Аз и моята нищожност

Някога прочетох една мисъл, която много ми хареса; гласеше, че духът и неговите прозрения са като пламък на свещ, и за да бъде ясен той трябва да бъде заобиколен от мрак. Не съм сигурен дали мисълта беше точно така, но искаше да каже, струва ми се, каквото и аз си мисля: мистериите на света не могат да бъдат видени без тишината и покоя необходими за съзерцанието.

Не бих искал да звуча като извиняващ себе си посредствен човек, но ще поема риска да се случи така. От няколко години съм отдал ума и времето си на изучаването на душата. Това започна с критиките на Фройд от Фром и премина към изследванията и идеите на Юнг. Доста време и мислене отделих на изучаването на материалистките схващания на Фройд и Фром за душата, а после, като мехлем, Юнг ги надгради с нематериалистичен елемент, или по-скоро направо замени материалистичната основа с нематериалистична. (Не искам да оставям погрешно впечатление у четящия, не съм специалист по Юнг и не мога да твърдя с абсолютна убеденост, че не е материалист в някакъв смисъл на понятието; но от това, което знам той вярва, че темелът, основата, не е тялото, а духът.) След това преминах към изучаване на Исляма и неговите рационални стремежи, които замениха научното изследване на духа с осветеното от Откровение изследване на духа. През тези няколко години не съм спирал да си блъскам главата от едната стена на ограниченото човешко състояние в другата и макар да не мога да се похваля с никакви конкретни открития или плодове, вярвам, че това блъскане не носи само главобол (в случая душебол), но и сладки и зрели плодове; но още не е дошло време за беритба.

Напоследък често ми се случва да споря с приятели и познати, които ми казват, че заниманието с религия е абсурдно от гледна точка на разума и че науката, макар да не може да докаже несъществуването на Бога, привежда всички доказателства за малката вероятност Него да го има, особено в класическия авраамистичен образ на Тората, Евангелието и Корана. В момента в главата ми са двама от тези мои опоненти на полето на духа. Нека кажа за всеки поотделно.

Първият говори за ненужността на Бога и как човекът трябва да приеме своята нищожност във Вселената. Това младо момче, този млад мъж (кой знае къде се чертае линията?) възхвалява Ричард Доукинс и някой си Краус, явно и двамата светила в съвременната наука, и говори как речите на втория за природата и механизмите на Вселената са нещо много вълнуващо и вдъхновяващо за него. Също така ми казва и че човешкият живот няма абсолютно никакъв друг смисъл освен онзи, който самият човек му придаде.

Аз имам голям проблем с този мой нов приятел. Той изпуска важен момент. Каква е основата на вдъхновението и вълнението, за които говори? И каква е основата на субективния смисъл, който придаваме на животите си? Това е моят дълбок проблем; мен ме плаши липсата на универсалност на смисъла и чувствата. Универсалност ще рече, че зад цялото разнородие има ЕДИН център, който държи всичко свързано и му придава единна валидност. За вярващите хора центърът е Бог и Той единствен е мярка за доброто, злото, чистото, мръсното, възвишеното и низкото и така нататък. За материалистите, мисля, самата идея за универсалност в моралните чувства и категории е невъзможна и най-висшето, до което могат да стигнат като универсалност, е забрана за нараняване на други с цел запазване на живота; доколкото изобщо оцеляването на живота е природен закон, за да има някаква универсалност.

Давам си сметка, че винаги съм изпитвал адски страх от липсата на смисъл. Това е големият стимул, наред с вроденото ми любопитство, който ме кара да изследвам възможности за наличието на рационален подход към света, който обаче да му придава универсален смисъл. Ако го няма този Център, който да дава единна истинност на моралните категории и чувства, то за мен съществуването, дори и в прекрасните слънчеви страни като Испания, е гледане в бездна, към която бавно, но сигурно се движим. Очевидно това е смъртта и възможния свършек на всичко с нея; но също така е и бездната на огромния необозрим ред, в който обаче ние като човешки същества нямаме абсолютно никакво място. Какво я е еня вселената, че аз съм вдъхновен? Какво я е еня вселената, че аз съм влюбен? Какъв истински смисъл има моето състрадание към мой събрат човек и даването на милостиня, ако то е само крайният резултат от сложно взаимодействие на множество телесни сили и новопоявилите се в историята на еволюцията морални чувства, също плод на телесните сили създали мозъчната кора? Какво свято нещо има на този свят, ако всяко свято чувство е залъгалка на ума търсещ смисъл на безсмислени телесни чувства?

Нищо. Това е голямата ми рана, всъщност същата рана, която Казандзакис, моят любим приятел, получава в ранната си младост, когато бива посветен в теорията на еволюцията; и той, магарето, цял живот не спира да търси Бога и свещеното. Бидейки магаре, тоест инат, като Казандзакис, нямам намерение да се откажа току така от най-дълбоката си духовна нужда, макар и налице да няма много доказателства за съществуването на морален Източник. Интересно ми е обаче как за толкова много хора е нормално и приемливо възприемането на света като изцяло материален и изцяло резултат от случайни събития и установености. Откакто прочетох „Психологочески типове“ на Юнг съм склонен да си мисля, че рационалните и ирационалните хора просто не могат да постигнат някакво съгласие помежду си и за Аристотеловците е обикновено невъзможно да си представят съществуването на света на идеите на Платон; обаче все пак не би ли трябвало културата ни, която е толкова древна и основана на наличието на един или друг висш Смисъл, да ни налага поне чувство на неудобство от това убеждение за липсата на какъв да е Смисъл?

Другият ми приятел казва горе-долу същите неща, но обича да си служи с много данни. Всеки разговор с него неизменно ме удря в ахилесовата ми пета, а именно малкото емпирична информация за света, с които разполагам, защото докато той се позовава на проучвания за историята, обществените настройки и прочие, аз в повечето случаи не съм в състояние да се позова на такива. Информацията и нейното трупане.

Между завършването на 12-ти клас и съвсем доскоро бях подложен на огромен натиск относно избора какво да правя с живота си и на какво да го отдам.  Натискът се състои в страха от това в един момент да не се окажа с пропиляни възможности. Много пъти в този блог съм писал точно в опит да лекувам раните си породени от този натиск и позицията ми надали се е променила много. Обаче ще изразя своето верую: не желая един ден, дано да е след поне 5-6 десетилетия, в края на живота си да погледна назад към изживяното и да открия, че съм градял нещо нетрайно. Аз съм човек на ума (поне по лично убеждение) и най-висшето, към което на теория бил могъл да се стремя е академична или подобна кариера, в която да развивам и изострям интелектуалните си сечива, и да надграждам знанията до постигане на едно богатство от познания за Творението. Несъмнено плода на това, при късмет, биха били няколко книги и утехата на наранената гордост, че макар да не съм проявил себе си като гений в живота, то съм сторил най-доброто с даденостите и възможностите си. И след това – старост, старческо оглупяване (деменция), смърт. И Павел приключи. Особено ако приемем, че няма задгробен живот. Не; това ме плаши, всъщност толкова ме плаши, че наистина е като остен, който постоянно ръчка душата ми, когато се прехласне по блянове за голямо натрупване на знания. Не че не харесвам трупането на знания, напротив, намирам го за красиво и полезно; но трупането на знания отнема време. А времето може да се оползотвори за съзерцание. И докато плодовете на интелектуалното учене отиват в ума, плодовете на съзерцанието се съхраняват в сърцето; всъщност те навярно не само се съхраняват, но изменят качествено сърцето и от сърцето – целия живот. А какво ли ще е, ако на прага на смъртта си погледна към живота си и установя, че не съм изгубил много от времето си на земята и съм успял да вкуся от много плодове на Творението, да изпитам много и да открия (от-крия) от воалите между мен и света на идеите? Мисля, че тогава бих бил щастлив и горд, и утешен, че макар да е отминало, то съм го изцедил изцяло.

Но тук може да се постави въпроса, и с право: защо правя такова разграничение между преследването на интелектуални знания и съзерцаването? И отговорът би бил, с известна убеденост, че получаването на знания затварят сетивата на сърцето.

Големият мюсюлмански учен Абу Хамид Ал-Газали има твърде интересна история, от която ще изложа само, че още в своите 30 години станал водеща фигура в академичния свят на тогавашния ислямски свят. Той бил най-образованият и с най-острия ум сред всички учени и лекциите му събирали, буквално, хиляди хора. Един ден отишъл в Джамията обаче да говори… и езикът му отказал да се подчини. Ал-Газали разбрал: Бог му сторил с това знак, и след десет години пътуване към себе си и към Бога написал в автобиографията си, че собствената му увереност, че знанията му идват от него самия препречвали пътя му съм съзерцаването на Господа.

Искам да кажа: преследването на знания съдържа в себе си големия риск от издигането на непоклатим идол между човека и Творението, т.е. между човека и Бога: идола на Аза. Събирайки знания и израствайки като интелект, поддържайки теории и заемайки позиции, бъдейки някого, човек фокусира вниманието си върху самия себе си и своята правота или неправота, върху поддържането на остротата на ума очаквана от него или която само очаква от себе си. Всеки познаващ себе си човек знае колко много внимание сме склонни да оказваме на себе си, дори когато се касае до нашето мнение за Творението или Бога; и това внимание всъщност може да бъде насочено по-пряко към по-важните неща и събирането на знания или преследването на кариера да се окажат вторични и естествени неща по пътя на съзерцанието. В протичен случай съществува голямата опасност да се окажем с много знания и малко свободно пространство за размисъл и чувстване, малко проветрен простор в главите си. Като в дзен притчата за преливащата чаша чай на ученика.

Но всъщност това не дава ясен отговор защо изживяването на отреденото време на земята в съзерцаване на висшите неща е по-правилно от прекарването на това време в трупането на знания, които ще си отидат с великия изравнител- смъртта. Ако приемем, че няма задгробен живот и че великият изравнител в крайна сметка праща в небитие и ума, и сърцето, от каквото и качество да са те, какъв е смисълът на всички тези неща?

Изморих се да пиша; исках да кажа: всички стремления на учените хора и на хората с професионални кариери ми се струват нищожни; едно, защото са нищожни в сравнение с Творението/вселената, и друго, защото умът и постиженията нямат абсолютна никаква стойност за самия човек веднъж след като премине през границата на смъртта. Това схващане за нищожността на нещата ме кара да се чувствам добре; но когато е придружено с универсален Център, с висш Смисъл. Защото светските изкушения изгубват своята тежест и страховитост и се открива път към вдъхновението ми. Но какво ако Смисълът го няма? И аз, и те сме глупци? Слава на Бога, Той ме е надарил с търпение; ако ме е надарил и с достатъчно години живот, то ще имам време да търся отговора на въпроса спокойно, при все липсата ми на много емпирични знания.

Уа’ляху алям. И Бог знае най-добре.

ПИ

Моето презрение

На Н. М.
–––––––––––––––-

О, човечество, наистина Ние ви създадохме от мъж и от жена и ви сторихме (различни) народи и племена, за да може да се опознавате един другиго. Истина, най-благородните сред вас в окото на Бога са най-справедливите сред вас. Истина, Бог е Всевиждащ и Всезнаещ.

Коран, 49:13.

Изпълнен съм с презрение. От доста отдавна. И не мога да определя какво точно презирам. Със сигурност една част от презрението ми е към мен самият. То е насочено към моите тъмни страни, към моите слабости, моите лоши качества – липсата ми на обич към някои неща, липсата ми на търпение към някои неща, липсата ми на смелост за някои неща… Несъмнено това презрение е тъмно и лепкаво, като черна дупка, която засмуква в себе си нещата около нея и ги прави част от себе си – то е едновременно насочено към мен и към околните хора и части от действителността, в които разпознавам собствените си лоши качества или пък ми се иска да ги разпознавам. Други нетърпеливи и необичащи хора, а най-вече други страхливи хора.

Но другата част на презрението. Тя е много по-различна и нея намирам за благородна.

Преди три години и половина писах в същия този блог за моята представа за достойнството и макар с поглед на назад да откривам, че не съм казал нещо особено или добре написано, и днес смятам, че съм опипвал много вярно какво значи „достойнство“, а именно имане на стойност. Стойност, но така една стойност, която получаваш с раждането си, която не се заслужава и която не може да се премахне от теб. Тази стойност, която религиите определят казвайки, че „всички хора са равни пред Бога, независимо от положението или интелекта им“, онази стойност, предполагам, заради която индусите поздравяват с Намасте: „Поклон пред божественото в теб.“

През първите 13 години на получаването на Откровението от Бога – това, което наричаме Ал-Коран, записано на хартия в последствие – Мухаммад Мустафа почти не говори за норми и правила. Частите от Ал-Коран, посланието, което той предава в първите 13 години е почти единствено за вярване в единосъщността на Бога, за неговата неделимост (tawheed) и как е грях човек да почита друг наместо Бога. Под „друг“ се имат предвид много неща: най-простото ниво са идолите и божествата, след това са земните неща, от които си правим идоли – материалното удобство и престижа и най-дълбокото ниво: нашето собствено его с желания, които ни отдалечават от Бога или от природата ни – заложена от Бога. Не претендирам да разбирам от ислямското богословие, но доколкото съм запознат под почитане само и единствено на  Бога се разбира да обичаш и справедливостта, красотата, благородството, добротворчеството… и ближния, разбира се.  Но има значителна разлика между качеството на обичта. Ако обичаш интелекта си, защото той е източника на твоето достойнство (стойностност), тогава това е грешна обич, такава, която лесно води по пътя на порока, да не говорим за най-простото подхлъзване в суета. Ако обаче обичаш интелекта по принцип, познанието, и особено ако виждаш своя интелект като оръжие за извършване на Божия път, а именно въздаване на справедливост и добротворство, тогава тази обич е както чиста и богоугодна, така и води до усъвършенстване на света и на самата личност. Ако обичаш света, заради нездравите удоволствия, които ти носи – суета, власт, охолство и прочие, това е нездраво. Ако обичаш обаче света, заради неговата красота, заради проявлението на Бога и неговата милост и красота в него, заради благата, на които щедро можеш да се наслаждаваш и да споделяш, това е богоугодна и здравословна обич.

Моето благородно (т.е. с висш произход) презрение е основно към този аспект на света, който ни кара да обичаме света, околните и себе си нездраво.  В статията за достойнството съм говорил пространно за това как светът ни кара да се срамуваме от себе си – когато не сме красиви, когато не сме достатъчно интелигентни, когато не сме достатъчно кадърни, когато нямаме достатъчно маниери, когато нямаме амбиции и прочие. В други статии съм говорил и за това как липсата на вдъхновение ни кара да търсим изкуствени идоли и страсти –  интелектуално и професионално развитие например. Търсенето на утеха за собствената ни липса на смисъл в потреблението на материални и интелектуални блага е банално известна на всички; макар че може би потребяването на интелектуални блага не е достатъчно разобличено – захващане в нещо, което да ни вади от безсмислието на съществуването и ни дава усещане за опора.

Когато минавам през някоя книжарница и видя наредени лъскави заглавия, ме обхваща яд и презрение. Книгата за мен е нещо свещено, тя е произведение на ум и добродетели. И макар да трябва винаги да има място за развлекателни и леки книги, да се създава една цяла индустрия от лъскави четива стратегически излагани с цел продажба (кой ли би си помислил в днешно време стратегическо излагане с друга цел??) е гавра с книгите и липса на отговорност към по-простите и прохождащи читатели, чиито вкусове определя именно достъпната книжарница и рекламата.

Когато виждам облечени по „модерен“ начин хора, които обаче се обличат така не защото този стил им харесва или заради някакво чувство за естетика (естетика е например да не носиш анцуг на улицата, но не и да не го носиш поради желание да се вписваш в някакви чужди модели на модерно обличане), а за да си докарат даден позьорски вид, ме обхваща презрение. Защото тези хора са предали доброволно своя индивидуален вкус в обличането, за да се впишат в чужда представа; а често това става като се разголват – и от мъже и от жени – безсрамно и пошло части от тялото, безвкусно и неестетически, и в този случай, който при това е чест, се плюе и на собственото приличие и срам. Хамза Юсуф цитира някакъв филм, в който някой казал, че културата ни е толкова безсрамна, че за да понесеш собственото си чувство за срам трябвало да се разделиш със срама си.

Когато видя интелигентни и живи хора, които обаче доброволно избират пътя на возене по един скучен или изпълнен единствено с интелектуални забежки коловоз – имам предвид професионално развитие – и в чиито избори виждам не обич към това, което правят – защото обичта към нещото би ги направила Майстори, – а просто търсене на някакво закрепяне към материално благосъстояние и обществено или семейно одобрение, ме обхваща дълбоко презрение. Отчасти и защото това именно е клопката, това е Дяволът, който най-много ме е изкушавал. И той ме е изкушавал не толкова поради мое суетно желание да бъда уважаван и „професионалист“, а защото мнозина близки и далечни на мен хора са ме уверявали как в противен случай – т.е. ако нямам професия или друго отличие – ще бъда житейски провал.  Проблемното в този порок – избирането на собствен път не по сърце, а по ум – е че докато при повечето останали пороци, водещи по нездрав път, вредата си остава основно за индивида и близкото му обкръжение. Но когато умни и способни хора с потенциал да бъдат духовно извисени и вдъхновени избират пътека на обществен успех, те пропиляват шанс за общността на се издигне. В крайна сметка именно на по-големите умове и духове е поверено и от тях зависи развитието на света, големите значими промени във философско и духовно отношение.

Такива неща будят моето презрение. Причините, които описах за него не са никак нови, по-скоро повечето са банални. Малко по-оригиналното, което бих искал да кажа, е че се питам дали това презрение не е начин да се защитим от околния свят и неговите атаки, каращи ни да забравим достойнството си (неотчуждимата си стойност по природа) и да се изменяме в нещо по-малко щастливо и по-малко благородно. Разпространено е мнението сред по-интелигентните хора с духовни интереси, които съм срещал, че презрението и всяко друго лошо чувство е вредно както за собствената душа, така и за околните.  Ала аз не съм съгласен. Навярно при възрастните, врели и изврели в живота хора, които достигат спокойствието на ума и душата, презрението и изобщо по-интензивните страсти и импулси естествено се губят или по-лесно се преодоляват. Ала един млад човек или човек в средата на живота си, живеещ в общество подобно на тия, в които съм живял аз, който всеки ден се сблъсква със слузестите костеливи, но здрави ръце на онази част от света, която се опитва да го направи като него и да му внуши своите идеали и душевност, този човек всеки ден бива изкушен от Дявола да продаде своята стойност като човек и да я замени със стойност като красив, умен, професионалист и прочие – навярно за този човек презрението е най-добрия щит, който може да се задейства при атаки от външния свят. Презрението, горчивата усмивка от самотния път, високомерния поглед от високо над онези, които внушават без думи безплодните временни ценности и срамове в по-слабите души. За да бъде герой, за да бъде себе си някой в една такава действителност с пипала, навярно би трябвало да е именно сам и именно презрителен. Защото за да се опълчиш срещу морето от саблени удари на изповядващите фалшиви идоли е нужно да постъпваш така, че действията ти да причиняват на теб самия болка. Болката на чужденеца в света, болката на скиталеца, онази на Диоген Кучето, на Ницшевия Заратустра, на Мойсей, на Исус, на Мухаммад Мустафа, на Ганди…

Павел Исма’ил
09.01.2014г., Лондон

Цялата ми душа е един вик

Посветено на г-н Г. И., който от много време призовава Орагами Жеравофениксът да се върне към писането.

Цялата ми душа е един вик. И цялото ми творчеството е тълкуването на този вик. Това заявява Казандзакис в „Рапорт пред Ел Греко”. Иска ми се да кажа същото. А и навярно това твърдение би било вярно за повечето хора; нали? Но викът на Казандзакис – моят обикнат Казандзакис, моят учител и приятел – неговият вик е един изпълнен с напрежение порив, който идва от предците му; онези, по неговите разкази, които забивали нож в плътта си, за да изтечала кръв и да им олекнело.  То е стон, който е пълен с енергия и натиск от чувството за дълг, в което е възпитан като критянин. Смесено е с неговите собствени интереси към света, но в крайна сметка сякаш в Казандзакис викът е болезнен стон от неизпълнен дълг; какъв дълг? Това е работата на тълкуванието на вика.

Моят вик е по-инакъв. Той сякаш не чак толкова напрегнат. Никога не съм страдал от прекомерно чувство за дълг към някого. Чувство на вина – да, него имам дълбоко и до ден днешен, когато съм на 23 години, в тъканта и организма на душата ми; ала дълг, да се чувствам отговорен пред някого? Само пред Доброто. Пред него винаги съм чувствал огромен дълг и всъщност той е давал смисъл и вдъхновение на живота ми, бил е сладък дълг, но все пак дълг. Множество пъти съм изпадал в тежки размишления и борби със себе си относно как да изпълня дълга си към доброто. Знаете, доброто не е лесна пътека. А има ли лесни пътеки?

Възможно ли е днешният западен свят да се стреми да върви по лесна пътека? Не искам да кажа, че това е нов феномен, това би било глупаво и невярно; предполагам, че множеството хора през цялата история са били склонни да избират пътя на най-малко съпротивление, както се изразяваше О. К. Ала… в последно времеотделям много от времето, за да чета и да вниквам в незападни – източни, мюсюлмански – общества, а също и в гръцкото балканско общество, в което е израснал и живял Казандзакис. Като че ли намирам в тия места, които никога не съм посещавал освен с мощната магия на думите, някакво чувство за ред и достойнство, което ми е непознато от моя личен живот. Откакто се помня в моята родина слушам за морал и ценности или пък по-скоро тяхната липса. Но, сега си давам сметка, тези ценности, т.е. тези ориентири в постъпките, са били сякаш винаги представяни като нещо пожелателно: хубаво е, полезно е, или най-крайното – важно е да ги има. Ала никога не съм ги виждал наяве. Ако съм виждал някой да стори нещо хубаво, в Ловеч, в Пловдив или в Мадрид – това са моите градове – то е било сякаш надграждащо неговия основен дълг. Удовлетворяващо моралния му дълг може би, ако човекът има по-фина чувствителност към науката Етика. Ала… В книгите на Екзюпери, Хосейни, Казандзакис, в проповедите на шайх Хамза Юсуф, аз намирам друг тип морал. По-скоро моралът като съдържание е сходен, но неговото място в организма на обществото, или пък на самия отделен човек, в душевния организъм на самия отделен индивид, е друго.

Разказва Хосейни за едно младо семейство, на което се наложило да приюти брата на бащата и негов приятел за една нощ. Следвоенен Афганистан, талибаните са на власт, сеят страх и жестокост с извратената си форма на Исляма, навсякъде нищета, болести и глад. Та това семейство посреща в дома си брата и приятеля му и ги нагостява. През цялото време децата зяпат ръката на приятеля. Той идва от САЩ и решава, че им е интересен електронния му часовник; след края на вечерята го подарява на най-малкото момче. За изненада обаче, малчуганите скоро губят интерес към часовника. Случайно ставайки през нощта да се разходи, приятелят чува родителите да се препират и разбира, че за да нагостят пътниците, те са лишили децата и съпругата от вечеря. Детето е гледало не часовника, а яденето в ръката на гостенина. „Какво да направя?”, сопва се мъжът на жена си – „Да не сме животни!”. Подобен случай ми разказа един мъж от остров Мавриций (близо до остров Мадагаскар, сред средата на нищото), който веднъж ходил в Индия и замръкнал с неговия спътник по един пуст път; открили една къщурка и помолили да спят в двора им в колата, за по-сигурно, и да купят нещо за ядене. Живущите в къщурката настояли да спят у тях и им сервирали вечеря; когато онези понечили да им платят, те отказали, и дори почти се обидили. Мъжът от о. Мавриций ми каза, че онези хора живеели във видна голяма нищета, както голяма част от индийците. Това е истинска история, не е от книга.

„Да не сме животни!”, казал мъжът. Това не е единствената подобна случка, която познавам. Несъмнено е, че в по-малко развитите райони на света хората по необходимост са били повече свързани един с друг. Казандзакис описва как по неговото време, в началото на миналия век, пътниците по гръцките села е трябвало само да почукат на вратата на селския поп и той, както било обичай, ги приемал, нагостявал и прочие. Разказва как веднъж замръкнал в едно такова село и преспал у попа, който му се извинил, че попадията нямала да се присъедини към тях на трапезата, защото била неразположена. На следната заран срещнал един селянин близо до попската къща и селянинът му казал, че завчера точно умрял синът на попа. Та, несъмнено, нямало е хотели едно време както днес, нямало е интернет – на много места по света все още няма, нека не забравяме това и по-внимателно да се поставяме като най-страдащ народ в света – и е трябвало попът или някой случаен човек да подслонява пътниците. Но гостоприемството? Обидата, когато някой пожелае – от добра воля, от имане – да ти заплати за храната поне. Обидата! Тези хора чувстват, че е техен дълг да приемат госта или да помогнат. Казандзакис пише, че в Гърция и в днешно време (неговия ден) гостът е бил безименният, нечаканият гост. В тяхната митология Зевс е бил закрилник на пътниците и който не приемел пътник в дома си рискувал гнева на бога.

Познато ли ви е това от днешно време? Не, нали? Ако живеете на Запад – а  България, за добро или за лошо, е повече западна отколкото източна – нашето чувство за морал се приема за надграждане на дълга ни. Нашият дълг – дългът на демокрацията, да го наречем – е да бъдеш честен. Чувал съм мнозина търговци (дума, която, за съжаление има презряно звучене за мен) да казват, че всъщност манипулирайки клиента, без да го лъжеш, е отново честност. Та честността, това е да си плащаш данъците, да не крадеш; демокрацията, казват мнозина, е следното: живей и не пречи на другите да не живеят. Свободата е висшата ценност на тази западна демокрация и тя намира своето най-пълно и обично за много хора верую: Твоята свобода е пълна, стига да не нарушаваш нечия чужда свобода.” Е, аз имам проблем с това определение за свобода! Имам проблем не с него, разбира се! Много нематериални придобивки и добродетели на западия свят са свързани именно с това понятия за свобода.

НО ТАЗИ СВОБОДА НИ ОСВОБОЖДАВА ОТ ДЪЛГА ДА БЪДЕМ ДОБРИ. „Добър” е пожелателно и категорично издигнато на пиедестал. Но – повтарям – в етическия строеж на нашия западен демократизъм да си добър е пожелателно и не е част от самия дълг на човека. Дългът бива изпълнен в момента, в който си самостоятелен материален субект на общността, т.е. сам изкарваш парите си и не вредиш никому. Ама дошъл ти е пътник? Как ще ти звъни на вратата! Това не е село, това е град, има хотели.

Не знам. Млад съм, много, много впечатлителен, склонен да преценявам и осъждам прибързано; знам го. И все пак, моят живот в Ловеч, в Пловдив и в Мадрид ме е довел до това впечатление.

В Мадрид имах щастието да попадна на работа в едно „арт” (аз винаги имам големи задръжки, когато „арт” се употребява във връзка с нещо, което се продава) кафене на самия център на града, на улицата на проститутките, Монтера, в който работеха някои много светли личности, и където самото началство бе търпеливо към моята първоначална липса на опит и в последствие моята пълна невъзможност да пробутвам продукти, които трябваше да се пробутат. В този светло място изживях шест прекрасни месеца, пълни с тревога, че не се справям добре със задълженията си, с усилени вътешни напрежения какъв е мъжкият (достойният) отговор на тази или онази ситуация, с борба на арената на сърцето ми между моето понятие за лично достойнство и моралният ми дълг да не бъда уволнен отново; месеци те бяха изпълнени и с много приятно общуване с колегите ми. Една лятна вечер към края на работния ден имах неблагоразумието да сервирам уиски с кока кола на една вече подпийнала жена. Сервирах и се оттеглих в задната част на заведението да чистя преди затварянето.  Когато се завърнах заварих суетня. Жената не можеше да си плати питието. Отидох да я видя, все пак аз я бях обслужил, повече авторитет; беше вече съвсем пияна, беше извадила портфейла си и ми се кълнеше, че имала само едно евро в себе си и нямала пари. Върнах се и обясних на колегите си, но те ми казаха, че трябвало да настоя да си плати, как така щяла да пие и да не плаща. Върнах се се при жената, която започваше вече, по моя преценка, да агонизира в собствения си сос на пиянство, и ми обясняваше как това не било типично за нея, да пие без да плаща, не била някаква крадла, утре щяла да се върне и да ни плати. Върнах се отново в заведението при колегите си. Вече ми беше ясно всичко. Смисъл – ситуацията ми се изясни, изясни ми се какъв бе моралният отговор  на нея. Мъжката постъпка беше, да е жив и здрав Казандзакис, да се плати своевременно питието на тая изпаднала в срамно положение на общетвено място пияна жена, която се оказа в последствие алкохоличка, да се плати веднага и да се прекрати работата. Разбира се, да не се допуска същата жена да сяда отново на маса, без да си е оправила дълга.

Питието й беше осем евро. Няма да ги забравя скоро тия осем евро. Осем евро са нищо за кое да е кафене на центъра на Мадрид. Когато някой клиент си тръгнеше без да плати, практиката бе да се взема от общата сума на събраните бакшиши (които се разпределят в края на седмицата между всички) и да се плати с тях сметката на масата. В онзи период бакшишите ни стигаха 70 евро на седмица на човек. Осем евро разделени на броя на сервитьорите, щеше да намали бакшиша с около едно евро за всеки. Моите колеги, присъстващи в онзи момент бяха три млади момчета: един екваторианец на 29 години, един каталунец на 24-5 и един андалусец на 26-7.  Никой от тези млади момчета, млади мъже може би, дори моят приятел андалусец, който беше издал вече две романчета, пишеше поезия и музика, беше човек на изкуството, да е жив и здрав, и на философията, но дори и той не предложи просто да оставим пияната жена да си върви. Навярно това е очаквано за западнодемократичната душа, защото не може просто някой да нарушава реда и да си пие, без да си плаща. Аз обаче тъкмо четях Казандзакис и знаех какъв е морала на мъжа за гърците от времет о на Казандзакис. Знаех какво би направил Зорбас или кой да е уважаващ себе си мъж от романите му. И аз исках да бъда мъж. И исках да бъда Ганди. И най-младият от колегията, аз, поисках позволение от каталунеца, който беше отговорник в момента, да платя на жената сметката и да си върви по живо, по здраво. Виждате ли, за мен беше от една страна нечовечно и неправилно пиян човек да го изтезаваш на обществено място, още повече когато най-вероятно той наистина няма парите да си плати и няма да ги намери изпод масата; и защо до държиш – за възмедие ли? За поука? От друга страна, да изтезаваш такъв човек, да се държиш с него осъдително, когато не знаеш дали наистина е негодяй, още повече когато става дума за жена, още повече, за Бога, когато става дума за осем евро, които биха се приспаднали с по едно евро от бакшиша на всекиго. Бях озадачен. Озадачен от колегите ми! В матерално отношение след училище винаги съм бил в една или друга степен неудачник, поради лошо планиране на разходите си и най-вече поради некадърност да си намеря работа за човек с моите възможности и особености, и без образование. И винаги съм се притеснявал да ми излизат от джоба повече пари от минималното необхдимо. Ала моите колеги… Те не бяха неудачници. Единият дори беше почти на 30. Мъж за семейство. Не искам да кажа, че са лоши момчета, в никакъв случай, и тримата са читави, всеки по своя си начин, ала… не им ли липсва това понятие за достойно поведение на един мъж – на един зрял човек, мъж или жена, – което не би ти позволило да правиш цигании за осем евро. (Всъщност не знам дори дали трябва да ги наричаме цигании: бащата на моята най-близка приятелка е персиец от Иран и работи в онази бърза помощ, която се заплаща и се вика, когато нямаш осигуровка; та той ми разказа, че клиентите им цигани като цяло си плащат всичко и се отнасят с уважение към доктора, докато немалка част от клиентите им българи се правят на ударени, когато стане дума за сметката.) Води ли ни към добро този наш модел, това вкоренено в нашите души разбиране, че нямаме дългове към никого, освен да не лъжем и да не вредим?

Моята душа не е точно вик. Тя е копнеж. Нийяз. И всичкия въздух, който дишам, подпомага органите ми – мускулите ми, мозъка ми – да зоват и дирят този копнеж.

Надявам се дългото и разпиляно изложение на вика ми да ви е било интересно.

Павел Исма’ил
29.12.2003г., Лондон

 

Аз се докосвам до Теб

Имам приятелка, която вярва в нещо, което нарича Истинската любов. Или още в Единственият. Или, аналогично, Единствената. И колко се опитвам да й обясня, че и аз вярвам в Истинската любов, но и че нито смятам, че трябва да е една, нито че трябва да е свързана непременно с Един… 🙂

Мисля, че да обичаш е привилегия. Не,  не е привилегия, мисля, че е общо взето присъщо на всичко, но… че е толкова ценно, че трябва да го разглеждаме като привилегия. Защото, както съм писал и преди, какъв е смисилът на живота (поне на моя), ако няма обич?

Забележете – обич. Обичта може да е много видове – към детето, към родителя, към приятеля, към спътницата (класическите). Различава ли се тя по същност? Разбира се, и то навярно доста. Но какво е общото?

Връзката.

Свързването.

Усетето го, усетете как звучи. Свързване. Да се свържеш с някого е като да го докоснеш, не, не да го докоснеш, да се докоснеш до него. Допир…

Ние неизбежно сме егоцентрични същества, т.е. неизбежно духовният център на нашето съществуване (и възприятия) сме ние, съм аз, Аз. Аз, а останалото е Не-аз. Светът е Аз и Не-аз… И аз съм отделен от този свят не само физически, но и имам немалка духовна преграда – аз усещам само своите сетива, чувствам само своята болка, чувствам само моята радост, съзирам ясно само собствените си замисли… И колко години учене е необходимо, за да започна да разбирам  и другите за техните усещания, чувства и мисли!

Аз съм аз, ти си  ти… Дори, когато вече съм пораснал и умен и обигран в отношенията с хората, в общуването, аз си оставам Аз, а ти си оставаш Ти, т.е. Не-аз. Аз… съм отделен от теб, имаме обща граница, но все пак сме разделени.

Но има моменти, когато Ти ставаш част от Аз. Или пък може би Аз ставам част от Ти. Но кога е това? Когато се обичаме и се гледаме в очите? Когато сме приятели и се смеем искрено и заедно на нещо смешно? Когато сме познати, но в приятен и задушевен разговор, може би в компанията на малко алкохол, преградите са паднали и се чувстваме близки? А може би… когато сме непознати и ти ми се усмихнеш в автобуса сърдечно, а аз ти отвърна без да се усетя…

Това е докосване. Допир.

Докосване...

Усещате ли го? Като нишка. „Докосване“ е тънка дантелена нишка, която се рее във въздуха, пропадайки в празното пространство – лека, уязвима и временна, но изящна и красива.

Мисля, че да обичаш е да докоснеш някого, да се докоснеш до него и той/тя да се докосне до теб. Или не – да обичаш е да се чувстваш свързан с някого, но проявлението на тази обич е да се докосна до него по този неуловим начин, по който изящната дантелена нишка си взаимодейства със света, докато пада.

Ако те целуна, но не те обичам, това докосване ли е?  Та аз те познавам от дни!  Докосване е, стига действително аз да се докосвам до твоята душа. Ако докато целувам устните ти, но мислено сякаш целувам сините ти очи, които като че ме омагьосват, докато ги гледам, или ако докато те целувам аз почти телесно усещам как моята душа е в прегръдка с твоята и границата между тях е максимално тънка, или дори е изчезнала и моята душа докосва твоята с парещ гъдел, това не е ли докосване? Докосване е… Но дали е обич?…

А може би обичта може и да е нетрайна? Или може би това е обич, но обич към целия свят или към всичко хора, която в този миг аз проявявам, като обичам теб, дълбоките ти очи, устните ти, тялото ти?

А ако аз и ти продължим да се виждаме и тази обич прерастне от обич към всички хора до обич между двама любовници, а после и до обич между двама приятели, решили да прекарват съществуванията си на земята заедно, това не е ли висша степен на обич? На любов? На Истинска любов?…

Но ако след време аз те оставя, след време установя, че вече не те обичам както преди и искам да останем приятели, а аз да открия друг, с когото да сънуваме заедно, това все още ли ще е било Истинска любов?

По дяволите… как може да е било нещо друго!…

Егоцентрично за себеотричането

Първороден грях: според християнството грехът, извършен от първия човек Адам [изяждането на плода от Дървото на Познанието] се предава на неговите потомци по наследство, с други думи, човек се ражда грешен. Единственото нещо, което може да освободи човек от греха и да доведе до спасението на душата му, е вярата в Исус Христос. [При протестантите нещата отиват по-далеч и те възприемат човешката природа като изначално зла след Първородния грях.]

 

Снощи водих разговор за критиката, самокритиката и себеотричането (отново с момче, хаха!). Аз казах, че човек трябва да харесва и приема такъв, какъвто е; опонентът ми обаче ми отвърна, че ако един човек е на път да съсипе живота си, защото, например, е алкохолик, не бива да приема себе си такъв, какъвто е. Съгласих се, че в такива крайни случаи не трябва да има приемане. След това пък дискутирахме доколко е редно човек да изменя себе си, за да се хареса на някого – особено ако не е  харесван от мнозина. Опонентът ми каза, че няма нищо лошо в това да промениш себе си, за да постигнеш нещо, което ти харесва и ти се иска да бъдеш/имаш/можеш. Аз пък му отвърнах, че това действително не е лошо, но само ако в процеса на отричане от настоящата си същност (сред които желаното качество не присъства) ти не приемаш липсата на качеството като нещо лошо, а приемаш качеството като желано, но без неговата липса да те кара да се чувстваш непълноценен.

Тоест, аз може да съм с 15 килограма по-тежък, отколкото ми се полага, но трябва да се чувствам окей със себе си. Ако реша да сваля 15 килограма, то не трябва да е заради отричането на „мен грозния дебелак“, а защото искам да изглеждам еди-как-си – просто като по-добра алтернатива, макар и не от жизненоважно значение.

Говорил съм много пъти за това колко е лошо да отричаме себе си, своята несъвършеност, качествата, които ни липсват или тези, които ни правят непривлекателни или неприятни. Колко е лошо и да отричаме своите слабости, заради които допускаме грешки и нараняваме околните. И колко много важно е да не изпитваме вина. Всичко това разяжда човешката душа (разбирай психика), най-важното нещо, което имаме, защото душата съм аз, душата е и моето битие. Всичко в моя живот (и дори някои неща в животите на близките ми) е продукт на моята душа. Затова трябва да я пазя.

А вината разяжда душата. По-зле, не я разяжда – задушава я. Душата и без това не е цялостна, защото обществените норми и нормите, които ни налага възпитанието ни, я ограничават, но чувството за вина допълнително й ебава майката. Чувството за вина ти казва (т.е. казва и на душата ти): „Ти си лош, грозен, некачествен.“ Оттам ти си казваш (душата ти си казва): „Може би наистина съм лош, грозен и некачествен… може би не заслужавам много.“ След което следва логичното следствие: „Може би не заслужавам доброто отношение към мен. Може би не заслужавам внимателния си приятел/ка. Може би няма нищо толкова хубаво в мен. Може би няма да липсвам на никого, ако ме няма.“ Чувството за вина усуква скърцащи вериги и пристегнати въжета около душата ти, и, досущ като тяло, нейните контури започват да се изменят: душата ти се смачква. Но тъй като е човешка душа, тя се опитва да се съпротивлява (досущ като тяло). Въпросът е… доколкото ще издържи преди веригите и въжетата на вината да пристегнат тялото и крайниците й дотолкова, че да не може да мърда свободно и пулсът й да се сведе до меланхолия или депресия. Или пък в отчаян опит да избяга от болезнените въжета и окови, които мачкат, унижават и осакатяват тялото си, душата ще се опита да избяга от самата себе си – да се погуби и всичко да свърши.

Вероятно ще кажете, че съм емо и драматизирам. Е, нека, както казва Петко Бочаров. Но не мисля, че драматизирам. Повечето човешки души не са кой знае колко силни и или оцеляват като изграждат силни прегради и самозаблуди, или пък се смачкват тотално и примиряват, че не стават за нищо, и започват да водят живот вегетация. Или и двете. Разбира се, (надявам се) рядко виждаме чак такива тежки резултати, но съм почти убеден, че това е механизмът, по който критиката действа на душата, ако критиката цели да каже на душата „ти си некачествена“, или пък душата по някаква причина я възприеме така. Или е така само при мен?

Днес по време на кафе с моята компанийка едно от момчетата (с който се познаваме от 5-6 месеца) ми каза, че ми липсва хъс за победа. Отбеляза, че заради това няма да стана добър психолог, и че това ще ми пречи доста в живота ми. Хъс за победа. Даде ми и конкретни примери защо смята така. Мислех си, че съм превъзмогнал в значителна степен своята неувереност в себе си и своето себеотричане. Обаче след разговора това се оказа не съвсем вярно – настроението ми се развали, сдухах се. И останах сдухан още около 20-30 минути, след което си тръгнах към вкъщи (уж да уча по Експериментална Психология за изпита утре, а аз пиша постове, ха!), усещайки борбата в мен. Бореха се душата ми и критиката на момчето. Критиката казваше (или поне така я възприемах): „Много си ленив, не си хубав човек така, трябва да имаш повече динамика, за да си качествен човек!“. Душата ми на свой ред твърдеше, че това не е така и че всъщност проявявам борбеност, когато съм надъхан за нещо или вдъхновен от нещо. Но, разбира се, като панически бягащо животно в мрежа, тя избягваше посочването на въпросните прояви на борбеност и хъс. Разсейваше вниманието ми, както винаги, за да не се окаже евентуално, че всъщност няма такова нещо и наистина не съм качествен човек (а аз, знаете, имам високо мнение за себе си и винаги съм искал да съм качествен и силен човек). В крайна сметка с малко успокояване посредтсвом поемане на въздух преодолях вътрешния шок (пак ще ме вземете за емо) и успях да размисля по нещата по-трезво. Стигнах до извода, че нямам някакви особени борбени качества; проявявам такива в спорадични и изолирани случаи, но иначе съм основно ленив и флегматичен. И… проявих малко самовнушение: а именно, че в това няма нищо лошо. Няма нищо лошо да съм флегматик и да не съм агресивно нахъсан в ежедневието си; и все пак, може би би ми харесало да имам повече динамика в живота си; би го направила по-интересен и пълноценен откъм емоции и изживявания. Но и настоящият ми живот ме устройва.

Заставих мускулите на тялото на душата ми да се успокоят и да спрат съпротивата към въжетата на критиката и в този момент (дълъг момент), те изчезнаха. Стопиха се. Защото вече не бяха критика, застрашаваща душата ми, а критика, предлагаща ми алтернатива за по-добър живот. Без настоящият ми (и настоящата същност на душата ми) да са лоши, некачествени или неприемливи.

Интересно ми е, само при мен ли критиката е толкова болезнено изживяване. Надали е само при мен, статистически погледнато има още немалко хора със сходен характер на моя, но ми е интересно дали по-голямата част от хората, както си мисля, изживяват така нападанието на критиката и породеното от нея чувство за некачественост и вина. Или проектирам себе си върху света?

Човек не носи Първороден грях. Човек е Човек.

Още по темата:

Разговор с Воланд.

Да обичаш себе си.

Себеотричане (стихотворение).

Най-големият грях.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Празнотата като мотивация

Правили ли сте някога връзката между „суета“ и „всуе“ (архаизъм за „напразно“). Или между „vainity“ и „vain“ („суета“ и „празно“). Колко интересно – струва ми се – че „суета“ значи „празнота“!

Докато изпращах мой приятел тази вечер до стоянката за таксита се спряхме в един подлез (щото валеше над нощния Пловдив) и пообсъдихме философските деяния и одеяния на света и прочее (xD). И в процеса на разговор говорехме за суетата, някак стигнахме до темата как развитието е изключително модерно – то е мантра, съвременната мантра. Даже „модерно“ не е правилната дума. То е модерната ценност – ценността на нашето време.

От не толкова многото, което съм чел, навсякъде се пише за развитие, как човекът трябва да се развива – нагоре и нагоре и нагоре… до безкрай – но буквално до безкрай. Ако добре си спомням и Ерих Фром, и Хорхе Букай (айде хейтърите на посредствеността сега да оплюят Хорхе) разправят как човек трябва да се развива като личност, да се опитва да бъде все по-пълноценен и да развива себе си. А защо, питам аз? Защо? Кому е притрябвало да се развива духовно, професионално или физически (т.е. с една дума личностно)? Да, каза ми моят приятел, нужно е на селянина на село, който иска реколтата му да е по-добра, за да е по-вкусно, или иска да се научи да работи с по-съвършени инструменти, за да му е по-лесно. Не, казвам му, аз, остави селянина, неговият стремеж към развитие е съвсем рационален и разбираем. Но защо всички що-годе умни хора, погледнали към звездите малко или много, говорят за развитието, за личностния растеж, като за висока, за много висока, ценност? Е, казва ми момчето, нали четеш Ерих Фром, всички имаме стремеж да се развиваме – дълбоко и вътрешно заложен.

Ала аз не съм съгласен. Да, може би имаме такъв стремеж. Но той не е причината толкова хора да ми казват „Това е хубав опит“, „Това е добър урок“, „Научих нещо ново (за живота)!“ и прочее. Причината е в суетата. Суетата да погалиш егото си, като бъдеш добър и качествен по регистъра на съвременния ни свят. Не ни ли облъчват навсякъде с това? Човек трябва да се изкачва, да се развива… Книжарниците са пълни с книги за забогатяване и успех, и възвеличаването на тоя успех се повтаря и по телевизията. Ами в училище? „Програма за учене през целия живот“ звучи ли ви познато? А постоянните обучения в работите, повишенията, изкачването в йерархията като морков, с който те задържат във фирмата?…

Но мисля, че не е само това причината. Хората масово са луднали по това да се развиват и, разбира се, да „УЧАТ“, и защото, може би, са празни. Суета = празнота, нали? Празнота, която трябва да се запълни. (Приятелят направи тази връзка).

Да илюстрирам: говоря си с мой близък приятел. Питам: Защо стоиш на тази работа, като можеш да намериш нещо по-приятно? Той: „На мен ми е приятно.“ Аз: „Колегите ли?“ Той: „Не само. Там уча много неща.“ Аз: „Е, закъде са ти тея неща? Какъв е смисълът да се учи човек през целия си живот?“ Той: „Ами така ще ми е по-лесно в бъдещето, те, професионалните и житейските уроци, ще ми послужат да живея по-лесно и по-добре.“ Аз: „А като станеш на 60 години и вече няма да има кой знае закъде да живееш по-добре, тогава няма да имаш стремеж да учиш нови неща, така ли?“ Той: „Не… и тогава ще имам. Това е стремеб към развитие, ще живея по-пълноценно.“

Бинго. Пълноценно. Той има нужда да се развива, за да се чувства пълноценен – за да има за какво да си говори с хората, за да вълнува нещо съзнанието му, а да не се трови в старческа скука и летаргия, за да има самочувствие на активен и пълноценен човек. Тоест… той се страхува (разбира се, отново този прословут страх) от непълноценността. От празнотата в себе си. Празнотата….

Да си суетен е да си празен. Тоест, по-скоро да имаш празнота в себе си. Не си в хомеостаза със себе си, не си пълен, не си пълноценен, имаш нуждата, стремежа, съвсем естествения стремеж, да запълниш (и компенсираш) това, което ти липсва, което е празно…. Дали ще се опиташ да запълниш празнотата си с елементарна суета – дрешки, комплименти и пр., с по-висша – професионално израстване в йерархията или обществото, или с най-висшия тип – духовно усъвършенстване, ти се стараеш да запълниш празнотата – суетата. Въпросният близък приятел вероятно не би го признал, но според мен той, в стремежа си да се развива (да се пълни с нови умения и възможности, забележете!), той, под въздействието на страха от непълноценен и празен живот, несъзнавано се стреми да запълни празнотата си… и да се погрижи никога да я няма.

Сега ми идва наум, че като че ли уважаемите Християни имаха някакви разкива разбирания…

Дали моят приятел обаче, не търси запълване на своята суета на грешното място? Някой успял ли е да запълни по този начин суетата си, т.е. чувството си за непълноценност? Да, за кратко. После отново се чувства непълноценен… Може би трябва да се стремим, както казват Фром и Хорхе, да бъдем едва ли не самодостатъчни? Тогава няма да имаме празнота… Но не, как можем да сме самодостатъчни? Да сме независими финансово? Да нямаме нужда от емоционална подкрепа? Не… тази самодостатъчност не се връзва с наличието на празнотата.

Мисля, че Източната философия говори как самовглъбяването в себе си води до изчезването на тези опразняващи мераци. Как, след като навлезеш достатъчно надълбоко в себе си и в дълбочината на света, ти ставаш пълен и хармоничен… и можеш по цял ден да слушаш шума и приказките на реката, както прави остарелият Сидхарта. Да, може би това е пътят.

Но тук идва и моментът – има ли смисъл да се отърваваме от суетата си? Тя ни кара да се движим! А движението е нещо приятно, полезно… Но също така ни кара и да убиваме движението – и тук отново се завръщам към Ерих Фром и неговата идея за имане и бъдене. Да имаш и да бъдеш, както е и озаглавена книгата. Да кажем, моят стремеж към запълване на празнотата в мен, може лесно да ме накара да прочета дадена книга. На същото обаче може да ме накара и моят чист интерес към въпросната книга. Каква е разликата? В първия случай приемам книгата като обект за колекциониране – аз ще я прочета и ще я направя част от своята колекция с прочетени книги, така ще се почувствам по-умен и по-пълноценно прекарващ време си; във вторият случай приемам книгата като преживяване – може да прочета 60 страници от нея и след тях да ми стане безинтересно и да я зарежа, но няма да съм я чел от друго, освен от искрен, неподправен интерес.

Суетата ебава майката на неподправеността и искреността. Не работиш нещо само защото ти е интересно и приятно, а и защото (или само защото) ти дава чувството на удовлетвореност, което ще ти позапълни празнотата в душата. Или четеш книга със същата цел, или правиш секс, и така нататък.

Аз мога да си припомня съвсем скорошен пример за така ситуация в моя живот. Както може би не знаете, аз изгубих интерес към Психологията. Дали защото си починах от Ерих Фром, моят психогуру, или по някаква друга причина – но моето непостоянство отново се прояви и лятото аз вече нямах мерак за Психология (даже доста преди лятото). Но не щеш ли, в средата на лятото, попаднах на книга, от български автор, със заглавие „Приложна Психология“. Разгърнах я, попрочетох и ми стана интересно. Беше написана по модела на академичната, сериозна така да се каже, Психология, и ми стана интересно. Искрено интересно. Обаче моментално, в същия миг, се появи, се прокрадна направо, мисълта в душата ми: „сега мога спокойно отново активно да се занимавам с Психология в университета, защото интересът ми се върна!“ А зад това стоеше оттърсване от чувството за неудовлетвореност, което имах (може би и още имам), заради това, че бях непостоянен и нямах някакъв стабилен интерес, който да направлява живота ми. И хоп! – аз бях в клопката на това чувство за неудовлетвореност (макар и действително по-различно от чистата суета-празнота) и сграбчих, ама действително сграбчих, появилия се откровен интерес с цел да го експлоатирам, за да запълня дупката. Това покварява чистия интерес. И чистия стремеж към красота, и чистата любов…

Наскоро разговарях с друг близък приятел. „Получих нов урок от живота“, каза ми той. „И какво от това?“, отвърнах аз. „За какво ти е да се развиваш?“ А той ми отвърна: „За да… се доближавам… до Божественото, както би казал ти!“ Аз не му казах нищо, но останах със съмнението – дали се стреми искрено и неподправено към Красотата и  Божественото, или в личностното си развитие намира смисъл, който да оправдава съществуването му…

Интересно ми е дали простите хора имат тази празнота. Ако съдим по това дали са суетни – значи я имат. Но сякаш при по-интелигентните хора тя е по-остра. Вероятно защото душите им са по-големи и дупките в тях са по-широки… А на село получаваш едното уважение от съселяните, и си готов 🙂

Не искам да върша нищо от суета. Винаги съм го презирал. И докато бележа успехи с конформистичната суета (т.е. с насадените от света модели на успялост), то имам друг вид празнота, която ме гризе много яко и се чувствам безпомощен и безсилен да я спра – празнотата, търсеща одобрението на околните. Но ще мисля как да я оправям и нея 🙂

 

Още по темата: Употребяване и живеене на живота.

Хайде оставям ви с една много хубава песен с много хубав клип (на Васил Къркеланов). Обичайте се и търсете красотата неподправено! Защото, помните… всичко е гонене на вятъра 🙂

 

 

 

 

 

 

 

 

 

само малко ме е страх

Родих се призори,

детството ми мина сутринта,

а около пладне

прекосявах вече младостта си.

И не че ме е страх, че времето минава толкоз бързо.

Само малко ме тревожи мисълта, че може би утре

ще съм

твърде стар,

за да направя всичко, което съм отлагал.

Достойнството

Може би съм грешна и коварна,
може би средпът ще се сломя –
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.

Достойнство. В последно време често размишлявам за достойнството. Преди две години, спомням си, имах интересен спор с мой приятел каквъв е смисълът от достойнството, от гордостта. Питах го – за какъв дявол е притрябвало някому да съхранява своето достойнство и ако бъде, например, обиден, да отвърне на обидата с обида, удар или да изстине към човека. С времето обаче някак започнах все повече да … ценя достойнството и самоуважението; и днес реших в писмена форма да поразсъждавам за него.

На български не успях да открия какъв е произходът на думата „достойнство“, но етимологията на английското dignity идва от старофренски, а преди това от латински – от думата dignits - стойностност (worthiness в обяснението).  Фактически… „да имаш достойнство“ трябва да се чете като: „да имаш чувство за стойностност“. А да пазиш своето достойнство е да пазиш чувството си за стойностност.

А чувството ни за стойностност е нападано постоянно. Нали? Отвсякъде за Бога! Нападано е когато виждаме красиви хора, а ние не сме чак толкова красиви, нападано е когато четем списания за красота, когато чуем как някой психолог слага в рамки хората и ние или попадаме в тях, или не; чувството ни за стойностност е нападано при всяка брежна или небрежна критика на приятели и семейство, а най-много е нападано, вероятно, когато не се вписваме в системата на обществото.

Да илюстрирам: както може би сте прочели, това лято ме уволниха от две места: в едното не продължиха едногодишния ми договор, а го продължиха на колежката, с която постъпихме почасово миналата година, а на другото място ме уволниха след един месец изпитателен срок. Причините не са толкова важни в случая – но е важно как се чувствах аз. Как се чувстваш, ако не можеш да бъдеш оценен на работата? Повтарям – оценен. Ами – без стойност, която да бъде оценена! Или неценен за фирмата. Разбира се, логично е човек да помисли: „абе… фирмата има такива и такива правила и практики, които не ми харесват, какво ме боли фара, че точно те не ме харесват? И да нямам стойност за тях, аз не я ща тая стойност, ако я имах, значи съм бил добър приемник на същите тея неща, които са нездрави във фирмата.“ Е, да, ама толкова ли е просто наистина да живееш с тая нагласа? За мен лично не беше, и в някаква степен се чувствах непълноценен и некладърен… Макар да го потисках и отричах.

Разбира се, възможно е просто да не си сръчен или умен и затова да не ставаш за работа, и то е още по-обезсърчаващо, но важното в случаят е колко е гадно когато не биваме оценявани! Толкова сме зависими от ценноста, която ни придават другите, та ни е болезнено, ако не ставаме за работници, нищо че самата дума „работник“ е някак близо като асоциация до „безличен“, та… по-скоро може би трябва да е повод за гордост. Може би тук е мястото на достойнството, т.е. на чувството за стойностност – да имаш толкова яко достойнство, че да не прекланяш засрамено глава, когато ти кажат „Не ставаш за нас“. Ако имаш истинско достойнство, сиреч истинско самочувствие за себе си – а не като онова на кифлите, които си слагат различни лица, за да са харесвани (оценявани) – тогава ти ще кажеш: „оценката им не ме грее – аз зная стойността си“. Разбира се, както казахме, това не е от най-леките задачи… Нека цитираме Джон Ленън с Working Class Hero:

When they’ve tortured and scared you for twenty odd years,
Then they expect you to pick a career,
When you can’t really function you’re so full of fear…

След като са те изтезавали и плашили 20 странни години
очакват от теб да си избереш кариера;
когато не можеш да функционираш изцяло си толкова изпълнен със страх…

Снощи се върнах от море. На морето бях с малка компания и няколко дни подред ходихме на нудистки плаж – някои с бански, други голички. Свобода, братче! Както и да е. На нудсткия плаж се съблякох и аз. Направих го не толкова от интерес или за да имам тен навсякъде (ОМГ), а защото исках да ударя шамар на комплексите си. Исках да преодолея срама от тялото си, който винаги съм имал. Като малък бях шишко, после си станах дебел, после отслабнах и бях слаб година и половина-две, и после отново надебелях. Борбата, както казват, е епична. Та винаги съм се притеснявал от тялото си, защото според общоприетото мнение и килограмите, и окосмяването ми са прекомерни и грозни. И когато отидохме на нудсткия плаж аз съзрях възможност: ще се съблека, ще ми лъсне съвсем грозотата на тялото, но ще стоя с изправена глава. И да ме свие гърлото, няма да се подчиня и да чувствам срам то това, което съм, пък и което съм и избрал да бъда в известен смисъл. И успях, мисля. Имах леки притеснения, но като цяло се чувствах ОК голичък. Слава Богу, никой не ми направи снимка, щеше да ми бъде прекалено 😀 Та в този момент си мислех много точно за достойнството. Достойнството да си открито грозен (говорим принципно), но да знаеш, че имаш стойност – ако не за другите, то за себе си; и не стойност като красиво по някакъв си негов начин тяло, а просто стойност като личност – личност, която няма да склони засрамено глава от себе си, макар да съзнава недостатъците си.

Онази вечер пък, след морето, нощувахме за една вечер във Варна; въпросната вечер и ходихме в гей-заведението във Варна IDClub (бившето, доколкото знам, „Александър“). Беше ужасно, но то е вероятно защото не харесвам оглушително шумни заведения с ужасно силен beat и диджей чалгар. По-интересно ми бе да наблюдавам хората. Някои от тях безспорно се забавляваха… Може би дори повечето. Нои забелязах едно число хора, които се бяха изтупали, както се казва. Бяха се облекли максимално, предполагам, добре – което е нормално, разбира се, макар също често да е признак на нестабилно самочувствие но тези специално изглеждаха някак неуверени. Спомням си двама конкретно, които бяха не първа младост, може би в средата на трийсетте, и, не зная защо, може би просто искам да ги видя така, издаваха конформизъм. Бяха се издокарали що-годе стилно, бяха в популярно заведение и слушаха популярна музика и танцуваха някак популярно, някак както се очаква да танцуваш (Не че аз нямах притеснения с танците същата вечер). До тях друга двойка: двама слабички и леко женствени, с изтънени вежди (мразя това) и с някакви пиърсинги по лицата. Всичко добре, но и те издаваха някакъв конформизъм. Може би точно заради положеното старание. Вероятно и пиърсингите, и вежди, и дрехите са били не толкова плод на собствевните им вкусове, колкото на търсенето, или поне това, което си мислят, че се търси. Същото е, мисля си, и с така нареченото подобщество на кифлите. Те си сменят и дрехите, и лицата, и поведението, за да се напаснат към системата, да бъдат харесвани… но вътрешно са все още неуверени. Но как няма да е така: ако увереността ти в собствената ти значимост и стойност не идва от ЧУВСТВОТО, ЧЕ СИ ЗНАЧИМ, а от вида и поведението, което те правят значим, то вероятно е твърде рехаво и слабо. Все едно академичният ти авторитет да не идва от ума ти, а от дипломата, която притежаваш на хартия.

Когато водих разговора с моя приятел за достойнството преди две години, аз визирах склонноста на хората да се обиждат от обидите и забележките, и да отвръщата на удара с непременен удар. Това обаче по-скоро не е достойнство, а горделивост. Мисля си, че достойнството е точно това: да не прекланяш глава пред чуждия авторитет от конформизъм и да знаеш, че имаш стойност и сам по себе си. Сам. Дори сам. А нали всички сме значими дори със съществуването си? Не сме ли всички рожби на Твореца, който/която и да е той/тя? Не сме ли всички личности, които не сме избирали кои да сме, а генетичните дадености, средата, възпитанието и опита ни са ни направили повече или по-малко добри – тоест нашите качества и достойнства дори не са наш принос, а са просто продукт на неща, които не сме избирали – ген, среда и опит…

Може би достойнството, или чувството за стойностност, е противоположно на горделивостта. Да се обидиш от нечия обида не е ли проява на неувереност, която прикриваш, както винаги, с агресия?

Нещо повече: възможно ли е достойнството ни да е онази част от Бог, която носим в себе си, която ни кара да гледаме спокойно и гордо в лицето на поражението и смъртта, частицата, която ни кара да добиваме достолепие в дадени моменти, с което се доближаваме до Божествената Красота? Струва ми се, че е такa 🙂

Ами освен след разсъжденията си да ви почерпя с една прекрасна песен, кавър на Джон Ленън – Greenday – Working Class Hero. Ако не говорите английски, във vbox можете да гледате клипа с бг превод 🙂

ПС: Отлагам работата с кафенето. Вероятно ще си го отворя, но ще е след поне година, може би повече. Моят приятел ме убеди, че твърде малко мога да се оправям с битовите проблеми и реших, че първо трябва да изкача техния връх, а после да отворя кафенето. А и… финансирането би ми било труднонамируемо в момента 🙂 Засега, както ме посъветва Жоро, планът е да работя в едно-две кафенета или пицарии, та да добия опит и представа за бизнеса. А Психологията ще си я следвам задочно, вече подадох молба в ПУ 🙂

ПС: Още един поздрав ми дойде в главата – прекрасният кавър на „ЧЕРНАТА ОВЦА“ на Ахат в изпълнение на Лили Иванова. Насладете се – Лили рокаджийката! :))

Богат ли си?

Философът тръгва от простотата – изоставя я, устремен в мирските хоризонти; скита из дебрите на мъдростта и страданието, и накрая, опознал Истината и станал Мъдрец, се завръща в смеха на простотата.

В бури, в мъки,
в житейския плен,
при загуби тежки,
когато ти е пусто,
да бъдеш усмихнат и обикновен,
е най-голямото на света изкуство…

(Сергей Есенин)

Изгубен

А какво си без посока и без цел? Не си ли нещастник, не си ли загубеняк? Защото си загубен? Изгубен в нищото? Изгубен във всичкото. Изгубен си, безцелен, безпътен… прахосан, обречен. Нещастник.

(абе май просто си по-жив)