… той се страхува (разбира се, отново този прословут страх) от непълноценността. От празнотата в себе си. Празнотата….
Да си суетен е да си празен. Тоест, по-скоро да имаш празнота в себе си. Не си в хомеостаза със себе си, не си пълен, не си пълноценен, имаш нуждата, стремежа, съвсем естествения стремеж, да запълниш (и компенсираш) това, което ти липсва, което е празно…. Дали ще се опиташ да запълниш празнотата си с елементарна суета – дрешки, комплименти и пр., с по-висша – професионално израстване в йерархията или обществото, или с най-висшия тип – духовно усъвършенстване, ти се стараеш да запълниш празнотата – суетата. Въпросният близък приятел вероятно не би го признал, но според мен той, в стремежа си да се развива (да се пълни с нови умения и възможности, забележете!), той, под въздействието на страха от непълноценен и празен живот, несъзнавано се стреми да запълни празнотата си… и да се погрижи никога да я няма.
Сега ми идва наум, че като че ли уважаемите Християни имаха някакви разкива разбирания…
Дали моят приятел обаче, не търси запълване на своята суета на грешното място? Някой успял ли е да запълни по този начин суетата си, т.е. чувството си за непълноценност? Да, за кратко. После отново се чувства непълноценен… Може би трябва да се стремим, както казват Фром и Хорхе, да бъдем едва ли не самодостатъчни? Тогава няма да имаме празнота… Но не, как можем да сме самодостатъчни? Да сме независими финансово? Да нямаме нужда от емоционална подкрепа? Не… тази самодостатъчност не се връзва с наличието на празнотата.
Мисля, че Източната философия говори как самовглъбяването в себе си води до изчезването на тези опразняващи мераци. Как, след като навлезеш достатъчно надълбоко в себе си и в дълбочината на света, ти ставаш пълен и хармоничен… и можеш по цял ден да слушаш шума и приказките на реката, както прави остарелият Сидхарта. Да, може би това е пътят.
Но тук идва и моментът – има ли смисъл да се отърваваме от суетата си? Тя ни кара да се движим! А движението е нещо приятно, полезно… Но също така ни кара и да убиваме движението – и тук отново се завръщам към Ерих Фром и неговата идея за имане и бъдене. Да имаш и да бъдеш, както е и озаглавена книгата. Да кажем, моят стремеж към запълване на празнотата в мен, може лесно да ме накара да прочета дадена книга. На същото обаче може да ме накара и моят чист интерес към въпросната книга. Каква е разликата? В първия случай приемам книгата като обект за колекциониране – аз ще я прочета и ще я направя част от своята колекция с прочетени книги, така ще се почувствам по-умен и по-пълноценно прекарващ време си; във вторият случай приемам книгата като преживяване – може да прочета 60 страници от нея и след тях да ми стане безинтересно и да я зарежа, но няма да съм я чел от друго, освен от искрен, неподправен интерес.
Суетата ебава майката на неподправеността и искреността. Не работиш нещо само защото ти е интересно и приятно, а и защото (или само защото) ти дава чувството на удовлетвореност, което ще ти позапълни празнотата в душата. Или четеш книга със същата цел, или правиш секс, и така нататък.
Аз мога да си припомня съвсем скорошен пример за така ситуация в моя живот. Както може би не знаете, аз изгубих интерес към Психологията. Дали защото си починах от Ерих Фром, моят психогуру, или по някаква друга причина – но моето непостоянство отново се прояви и лятото аз вече нямах мерак за Психология (даже доста преди лятото). Но не щеш ли, в средата на лятото, попаднах на книга, от български автор, със заглавие „Приложна Психология“. Разгърнах я, попрочетох и ми стана интересно. Беше написана по модела на академичната, сериозна така да се каже, Психология, и ми стана интересно. Искрено интересно. Обаче моментално, в същия миг, се появи, се прокрадна направо, мисълта в душата ми: „сега мога спокойно отново активно да се занимавам с Психология в университета, защото интересът ми се върна!“ А зад това стоеше оттърсване от чувството за неудовлетвореност, което имах (може би и още имам), заради това, че бях непостоянен и нямах някакъв стабилен интерес, който да направлява живота ми. И хоп! – аз бях в клопката на това чувство за неудовлетвореност (макар и действително по-различно от чистата суета-празнота) и сграбчих, ама действително сграбчих, появилия се откровен интерес с цел да го експлоатирам, за да запълня дупката. Това покварява чистия интерес. И чистия стремеж към красота, и чистата любов…
Наскоро разговарях с друг близък приятел. „Получих нов урок от живота“, каза ми той. „И какво от това?“, отвърнах аз. „За какво ти е да се развиваш?“ А той ми отвърна: „За да… се доближавам… до Божественото, както би казал ти!“ Аз не му казах нищо, но останах със съмнението – дали се стреми искрено и неподправено към Красотата и Божественото, или в личностното си развитие намира смисъл, който да оправдава съществуването му…
Интересно ми е дали простите хора имат тази празнота. Ако съдим по това дали са суетни – значи я имат. Но сякаш при по-интелигентните хора тя е по-остра. Вероятно защото душите им са по-големи и дупките в тях са по-широки… А на село получаваш едното уважение от съселяните, и си готов 🙂
Не искам да върша нищо от суета. Винаги съм го презирал. И докато бележа успехи с конформистичната суета (т.е. с насадените от света модели на успялост), то имам друг вид празнота, която ме гризе много яко и се чувствам безпомощен и безсилен да я спра – празнотата, търсеща одобрението на околните. Но ще мисля как да я оправям и нея 🙂
Още по темата: Употребяване и живеене на живота.
Хайде оставям ви с една много хубава песен с много хубав клип (на Васил Къркеланов). Обичайте се и търсете красотата неподправено! Защото, помните… всичко е гонене на вятъра 🙂
Скромни опити 
„И до ден днешен тази нужда стои на дневен ред – успехът на Паулу Куелю е най-близкото доказателство по време до нас. Куелю е и пряко задължен на прозата на Хесе… Но нека, ако вече сме попаднали на Куелю, да видим все пак как стоят нещата при един автор от времената на действително острия дефицит на хармония, времената на болката. Защото днес болката е замазана от съмнението дали не е фантомна. Във времето на симулациите Хесе е един старомоден търсач на истински неща…“
„Логиката на успеха в обществото се основава на една огромна заблуда: странната грешка да смятаме, че нашето съвършенство зависи от мнението, възхищението и овациите на другите хора.“ Томас Мертон
Paul Princeton likes that.
Мнооого интересен пост! Това за думите в началото е страхотно прозрение!
Всъщност аз разбирам темата на поста като „смисълът на човешкото съществуване“.
Ако говорим за усъвършенстването в духовен план и се изолираме от социалните и всякакви методи за постигането му, то смятам, че всяка философия/религия, в която е залегнала вярата в прераждането, осмисля стремежа към духовен напредък. Т.е., каквото научим и направим в този живот един вид ни носи „кредити“ в следващия. От тази гледна точка християнството е религия, която не тласка към напредък. При нея е по-важно да си добър, смирен, ала-бала, отколкото да се усъвършенстваш душевно, защото Бог го интересува само да сме послушни и накрая на деня ще ни вземе от детската градина и ще си ни прибере.
Има много генерални проблеми в тая философия, която развиваш. Най-важният е порочният кръг. Усъвършенстването е трудно за дефиниране. Можеш ли да отречеш, че когато изпитваш неподправен интерес към нещо, този интерес не е стремеж за усъвършенстване? В същото време казваш, че източните народи ценят самовглъбението и медитацията – нима за практикуването на тези неща не е нужно усъвършенстване? Защо не може да кажем, че те усъвършенстват способността си да са статични?
Мисля, че това, което осъждаш, е всъщност наклонността на съвременните хора да правят нещата за пари. Фактът, че за да бъдат изкарани въпросните пари, човек трябва да бъде ограбен от своето лично време, да се научи да прави неща, които не харесва, да си загуби времето в усвояването на знания, които не смята за ценни лично за него. Аз усещам, че правя такива неща. Но честно казано си нося кръста без да мрънкам. Не ми е и безинтересно, това ми помага. Ще дам специфичен и много разпространен пример. Казваш си „искам да се науча да свиря на китара“. Намираш учител, започваш уроците. Изведнъж се оказва, че за да свириш като Джими Хендрикс трябва да запаметиш разни неща, които хич не ти се нравят, а освен това всичко става ужасно бавно – но ти искаш просто да си свириш. И какво става – отказваш се. Кой може да отрече, че си тръгнал с неподправен интерес към тази цел? Проблемът е, че цената за постигането й е извървеният път, който не винаги е приятен и неподправено интересен. Аз вярвам в целите. Затова си упорствам по пътя.
Ако трябва да преценяваш дали всяко едно нещо, което правиш, е истинското ти желание, не мисля, че това ще бъде „бъдене“. Казваш, че хората бягат от себе си, защото са празни. Не можеш да бъдеш себе си 24/7. Сещаш ли се за Вирджиния Woolf и James Joyce? Според тях има особени моменти в живота, когато се чувстваме живи. Мисля, че тези моменти са достатъчни, за да не се чувстваме празни. А те никога не идват, когато ги повикаме. Нито пък можем да ги спрем, ако пожелаем. Дори хората, които се опитват да притъпят своята чувствителност имат подобни моменти на прозрение – например един преуспял бизнесмен с живот, изпълнен с удоволствия, една сутрин се събужда с мисълта, че е смъртен. Понякога си мисля, че е глупаво да се мъчим да „живеем“. То си става автоматично. Където и да опитваш да избягаш, моментите на себеосъзнаване винаги ще те настигнат.
Много е приятно, когато видиш някой, който е казал преди теб почти всичко, което ти би искал да кажеш:). Това все пак спестява време.
Маги, постът ми оставя ли с впечатлението, че осъждам по някакъв начин усъвършенстването само по себе си? Ако го прави, виж къде и как и ми кажи, моля те…
Не отричам стремежа към усъвършенстване ни най-малко, нито с йота. Отричам суетния стремеж към усъвършенстване. И докато съм склонен да приема развитието от лична суета и самовлюбеност, то ми е неприятно да приема развитието от един вид конформизъм, от налагането на идеята за „учене през целия живот“ като самоцелна ценност. Разбира се (или не се разбира? :D), използвам „суета“ в доста широк смисъл в поста. Но нека кажа: аз приветствувам усъвършенстването с две ръце и два палеца на краката, ако то е неподправено и рожба на реални дълбоки пориви на интерес и желание 😛 А свиренето на китара е съвсем отделен случай… Не отричам всяко скучно нещо, а отричам конформизма и класическата суета в избора на скучни неща.
Не съм запознат нито с В. У., нито помня нещо особено за „Ulysses“ и Джойс. Явно съм слушал по-малко господин Пърликов, а при тебе е свършил работата си доста добре! 😀 Не мисля, че обаче, че преживяванията на човека са константа. Безспорно, миговете на ултимативна живота са неизбежни (за щастие), но те са просто оцелялото от това, което може да бъде. Аз наблюдавам самия себе си: с малко разсъждение, самовнушение и фокусиране на вниманието в малки неща, които обаче са красиви, от известно време успявам да имам много по-пълноценно (или поне приятно) преживяване, докато се прибирам вкъщи или се разхождам по улицата. С приучаване към тоя тип съцерзание аз се докосвам до Красотата, до Божественото, а отделно правя пътя си приятен и не-скучен 🙂 (И това също е вид празнота, впрочем, ето това е добро място за забележка.)
Виж за пример и една красива песен (например, на Лили Иванова! :D). Една красива дълбока песен може да те доведе до състояние на… как се казваше, epiphany. Да видиш света с други очи, да се докоснеш до неговата сърцевина. Ти така и така ще го направиш някога, защото, както казваш ти, това е неизбежно, но песента се явява катализатор. Защо да не можем да приучаваме себе си към цялостно катализиране на живота си, като не потискаме поривите си, защото са непрактични и глупави, и търсим новото и оживяващото? Не съм сигурен, но си мисля, че е напълно възможно 🙂
Ванина, приятно е наистина, но е и гадно понякога ;p Отнема ти се, така да се каже, думата 😛
Думата си я давам да ми я отнемат с удоволствие само писмено:)
хахахах 😀
Привет на блогъра, а и на всички читатели! Случайно попаднах тук и някои от нещата, които прочетох ми направиха много добро впечатление. Да се множат статиите и да се не броят коментарите под тях! Адмирации и продължавай в същия дух, колега! 🙂
Това, което ми направи впечатление тук – в тази статия бяха два абзаца, а именно:
1) „Да илюстрирам: говоря си с мой близък приятел. Питам: Защо стоиш на тази работа, като можеш да намериш нещо по-приятно? Той: „На мен ми е приятно.“ Аз: „Колегите ли?“ Той: „Не само. Там уча много неща.“ Аз: „Е, закъде са ти…“
Та в тази връзка и по повод аналогията на Кралицата с китарата и евентуалното отегчение от някакво развитие в една или друга посока мога да добавя още малко.
Това, че нещо не ти харесва или те отегчава не носи в себе си смисъла то винаги да е скучно, натоварващо и без особен, било то емоционален или психичен заряд. Щом го има и щом съществува, то има своето приложение в практиката, не не е задължително да си вещ абсолютно във всяко кътче на битието си. Тогава какъв ще да е смисъла от наличието на общество, в което да сме „взаимнозависими независими социални единици” .И наред с това съвършенството е нещо непостижимо, но не означава, че не трябва да го имаме като идеал към който да се стремим.
И ако си позволиш единствено да следваш епифанични проблясъци в крайна сметка ще се превърнеш в специалист едновременно по всичко и нищо. Един „дълбокомислен празнословец“.
Примерно аз не изгарям от желание да се затворя вкъщи и цял ден да решавам задачи по математика (най-големият ми кошмар от прогимназията насам :Д), но осъзнавам полезността на материята в една или друга светлина в опита ми и знам, че трябва да положа допълнителни усилия, за да постигна това, което някои разбират мигновено. Спомням си даскала по математика: „Питайте, ще повторя, ако трябва!“, а в следващия момент ми отговаря: „Граховски, ходжата не вика по два пъти!“. Да, и това може да се нарече форма на мотивиране. Не вътрешна естествена нагласа, но все пак ти подсказва, че трябва да си наостриш ушенцата и да слушкаш, когато му е времето, а не, когато музата те грабне. Все пак времето е ценен ресурс и е разхищение да чакаме просветлението на всяка цена. Нaличието на естествена мотивация невинаги е гаранция за успех. Доста често креативността е в основата на стреса.
2) След като прочетох предпоследния абзац от статията ти моментално в съзнанието ми изскочи едно заглавие на Свтослав Минков – „Дамата с рентгеновите очи”. И по конкретно самата празнота, суета или както може да се нарече понятието е по-скоро стериотип, модел, шаблон за мислене, за усещане и преживяване. Простите хора? Кои са те? И защо да ти е интересно? Те са хора като теб и мен, не се различават по нищо от всички останали. Можеш ли да прецениш по раздърпания, небрежен вид и вехти дрехи, че човекът срещу теб е три пъти вишист с докторска степен? Суетата не е остра или тъпа – или я има или я няма. А човекът по природа е суетен, тъй че второто отпада. И по повод този откъс:
„Интересно ми е дали простите хора имат тази празнота. Ако съдим по това дали са суетни – значи я имат. Но сякаш при по-интелигентните хора тя е по-остра. Вероятно защото душите им са по-големи и дупките в тях са по-широки… А на село получаваш едното уважение от съселяните, и си готов. “
…бих добавил цитат от по-горе споменатата творба:
„Естествено, че аристократите трябва да се различават по нещо от обикновените хора. Затуй и главите им изглеждат кухи. Всъщност, техните мозъци са на мястото си, само че са направени от някаква много тънка материя, по-тънка навярно и от паяжина, та затова не могат да се видят. Ах, дано и моят мозък е също тъй фин като на Жан!”
Не винаги можеш да поставяш нещата под общи знаменатели, защото ако Господ е ощетил някому с едно, дал му едруго:
„На улицата, в трамвая, в градината — навсякъде виждам само скелети. И туй ме страшно забавлява. В гръдния кош на някои бият големи като юмруци сърца, на други пък сърцата са съвсем мънички, като на врабчета.”
Здравей, колега Саит 🙂 Съгласен съм за необходимостта да се усъвършенстваш, когато опира до практическа, съвсем реална нужда да можеш нещо, за да ти поулесни живота. Това, което засегнах в темата е дали наистина имаш нужда да се усъвършенстваш в нещо или го правиш, за да си запълниш дупката 🙂
А суетата далеч не е еднаква, според мен. Може да я има във всеки (или почти всеки, аз лично допускам че има немалко изключения :)), но има различни форми, различни проявления… И ако при простия човек (което значи прост, а не дрипав, в никакъв случай) , да кажем селянин, му стига да задоволи суетата си, като получи одобрението на съселяните си, че е добър патриархален баща и съпруг, то на учителят от града ще му трябва и да се чувства алтруист и, примерно, „учещ през целия живот“ и иновативен… Което е по-трудно да се постигне и поддържа и е крие доста повече капани за психични комплекси… Така си мисля 🙂 Тоя разказ така и не го прочетох, но трябва да го видя мама му стара 🙂
„Простите хора? Кои са те? И защо да ти е интересно? Те са хора като теб и мен, не се различават по нищо от всички останали. Можеш ли да прецениш по раздърпания, небрежен вид и вехти дрехи, че човекът срещу теб е три пъти вишист с докторска степен?“
Дадох примера с раздърпания интелигент, не защото правя някакава пряка връзка, а за да покажа контараст. Човек остава такъв, какъвто позволява кръгозорът му да бъде. Да, естествено, съгласен съм за това, което казваш. Определено по-широката социална среда предполага повече комплекси и повече рискове за социалната единица и оттам стремеж за усъвършенстване. Един вид да си в крак с времето и хората около теб, за да избегнеш малоценност.
Суетата променя интензитета си, но не и своята разновидност. И ако можеше да се обобщи всичко с едно изречение бих цитирал другаря К. Маркс: „Битието определя съзнанието.” 🙂