23
Авг
10

Достойнството

Може би съм грешна и коварна,
може би средпът ще се сломя –
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.


Достойнство. В последно време често размишлявам за достойнството. Преди две години, спомням си, имах интересен спор с мой приятел каквъв е смисълът от достойнството, от гордостта. Питах го – за какъв дявол е притрябвало някому да съхранява своето достойнство и ако бъде, например, обиден, да отвърне на обидата с обида, удар или да изстине към човека. С времето обаче някак започнах все повече да … ценя достойнството и самоуважението; и днес реших в писмена форма да поразсъждавам за него.

На български не успях да открия какъв е произходът на думата „достойнство“, но етимологията на английското dignity идва от старофренски, а преди това от латински – от думата dignits - стойностност (worthiness в обяснението).  Фактически… „да имаш достойнство“ трябва да се чете като: „да имаш чувство за стойностност“. А да пазиш своето достойнство е да пазиш чувството си за стойностност.

А чувството ни за стойностност е нападано постоянно. Нали? Отвсякъде за Бога! Нападано е когато виждаме красиви хора, а ние не сме чак толкова красиви, нападано е когато четем списания за красота, когато чуем как някой психолог слага в рамки хората и ние или попадаме в тях, или не; чувството ни за стойностност е нападано при всяка брежна или небрежна критика на приятели и семейство, а най-много е нападано, вероятно, когато не се вписваме в системата на обществото.

Да илюстрирам: както може би сте прочели, това лято ме уволниха от две места: в едното не продължиха едногодишния ми договор, а го продължиха на колежката, с която постъпихме почасово миналата година, а на другото място ме уволниха след един месец изпитателен срок. Причините не са толкова важни в случая – но е важно как се чувствах аз. Как се чувстваш, ако не можеш да бъдеш оценен на работата? Повтарям – оценен. Ами – без стойност, която да бъде оценена! Или неценен за фирмата. Разбира се, логично е човек да помисли: „абе… фирмата има такива и такива правила и практики, които не ми харесват, какво ме боли фара, че точно те не ме харесват? И да нямам стойност за тях, аз не я ща тая стойност, ако я имах, значи съм бил добър приемник на същите тея неща, които са нездрави във фирмата.“ Е, да, ама толкова ли е просто наистина да живееш с тая нагласа? За мен лично не беше, и в някаква степен се чувствах непълноценен и некладърен… Макар да го потисках и отричах.

Разбира се, възможно е просто да не си сръчен или умен и затова да не ставаш за работа, и то е още по-обезсърчаващо, но важното в случаят е колко е гадно когато не биваме оценявани! Толкова сме зависими от ценноста, която ни придават другите, та ни е болезнено, ако не ставаме за работници, нищо че самата дума „работник“ е някак близо като асоциация до „безличен“, та… по-скоро може би трябва да е повод за гордост. Може би тук е мястото на достойнството, т.е. на чувството за стойностност – да имаш толкова яко достойнство, че да не прекланяш засрамено глава, когато ти кажат „Не ставаш за нас“. Ако имаш истинско достойнство, сиреч истинско самочувствие за себе си – а не като онова на кифлите, които си слагат различни лица, за да са харесвани (оценявани) – тогава ти ще кажеш: „оценката им не ме грее – аз зная стойността си“. Разбира се, както казахме, това не е от най-леките задачи… Нека цитираме Джон Ленън с Working Class Hero:

When they’ve tortured and scared you for twenty odd years,
Then they expect you to pick a career,
When you can’t really function you’re so full of fear…

След като са те изтезавали и плашили 20 странни години
очакват от теб да си избереш кариера;
когато не можеш да функционираш изцяло си толкова изпълнен със страх…

Снощи се върнах от море. На морето бях с малка компания и няколко дни подред ходихме на нудистки плаж – някои с бански, други голички. Свобода, братче! Както и да е. На нудсткия плаж се съблякох и аз. Направих го не толкова от интерес или за да имам тен навсякъде (ОМГ), а защото исках да ударя шамар на комплексите си. Исках да преодолея срама от тялото си, който винаги съм имал. Като малък бях шишко, после си станах дебел, после отслабнах и бях слаб година и половина-две, и после отново надебелях. Борбата, както казват, е епична. Та винаги съм се притеснявал от тялото си, защото според общоприетото мнение и килограмите, и окосмяването ми са прекомерни и грозни. И когато отидохме на нудсткия плаж аз съзрях възможност: ще се съблека, ще ми лъсне съвсем грозотата на тялото, но ще стоя с изправена глава. И да ме свие гърлото, няма да се подчиня и да чувствам срам то това, което съм, пък и което съм и избрал да бъда в известен смисъл. И успях, мисля. Имах леки притеснения, но като цяло се чувствах ОК голичък. Слава Богу, никой не ми направи снимка, щеше да ми бъде прекалено 😀 Та в този момент си мислех много точно за достойнството. Достойнството да си открито грозен (говорим принципно), но да знаеш, че имаш стойност – ако не за другите, то за себе си; и не стойност като красиво по някакъв си негов начин тяло, а просто стойност като личност – личност, която няма да склони засрамено глава от себе си, макар да съзнава недостатъците си.

Онази вечер пък, след морето, нощувахме за една вечер във Варна; въпросната вечер и ходихме в гей-заведението във Варна IDClub (бившето, доколкото знам, „Александър“). Беше ужасно, но то е вероятно защото не харесвам оглушително шумни заведения с ужасно силен beat и диджей чалгар. По-интересно ми бе да наблюдавам хората. Някои от тях безспорно се забавляваха… Може би дори повечето. Нои забелязах едно число хора, които се бяха изтупали, както се казва. Бяха се облекли максимално, предполагам, добре – което е нормално, разбира се, макар също често да е признак на нестабилно самочувствие но тези специално изглеждаха някак неуверени. Спомням си двама конкретно, които бяха не първа младост, може би в средата на трийсетте, и, не зная защо, може би просто искам да ги видя така, издаваха конформизъм. Бяха се издокарали що-годе стилно, бяха в популярно заведение и слушаха популярна музика и танцуваха някак популярно, някак както се очаква да танцуваш (Не че аз нямах притеснения с танците същата вечер). До тях друга двойка: двама слабички и леко женствени, с изтънени вежди (мразя това) и с някакви пиърсинги по лицата. Всичко добре, но и те издаваха някакъв конформизъм. Може би точно заради положеното старание. Вероятно и пиърсингите, и вежди, и дрехите са били не толкова плод на собствевните им вкусове, колкото на търсенето, или поне това, което си мислят, че се търси. Същото е, мисля си, и с така нареченото подобщество на кифлите. Те си сменят и дрехите, и лицата, и поведението, за да се напаснат към системата, да бъдат харесвани… но вътрешно са все още неуверени. Но как няма да е така: ако увереността ти в собствената ти значимост и стойност не идва от ЧУВСТВОТО, ЧЕ СИ ЗНАЧИМ, а от вида и поведението, което те правят значим, то вероятно е твърде рехаво и слабо. Все едно академичният ти авторитет да не идва от ума ти, а от дипломата, която притежаваш на хартия.

Когато водих разговора с моя приятел за достойнството преди две години, аз визирах склонноста на хората да се обиждат от обидите и забележките, и да отвръщата на удара с непременен удар. Това обаче по-скоро не е достойнство, а горделивост. Мисля си, че достойнството е точно това: да не прекланяш глава пред чуждия авторитет от конформизъм и да знаеш, че имаш стойност и сам по себе си. Сам. Дори сам. А нали всички сме значими дори със съществуването си? Не сме ли всички рожби на Твореца, който/която и да е той/тя? Не сме ли всички личности, които не сме избирали кои да сме, а генетичните дадености, средата, възпитанието и опита ни са ни направили повече или по-малко добри – тоест нашите качества и достойнства дори не са наш принос, а са просто продукт на неща, които не сме избирали – ген, среда и опит…

Може би достойнството, или чувството за стойностност, е противоположно на горделивостта. Да се обидиш от нечия обида не е ли проява на неувереност, която прикриваш, както винаги, с агресия?

Нещо повече: възможно ли е достойнството ни да е онази част от Бог, която носим в себе си, която ни кара да гледаме спокойно и гордо в лицето на поражението и смъртта, частицата, която ни кара да добиваме достолепие в дадени моменти, с което се доближаваме до Божествената Красота? Струва ми се, че е такa 🙂

Ами освен след разсъжденията си да ви почерпя с една прекрасна песен, кавър на Джон Ленън – Greenday – Working Class Hero. Ако не говорите английски, във vbox можете да гледате клипа с бг превод 🙂

ПС: Отлагам работата с кафенето. Вероятно ще си го отворя, но ще е след поне година, може би повече. Моят приятел ме убеди, че твърде малко мога да се оправям с битовите проблеми и реших, че първо трябва да изкача техния връх, а после да отворя кафенето. А и… финансирането би ми било труднонамируемо в момента 🙂 Засега, както ме посъветва Жоро, планът е да работя в едно-две кафенета или пицарии, та да добия опит и представа за бизнеса. А Психологията ще си я следвам задочно, вече подадох молба в ПУ 🙂

ПС: Още един поздрав ми дойде в главата – прекрасният кавър на „ЧЕРНАТА ОВЦА“ на Ахат в изпълнение на Лили Иванова. Насладете се – Лили рокаджийката! :))

Advertisements

16 Responses to “Достойнството”


  1. 1 vanina_vanini
    август 25, 2010 в 12:35 am

    Павел, пишеш интересно и зряло и има какво да науча от теб въпреки, че си с 15 години по-малък, но ме мъчи един въпрос.. Какво те мотивира да пишеш толкова лични неща? В смисъл някак си твоя блог не е нито личен дневник нито типичен блог..така де..надявам се разбра ме:)

  2. 2 vanina_vanini
    август 25, 2010 в 6:23 pm

    Защо не пробващ да пишеш малко по общо, не конкретно като споделяне на твой собствен опит, а разсъждения малко в стил Кари Брадшоу, без детайлни илюстрации..
    Определено имаш какво да кажеш, казваш го добре, но по този начин е малко егоцентрично и на мен поне ми идва малко в повече лично /ей ма и аз кога станах литературна критичка хаха/..Разбира се това е само моето мнение.

  3. август 25, 2010 в 6:50 pm

    Здравей, Ванина 🙂 Ами… Стилът ми на писане, поне в блога, винаги е бил от личното към общото. Явно в това наистина прозира, ако използвам израза на Жоро, ОГРОМЕН Егоцентризъм… Но на мен така ми идва отвътре 🙂 Не отричам егоцентризма си, но в случая не съм сигурен, че той е толкова причина за споделения личен опит, а по-скоро скорошното ми откритие, че има много неуверени хора и за да успеят да се идентифицират с теб е необходимо да се покажеш гол. Както направи Мадлен Алгафари при посещението на Хорхе Букай в Пловдив, писал съм преди няколко поста за него 🙂

    Нещо повече – изхождането от личния ми опит и наблюдения е най-разумно, защото инак ще трябва да изхождам само или предимно от четеното и гледаното по филмите… Което невинаги е вярно и задълбочено.

    Радвам се, че ти харесва как пиша… но мисля, че ще си остане егоцентрично. Не отричам егоцентризма си, той ми е кръстът, който трябва да си нося – или да крия, което ще го направи малко по-лек, но пък ще се чувствам по-конформистки от това, че прикривам свое качество, което е лошо 🙂

    Впрочем, имам въпрос – как щеше да реагираш на текст, говорещ за комплексите и разказващ за човек, който отишъл на нудистки плаж, за да ги пребори и текст как авторът отишъл на нудистки плаж, за да пребори комплексите си. Можеш ли да прецениш каква ще е разликата в реакциите ти, и дали ще има такава изобщо? 🙂

  4. 4 vanina_vanini
    август 25, 2010 в 9:03 pm

    Ами аз не мисля, че си по убедителен, когато разсъждаваш в първо лице единствено число, изхождайки от опита си. Когато говориш по този болезнено откровен начин за себе си някак се чувствам все едно съм попаднала на дневника ти – като крадец. А иначе то е ясно, че ще говориш за това, което мислиш и в частност за себе си ..Ама нека е по-литературно. Иначе звучи като „Искрено и лично“ сякаш си говориш сам за собствен кеф без да те интересуват другите, а това можеш да си го правиш и в къщи, тоест не е нужно да имаш блог. Тука ми иде да кажа едно „Разбиъш ли мъ:)“.

  5. август 25, 2010 в 10:04 pm

    Мисля, че те разбирам… Но, с риск да прозвуча грубо, но без желание да звуча така наистина, така ми идва отвътре да пиша и засега нямам намерение да го променям 🙂 Все пак ти благодаря за критиката 🙂

  6. 6 vanina_vanini
    август 26, 2010 в 8:10 am

    Не звучиш грубо, а за критиката може да разчиташ, много съм добра да давам мнения, препоръки, съвети, и най-вече, когато не ми ги искат:)

  7. 7 vanina_vanini
    август 26, 2010 в 10:12 am

    Мисля, че и аз те разбрах.

  8. 8 lyd
    август 29, 2010 в 7:56 am

    Аз пък приветствам писането в първо лице 🙂 Никак не ми е неудобно да чета това, което хората са публикували с ясното съзнание, че ще бъде четено от всички, които попаднат на него.

    Относно достойнството … осъзнавам, че на много работни места няма да ме вземат или задържат, но това никак не ме кара да се чувствам по-малко ценна 🙂

  9. 9 kralicata
    август 30, 2010 в 10:35 am

    Много хубав пост! Одобрявам и съм твърдо против мнението на там който беше, че пишеш твърде лични неща. Те, че са лични, лични са, но т’ва ти е чарът, как те беше нарекъл Анджело, чакай да се сетя, май беше казал, че си genuine 🙂 Тези неща, които ги пишеш, са лични само на пръв поглед. Как може нещо, което е продиктувано от човешката ти същност, която всички споделяме, да бъде истински лично или егоцентрично! Това са нашите общи човешки мисли и терзания! Достоен си за възхищение, че можеш да изречеш това, което 9 от 10 човека никога не биха признали, защото ги е страх да не загубят престиж пред другите!
    Ако човек пише само за страничните неща, а не за собствените си мисли и преживявания, то неговото знание е по-малко ценно, защото те са достъпни за всички така или иначе. В един момент всичко се превръща в празни приказки и слушателят пак се чувства екзистенциално самотен. Актът на споделянето е това, което носи истинско удовлетворение на хората. Вътрешният свят е уникален за всеки, там се коренят най-дълбоките ни страхове, които можем да преодолеем единствено, когато ги признаем и споделим. Страхът от самотата, страхът от смъртта. Когато хората се прегърнат, тези два страха надвисват най-силно над тях, но в същото време са преодолени. Ние сме на ръба на пропаст и балансираме, хванати за ръце.

  10. август 30, 2010 в 11:57 am

    Very poetic, my lady. Extremely even XD

  11. 11 vanina.vanini
    август 30, 2010 в 2:22 pm

    kralicata, там който беше си има име/или псевдоним/:). Това, че съм изразила някакво мнение не значи, че не харесвам начина, по който пише автора или съдържанието. Имах само лека препоръка към него, от която той така или иначе прецени, че няма да се възползва:).

  12. 12 Любомир Николов
    септември 2, 2010 в 6:13 am

    Изчетох това и си припомних нещо, написано от любимия ми руски психолог Владимир Леви. Преразказвам го по памет:
    Най-невероятната жена, която познавам, е потресаващо грозна. Пострадала е от пожар и лицето й представлява страховита маса от белези и струпеи. Невъзможно е да го погледнеш, без да изтръпнеш от ужас.
    Тя знае това. И когато се запознава с някого, казва: „Спокойно, след малко ще ви мине“.
    И най-изумителното е, че наистина след броени минути човек престава да забелязва нейната грозота, защото е надарена с огромна обаятелност. Да се общува с нея е истинско удоволствие и за всичките си познати тя е истински красив човек.

  13. 13 vanina_vanini
    септември 2, 2010 в 8:11 pm

    Аз пък гледах изложбата с руските восъчни фигури /някакво подобие на Музея на Мадам Тюсо в Англия/ и много ме впечатли, че „Най-грозната жена на света“ се е женила цели два пъти. А тя..кво да ви говоря …най-грозната жена на света..:)

  14. 14 radosz
    май 7, 2011 в 1:38 am

    Хъх достойно-стойност.
    Какво ще рече това ?
    Достойнството е някаква величина така ли ?
    Само толкова ? това ти как се оценяваш ?
    Така ли да го разбирам ?
    тогава какво трябва да значи „Да реагираш достойно“ ?
    Не ли достойнството това да отстояваш своите собствени,принципи разбирания ?
    Нормално е на човек да му пука за оценката на другите!!
    Нормално е да се чувстваш зле от това ,че са те уволнили на 2-ве места !
    Никой не се чувства добре когато губи !!
    Нали живота е за най-добрите ?
    Достойното в случая според мен е не да си кажеш
    „абе… фирмата има такива и такива правила и практики, които не ми харесват, какво ме боли фара, че точно те не ме харесват? И да нямам стойност за тях, аз не я ща тая стойност, ако я имах, значи съм бил добър приемник на същите тея неща, които са нездрави във фирмата.“
    Ами да успееш да се изправиш да се възстановиш от
    удара върху твоето самочувствие,да се поправиш да станеш с една идея по-добър човек с една идея повече професионалист.
    Просто да не се отчайваш !!!


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


На висока планина стоях
и зовях Али, Божия лъв.
О, Али, Божи лъв, Царю човешки,
дари с радост скръбните ни сърца.


%d bloggers like this: