21
Апр
14

Аз и моята нищожност

Някога прочетох една мисъл, която много ми хареса; гласеше, че духът и неговите прозрения са като пламък на свещ, и за да бъде ясен той трябва да бъде заобиколен от мрак. Не съм сигурен дали мисълта беше точно така, но искаше да каже, струва ми се, каквото и аз си мисля: мистериите на света не могат да бъдат видени без тишината и покоя необходими за съзерцанието.

Не бих искал да звуча като извиняващ себе си посредствен човек, но ще поема риска да се случи така. От няколко години съм отдал ума и времето си на изучаването на душата. Това започна с критиките на Фройд от Фром и премина към изследванията и идеите на Юнг. Доста време и мислене отделих на изучаването на материалистките схващания на Фройд и Фром за душата, а после, като мехлем, Юнг ги надгради с нематериалистичен елемент, или по-скоро направо замени материалистичната основа с нематериалистична. (Не искам да оставям погрешно впечатление у четящия, не съм специалист по Юнг и не мога да твърдя с абсолютна убеденост, че не е материалист в някакъв смисъл на понятието; но от това, което знам той вярва, че темелът, основата, не е тялото, а духът.) След това преминах към изучаване на Исляма и неговите рационални стремежи, които замениха научното изследване на духа с осветеното от Откровение изследване на духа. През тези няколко години не съм спирал да си блъскам главата от едната стена на ограниченото човешко състояние в другата и макар да не мога да се похваля с никакви конкретни открития или плодове, вярвам, че това блъскане не носи само главобол (в случая душебол), но и сладки и зрели плодове; но още не е дошло време за беритба.

Напоследък често ми се случва да споря с приятели и познати, които ми казват, че заниманието с религия е абсурдно от гледна точка на разума и че науката, макар да не може да докаже несъществуването на Бога, привежда всички доказателства за малката вероятност Него да го има, особено в класическия авраамистичен образ на Тората, Евангелието и Корана. В момента в главата ми са двама от тези мои опоненти на полето на духа. Нека кажа за всеки поотделно.

Първият говори за ненужността на Бога и как човекът трябва да приеме своята нищожност във Вселената. Това младо момче, този млад мъж (кой знае къде се чертае линията?) възхвалява Ричард Доукинс и някой си Краус, явно и двамата светила в съвременната наука, и говори как речите на втория за природата и механизмите на Вселената са нещо много вълнуващо и вдъхновяващо за него. Също така ми казва и че човешкият живот няма абсолютно никакъв друг смисъл освен онзи, който самият човек му придаде.

Аз имам голям проблем с този мой нов приятел. Той изпуска важен момент. Каква е основата на вдъхновението и вълнението, за които говори? И каква е основата на субективния смисъл, който придаваме на животите си? Това е моят дълбок проблем; мен ме плаши липсата на универсалност на смисъла и чувствата. Универсалност ще рече, че зад цялото разнородие има ЕДИН център, който държи всичко свързано и му придава единна валидност. За вярващите хора центърът е Бог и Той единствен е мярка за доброто, злото, чистото, мръсното, възвишеното и низкото и така нататък. За материалистите, мисля, самата идея за универсалност в моралните чувства и категории е невъзможна и най-висшето, до което могат да стигнат като универсалност, е забрана за нараняване на други с цел запазване на живота; доколкото изобщо оцеляването на живота е природен закон, за да има някаква универсалност.

Давам си сметка, че винаги съм изпитвал адски страх от липсата на смисъл. Това е големият стимул, наред с вроденото ми любопитство, който ме кара да изследвам възможности за наличието на рационален подход към света, който обаче да му придава универсален смисъл. Ако го няма този Център, който да дава единна истинност на моралните категории и чувства, то за мен съществуването, дори и в прекрасните слънчеви страни като Испания, е гледане в бездна, към която бавно, но сигурно се движим. Очевидно това е смъртта и възможния свършек на всичко с нея; но също така е и бездната на огромния необозрим ред, в който обаче ние като човешки същества нямаме абсолютно никакво място. Какво я е еня вселената, че аз съм вдъхновен? Какво я е еня вселената, че аз съм влюбен? Какъв истински смисъл има моето състрадание към мой събрат човек и даването на милостиня, ако то е само крайният резултат от сложно взаимодействие на множество телесни сили и новопоявилите се в историята на еволюцията морални чувства, също плод на телесните сили създали мозъчната кора? Какво свято нещо има на този свят, ако всяко свято чувство е залъгалка на ума търсещ смисъл на безсмислени телесни чувства?

Нищо. Това е голямата ми рана, всъщност същата рана, която Казандзакис, моят любим приятел, получава в ранната си младост, когато бива посветен в теорията на еволюцията; и той, магарето, цял живот не спира да търси Бога и свещеното. Бидейки магаре, тоест инат, като Казандзакис, нямам намерение да се откажа току така от най-дълбоката си духовна нужда, макар и налице да няма много доказателства за съществуването на морален Източник. Интересно ми е обаче как за толкова много хора е нормално и приемливо възприемането на света като изцяло материален и изцяло резултат от случайни събития и установености. Откакто прочетох „Психологочески типове“ на Юнг съм склонен да си мисля, че рационалните и ирационалните хора просто не могат да постигнат някакво съгласие помежду си и за Аристотеловците е обикновено невъзможно да си представят съществуването на света на идеите на Платон; обаче все пак не би ли трябвало културата ни, която е толкова древна и основана на наличието на един или друг висш Смисъл, да ни налага поне чувство на неудобство от това убеждение за липсата на какъв да е Смисъл?

Другият ми приятел казва горе-долу същите неща, но обича да си служи с много данни. Всеки разговор с него неизменно ме удря в ахилесовата ми пета, а именно малкото емпирична информация за света, с които разполагам, защото докато той се позовава на проучвания за историята, обществените настройки и прочие, аз в повечето случаи не съм в състояние да се позова на такива. Информацията и нейното трупане.

Между завършването на 12-ти клас и съвсем доскоро бях подложен на огромен натиск относно избора какво да правя с живота си и на какво да го отдам.  Натискът се състои в страха от това в един момент да не се окажа с пропиляни възможности. Много пъти в този блог съм писал точно в опит да лекувам раните си породени от този натиск и позицията ми надали се е променила много. Обаче ще изразя своето верую: не желая един ден, дано да е след поне 5-6 десетилетия, в края на живота си да погледна назад към изживяното и да открия, че съм градял нещо нетрайно. Аз съм човек на ума (поне по лично убеждение) и най-висшето, към което на теория бил могъл да се стремя е академична или подобна кариера, в която да развивам и изострям интелектуалните си сечива, и да надграждам знанията до постигане на едно богатство от познания за Творението. Несъмнено плода на това, при късмет, биха били няколко книги и утехата на наранената гордост, че макар да не съм проявил себе си като гений в живота, то съм сторил най-доброто с даденостите и възможностите си. И след това – старост, старческо оглупяване (деменция), смърт. И Павел приключи. Особено ако приемем, че няма задгробен живот. Не; това ме плаши, всъщност толкова ме плаши, че наистина е като остен, който постоянно ръчка душата ми, когато се прехласне по блянове за голямо натрупване на знания. Не че не харесвам трупането на знания, напротив, намирам го за красиво и полезно; но трупането на знания отнема време. А времето може да се оползотвори за съзерцание. И докато плодовете на интелектуалното учене отиват в ума, плодовете на съзерцанието се съхраняват в сърцето; всъщност те навярно не само се съхраняват, но изменят качествено сърцето и от сърцето – целия живот. А какво ли ще е, ако на прага на смъртта си погледна към живота си и установя, че не съм изгубил много от времето си на земята и съм успял да вкуся от много плодове на Творението, да изпитам много и да открия (от-крия) от воалите между мен и света на идеите? Мисля, че тогава бих бил щастлив и горд, и утешен, че макар да е отминало, то съм го изцедил изцяло.

Но тук може да се постави въпроса, и с право: защо правя такова разграничение между преследването на интелектуални знания и съзерцаването? И отговорът би бил, с известна убеденост, че получаването на знания затварят сетивата на сърцето.

Големият мюсюлмански учен Абу Хамид Ал-Газали има твърде интересна история, от която ще изложа само, че още в своите 30 години станал водеща фигура в академичния свят на тогавашния ислямски свят. Той бил най-образованият и с най-острия ум сред всички учени и лекциите му събирали, буквално, хиляди хора. Един ден отишъл в Джамията обаче да говори… и езикът му отказал да се подчини. Ал-Газали разбрал: Бог му сторил с това знак, и след десет години пътуване към себе си и към Бога написал в автобиографията си, че собствената му увереност, че знанията му идват от него самия препречвали пътя му съм съзерцаването на Господа.

Искам да кажа: преследването на знания съдържа в себе си големия риск от издигането на непоклатим идол между човека и Творението, т.е. между човека и Бога: идола на Аза. Събирайки знания и израствайки като интелект, поддържайки теории и заемайки позиции, бъдейки някого, човек фокусира вниманието си върху самия себе си и своята правота или неправота, върху поддържането на остротата на ума очаквана от него или която само очаква от себе си. Всеки познаващ себе си човек знае колко много внимание сме склонни да оказваме на себе си, дори когато се касае до нашето мнение за Творението или Бога; и това внимание всъщност може да бъде насочено по-пряко към по-важните неща и събирането на знания или преследването на кариера да се окажат вторични и естествени неща по пътя на съзерцанието. В протичен случай съществува голямата опасност да се окажем с много знания и малко свободно пространство за размисъл и чувстване, малко проветрен простор в главите си. Като в дзен притчата за преливащата чаша чай на ученика.

Но всъщност това не дава ясен отговор защо изживяването на отреденото време на земята в съзерцаване на висшите неща е по-правилно от прекарването на това време в трупането на знания, които ще си отидат с великия изравнител- смъртта. Ако приемем, че няма задгробен живот и че великият изравнител в крайна сметка праща в небитие и ума, и сърцето, от каквото и качество да са те, какъв е смисълът на всички тези неща?

Изморих се да пиша; исках да кажа: всички стремления на учените хора и на хората с професионални кариери ми се струват нищожни; едно, защото са нищожни в сравнение с Творението/вселената, и друго, защото умът и постиженията нямат абсолютна никаква стойност за самия човек веднъж след като премине през границата на смъртта. Това схващане за нищожността на нещата ме кара да се чувствам добре; но когато е придружено с универсален Център, с висш Смисъл. Защото светските изкушения изгубват своята тежест и страховитост и се открива път към вдъхновението ми. Но какво ако Смисълът го няма? И аз, и те сме глупци? Слава на Бога, Той ме е надарил с търпение; ако ме е надарил и с достатъчно години живот, то ще имам време да търся отговора на въпроса спокойно, при все липсата ми на много емпирични знания.

Уа’ляху алям. И Бог знае най-добре.

ПИ

Advertisements

7 Responses to “Аз и моята нищожност”


  1. май 26, 2015 в 6:47 pm

    Кое е обратното на Любовта? Аз мисля, че това е Страхът. А какво е Любовта? Защото Страхът е липсата на Любов.

    .. А какво е ПЛЮСА и МИНУСЪТ? – вещества които – едното има повече електрони от неутралното си си състояние – колкото протони толкова електрони, а другото е с липса на електрони.

    ……… Йоните са електрически заредени частици, образувани при отделяне или приемане на електрони от атоми или молекули. Броят на електроните не е равен на броя на протоните и положително заредените йони са катиони, а отрицателно заредените — аниони. Те се означават със знак „+“ или „-“ (H+, Cl-), или с точка и щрихи (H., Cl’). От йони са изградени кристалните решетки на много вещества. Името им е избрано от физика Майкъл Фарадей и се използва за вещества, които позволяват през тях да протича ток между електродите им поставени в разтвор, когато имаме електрическо поле. Произлиза от гръцката дума ιον, означаваща „отива“.

    Катионът представлява йон, натоварен с положителен електричен заряд. Получава се от отдаването на електрони.

  2. март 24, 2016 в 7:52 am

    само едно е ясно- всичко е преходно и всичко е временно, човек сам трябва да реши за себе си какво иска

  3. юни 8, 2016 в 6:35 am

    Човек трябва да бъде себе си и да се чувства добре в кожата си независимо кой и какво мисли.

  4. юни 28, 2016 в 12:11 pm

    Търпението е най-важното нещо,което трябва да притежаваме, за да сме разумни!

  5. октомври 7, 2016 в 9:41 am

    Замислих се.. статията ти ме накара да си задам някои въпроси…

  6. октомври 28, 2016 в 2:27 pm

    Мисълта в началото наистина е много дълбока. Накара ме да се замисля, благодаря много!

  7. декември 12, 2016 в 2:18 pm

    Стана ми някак тъжно. Като започна да мисля за тези неща и … наистина е трудно.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


На висока планина стоях
и зовях Али, Божия лъв.
О, Али, Божи лъв, Царю човешки,
дари с радост скръбните ни сърца.


%d bloggers like this: