03
Окт
10

Балада за Редингския затвор (О. Уайлд)

На 7 юли 1895, в затвора на град Рединг е обесен Чарлз Томас Улдридж, войник от Кралската конна гвардия. Причината – убил жена си от ревност. Това чувство е познато на всички ни, но при младия Чарлз то взело болезнени размери. Всъщност съпрузите живеели вече разделени. Чарлз бил преместен на служба в Лондон, докато Лора Елън останала да живее в околностите на Уиндзор. Тя поискала развод, защото завързала интимна връзка с друг войник. Чарлз обичал пламенно жена си, но щом разбр ал, че тя няма да се върне при него, в момент на бясна ярост я заклал.

Тази сензационна новина възбудила обществото на Южна Англия за известно време. На съдебния процес Чарлз Улдридж бил дълбоко разкаян. Смъртната присъда не го развълнувала. Той съзнавал вината си и бил примирен със съдбата. На сутринта преди екзекуция та бил спокоен и дори благодарил на пазачите за грижите им.    Съобщението за обесването минало почти незабелязано, защото на този ден вниманието на обществото било привлечено от едно много по-приятно събитие – започвало прочутото ежегодно състезание по гребане „Хенли Регата“. То събирало модния свят на Южна Англ ия за цели пет дни.

Трагедията на Чарлз Улдридж щяла скоро да бъде забравена, ако сред затворниците не бил един прочут писател. Оскар Уайлд излежавал двегодишна присъда за антинравствени деяния. Трагедията на Оскар Уайлд не била по-малка от тази на Чарлз Улдридж. В начало то на 1895 Уайлд бил на върха на славата си. Пиесата „Колко е важно да си сериозен“ имала огромен успех. И точно тогава избухнал скандалът с младия лорд Дъглас. От любимец на обществото Оскар Уайлд се превърнал в унизен, отхвърлен, осъден.     В затвора Уайлд срещнал много други грешници, но участта на младия войник го потресла дълбоко. Скоро след излизането си от затвора Уайлд написал „Балада за Редингската тъмница“. В изящна художествена форма той разказва трагедията на Чарлз Улдридж.(източник)

( превод: Асен Тодоров )

I.

С червен мундир не бе облечен,
червена бе кръвта,
която, смесила се с вино,
обля го след смъртта
на най-любимата, убита
от него през нощта.

Нахлупил шапчица за крикет, с костюмасивобял,
вървеше сред конвоя леко,
не беше пребледнял,
но никога човек с тъй тъжни
очи не бях видял.

Не бях видял човек да гледа
тъй синьото петно,
наречено небе, да гледа
как облаче едно
по него плава, сякаш теглено
от сребърно платно.

Сред други страдащи се движех
с оловени нозе,
прошепна ми зад мене тихо
един от тез мъже:
„Приятелят, когото гледаш,
ще висне на въже.“

О, боже мой! Стените сякаш
се завъртяха в миг,
от гърлото ми се изтръгна
едва сподавен вик:
нима съм истински страдалец
пред този мъченик!

Приятелю, сега разбирам
защо тъй чужд си нам,
към  слънцето защо тъй гледаш
с копнеж и упрек ням!
Убил си своята любима
и ще умреш ти сам.

*

Но, чуйте, всеки е убивал
любимата жена —
един с отровно нежен поглед,
друг с думичка една,
страхливецът с целувка кротка,
а смелият — с кама.

Убиват, докато са млади,
убиват в старостта,
едни със златото погубват,
а други с похотта,
добрите само с нож си служат,
че бърза е смъртта.

Обичал дълго или кратко,
взел много или дал,
убил и лекичко въздъхнал
или сълзи пролял —
убива всеки туй, що люби,
не всеки е за жал.

Не всеки тръгва към бесило
с качулка на глава
и с клуп на шията трепери,
пристъпвайки едва,
за да увисне в тъмни бездни
минута след това.

Не всекиго пазач тъмничен
и ден и нощ следи,
когато плаче или в унес
молитва си шепти,
за да не би по своя воля
с живот да се прости.

Не всеки се събужда в ужас
от влезлия шериф,
от капелан, облечен в бяло,
тържествено фалшив,
дошъл да каже, че след малко
той няма да е жив!

Не всеки се облича нервно
с треперещи ръце;
догдето лекар мери пулса
на тръпното сърце,
часовника не гледа сепнат
с пресъхнало небце.

И с гърло, сякаш пълно с пясък,
не всеки скача в пет,
когато с ремъци палачът
го връзва, смъртноблед,
за да потисне всеки порив
у него занапред.

Посмъртната си церемония
не всеки вижда сам
и въпреки че диша още,
ще бъде глух и ням,
когато в гроба си се спъва,
пристъпвайки едвам.

Бесилото не гледа всеки
през мъничко стъкло
и с устни тръпнещи не моли
да свърши туй тегло,
преди Каяф(*) да го целуне
по бледото чело.

–––––––––

(*)К а я ф — първосвещеник, подписал смъртната присъда на Христос — Б. пр.

–––––––––

II.

Шест седмици сред нас из двора
с костюма избелял
вървеше сред конвоя леко,
не беше пребледнял,
но никога човек с тъй тъжни
очи не бях видял.

Не бях видял човек да  гледа
тъй синьото петно,
наречено небе, да гледа
как облаче едно
се влачи, сякаш размотава
то сребърно влакно.

Не вярваше в надежди слепи,
не беше той глупак,
не чакаше да дойде пролет
след този плътен сняг,
но искаше да диша въздух,
да зърне слънчев зрак.

Ръце не кършеше, не плачеше,
дори не бе унил,
но пиеше с наслада слънцето,
страха си заглушил,
тъй както най-доброто вино
не беше нивга пил.

Сред други съдени аз крачех,
но ни един от нас
не мислеше за греховете,
извършил в своя бяс,
а само че ще бесят него
в уречения час.

Бе странно, че така се движи,
освободен и лек,
и тъй към слънцето поглежда
безгрижно, с поглед  мек,
забравил, че ще плаща скоро
със смърт, но без ковчег.

*

Дъбът и брястът са красиви,
на воля щом растат,
но не когато с тях бесило
позорно построят,
за да отгледат плод ужасен
и в миг да го родят.

Желае всеки да успява,
да бъде по-добре,
но кой краката си би искал
на буре да опре
и през ръката на палача
небето да съзре.

Приятно е да се танцува
в добър и весел час,
когато любовта е чиста
и всичко е пред нас,
но не и под бесило страшно,
загубил дъх и глас.

След него с интерес и с ужас
вървяхме ден след ден,
защото кой от нас би казал,
че смазан, уморен,
не би последвал сам душата си
към някой ад червен.

Но ето че веднъж на двора
смъртникът не дойде —
то значеше: не може вече
и вест да предаде,
че няма обич, няма мъка
на никой да даде.

Ний бяхме кораби, които,
на страшна буря в плен,
се срешнахме, без флаг да вдигнем,
приветен и почтен,
не беше срещата в нощ свята,
а в най-позорен ден.

Ний бяхме двамата отхвърлени
от общество  и Бог,
затворени в желязна клетка
за много точен срок,
но към смъртта той само беше
направил своя скок.

III.

А дворът на душите грешни
е яко ограден,
там пиеше той въздух  жадно,
вървейки всеки ден
сред тъмничари и палачи —
отвсякъде следен.

Или усещаше пазача,
над него гдето бди,
когато плаче и молитва
отчаяно шепти,
за да не би по своя воля
с живот да се прости.

Директорът държеше строго
за всеки ритуал,
твърдеше лекарят: смъртта е
за  всекиго  финал,
а два пъти на ден кюрето
четеше му морал.

Изпушил две лули с наслада
и кварта бира пил,
той всеки страх в душата своя
бе сякаш заглушил,
твърдеше, че дори палача
ще срещне с поглед мил.

Защо говореше тъй странно,
самият тъмничар
не смееше да го попита:
той трябва с катинар
устата свои да заключва,
да бъде няма твар.

Че инак, трогнал се, могъл би
внезапно да реши
да утешава с думи благи
нещастните души,
макар и всуе, да опитва
смъртник да утеши.

Тътрузейки нозе оловни,
с обръснати глави,
в кръг тъпчехме — така парадът
глупашки си върви.
Но що от туй? На сатаната
нали сме часови!

Излъсквахме до изнемога
врати и перила,
но коридорите сновехме —
кой с кофа, кой с метла —
и пода жулехме свирепо
с прегърбени тела.

Трошахме камъни и двора
почиствахме от прах,
ревяхме химни — да изкупиш
извършения грях,
но всеки носеше в сърцето
стаен, безмълвен страх.

Страхът пълзеше толкоз бавно —
като вълна в камъш, —
дори забравихме що чака
в грях падналия мъж,
догде край гроб, зловещо зейнал,
не минахме веднъж.

Като уста, за жертва алчна,
той зееше със стръв,
самата пръст, дори асфалтът
жадуваха за кръв;
разбрахме:  ще увисне някой
на по-дебела връв.

Прибирахме се с мисли тежки
за Орис, Смърт и Страх,
край нас палачът мина в мрака
и аз, потаснат, плах,
към номерираната гробница,
треперейки, вървях.

*

Таз нощ из коридора празен
страхът бе господар,
прокрадваха се стъпки плахи,
нечувани макар,
лица се вписваха в прозорците,
по-бели и от вар.

А спял е той, сънуващ сякаш
разцъфнали цветя;
пазачите стоели неми
пред тази лекота,
с която спи човекът, който
ще среща днес смъртта.

Но спят ли тия, дето плачат
в живота си пръв път?
Мерзавци като нас са длъжни
в такава нощ да бдят,
към друга мъка приобщени,
за други да скърбят.

Уви, тъй трудно е да носиш
на други тежестта,
кинжалът на греха пронизва
безмилостно гръдта:
убил е друг, но ти ще плащаш
със сълзи за кръвта.

Пазачите пълзяха тихо
край нашите врати,
учудени, че виждат нещо,
невиждано почти:
за пръв път коленичил грешник
молитва да шепти.

Тъй цяла нощ мълвяхме ние
безсмислени слова,
среднощен час перата свои
развя едва-едва
и разкаянието стана
горчиво от това.

*

Най-сетне и петли пропяха —
син, после и червен,
но пак след ужаса не идваше
белязаният ден,
на елфи сенките танцуваха
сред мрака вледенен.

Край нас се носеха те бързо,
забулени в мъгла,
да увлекат луната дръзнали
към тъмните поля,
извивайки и кършейки
в неистов танц тела.

Кривеше се в безумство ятото,
преди да отлети,
ръка в ръка кръжаха сенките
под ярките звезди,
в небето, като вятър в пясъка,
оставяха следи.

И като кукли се въртяха,
по-леки от пера,
но за слуха и за очите
бе страшна таз игра —
та пяха те мъртвец да вдигнат
за сетната   зора!

„Охо! — крещяха. — Весели се,
но прангите тежат!
Веднъж-дваж зара си опитай,
но не там, где Грехът
ще те посрещне в Дом Потаен —
строил го е Срамът.“

Не бяха сенки тези фигури,
играеха в захлас
пред хора със съдби оловни
в такъв злокобен час.
О, господи! Те бяха  живи,
по-живи и от нас!

Валсираха сами, по двойки,
една подир една,
пристъпваха с превзети стъпки
на улична жена,
молитвите ни пародираха
с насмешка и злина.

Ветрецът утринен полъхна
най-сетне, но нощта
не бързаше да си отиде,
плодеше мрака  тя
и страх обзе ни пред урока
жесток на  утринта.

Сновеше стенещият вятър
сред тъжтните стени,
вълнуваха ума ни спомени —
замиращи вълни.
О, стенещ вятър, Бога праведен
с кого тук замени!

Най-сетне слънцето проблясна
край нашето крило,
достигна през стени, решетки
до  моето легло
и аз разбрах: дошъл е краят
на  нечие тегло.

Към шест почистихме килиите,
до седем бяха в ред,
а махаше смъртта с крилата,
проникнала навред,
и всеки чакаше вестта й —
и примирен, и блед.

Тя не премина в пурпур, с блясък,
не яздеше бял кон,
с въже триметрово,  дъската,
загърнат в капишон,
дойде  палачът да  изпълни
зловещия закон.

Усещахме, че сме попаднали
в мочурище сред мрак,
не смеехме да се помолим,
да търсим прошка, знак
от Бога, извисен над всички,
всемъдър и всеблаг.

Защото „правото“ човешко
преследва висша цел,
слабите, дори за силните
не слага свой  предел,
а само за отцеубиеца
плете  то  клуп дебел.

Слухтяхме да удари осем
с език  надебелял,
защото знаехме: съдбата
тогава своя дял
отрежда всекиму без милост —
кой както е живял.

Очаквахме — безмълвни, кротки –
обречената дан
на туй, което — с право, с криво –
е всеки призован,
но всекиму в сърцето лудо
ехтеше барабан.

Тъмничният часовник чукна
уречения час,
след удара му се понесе
един неистов глас,
като че ли прокажен някой
вопиеше сред нас.

И сякаш в сън през нас бе минала
всемирната беда,
усетихме как клупът мазен
увисва на греда
и как след туй палачът чисти
последната следа.

Отекна цялата жестокост
най-силно сякаш в мен,
защото знаех, че умира
два пъти в същи ден
единствено човекът, който
от смърт е осенен.

IV.

Отменят службата църковна,
обесят ли човек —
и капеланът е покрусен,
измъчен и нащрек,
за да не се съзре в очите му
дори и укор лек.

Държаха ни под ключ до обед.
Най-сетне проехтя
камбанен звън, след туй защракаха
врата подир врата
и ние хукнахме надолу
със собствен ад в гръдта.

Излязохме да глътнем въздух,
да вземем своя дял,
един бе посивял от ужас,
друг беше смъртнобял,
но хора с погледи по-тъжни
до днес не бях видял.

Не бях видял очи да гледат
тъй синьото петно,
наречено небе, да гледат
как облаче едно
пътува леко и свободно
със сребърно платно.

Но крачеха сред нас и други —
с наведени глави:
палачът би могъл не Него,
а тях да умъртви,
защото той убил бе живо,
те — мъртвото, уви.

Повторен грях душата буди
безмилостно, без свян,
отново раната разврежда
под стария саван
и тя кърви, кърви напразно —
ненужна вече дан.

*

И като шутове облечени,
вървяхме в тишина,
в кръг двора хлъзгав обикаляхме
с превити рамена,
без някой да отрони даже
и думичка една.

Така вървяхме онемели
по вечния си път,
връхлитаха ни мрачни спомени
за укор и за съд:
пред всеки Ужасът вървеше,
отзад пък бе Страхът.

*

Пазачите кръжаха както
край стадото овчар,
парадните куртки не скриваха
зловещия кошмар —
издаваше ги по обувките
полепналата вар.

Защото там, где бил е гробът
приготвеният ров, —
останало бе пръст и пясък
покрай зида суров
и куп от вар неугасена —
да служи за покров.

Той имаше покров, измислен
от гений зъл, лукав.
Заровен гол, че тъй да бъде
срамът му по-гнуснав,
с окови на нозе, загърнат
с пламтящ и бял чаршаф.

Така безспир варта горяща
изгризва  кости, плът,
за костите нощта добра е,
а за плътта — денят,
но само за сърцето клето
й стига и мигът.

*

Най-малко три години нищо
не ще засеят там,
на мястото проклето няма
да расне и бръшлян,
но към небето удивено
ще гледа то без срам.

Сърцето, мислят, ще отрови
цветеца избуял,
не знаят, че земята има
по-друг, по-чист морал,
че ален цвят по-ален става,
а белият — по-бял.

От устните цвят ален никне,
а от сърцето — бял,
та знаем ли какво наистина
Христос е пожелал,
щом сухата тояга цъфва
пред Папа занемял.

Ни бяла, ни червена роза
расте в тъмничен двор,
чирепи, камъни и кремък
са нашият декор —
да не попада върху цвете
отчаяният  взор.

Не ще да капне върху мястото
листец нито един,
за да прошепне край стената
смиреното „амин“,
или да викне, че за всички
умрял е Божи  син.

Омразната стена прегражда
за него всеки път,
едва ли като дух би тръгнал
за собствен страшен съд,
остава, окован, да плаче
в мизерния си кът.

Не, в мир лежи, не подлудява
от мъките безброй,
ни страх, ни ужас нарушават
безбрежния покой,
от гроба  и луна, и слънце
не вижда вече той.

*

Като животно го обесиха
и без камбанен звън —
могъл би той душата Страдаща
да призове към сън;
след туй го смъкнаха набързо,
оставиха го вън.

Съблякоха го гол — мухите
във весел кръговрат
обходиха без жал очите
и синкавия врат,
но смях събуди у палачите
противният парад.

Не искаше и капеланът
над този гроб да бди
и с кръста свят туй място скверно
веднъж да освети,
забравяйки: Христос е искал
на  всеки да  прости.

И все пак на Живота мина
той крайния предел
и чужди сълзи ще оплакват
плода  на жеста смел,
защото страдащите знаят:
успехът няма  цел.

V.

Не знам дали законът има
и някои кривини,
знам само, че добре ни пазят
безмилостни  стени,
денят прилича на година —
година с дълги дни.

Знам също, че законът стар е
откак убит е брат,
откакто хората се мъчат
в нерадостиия свят
да отделят с веялка лоша
зърно от зърнояд.

И друго знам: строи тъмници
неистово Страхът
и че решетките железни
единствено стоят
Христос човеци да не зърне
в такъв печален кът.

С решетки слънцето закриват
и бледата луна —
до хората да не достига
ни зрак, ни светлина,
от Бог и Божи Син далече,
да тънат в тъмнина.

*

В тъмницата отровен плевел
единствено цъфти,
доброто бързо се погубва —
подгонено, лети
там, гдето само Отчаяние
над мъките ни бди.

Дете оставят да гладува,
да плаче нощ и ден,
присмиват се, налагат с пръчки
старика изтощен
и никой дума не продумва,
от ужас вцепенен.

Килиите са тъмни ями,
отходен, гнусен кът;
зловоние навред се носи
на жива още Смърт
и само похотта живее
в проядената плът.

Водата  е  солена,  гнила,
а хлябът — пълен с вар,
горчив, отблъскващ, но отмерен
на много строг кантар.
Сънят не иска да прилегне
на  гнусния ни нар.

*

Но ни гладът и нито жаждата
ни бяха болестта,
а всеки камък, който вдигахме,
приведени в калта,
заменяше без капка милост
сърцето през нощта.

И носейки тъма в сърцето,
килийния  сумрак,
въртяхме диска(*) неуморно,
без да подгънем крак —
по-страшна беше тишината
от всеки звук все пак.

–––––––––

(*)Уред, който затворниците въртят безсмислено, за наказание — Б. пр.

–––––––––

И ни веднъж приветна дума
до нас не долетя,
следеше ни око жестоко
от всякоя врата,
телата и душите гниеха
в забрава, в глухота.

*

Ръждясваше по нас Животът
по нашите лица,  —
едни мълчаха, други плачеха
изплашени  деца,
но Бог е  милостив —
разбива втвърдените сърца.

Сърце, което се разбива
в килията, е дар,
поднесен ведро на всеблагия
небесен господар,
прокажения то облъхва
с дъха на пресен нар.

Щастливец си, ако успее
сърцето ти да спре
разбито и вината своя
докрай то да съзре;
тогава греховете лесно
Христос ще  разбере.

*

Дори нещастникът обесен,
с белязания врат,
надява се като Разбойника.
на Рай, а не на Ад —
ще мине ли сърце разкаяно
без Божия печат.

И съдията отреди му
три седмици  живот,
душата му за да пречупи
моралния хомот,
пък и ръцете да почисти
от всяка кръв и пот.

Със сълзи кървави могъл би
да заличи кръвта,
защото само кръв спасява
на честния честта —
печата Кайнов тя превръща
в знак светъл на Христа.

VI.

Лежи в тъмницата край Рединг
един злочест човек,
със зъби ръфа го саванът,
макар и твърде лек,
лежи под огнена завивка,
без име, без ковчег.

И ще лежи, догдето Господ
го призове оттам,
излишни са случайни сълзи,
въздишките от срам —
убил е своята любима,
затуй умрял е сам.

Но, чуйте, всеки е убивал
любимата жена,
един с отровно нежен поглед,
друг — с думичка една,
страхливецът с целувка кротка,
а смелият — с кама.

Advertisements

1 Response to “Балада за Редингския затвор (О. Уайлд)”


  1. 1 S.R.
    май 10, 2014 в 11:02 am

    Много трагична история, която зинаги ще си остане една от любимите ми. Напомня на Отело, но тук жената е греховна, но все пак обичта е пагубна както виждаме.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


На висока планина стоях
и зовях Али, Божия лъв.
О, Али, Божи лъв, Царю човешки,
дари с радост скръбните ни сърца.


%d bloggers like this: