24
Апр
10

Най-големият грях

Мисля, че има две причини за човешкото екзистенциално нещастие – самотата и самопорицанието….

На първото – самотата – уви, съм се нагледал. Имам чувството, че когато хората са млади и самотни, те са нещастни, но всички усещания и занимания на младостта разсейват болката и безнадеждността им; когато пък остареят, вече няма какво да разсейва емоциите им от самотата – и те страдат, и то страдат само както може да страда възрастен (след средната възраст) човек: безнадеждно.

И ако самотата е нещо, за което не мога да дам особен съвет как да преодолеем, то мога да дам съвет как да спрем да се чувстваме нещастни, защото сме разочаровани от самите себе си.

Имам една братовчедка, тя е около 50-те, алкохоличка. Абсолютен провал: няма семейство, няма работа, затънала  е в дългове, нечистотии и обществено и семейно презрение. Когато тази вечер с майка ми я споменахме – и оплюхме – си я представих. Последно я видях преди около седмица, беше с полутрезвено изражение, с леко мътен поглед, стоеше на стол пред селския магазин и гледаше минаващите… С едно такова… Ами мътно изражение, както гледа човек когато се опитва да осмисли нещо. Минахме с колата покрай нея, и тя ни проследи с поглед с това изражение. Погнусих се. Но тази вечер си дадох сметка какво й е на нея реално. В малкото си моменти на относителна трезвост тази жена сигурно не може да диша себе си. Колкото и, предполагам, да не й пука за общоприетите и семейните разбирания за смислен и достоен живот, тя сигурно също се гнуси от това, в което се е превърнала, и от нещата, които прави и говори. И сигурно в редките си трезви моменти това чувство се появява и тя го потиска – но то все пак понякога избива и тя надява тъжната си усмивка и… след време вината надделява и допринася тя отново да посегне към чашката. Нали за това се разказва и в Малкия принц?

– Какво правиш? – каза той на пияницата, когото завари седнал мълчаливо пред една редица празни и друга редица пълни бутилки.
– Пия – отвърна мрачно пияницата.
– Защо пиеш? – попита го малкият принц.
– За да забравя – отговори пияницата.
– Да забравиш какво? – поинтересува се малкият принц, който вече го съжаляваше.
– Да забравя, че ме е срам – призна пияницата, като наведе глава.
– Срам от какво? – попита малкият принц, който искаше да му помогне.
– От това, че пия! – завърши пияницата и потъна окончателно в мълчание.

Как може да натоварваме другите толкова много със своите очаквания? Как може да им създаваме толкова плътна мрежа от очаквания, а така и критерии за хубаво и лошо, успех и неуспех, които при разминаване с тези критерии да застрашват самочувствието и равновесието им и да ги пронуждават към отрицание на външните норми?… Още по-зле: как можем да обвързваме себе си в тоя капан на разбиранията за хубаво и лошо! Да приемаме чуждите разбирания в своя светоглед, или пък собствените си разбирания, и когато не успеем да ги удовлетворим, да се чувстваме зле, да се чувстваме виновни – или неуспели, или – разбира се – неудачници….

И как може да проектираме своята философия за живота толкова много върху другите? Почти всички, без да бъдем питани дори, даваме съвети и упреци към другите. Това явно е някакъв вид самореализация, реализация на личността, на себе си – за нещастие, за сметка на някой друг, който най-вероятно ще се повлияе.

Имам един голям грях, и то спрямо човека, който е до мен, и ме обича, и е обичан от мен…. С този човек сме заедно вече 18 или 19 месеца, и първите 12-13 от тях аз съм го натоварвал със своите претенции към него и неговото отношение към мен и към връзката. Цяла година аз се оплаквах от това и онова в неговото разбиране и начин на обичане, оплаквах се, упреквах, оплаквах се, упреквах, страдах, обвинявах, упреквах, обвинявах, упреквах, обвинявах, обвинявах, обвинявах, обвинявах…. И след около една година, бидейки упрекван за разни неща от по-далечни хора, осъзнах какво съм направил: колко ли вътрешна болка и борба е понесъл този мой любим човек, заради моите искания и изразявани разочарования от него. Представяте ли си какво всеки ден, или през няколко дни, любимият ти човек, половинката ти, да ти повтаря какво не харесва в теб и да иска да го промениш, и да ти казва колко е нещастен от това, и как страда, и как ти не си прав и си виновен. Мога само тихо да се извиня на този забележителен човек, и да му благодаря, че не е правил същото към мен, запазвайки по някакъв начин вътрешния ми мир.

В това брилянтно стихотворение е изразено същото по много добър и точен начин.

След цялото това излияние на мисли и споделяне на лични преживявания, бих искал да кажа скромното си мнение, че едно от най-важните неща, които трябва да се научим, за да сме щастливи (и за да не пречим на другите), е да си прощаваме. Да си простим – не, не веднъж, веднъж е просто като обмислена мъдра мисъл – ВСЕКИ ДЕН да си прощаваме това, което сме: с всичките си недостатъци, с всичките си вини спрямо другите. Всеки ден да си прощаваме колко сме безволеви да отслабнем, как не сме постигнали житейски успех, да си простим, че сме толкова непостоянни и да си простим, че сме толкова завистливи към чуждите успехи и радости. Да си простим… Да се научим да обичаме себе си.

Мисля, че няма друг начин. Или приемаме себе си такива каквито сме, или се отдаваме на чувство на вина и мъка или пък на гонене на идеалите и амбициите си.

Мисля, че важна стъпка в прощаването на себе си, и на обикването си, е осъзнаването, че нищо не зависи от нас самите. Почти нищо. Че няма такова нещо като заслуга. Защото 80% от човешкия характер се оформят до 7-годишна възраст – учих го по Психология. Осемдесет процента! 4/5 от нас се оформят преди да имаме съзнание за себе си. А това, което в крайна сметка се окажем, е резултат на гени, среда, семейство и благоприятни/неблагоприятни житейски преживявания.

Няма вина и добродетел – в основата си ние не сме имали избор за нашите потенциали и за нашата воля….

Според мен.

Напоследък чета книгите на любимата ми Ан Райс за Христос – първо „Христос: Годините след Египет“ и в момента на английски „Christ the Lord: The Road to Cana“. И осъзнах, че в мен все пак спи един потиснат Християнин… Та – тази вечер ми се избистри, че Исус Христос, личността от Евангелията, е този всепрощаващ образ – Този, който ти дава утехата, че прегрешнията/неуспехите ти са простени, щом си си дал сметка за тях и си се разкаял, и че винаги, каквото и да се случи с теб, има някой, който те обича и би ти приел в лоното си – Небесният ти Отец. Христос често е изобразяван с приветливо разтворени ръце: „Ела, блудни сине, аз те приемам и обичам…“. Утеха. Исус носи утехата, че има надежда за твоята неуспяла в личен план същност, че ако ти и обществото и близките ти не сте доволни от теб и не можете да се примирите с лошите ти страни, то Той ще се! Той те приема!…

Да… за съжаление, разбира се, светата черква и властта обръщат прекрасното послание на Христос в система на морален ултиматум и точно обратното на Неговата безусловна любов: те те карат да се чувстваш грешник. Създадоха, Европейците и Евреите, толкова безумни норми на поведение и дори мислене и дори чувстване… потиснаха и всячески угнетиха с чувство на вина хората. Но както и да е – това са стари сметки за уреждане…

Исках да кажа: нека си прощаваме и не изискваме толкова много от себе си. И нека не изискване от другите, и не натоварваме душите им с нашите разбирания за живота. Всичко се трупа вътрешно – според мен – макар да не си личи. Тази вечер три мои колежки в работата затвърдиха това ми виждане, като ме отрупаха със загрижени аргументи защо трябва да завърша образование. Ех… Да можехме да не занимаваме толкова другите с нашите принципи! И особено децата ни, чиито умове са толкова уязвими на атаките на принципите, които мама и тате казват, че са правилни….

Мисля, че моралът на Исус, е, както казва Оскар Уайлд, единственият истински морал, защото е моралът на съчувствието. На истинското и дълбоко разбиране за невъзможността на човека да изневери на това, което е. И на приемането на човека, какъвто е……..

Обичай ближния си, както обичаш себе си. Но и обичай себе си, както обичаш ближния. Да обичаш себе си… е по-трудно от това да обичаш друг…

Advertisements

6 Responses to “Най-големият грях”


  1. април 25, 2010 в 3:11 pm

    „Обичай ближния си, както обичаш себе си. Но и обичай себе си, както обичаш ближния. Да обичаш себе си… е по-трудно от това да обичаш друг…“ вярно е!

  2. април 25, 2010 в 3:25 pm

    Ерих Фром го изразява 🙂 В „Изкуството да обичаш“ (а аз силно препоръчвам „Да имаш или да бъдеш“!

  3. 3 LecherousQueen
    април 28, 2010 в 9:01 am

    Много добър пост!

    Единственото, с което не съм съгласна, е да се дели философията от реалността и да омаловажаваш значението на образованието 😉 Ама знаеш как мисля по тоя въпрос. Да не се повтарям.

  4. април 28, 2010 в 5:05 pm

    Образование=практичност=зрялост=не-невинност

    😛

    Не, сериозно, образованието в ден днешен (поне така го чувствам аз) е курс за квалифициране в нещо, с което ще си изкарваш прехраната и лукса, или пък ще си убеждаваш душата, че животът ти е бил осмислен, защото си добър специалист (…). Което не ми печели уважението, това не е образованието, което отваря поетично портите на душата. Нещо повече, образованието може би често значи дори школовка на ума, което реално е да шлифоваш един диамант да блещука по даден начин, но и да му затвориш другите перспективи да блещука по други начини… И докато това шлифоване все пак е полезно, ние всички се втурваме да го получим доста преди да сме се нарадвали на девствеността на умовете си… Започваме в 12ти клас, някои дори в средата на 11ти… Конкуренцията ни разяжда обществото 🙂

    Поне така аз виждам нещата, в общи контури де 🙂

  5. април 28, 2010 в 9:44 pm

    Съгласен съм, че трябва да се научим да си прощаваме сами на себе си. Но някак не мога да приема, че нищо не зависи от нас. Все пак да не забравяме за „свободната воля“, нашата собствена СВОБОДНА ВОЛЯ! Не казвам да се чувстваме грешници, но пък да приемем, че каквото и да направим, ще ни бъде простено, ми звучи като първа крачка към оправдаването (и то предварително) включително на най-зловещи и нередни наши решения. НИЕ ИМАМЕ ИЗБОР!
    Иначе поздравления за постигна 🙂


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


На висока планина стоях
и зовях Али, Божия лъв.
О, Али, Божи лъв, Царю човешки,
дари с радост скръбните ни сърца.


%d bloggers like this: