20
Май
10

Разговор с Воланд

Посвещава се на Дейзи,
моят личен Брут (:

.

Хаус. Гадна музика! Как се чете „Майстора и Маргарита” на нея??

Така си мислех мълчаливо, седейки в перфектно осветения салон на втория етаж на централния МакДоналдс в Пловдив. Какво обикновено, бях потърсил там спасение от пролетния вечерен мрак отвън, на който не можех нито  да пиша, нито да чета. А и беше някак уютно – недразнещата светлина, простора на мястото, чистотата, сравнителната уединеност, заради не многото хора по това време… С малък шейк, на промоция, за 1 лев, и дълго силно еспресо, също за 1 лев – все пак, стараех се да спестявам някакви пари – бях заел една от сиводушните масички, изпъстрени с множество сиви и черни петънца, наподобяващи речен камък, и четях „Майстора и Маргарита” на Михаил Булгаков. Или поне се опитвах, но но някак си, макар и вероятно да не е за учудване, натрапчивият мъжки глас на чернокож, провикващ се на равни интервали  насред музиката, струяща нахално високо от тонколоната, ми пречеше да се съсредоточа.

И тъй, докато аз се опитвах да следя странния разговор на току-появилият се Майстор и обявеният за душевноболен Бездомни, на празния втори етаж се появи още един човек. Обичайно за мен, вдигнах бърз любопитен поглед да го измеря – висок слаб мъж, с табла с някакви неща в нея в ръце. Нищо интересно. Върнах се към Булгаков.

Усетих как новодошлият се движи към моята част от салона – аз, отново както обикновено, се бях настанил на едининичната маса в средата на лявото крило, точно до прозореца, клюкарски разположен към улицата и човешкото стълпотворение долу. Изведнъж, съвсем неочаквано за мен, новодошлият попита със спокоен и мек, но ясен глас:

–          Свободно ли е?

Стоеше до мен с таблата си в ръце, в която имаше някакви картофки и голяма картонена чаша Кока-Кола. Тъй като бях леко стъписан, имах време в шемета си да го огледам: както казах, беше висок и слаб, някъде около 40-те, бе облечен с бежав панталон, някаква сякаш официална риза и сиво сако от костюм. Нямаше вратовръзка, но изглеждаше съвсем осезаемо делово.

–          Ъъъ… да – свободно е – отвърнах накрая, мислейки си как, за Бога, наоколо беше пълно, ама просто пълно, с всякакви по размер и разположение свободни маси!

–          Пълно е, господин Петков, но само на една от масата седите Вие – каза непознатият ненадейно, издърпвайки в това време стола и сядайки на него, на мястото точно срещу мен.

Сърцето ми изведнъж ускори ход, а очите ми се ококориха нелюбезно под вдигнатите ми максимално високо гъсти вежди. Защо отговори на помисленото, да не го бях казал на глас?! И откъде – Боже, колко странно ставаше – ми знаеше името?!

–          Кой – ъъ – кой сте вие? – попитах, съзнавайки същевременно колко класически и театрален е въпросът – сякаш бях във филм.

–          Аз, господин Петков – поде с все така спокоен, дори бих казал делови, глас натрапникът – съм човек, или по-скоро личност, с която Вие бихте се радвали да разговаряте. – Мъжът събра дланите си, прилепвайки ги една в друга, и ги разположи на масата, точно срещу слънчевия си сплит – в странен, почти масонски, и все така натрапващо се делови жест.

Човек или личност? О, Боже, с извънземен ли имах честта да говоря?! Или с някой Ангел? Или… просто с някой човек, пратен от приятел, който е решил да ми скрои номер? Да, най-вероятно е това.

–          Откъде знаете името ми? – попитах с възможно най-ясният глас, който можех да призова в онзи момент.

–          Не е важно откъде зная Вашето име. Нито пък съм изпратен от някой шегаджия да се подигравам с Вас. Напълно осъзнавам колко е важно за Вас кой съм, но, опасявам се, не мога да Ви кажа – отговори търпеливо и обясняващо той.

–          Можете да четете мислите ми? – сведох глава заговорнически и говоренето ми премина в шепот. „Или просто предполагаш какво си мисля”, добавих наум.

–          Мога, да – отвърна все така спокойно и обяснително събеседникът ми. – И не предполагам просто какво си мислите. Но оставете сега тези неща. Нямаме безкрайно много време, попитайте ме каквото желаете да ме попитате – докато аз го зяпах все още, разбира се, стъписан, той направи кратка пауза, съвсем кратка пауза, подир която добави: – Или по-скоро ме попитайте това, което ви тежи на сърцето, което бихте питали който и да е, стига да има отговора.

–          Искам да попитам например – вече поовладял се, изправих главата си в нормално положение и я дръпнах назад – кой сте вие?

–          Казах ви, нека не се занимаваме с това сега. Нямаме време – вие нямате време – а аз така или иначе нямам правото да ви кажа.

–          А изпратен ли сте от някого? – продължих да настоявам.

–          Господин Петков… – лаконично отвърна непознатият господин и с гримасата си на леко отегчение ми даде да разбера, че просто наистина явно нямаше смисъл.

–          Добре, поне как да ви наричам?

–          Ами, как, как, щом е толкова важно за Вас – наричайте ме Воланд, нали четете Майстора и Маргарита…

–          Воланд?! – очите ми се разшириха отново, а веждите  поскочиха. – Да не…

–          Не, не съм Дяволът – пресрещна въпросът ми той, отново с някаква неагресивна лаконичност. Лаконичност, която сякаш искаше да ми направи услуга, и в името на тая услуга ограничаваше въпросите ми. Поне такова нещо чувствах, някак, някъде в сърцето си.

–          Павел – премина на „ти” – ще питаш ли, или да си ходя преждевременно?

Нещо отвътре ми подсказваше, че той знаеше, че няма да се стигне до преждевременно тръгване, и че ще го попитам – нещо…

–          Не, господин… Воланд, ще ви задам въпросите, на които така великодушно предлагате да дадете отговори. – Ала първо – как да не съм сигурен, че не сте просто изпратен от някой шегаджия, за да се изгаврите с мен? – бях заел вече осезаемо отбранителна позиция, несъзнателно бях събрал раменете си и изкривил гърба по онзи специфичен начин.

–          О, Павел, отлично разбираш – всъщност не разбираш, а знаеш – че не съм такъв.  – отговори мисериозният господин Воланд лениво. – Чувстваш го, просто му се довери… Защо хората не се доверявате по-често на сърцата си?… Дори Юнг явно не успя да ви убеди!

Воланд се усмихна, разтвори ръцете си и подпря всяка в един от ъглите на сивата масичка от неговата страна, така че ръцете му образуваха трапец с масата и гърдите му, и ме погледна очаквателно.

Замислих се. Или по-скоро отправих, колкото и театрално да звучи отново, вниманието си към тишината в мен и се заслушах. Беше прав – наистина чувствах, че просто не е някой изпратен. Незнайно защо, но бях почти сигурен, че не разгоравям с човек, а с нещо изпратено свише. Отново като във филм! Е, притеснявах се и ме беше страх да не стана за смях, ала, казах си, какво толкова, сега или никога, какво ще стане, ако се окаже, че от страх съм изтървал възможността да разговорям с… с… някой, като него.

Но какво исках да зная толкова много, какво вълнуваше сърцето ми? Ах! Толкова пъти съм мечтал да мога да си поговоря с Бог, или пък с Дявола (сега може би пък, въпреки неговите думи, да имах точно тая възможност, трябваше да бъда нащрек!), и да го помоля да ми обясни нещата, които винаги са ме интересували, терзаели и, в последна сметка, засягали. Как странно беше, че не се сещах в този даден момент за някой въпрос! Сигурно беше от паниката и от шашкането. Но, по дяволите, пак ли поради тях не изпитвах страх от мисериозния господин със сив костюм и бели бежави панталони, който знаеше кой съм, уж какво ме вълнуваше, предполагаемо четеше мислите ми и, да не забравяме, пожела да го наричам с името, използвано от Дявола в „Майстора и Маргарита”! Ако това беше номер на Константин, щеше да си плати за него.

Но в следващия момент въпросът – по правилно да го изпиша Въпросът – изплува пред очите ми по-ясно от самият Воланд.

–          На правилния път ли съм? – попитах умерено високо, но със сравнително ясен глас.

Воланд ме изгледа за миг и устните му се разляха в доволна искрена усмивка.

–          Правилният път… в житейски план ли, Павел?

–          Разбира се – усмихнах се широко и разкрих зъбите си в отговор на добронамереността и някак отвореността в неговата усмивка. Обстановката сякаш стана по-топла и задушевна.

–          Разбира се, че си на правилния път! – отвърна непознатият. – Как да не си? Разбира се, лъкатушиш, залиташ като пате, учещо се да ходи, изпадаш в отчаяние като всеки млад, и то като умен млад, но си на правилния път, да.

Бях леко стъписан: отново.

–          Значи… значи… просто това? На правилния път съм? Само това ли ще ми кажете?

–          Какво още да ти кажа?

–          Знам ли, да ми обясните защо смятате така. Защо, например, моята приятелка Дейзи не е права, че съм декадент и мързел.

–          Е, ти си мързел, в това няма спор – побърза да каже Воланд, ставайки все по-малко делови и все по-възбуден –  И ти си го знаеш и признаваш, нали така?…

–          Е, да, да – побързах да поправя впечатлението, че не съм съвсем наясно със себе си – Но все пак – според Дейзи това не е правилната посока. Според нея трябва да се насоча към нещо по-утвърдено, към нещо, което ще ми даде подготовка и сечива за изкарване на прехраната по осигурен и сравнително лесен начин, и в момента си прахосвам интелектуалните дадености и… може би… дори времето.

–          Е, ти сам знаеш, че времето не си прахосваш. Що за повърхностно и глупаво е да смяташ, че някой прахосва времето си, когато с него той се опитва да усвои изкуството да живееш и – нещо повече – да открие своя път. Не утъпкания път, не утвърдения път, не лесния или дори правилния път, а своя път! И дори да задава въпроса имам ли свой собствен път или просто трябва да избера някакът път. Не, моето момче, няма такова нещо, съгласи се. Твоята приятелка Дейзи, ако наистина смята така, защото според мен тя самата не е съвсем сигурна, че прахосваш чак толкова времето си, не е права. Твоето време ти прахосваш съвсем малко, като цяло го изживяваш много успешно.

–          Но аз бих могъл да го изживяваш успешно и като се вслушвам в здравия – нейния – разум, нали? Мога да правя и много полезни неща, докато търся пътя си.

–          Е, Павел! – възкликна леко Воланд. – Кажи ми сам къде е грешката в разсъжденията ти тук!

Повдигнах вежда и не казах нищо.

Воланд , който се беше облегнал на стола си, сега отново изправи гръбнака си и се приближи към масата и мен.

–          Ако ти прекарваше времето си в нещо полезно, тогава нямаше това да е твоето употребяване на времето – смигна ми с лека усмивка. – Нали, моето момче? Щеше да е нечия друга употреба. Поне отчасти. Част от употребата на времето ти щеше да не е твоя, а на Дейзи, или на родителите ти, или на обществото, или на нещо друго. Разбира се, нищо не е изцяло твое, защото ти основно продукт на средата, възпитението и гените си, но ще приемем, че тоя продукт все пак си ти и носи свещена индивидуалност….

Отново лек шок. Беше прав. Толкова проста истина, а толкова важна! Ако постъпвах разумно, така нареченото разумно, това нямаше реално да е моето употребяваше – прахосване може би – на времето ми. А сега беше! А това е нещо, което, може би, много хора оценяват за своя живот по-късно: че не са били достатъчно себе си в действията си, че твърде много са се вслушвали в другите.

–          Знаеш ли, Павел, ще ти споделя нещо – поде внезапно, по-бързо говорейки и с още по-осезаема страст Воланд. – Аз не съм от твоята планета. Няма да ти разкривам какви са отношенията на моя вид с твоя или с планетата Земя, но ще ти кажа какъв парадокс заварваме с моите събратя. Единият го знаеш, разбира се, как вие, човеците, се избивате в почти безсмислени и пропити с омраза войни, които могат да бъдат избегнати и да се избегнат по тоя начин много нещастни и разбити души и съдби. Другата също знаеш, но пък не си осъзнал с пълна сила, а и ти липсва увереността да я видиш в пълнотата й и да я заявиш без съмнение.
Абсурдната настройка на хората! Страха, с който живеят твоите хора! И липсата на свобода! Искам да кажа умните хора! Знаеш ли колко парадоксално е да посетиш, така да се каже „на тайна проверка” един малък град пълен с не особено интелигентни млади хора и да посетиш един развит град, като Пловдив или София, пълен с умни и даровити студенти, и да откриеш, че по-простите не само са по-щастливи, ами и животът им, от нашата гледна точка поне, е по-смислен!
Вашият живот е ограничен, Павел. С всичките си съвременни технологии и лекарства, вие живеете дълго, но все пак сте смъртни – и това е хубаво, разбира се. Още по-кратки са и двата най-ценни периода в живота ви: вашето детство и вашата младост. Това са двата периода, в които вие сте относително невинни и относително не поели много горчилка; в които сте неопитни и изпитвате много нови емоции и преживявания, утре-то е пред вас, любовта е пред вас, а телата ви са млади и желани. Какво правят простите млади от малките градове, знаеш ли? Възползват се от младостта си. Разбира се, много по-сиво и небляскаво от умните млади, не ходят по лъскави международни или пък съвсем безсмислени национални форуми, не се правят за загрижени за света и нямат онзи красив интелигентен поглед – ала пък живеят. Слушат Сръбска музика, веселят се от душа, работят, защото не са студенти и не ги издържат техните, псуват работодателите си, влюбват се, правят любов, правят секс, веселят се отново, отново работят, веселят се, работят…

Слушах целият в слух и внимание, може би дори вторачен в загадъчния разказвач срещу мен.

–          Какво, от друга страна, правят умните млади? Те не живеят живота, те се вкопчват в него. Осъзнали своята различност, своя потенциал да избегнат работническата класа, както ти каза твоята приятелка, те решават да експлоатират своите дарби и интелект, за да могат един ден да не работят като волове, за да изкарат хляба за себе си и децата си, а ако работят като волове – то поне да получават множество удобства за себе си и семейството си. Та твоите интелигентни връстници, Павел, също се радват на живота, също се веселят и влюбват и любят, няма спор. Дори се радват на своето съществуване по-качествено може би, защото като по-умни и като студенти, те изживяват и много повече усещания от по-простите деца. Ала забележи, Павел! Нагласата! Забележи каква е нагласата им! Те, казах, са се вкопчили в живота. Те го приемат като нещо лошо, като нещо трудно и сложно. Да, животът е такъв, безспорно, но докато бедните и простите някак се опитват да се изтръгнат от хватката му и да му се порадват, умните и даровитите живеят в страх да не попаднат във въпросната хватка. И да използват, да експлоатират не само държавните стипендии и намаления, учителите си, работодателите си, приятелите си, света изобщо, ами и самите себе си! Действително, ръцете са за да работят, но ако се вкопчиш в тях и пожелаеш да изтръгнеш максималната полза от тях, не прекаляваш ли, не блудстваш ли с тяхната същност на нещо, което е не само инструмент? Не ги ли, някак, омърсяваш с алчността и експлотативността си??
Твоите връстници, мой млади приятелю, се страхуват от живота. Те напълно осъзнават хилядите пъстри възможности за удоволствие, смисъл и щастие, които той дава, но се страхуват от него и гледат да са подсигурени. Тъй като умът им е дал възможността да стоят на сигурно място, в умовете си те се старая да запазят това сигурно място цял живот. Те са обзети от страх, млади приятелю… И това е глупаво. Или може би не толкова глупаво, защото все пак е доста практично, но поне лошо. Страхът е лошо нещо…

Воланд спря да говори и отпи от колата си; явно и гърлата на извънземните пресъхваха, или поне когато бяха в човешки облик. Тихо промълвих:

–          Имате право, господин Воланд, но не е ли този страх резонен? Не е ли по-добре да инвестираш няколко години от живота си, вярно – от младостта си, в страх и труд, и после цял живот да живееш спокойно?

–          А дали ще е спокойно, Павел?… – повдигна вежди събеседникът.

Не казах нищо: обмислях.

–          Ще бъде ли спокойно? – повторих въпроса му. – Ще живеят ли спокойно после? Дейзи ще живее ли спокойно, след като успее да се реализира в областта си?

–          Не зная, Павел, не зная със сигурност. Дори ние не можем да гледаме с точност в бъдещето. Знам, обаче, че Дейзи е направила следната сделка с живота: продала му е усилията и страха си сега, за да получи сигурност после. Ти не си направил сделката, или поне се стараеш да я правиш максимално малко или да я отлагаш във времето. Как мислиш, дали не ти завижда? Дали поне малко не я блазни мисълта и тя да си бе позволила подобен живот, с по-лежерно и по-мързеливо, по-незагрижено за бъдещето мислене и съществуване?

–          Може би – отвърнах. – Понякога си мисля, че ми завижда в сърцето си, да. Но може би някой ден аз ще й завиждам.

–          Напълно възможно, разбира се – отвърна Воланд. – Ала знаеш ли, Павел, колко смешна и нищожна е цялата тая суета, която имате вие хората, за нас, които гледаме на планетата и вида ви от висотата на Космоса? Колко жалки са аспирациите на младите по ролевите модели от телевизията, каква тъжна гледка са самотните известни, колко безсмислено ни се вижда от нашата перспектива цялото това жужене и бръщолевене за житейски успех и смисъл!… Нали помниш какво прочете в премъдрата книга на Еврейския Цар Соломон, в Книгата Еклисиаст:

Защото има човек,
който се е трудил с мъдрост,
със знание и със сполука.
Но пак той ще остави всичко
за дял на едного,
който не е участвал в труда му.
И това е суета и голямо зло.
Защото каква полза за човека
от всичкия му труд
и от грижата на сърцето му,
за което се изморява под слънцето?
Понеже всичките му дни са само печал,
и трудовете му скръб.
И още и нощем сърцето му
не си почива.
И това е суета.
Няма по-добро за човека
освен да яде и да пие.
И да прави душата си
да се наслаждава от доброто на труда му.

Да, Павел, с право ти се стремиш да страниш от този омагьосан кръг! С право… „Няма по-добро за човека освен да яде и да пие. И да прави душата си да се наслаждава от доброто на труда му.” Ние, хората от Космоса, слизайки на вашата планета виждаме технологични, материални и интелектуални чудеса. Но виждаме и толкова суета! Толкова въжделения към нещо в бъдещето, и толкова страх. Та какво е за нас един добър специалист в нещо? Един силен и успял в нещо човек. Да. Но той ще умре; действително, неговият живот е бил красив, но… той, казахме, е продал част от духовната си свобода, за да направи такъв живота си. Това хубаво ли е? Правилно ли е? Да, несъмнено той трябва да реши дали това си струва. Ти си решил: цениш повече свободата си… И аз лично подкрепям това решение, макар че ако трябва да сме честни, ако всеки ценеше повече свободата си, доста чудеса нямаше да ги има на белия свят. Макар че, ако трябва да сме още по-честни, големите чудеса, истински големите чудеса, не тези, които се раждат в следствие на алчността и изкарването на хляба, се раждат от много по-дълбоки человечески копнежи и вдъхновения, много по-значими и трудни за потискане от простата суета да си някой в това смъртно общество и тази загниваща планета. – Воланд замълча за малко, сякаш за да си поеме дъх, или може би за да даде време на душата си да се преглътне горчилката, с която така страстно говореше. – Да, Павел, макар много неща да не знаеш и в много неща да имаш грехове и недостатъци, ти с право се възхищаваш и дивиш на живота на циганите и на скитниците. С право завиждаш на свободата им…

Мълчах. Какво можех да кажа; емоцията му сякаш някак се бе вляла в мен и ме бе парализирала.

– Свободата – продължи той – духовната, безспорно само духовната и далеч не материалната свобода, която те имат. Свободата от страха за утрешния ден, неикономическото и неотчуждено разглеждане на самите себе си като капитал, свободните часове, които имат, за да съзерцават света и да мързелуват вместо да градят… бъдещето си. Хах, не е ли иронично. Лишаваме се от часове настояще, за да облагородим бъдещето си…

Но аз трябва да тръгвам, Павел. Съжалявам; времето ми изтече, а и се изморих да говоря.

Сърцето ми трепна и след това ускори ход. Не исках да си тръгва, не още! Имах още въпроси!

–          Зная, млади приятелю, но наистина не мога. Не се безпокой, тази вечер дойдох при теб, за да изпълня мисията си, но ще имам и други мисии, свързани с теб, и тогава ще се видим отново – усмихваше ми се благо, почти бащински.

Бях смутен и спонтанно тъжен.

–          Ще ми кажете ли поне защо дойдохте, господин Воланд, каква беше мисията Ви? – попитах го унило.

–          Да, скъпо момче, ще ти кажа. Дойдох, за да ти дам кураж да продължиш. Както всеки човек, така и ти се нуждаеш от време на време от окуражаване, за да продължиш по тясния труден път на добродетелта, както казва Исус. И мисля, че го постигнах… – отново се усмихваше.

Мълчах. Колко странно нещо! Познавах го 30-40 минути, а сякаш бе станал мой скъп приятел! What the fuck?!…

–          Беше ми извънредно приятно, Павел – Воланд стана и ми подаде ръката си. В шемет станах и се ръкувах също с него. Ръката му бе топла, сигурна, ръка на човек с добро кръво налягане и добро здраве.

–          Доскоро! – подвикна ми и ми обърна гръб, тръгвайки към стълбището. На самото стълбище се обърна отново към мен и ми се усмихна. След това продължи надолу и само след миг вече се беше изгубил по спираловидните каменни стъпала на централния МакДоналдс. След малко от прозореца го видях да излиза от заведението и с ръце в джобовете да тръгва по Главната в нощния ласкав мрак. Тръгна по посока пощата. Интелектуалната ми половина в тоя момент ме запита: защо не изтичаш след него и не го спреш или поне проследиш? Ала сърцето ми незабавно му отговори: Това бе нужно и това ти се даде. Той знае по-добре от теб.

Воланд се изгуби от погледа ми и аз обърнах гръб на прозореца. Отново бях сам на втория етаж на ресторанта, с „Майстора и Маргарита” на масичката, и с подноса на мистериозния непознат, който той си беше оставил на масата.

„Ще продължим ли?” – попитах сърцето си. „Ще продължим” – уверено ми отвърна някой отвътре.

Малко по-късно, когато вече бях вкъщи, извадих луксозаната си Протестанска Библия и отворих на Еклисиаст, Книгата на Цар Соломон. По случайност или не, стиховете на които първи попаднах някъде по средата, идеално се връзваха с казаното по-рано от мисериозния ми гост, мистериозния и може би дори мним господин Воланд. Ала не, не беше мним. Знаех го. Някак… И ето какво казваше Цар Соломон, премъдрият Проповедник:


И на който Бог е дал богатство и имот
и му  е дал власт да яде от тях
и да взема дела си, и да се се весели с труда си –
това е дар от Бога.


Защото няма много да помни дните на живота си,
понеже Бог му отговаря с веселието на сърцето му.

Advertisements

23 Responses to “Разговор с Воланд”


  1. 1 LecherousQueen
    май 20, 2010 в 2:35 pm

    Павка, почвам да се притеснявам за психиката ти. Започна да си измисляш висш разум, който да те убеждава в собствената ти теза. Дали Г.Б. беше права като каза, че психологията като специалност не ти влияе зле? 😀

    Според мен грешката в разсъжданията ти е генерална – разделяш нещата на „общество“ и „индивид“ и отричаш всякакви допирни точки между тях. Аз мисля, че не е нужно човек да се противопостави на обществото, за да утвърди своята индивидуалност.

    Ще ти дам пример за един човек, с когото наскоро се запознах. Той е китарист. На 24 години е, доколкото схващам не е учил висше досега, започнал е да свири на 17 и в един момент е решил, че това ще бъде неговата кариера. И, забележи, не на китарист в банда и бла бла, а на концентиращ китарист. Нищо не ти говори? Ами да, не е много популярно в България! А доходоносно? Ами хич не звучи така! Ама човекът си преследва мечтата. И знаеш ли защо смятам, че той ще УСПЕЕ в живота? Защото се ТРУДИ всеки ден в тази посока!

    Ако ти наричаш труд ХАОТИЧНОТО четене на философска и художествена литература, това сигурно би било вярно за аристокрацията през 19 в. в Англия. Те с удоволствие са си губели времето с най-всякакви неща, защото са били богати.

    Ти просто искаш да се бунтуваш. Способен си да си измислиш всякакви аргументи и да се вкараш във всякакви филми, за да докажеш, че твоята мисия е много по-висша от тази на обикновените „social-climbers“. Съжалявам, ама и ти си човек като всички останали. Ядеш, спиш, сереш.

  2. май 20, 2010 в 11:52 pm

    Аааа, каква психология бе пиле, аз не съм се занимавал с психология цяла година :D:D

    Нужно е човек да се противопостави на обществото, за да утвърди индивидуалността си, ако същото общество му налага (скрито, косвено или директно) своите убеждения. Нали знаеш приказката: „Да бъдеш себе си в свят, ден и нощ опитващ се да те направи някой друг, е да водиш най-голямата битка в живота си.“ Не забравай и Фройд: за да стане детето пълноценна личност момчето, то трябва да се противопостави на бащата (ако добре помня). Както и да е.

    Маги, има нещо, което явно не разбираш и аз ще ти го кажа, макар че предполагам, че отново ще го приемеш за мързел. Аз искам да усвоя изкуството да живея. You know, art of living. И за целта е необходимо и да чета нецеленасочено, и да се стремя да развивам различни страни от живота си – и се стремя, криво или ляво, да го правя. Изкуството да живееш пълноценно обаче не се учи нищо с прилежност към университета, нито с целенасочено четене, нито с труд на работното място – поне според мен. Аз мисля, че се усвоява с постоянно движение и опитване на нови неща, което включва и застой, бездействие, пасивност, лентяйство и прочее неща също.

    Разбира се, възможно е след 30 години да съм нещастен деградирал алкохолик, ала дълбоко се съмнявам. Мисля, че, ако доживя тая възраст, поради приятелите си (теб вкл., разбира се) и техните грижи и съвети, и моята лична личност, ще съм станал нещо много хубаво 🙂 Ще видим 🙂

    И бих искал да кажа, че това че един човек спи, ядеш и отделя, далеч не го отъждествява личностно с другите 😛

  3. май 21, 2010 в 12:05 am

    Нека отново цитираме г-н Проповедника:

    Няма по-добро за човека
    освен да яде и да пие.
    И да прави душата си
    да се наслаждава от доброто на труда му.

    Не съм го казал аз!! Или поне не в този си живот xD

    ПС: Никога ли не се зачудваш дали вятърничевото ми мързеливо съществуване не е правилния път? И никога ли, дано не звуча като баничка или кифличка, не ми завиждаш поне мъничко за безхаберието? 😛

  4. май 21, 2010 в 11:19 pm

    Знаеш ли, Маги, днес на излизане от нас, на път за РД, ми просветна нещо, което надали е неочеивдно изобщо, но все пак ще го кажа aloud, здравословно е, а и според Юнг ритуалите са важна част от живота на хората.

    Нямам нужда да съм висшист.
    Нямам против да съм част от работническата класа.

    Харесва ми начина, по който живея в момента. Ще завърша Психология задочно, живот и здраве, и ще имам карта либре да стана терапевт или учител, или пък нещо в човешки ресурси в краен случай. Толкова. Нямам против да не се стремя към някой връх, нямам нужда от това – или поне в момента. Някой ден ще стана писател, най-вероятно, и/или някакъв общественик по правата на работническата класа, но засега нямам нуждата да се стремя допълнително към това. Нямам вътрешната нужда.

    Работническата класа не е толкова лошо нещо. Както и сръбската музика. И нещо повече: ВСИЧКО Е НАПРАЗНО И ГОНЕНЕ НА ВЯТЪРА! А най-глупаво от всичко е да се стремиш да станеш професионалист просто заради ставането професионалист.

    Aaaaaaaaaaaah-

    Умните хора могат да са толкова глупави в гоненето на вятъра и страховете си. А по-скъпо от младостта и смеха мисля, че просто няма!-

  5. 6 LecherousQueen
    май 21, 2010 в 11:52 pm

    Що си мислиш, че професионалистите искат да станат професионалисти, за да правят кариера/изкарват пари/просто за да станат проф.?
    Не ти ли хрумва, че човек може да получава някакво удоволствие от умелостта си в дадена насока и да има истински интерес към това, с което се занимава??

  6. 7 LecherousQueen
    май 21, 2010 в 11:55 pm

    Учител/терапевт/чов. ресурси не е работническа класа. Работническа класа е зидар, хамалин, чистач, миньор и т.н.

  7. май 21, 2010 в 11:56 pm

    Абсолютно допускам, за това не казвам нищо. Казвам за професионалистите, дето стават такива с идеята просто да станат… „нещо“ или пък нещо „нещо голямо“ или пък от страх да не попаднат в страховитата раб. класа.

    ПС: За да бъда честен, конфликтът ми с обществото и с философията на професионалист-ставането, е в голяма степен конфликт със самия мен и въпросните философии, които съм приел от външния свят…

  8. 9 Жоро
    май 23, 2010 в 5:55 am

    Последното ти признание е много ценно.

    А може ли смирено да попитам, защо при този свой успех в живота, който ти виждаш в отърсването си от страха, все пак имаш нужната някой Друг да ти каже, че си на Правия Път? Защо толкова много думи и най-вече защо искаш тези будали, дето по цял ден се бъхтат да произвеждат, за да имаме и ние някаква кльопачка, да станат като нас и тогава как ще решим продоволствения въпрос? Не са ли големите ни различия това, което ни спасява, поне засега? Защо да ставаме единомишленици?

    И кога ще ядем и пием пак, и то с повече веселие и безгрижие от миналия път? Хихихихи 🙂

  9. май 25, 2010 в 7:42 am

    Има нуждата от потвърждения, защото съм човек, или, за да е по-отговорно, защото съм себе си, и имам слабости, които, слава Богу, не са фатални 🙂 Воланд говори по въпроса в края на безценния ми piece of art 😛

    Това за будалите прозвуча много експлоатационно, а не забравяй, че някъде дълбоко в душата си съм комунист! Какви различия ни спасяват, не разбрах? 🙂

    Ще ядем и пием, като дойдеш до Пловдив, или като дойда аз до София, което и бездруго планирам в скоро време! 🙂

  10. 11 Жоро
    май 25, 2010 в 9:34 pm

    Спасяват ни некомунистите, които, преследвайки егоистичния си интерес, се трудят за наше благо. А „комунистите“ не са това, което са. Ето ти един piece of art – доказващо, тази теза.

    http://www.george-orwell.org/Animal_Farm/index.html

    Каня те на вечеря в София, ако ми кажеш кога пристигаш.

  11. май 25, 2010 в 9:42 pm

    Ще те информирам, благодаря и приемам! 😛 А има комунисти и комунисти! Нали? Защо тая обезвереност? 😦

  12. 13 Жоро
    май 25, 2010 в 10:03 pm

    Кои са комунисти,които не са комунисти. Дай три имена.
    🙂

  13. май 25, 2010 в 10:06 pm

    Чичо Маркс, Христо Смирненски, Никола Вапцаров, Че, Роза Люксембург…

  14. 15 Жоро
    май 25, 2010 в 10:24 pm

    Изглежда ми като наивен коментар, извинявай, но в книгите за тези хора не пише цялата истина за тях.

    Покажи ми един човек, който копнее да ощастливи света и аз ще ти покажа един опасен човек. Думите му лъжат благозвучно, но той е роб на маниакални комплекси.

    http://www.youtube.com/watch?v=GcFuHGHfYwE – ако не ти се гледа цялото виж поне 5-те мин от 0:55:00 до 1:00:00 от този документален филм.

  15. 16 vanina_vanini
    юли 27, 2010 в 9:43 pm

    Павел, имаш голям талант за писане. Все едно четях Коельо. За мен той също е sickdreamer. Нищо че „пеканите“ мъже не го харесват, дали?. Простота, сетивност, мъдрост и доброта лъха от този „Разговор“. Продължавай да пишеш, мечтаеш и търсиш пътя СИ.
    С поздрав и симпатия,
    В.

  16. юли 27, 2010 в 10:00 pm

    О… много много мило, vanina, благодаря ти! Много… вдъхващо увереност! :]

  17. 18 vanina.vanini
    юли 30, 2010 в 11:38 am

    Такава съм си аз мила:).. хаха
    Напълно те подкрепям. Малко сме още,
    но така е по-интересно:)

  18. август 11, 2010 в 12:59 pm

    Разговорът не беше философски, а житейско-философски 😛

  19. 20 vanina_vanini
    август 11, 2010 в 10:28 pm

    s7d1n, това че за теб разговора е „посредствен философски“, не значи че на мен не ми е въздействал примерно, нали?:)Защо нещо написано задължително трябва да те учи на нещо, къде е емоцията тогава?


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


На висока планина стоях
и зовях Али, Божия лъв.
О, Али, Божи лъв, Царю човешки,
дари с радост скръбните ни сърца.


%d bloggers like this: