Достойнството

Може би съм грешна и коварна,
може би средпът ще се сломя –
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.

Достойнство. В последно време често размишлявам за достойнството. Преди две години, спомням си, имах интересен спор с мой приятел каквъв е смисълът от достойнството, от гордостта. Питах го – за какъв дявол е притрябвало някому да съхранява своето достойнство и ако бъде, например, обиден, да отвърне на обидата с обида, удар или да изстине към човека. С времето обаче някак започнах все повече да … ценя достойнството и самоуважението; и днес реших в писмена форма да поразсъждавам за него.

На български не успях да открия какъв е произходът на думата „достойнство“, но етимологията на английското dignity идва от старофренски, а преди това от латински – от думата dignits - стойностност (worthiness в обяснението).  Фактически… „да имаш достойнство“ трябва да се чете като: „да имаш чувство за стойностност“. А да пазиш своето достойнство е да пазиш чувството си за стойностност.

А чувството ни за стойностност е нападано постоянно. Нали? Отвсякъде за Бога! Нападано е когато виждаме красиви хора, а ние не сме чак толкова красиви, нападано е когато четем списания за красота, когато чуем как някой психолог слага в рамки хората и ние или попадаме в тях, или не; чувството ни за стойностност е нападано при всяка брежна или небрежна критика на приятели и семейство, а най-много е нападано, вероятно, когато не се вписваме в системата на обществото.

Да илюстрирам: както може би сте прочели, това лято ме уволниха от две места: в едното не продължиха едногодишния ми договор, а го продължиха на колежката, с която постъпихме почасово миналата година, а на другото място ме уволниха след един месец изпитателен срок. Причините не са толкова важни в случая – но е важно как се чувствах аз. Как се чувстваш, ако не можеш да бъдеш оценен на работата? Повтарям – оценен. Ами – без стойност, която да бъде оценена! Или неценен за фирмата. Разбира се, логично е човек да помисли: „абе… фирмата има такива и такива правила и практики, които не ми харесват, какво ме боли фара, че точно те не ме харесват? И да нямам стойност за тях, аз не я ща тая стойност, ако я имах, значи съм бил добър приемник на същите тея неща, които са нездрави във фирмата.“ Е, да, ама толкова ли е просто наистина да живееш с тая нагласа? За мен лично не беше, и в някаква степен се чувствах непълноценен и некладърен… Макар да го потисках и отричах.

Разбира се, възможно е просто да не си сръчен или умен и затова да не ставаш за работа, и то е още по-обезсърчаващо, но важното в случаят е колко е гадно когато не биваме оценявани! Толкова сме зависими от ценноста, която ни придават другите, та ни е болезнено, ако не ставаме за работници, нищо че самата дума „работник“ е някак близо като асоциация до „безличен“, та… по-скоро може би трябва да е повод за гордост. Може би тук е мястото на достойнството, т.е. на чувството за стойностност – да имаш толкова яко достойнство, че да не прекланяш засрамено глава, когато ти кажат „Не ставаш за нас“. Ако имаш истинско достойнство, сиреч истинско самочувствие за себе си – а не като онова на кифлите, които си слагат различни лица, за да са харесвани (оценявани) – тогава ти ще кажеш: „оценката им не ме грее – аз зная стойността си“. Разбира се, както казахме, това не е от най-леките задачи… Нека цитираме Джон Ленън с Working Class Hero:

When they’ve tortured and scared you for twenty odd years,
Then they expect you to pick a career,
When you can’t really function you’re so full of fear…

След като са те изтезавали и плашили 20 странни години
очакват от теб да си избереш кариера;
когато не можеш да функционираш изцяло си толкова изпълнен със страх…

Снощи се върнах от море. На морето бях с малка компания и няколко дни подред ходихме на нудистки плаж – някои с бански, други голички. Свобода, братче! Както и да е. На нудсткия плаж се съблякох и аз. Направих го не толкова от интерес или за да имам тен навсякъде (ОМГ), а защото исках да ударя шамар на комплексите си. Исках да преодолея срама от тялото си, който винаги съм имал. Като малък бях шишко, после си станах дебел, после отслабнах и бях слаб година и половина-две, и после отново надебелях. Борбата, както казват, е епична. Та винаги съм се притеснявал от тялото си, защото според общоприетото мнение и килограмите, и окосмяването ми са прекомерни и грозни. И когато отидохме на нудсткия плаж аз съзрях възможност: ще се съблека, ще ми лъсне съвсем грозотата на тялото, но ще стоя с изправена глава. И да ме свие гърлото, няма да се подчиня и да чувствам срам то това, което съм, пък и което съм и избрал да бъда в известен смисъл. И успях, мисля. Имах леки притеснения, но като цяло се чувствах ОК голичък. Слава Богу, никой не ми направи снимка, щеше да ми бъде прекалено 😀 Та в този момент си мислех много точно за достойнството. Достойнството да си открито грозен (говорим принципно), но да знаеш, че имаш стойност – ако не за другите, то за себе си; и не стойност като красиво по някакъв си негов начин тяло, а просто стойност като личност – личност, която няма да склони засрамено глава от себе си, макар да съзнава недостатъците си.

Онази вечер пък, след морето, нощувахме за една вечер във Варна; въпросната вечер и ходихме в гей-заведението във Варна IDClub (бившето, доколкото знам, „Александър“). Беше ужасно, но то е вероятно защото не харесвам оглушително шумни заведения с ужасно силен beat и диджей чалгар. По-интересно ми бе да наблюдавам хората. Някои от тях безспорно се забавляваха… Може би дори повечето. Нои забелязах едно число хора, които се бяха изтупали, както се казва. Бяха се облекли максимално, предполагам, добре – което е нормално, разбира се, макар също често да е признак на нестабилно самочувствие но тези специално изглеждаха някак неуверени. Спомням си двама конкретно, които бяха не първа младост, може би в средата на трийсетте, и, не зная защо, може би просто искам да ги видя така, издаваха конформизъм. Бяха се издокарали що-годе стилно, бяха в популярно заведение и слушаха популярна музика и танцуваха някак популярно, някак както се очаква да танцуваш (Не че аз нямах притеснения с танците същата вечер). До тях друга двойка: двама слабички и леко женствени, с изтънени вежди (мразя това) и с някакви пиърсинги по лицата. Всичко добре, но и те издаваха някакъв конформизъм. Може би точно заради положеното старание. Вероятно и пиърсингите, и вежди, и дрехите са били не толкова плод на собствевните им вкусове, колкото на търсенето, или поне това, което си мислят, че се търси. Същото е, мисля си, и с така нареченото подобщество на кифлите. Те си сменят и дрехите, и лицата, и поведението, за да се напаснат към системата, да бъдат харесвани… но вътрешно са все още неуверени. Но как няма да е така: ако увереността ти в собствената ти значимост и стойност не идва от ЧУВСТВОТО, ЧЕ СИ ЗНАЧИМ, а от вида и поведението, което те правят значим, то вероятно е твърде рехаво и слабо. Все едно академичният ти авторитет да не идва от ума ти, а от дипломата, която притежаваш на хартия.

Когато водих разговора с моя приятел за достойнството преди две години, аз визирах склонноста на хората да се обиждат от обидите и забележките, и да отвръщата на удара с непременен удар. Това обаче по-скоро не е достойнство, а горделивост. Мисля си, че достойнството е точно това: да не прекланяш глава пред чуждия авторитет от конформизъм и да знаеш, че имаш стойност и сам по себе си. Сам. Дори сам. А нали всички сме значими дори със съществуването си? Не сме ли всички рожби на Твореца, който/която и да е той/тя? Не сме ли всички личности, които не сме избирали кои да сме, а генетичните дадености, средата, възпитанието и опита ни са ни направили повече или по-малко добри – тоест нашите качества и достойнства дори не са наш принос, а са просто продукт на неща, които не сме избирали – ген, среда и опит…

Може би достойнството, или чувството за стойностност, е противоположно на горделивостта. Да се обидиш от нечия обида не е ли проява на неувереност, която прикриваш, както винаги, с агресия?

Нещо повече: възможно ли е достойнството ни да е онази част от Бог, която носим в себе си, която ни кара да гледаме спокойно и гордо в лицето на поражението и смъртта, частицата, която ни кара да добиваме достолепие в дадени моменти, с което се доближаваме до Божествената Красота? Струва ми се, че е такa 🙂

Ами освен след разсъжденията си да ви почерпя с една прекрасна песен, кавър на Джон Ленън – Greenday – Working Class Hero. Ако не говорите английски, във vbox можете да гледате клипа с бг превод 🙂

ПС: Отлагам работата с кафенето. Вероятно ще си го отворя, но ще е след поне година, може би повече. Моят приятел ме убеди, че твърде малко мога да се оправям с битовите проблеми и реших, че първо трябва да изкача техния връх, а после да отворя кафенето. А и… финансирането би ми било труднонамируемо в момента 🙂 Засега, както ме посъветва Жоро, планът е да работя в едно-две кафенета или пицарии, та да добия опит и представа за бизнеса. А Психологията ще си я следвам задочно, вече подадох молба в ПУ 🙂

ПС: Още един поздрав ми дойде в главата – прекрасният кавър на „ЧЕРНАТА ОВЦА“ на Ахат в изпълнение на Лили Иванова. Насладете се – Лили рокаджийката! :))