07
Февр
10

Размишления върху Айн Ранд, справедливостта и щастието

Преди известно време написах постинг, в който изразих отчаянието си, че не правим нищо, за да спасим горящия ни свят (можеш да видиш хубава книга по темата тук).  В него Deepz00ne пусна коментар, в който ми цитира Айн Ранд, за която до тоя момент само бях чувал. Е, след като днес се оказа, че работния ми график е сменен и залудо съм станал в 6.30, реших да се ограмотя малко и прочетох цялата страничка в Уикипедия за Айн Ранд – написана е много добре и стегнато. И установих, че Айн Ранд е била една много напредничаво мислеща жена, и, струва ми се, добър човек.И краен антикомунист.

Нека обобщя в какво вярва Айн Ранд – доколкото разбрах от Светата Уикипедия: тя намира честния капитализъм за най-добрия икономически строй. Като либертарианка (подкрепяща максимално личната свобода и освободеността от налагани законови и морални задължения) тя абсолютно вярва, че:

Всеки човек е цел сам по себе си и не е средство за целите на другите. Той следва да съществува сам за себе си, без да се жертва за другите, нито да очаква другите да се жертват за него. Преследването на собствения рационален, личен интерес и собственото щастие е най-високата морална цел в човешкия живот.

Струва ми се, че Айн Райн вижда щастието като единствена морална ценност в нашето съществуване, и не бих могъл да се съглася повече с нея. След като открито свалихме Християнството от деспотския му престол, има ли някаква ценност, освен щастието? Няма.

Но – два въпроса. Може ли човек да е истински щастлив, ако егоистично преследва само своето щастие, и не е ли много по-ценно щастието на хиляда души от щастието на един човек?

Моята комунистическа философия идва от убеждението, че второто е абсолютно вярно. Няма как да отречем, особено в нашата ера на технокрация и рационалност, че чисто количествено пресметнато – да имаш хиляда души щастливи е приоритет пред това да имаш един човек щастлив. Проблемът е, че капитализмът всъщност работи обратно – щастието на единия умен човек е по-важно от щастието на хилядата.

Капитализмът и либертарианството са въплъщения на свободата, и това е прекрасно. Лошото е, че хората не заслужаваме свобода, поне повечето. Защо? Защото не сме достатъчно разумни.

Longanlon, и икономистите по принцип, твърдят че в условията на развит капитализъм всеки получава каквото е заслужил, тоест имаме налице пълна справедливост и всеки има идеалния шанс да бъде щастлив – да бъде беден, богат, да хване гората и тн. Но не е съвсем така. Айн Ранд изразява основния принцип във философията на Ерих Фром – човекът трябва да е цел, а не средство. Но, при капитализма, човекът е средство.

Да, ако бяхме с няколко хиляди години напред в развитието си като mankind, или ако бяхме устроени така, че всички да бяхме еднакво умни и находчиви, навярно капитализмът щеше да е прекрасна рамка. Но, уви, не сме. Една малка част от хората са забележително по-умни (а често и по-коварни)от голямата част от хората и в резултат се възползват от свободата на капитализма и превръщат голямата част от хората в инструмент за тяхното щастие. Икономически – като по-малко находчивите работят за тях, и духовно – като така уеднаквяват хората (или ги ласкаят), че те стават все по-лесни за проводник на целите.

Това е реалността. Хората сме си стадни, и винаги имаме нужда от пастир. Мисля, че в това няма нищо лошо, но проблемът е, че при капитализмът пастирът е обикновено и користен, и ни експлоатира. Това е реалността.

Има и още нещо. Даже две неща.

Що за лишено от смисъл понятие е това Справедливост?

Справедливост е една красива и чиста дума, но използвана погрешно според мен. Какво разбираме ние под справедливост – разбираме всеки да получи това, което е заслужил. Но с какво аз съм заслужил заплатата си? С труд и воля да изградя кариера. А каква е моята заслуга в постигането на волята да се трудя? Ами волята е резултат от наличието на амбиции и настойчивост. А къде е заслугата ми в придобиването на амбициозността и упорството? Бинго – няма я. Въпрос на природни дадености, възпитание и среда.

Няма такова нещо като заслуга. Няма. Всички ние сме в инвалидни колички по отношение на мисленето си. Селякът е с най-тясната количка, интелектуалецът – с най-широката. И все пак, всички сме в инвалидна количка – защото сме крайно ограничено откъм избор и съзнаване на добро и зло. Ние се раждаме на тая земя не по наш избор, с неизбрани от нас темперамент и талант, оформяме се под почти абсолютното влияние на околната среда и житейския ни опит, и в крайна сметка сме просто продукти – резултат на живот, който не сме избрали (освен ако не сме Будисти).

Да, след 15-20 годишна възраст вече имаме някаква възможност да избираме – да бъдем ли добри, да не бъдем ли, да убиваме ли, да крадем ли – но за да можем да имаме този избор пред нас, ние сме отраснали в относително добри условия, или поне в тях е имало нещо, което ни е оформило възможността да видим избора добро-зло. А ако не го виждахме? Ако Съдбата не бе така добра към нас?

Така, че уважаеми икономисти, такова нещо като Справедливост – няма. Такова нещо като заслуга – хептен. Никой няма заслуга за това, че е умен и напредничав, или глупав и мързелив. Да, имаш заслуга, че си се потрудил да се развиеш като човек, но инструментите, с които си постигнал своето развитие – интелект, духовен свят, съзнание, воля – не си ги постигнал никак, били са ти дадени от Природата и средата.

Защо съм комунист?

Много просто, защото мисля рационално. Комунист съм, защото изхождам от двете казани горе предпоставки:

1 – никой няма реална заслуга за това, което постига;
2 – щастието на 1000 е по-важно от щастието на 1.

За мен светът е едно, хората сме едно. Дълбоко погледнато, никой не заслужава повече щастие от другия. Да, аз съм по-умен от еди-кой-си, или пък помагам повече на света от Филанкишията – но с какво моята усмивка е по-ценна от неговата? Разбира се, тук опираме до качеството (силата) на щастието и усмивките, но това е обект на нова тема.

Та, ние сме Едно, и никой не е повече от другия. Затова остава само да направим следното – по-умните да поставим интелекта и живителните си сили в услуга не само на себе си, но и това Едно, и да измислим как и с какви средства да създадем такова общество, в което няма един човек, който по случайност на Съдбата се е оформил по-умен и напредничав, да разполага с пари, достатъчни да купят щастие за 1000. (Щастието е в немалка зависимост от материалното, да не забравяме, особено ако погледнем нещата по-дълбоко) Всеки има право да бъде щастлив, и всеки трябва да се радва на Райската градина (Земята) свободно. Собствеността на парцели за лично ползване от тази обща райска градина е кражба, както казва Маркс.

Та, мисля че можем да заключим, че Айн Ранд е търсела морал, който да доведе до всеобщо щастие. С уважение към нея обаче, смятам, че е тръгнала по грешен път, или пък не го е извървяла докрай (лаическо мнение). Капитализмът е само една от предпоследните спирки по пътя за Рационалния свят – един необходим етап от развитието на човечеството.

Разбира се, в тезата ми има две големи противоречия – както хората не са узряли за капитализъм (либертарианство), така те хептен пък не са узрели и за комунизъм. Тук трябва да си зададем въпроса – има ли шанс хората да станат достатъчно разумни за капитализъм, и струва ли си да станат толкова разумни? Защото разумът може би убива щастието, както съм писал тук, докато комунизмът след известно време изисква просто доброта на сърцето. Всъщност, смятам, че когато узреем достатъчно за наистина справедлив капитализъм, тогава ще сме готови и за комунизъм. Но – имам още доста да уча по този въпрос. Надявам се текстът да ви беше приятен и обогатяващ 🙂

Малко линкове от блога ми:

Робин Худ – да грабим богатите, за да даваме на бедните!

Можем ли да бъдем щастливи, без да сме слаби?

Изкуството – един от основните фактори за Доброто общество.

Дебат за отмъщението и наказанието.

Advertisements

40 Responses to “Размишления върху Айн Ранд, справедливостта и щастието”


  1. февруари 7, 2010 в 5:12 pm

    При капитализма, за да постигнеш лично богатство, трябва да направиш нещо, което другите хора да желаят и ценят (дори и ако другите хора само си вьобразяват, че се нуждаят от това, което правиш за тях).

    Но именно това е ценното при капитализма – че твоят успех зависи от делата ти. Да, няма такова нещо като „заслуга“, но ако успехът не зависеше от делата, това би значело да бъдат насърчавани паразитите, а от тези, които са талантливи, да бъде отнемано насила в полза на някой друг.
    Това в крайна сметка ще доведе до общество от овластени глупави паразити (и вече е довеждало неведнъж).

    При комунизма глупавите хора убиват умните. Всеки, който е по-различен и е постигнал нещо по-специално, е под заплаха, най-малкото трудът му е бил ограбван. Винаги досега е ставало така. Резултатът – деградация. При комунизма хората пак са експлоатирани, но от глупаци – което е по-лошо за всички. И никаква доброта не би измъкнала хората от този ад.

    За райската градина – не можем да отидем в райската градина, без да загубим разума и личността си. Защото раят не изисква от нас да мислим, нито пък иска да се откъснем от кефа да бъдем разтопени в Едното. Комунистическата райска градина също потъпква разума и личността – потъпква умните, и не дава право на лична собственост.

  2. февруари 7, 2010 в 10:51 pm

    Хубави разсъждения, Жераве, накараха ме да видя още веднъж положителните страни на комунизма. Но както каза, хората не са узрели. Дори някои може би се плашат, както е в описанието на estranged2. Там виждам крайните репресии, безследното изчезване на хора и потъпкването на свободата на словото … Но истински комунизъм е имало само в Русия, а в България нещо като социализъм. А и всеки роден след 1985-89та не може да знае със сигурност, съдим по спомените и наученото от родителите ни.
    Според мен едва ли някой е измислил идеалния строй на обществото и едва ли ще бъде измислен. Защо да не бъде хибрид м/у сегашния (див) капитализъм, комунизмът и социализмът?
    Съвсем не мога да се съглася, че най-важно е щастието. Още повече това е разтегливо понятие. За някои, например, най-важна може да е любовта, пък и без щастие, а и тя много много не зависи от политиката 🙂
    Поздрави, имаш още 1 читател ;Р

  3. февруари 8, 2010 в 12:34 am

    Здравей, Wing 🙂 Първо, поздравления за хубавия ник 🙂

    Второ – любовта не е ли основната съставка на щастието? 🙂

    И аз си мислех, че политика и особено пък икономиката не влияят никак на щастието, освен ако не съвсем тесногръд, но моят кумир Ерих Фром ми обърна това разбиране с едно широко разглеждане на последствията от икономическата система. Всъщност, разглеждане, основоположено от Карл Маркс, доколкото зная. Икономическият свят влияе на духовния – но затова ще направя специална тема.

    Поздрави 🙂

  4. февруари 8, 2010 в 10:16 am

    оф, малко взе да ми писва от страстта на твоя прото-комунизъм, с който крачка по крачка, идея по идея, преоткриваш за себе си и ентусиазирано споделяш със света това, което хора като комунистическите идеолози отдавна са измислили, премислили, описали.

    прочети троцки и мао дзедун, където ти отиваш, те от там са се върнали – те са минали през всичките твои идейни открития, обсъдили са ги, разбрали са какви са им недостатъците и са предължили напред в изследването си на философията на икономиката и на човешкото поведение.

    пък и доколкото съм останал с впечатление от досегашните ти уклони, изводите и методите им ще ти харесат.

  5. 5 vitaminko
    февруари 8, 2010 в 9:12 pm

    Щастието за умния не е цел. То е спонтанна биохимична реакция при откриването на нови аспекти от битието.

    Безсмислено е да се опитваме да направим всички щастливи. Това е лично изживяване, а не културно-масова ваксинация.

  6. февруари 9, 2010 в 1:33 am

    Лонганлон, а знаеш ли какво удоволствие ми е откриването и преоткриването на себе си и на особеностите на чов. поведение? 🙂 Впрочем, Мао и Троцки не са ли си падали по насилието?

    Витаминко, съгласен съм, че щастието си е лично изживяване, но нали и за него има предпоставки – най-често начина на мислене и свободата? 🙂 Е, и двете най-често са в много пряка зависимост от средата, която си е баш културно-масова 🙂

  7. февруари 9, 2010 в 9:59 am

    Да, падали са си. Опитвам се да ти кажа, че идеите, на които си фен, могат да се приложат само чрез насилие и по никакъв друг начин – нещо, което са осъзнали и троцки и мао, след като са минали същия идеен и мисловен път, който ти сега започваш.

  8. февруари 9, 2010 в 2:00 pm

    Привет, sickdreamer, статията ти ме провокира, но този път ще бъда опонент. 😀

    На въпроса, „Може ли човек да е истински щастлив, ако егоистично преследва само своето щастие“, ще отговоря с въпроси. Какво означава човек да „преследва“ чуждото щастие?? Да го иска за себе си или да го иска за друг?? Ако иска чуждото за себе си, не е ли по-добре да преследва своето, защото няма лично щастие чрез чуждо?! Ако го иска за друг, дали другият го иска за себе си?? Ако другият иска щастие за себе си, защо не го постигне сам?? Защото не може или защото не го иска по-силно от това да го няма?? Ако другият не може да постигне щастие за себе си, кой друг би могъл вместо него/нея и, ако го получи даром, доколко ще успее да го усвои/задържи?? Ако другият не иска щастие за себе си, няма ли да е насилствено тогава да му/й се “даде”??

    Сега специално към “егоистично”. Ако имаш предвид здравословния егоизъм, то отговорът е, да, човек може да бъде истински щастлив в този случай; той е и единствения, в който може да има “истинско”, т.е. реално щастие, защото човек отговоря за себе си пред себе си и не търси “личното” у другите, където няма как да го намери; едновременно с това е щастлив/а да споделя своето с личното щастие на околните. Ако имаш предвид нарцистичния егоизъм или алтруизма, двете крайности на егоизма, то отговорът е, не, човек не може да бъде “истински” щастлив в тези случаи, защото, стремейки се насилствено (подчертавам), осъзнато или не, към “личното” пряко щастието на другите или към “чуждото” пряко своето щастие, няма предпоставка да постигне пълноценен или позитивен резултат. Освен това, човек, който умее да постига лично щастие с уважение към себе си и към околните, т.е. както е в първия случай, трудно и, ако, да, то ще е временно, би станал “жертва” на “преследването” на щастие в който и да е случай.

    На въпроса, “Не е ли много по-ценно щастието на хиляда души от щастието на един човек”, ще отговоря отново с въпрос. Може ли щастието или нещастието да се измерват количествено??

    Тъй като става много дълго (и моля за извинение, ако е проблем), но искам да коментирам по следното, само ще отбележа; ако съждението, “Лошото е, че хората не заслужаваме свобода, поне повечето. Защо? Защото не сме достатъчно разумни” отъждествява споделящия го като комунист, то тогава аз съм анти-комунист, защото не споделям, че друг разполага с правото “субективно” да решава относно и разполага с личната ми свобода без мое съгласие или участие във взаимен договор, когато такъв процес би бил вече “обективен”, регламентиран, ненасилствен. Именно насилието в тези думи е това, което ме “тревожи”, в интелектуално отношение. Поздрави. 😀

  9. 9 vitaminko
    февруари 9, 2010 в 5:34 pm

    „Проблемът е, че капитализмът всъщност работи обратно – щастието на единия умен човек е по-важно от щастието на хилядата.“

    Щастието на хиляда чалга фенове не струва колкото радостта на един откривател-изобретател.

    Според Тофлър масовките са на доизживяване. Все повече индивидуалното ще надделява над масовото.

    Интернет е нещо глобално, но предоставя възможност за личен избор в много по-голяма степен в сравнение с телевизия, радио, вестници. В интернет ти самият можеш да създаваш съдържание, да се включваш в групи по интереси и т.н.

    Нещо подобно сигурно ще се случи не само с информационните потоци, но и с производствения и потребителския процес. В един момент технологията толкова ще е напреднала (успоредно с нея и човечеството), че напрактика всеки ще може да си произвежда необходимите неща сам и да е икономически независим. Ако можеш да правиш плодове и зеленчуци по твой вкус и предпочитание защо ще ходиш до магазина? Това, което ще стане по-ценно от собствеността и то вече става по-ценно е знанието. Обаче знанието не търпи прегради. Не можеш да го затвориш в сейф и да си мислиш, че то ще има същата стойност след време.(то и с парите горе долу е така) Взаимодействието с другите ще е от голямо значение, творческото мислене. Има авторско право, има патенти, но след време те много повече ще са пречка за развитие отколкото реална защита на интелектуална собственост.

    Според мен пътят не е в това как да направим 1000 посредствени индивиди в материално задоволен добитък, а как да ги мотивираме да творят.

    Ще перифразирам Чехов и ще кажа: „Творчеството ще спаси човека“. Или „Творчеството ще роди човека“.

    Истинската съдба на човека не е да бъде щастлив, а да бъде откривател, да бъде творец. Това е както индивидуално занимание, така и екипно. Въпрос на избор и необходимост.

    Консуматор -> Творец
    Масово -> Индивидуално
    Земя -> Космос

    Цяла Вселена има пред нас Sickdreamer. Цяла Вселена.

  10. 10 vitaminko
    февруари 9, 2010 в 5:47 pm

    Пропуснах да кажа, че по един естествен път човечеството върви в правилната посока. Жаждада за печалби освен спекулативни балони ражда и то в много по-голяма степен, необходимост от иновации, от придобиване на знания. Ето как стремежа за личен просперитет води до възникване на нови потребности надхвърлящи пределите на това да притежаваш.

    Човекът все повече ще иска ДА БЪДЕ отколкото ДА ИМА.

    И всичко това благодарение на …

    ПАЗАРНАТА ИКОНОМИКА.

  11. февруари 11, 2010 в 1:20 pm

    Здравей, Галя! Нека обясня за щастието. Айн Ранд кава, че човекът „следва да съществува сам за себе си, без да се жертва за другите, нито да очаква другите да се жертват за него. Преследването на собствения рационален, лияен интерес и собственото щастие е най-високата морална цел в яовешкия вивот.” На мен ми звучи крайно егоистично. Но да оставим настрана как звучи – как е възможно ти да се чувстваш добре и пълноценно, ако мислиш само и единствено за своето собствено единично щастие, да не се жертваш изобщо за другите и да следваш стриктно личния си интерес? Не съм привървеник на идеята, че трябва да живеем за другите, но, бога ми, да преследвам само собствебния си интерес не е ли равносилно да обичам само себе си?! А мога да ли да съм щастлив, ако обичам само себе си!? Аз мисля, че не. Ние сме колективистияни по природа – имаме нувда от група, от колектив. Яувстваме се добре, когато сме приети, когато сме „залюбени в тълпите”, както казва Смирненски. И това не е лошо, напротив – опияняващо е. Въпросът е тълпите да са добри. Мисля, яе колкото повеяе яовек обияа всияко, тоест и се грижи за неговото благоденствие и интерес, толкова повеяе в харомония е със света и със самия себе си – и е по-щастлив. В този ред на мисли, смятам, яе яовекът не може да бъде истински щастлив, ако се грижи само за себе си, ако обияа само себе си… Повеяе по темата съм писал тук https://sickdreamer.wordpress.com/2009/03/20/on-weakness/ и тук https://sickdreamer.wordpress.com/2009/04/18/equilism/
    Да, смятам, яе щастието и радостта могат да се измерят колияествено, смятам, яе и любовта дори мове. Не… Не в мерни единици. В колияествено сравнение. Аз съм по-щастлив днес, отколкото бях вяера. Или пък ти си по-щастлива от мен, защото моето щастие е да се тъпяа с яипс и да гледам екшъни, и да мастурбирам, а твоето – да се грижиш за деца ярез Яервения кръст и да обияаш приятеля си. Да, могат. Надали е толкова лесно да се сметне, но може.

    Драга Уензди,извинявам се, яе ще прозвуяа като застаряващ озлобен професор, но не е ли наивно да смяташ, яе вивотът ни е плод на равнопоставени отношения и взаимен обществен договор? Още като уяихме идеята за обществения договор и ролята на дървавата, където заради своето благополуяие яовекът добороволно се разделя с яаст от свободата си, съзрях противореяието – мене никой никога не ме е питал дали съм склонен да се разделя със свободата си, за да ме защитава полицията. Никой не ме е питал дали желая държавата да се грижи за мен, та иска от мен данъци (ДДС включително, със всяка покупка). Никой не ме е питал дали съм съгласен да бъда подслушван, за да защитават сигурността ми по-добре. И така нататък. Освен това – аз не желая някой да разполага с моята лична свобода или пък аз да разполагам с личната свобода на някого. Свободата е велико нещо и аз не съм срещу нея – аз съм срещу това свободата на един човек да пречи на щастието на друг. За мен всички имаме равното право на щастие. Обаче когато Земята разполага с един обем ресурси, и всички имаме свободата да вземаме от тея ресурси в зависимост от ума и способностите си, посредством свободата си да купуваме, ние лишаваме много хора от това, което предлага Земята. Ако сме разумни, няма да го правим. Но не сме – и се връщаме на това, че не заслуваваме пълна свобода.
    Галя, истинският комунизъм може да се осъществи само от свободни духом хора – защото те евентуално биха били достатъчно свободни в мисленето и обичането си, че да осъзнаят че 100 обема един тип щастие е повече от 1 обем от същото щастие. Комунизмът е замислен да освободи човека, не да го заробва – СССР са изкривили идеята до смазваща личността и мисленето диктатура.
    И разбира се че няма проблем, че е дълго, поласкан съм и благодаря за задълбочения коментар 🙂 Но ми се струва, че слагаш прекалено много запетайки, нали – некъдето трябва и тоша поне мен ме затрудни да прочета коментара 🙂

  12. февруари 11, 2010 в 10:03 pm

    Привет. 😀 Знам за Айн Ранд единствено от филм, който гледах за нея преди време. Наскоро една дама, която следи блога ми, я спомена във връзка с моя статия, посветена на злия гений на комунизма. Ето линк към нея, ще се радвам, ако пожелаеш да изразиш свое мнение там. Споменавам го, за да потвърдя, че по тази тема личните ни позиции са опониращи, което не пречи, а напротив, за мен е удоволствие да противопоставяме интелектуално позиции. Естествено, че в принципно отношение не откриваме “топлата вода”, но затова пък откриваме нещо за себе си и аз ценя всеки повод за размисъл. Освен това, присъствието на Айн Ранд е именно причината статията ти да привлече моето внимание, след което и ме провокира. В нея откривам много неща, различаващи се по мнение от моето, което, разбира се, не означава, че не разбирам или не уважавам твоето и наистина имах желание да коментирам повече. Благодаря сега за този шанс.

    Така, по думите на Айн Ранд. Наистина, разковничето е как всеки от нас, познаващите я само повърхностно, тълкуваме смисъла на нейните думи; оттук и различните интерпретации, които най-вече изхождат от витаещото в собствените ни глави. Може и да има крайност в думите й, тоест, ако приемем, че обрисува идеална ситуация, но особено в първата част на цитата, подаден от теб, върху който и ще наблегна, аз съм по-склонна да видя позицията на осъзнатия човек и пояснявам. В предходния си коментар се опитах да сторя това по пътя на логиката с помощта на извеждащи въпроси. Моля те, опитай да го прочетеш отново, с по-улегнала доза емоции и вярвам, че идеята ми ще просветне, но все пак да пробваме и друг начин.

    Ако приемем, че “жертвам” означава лишавам се от нещо свое, за да получи друг, т.е. пожалвам, изстрадвам, то замисли се, дали ако някой те обича истински, ще иска подобно нещо от теб?! Мисля си, не, ако мога да обичам истински и те обичам истински, няма да желая, нито умишлено или пряко волята ти ще поискам от теб твоето страдание. Ако ти, обаче, настояваш да дадеш, защото е важно за теб, дори така да предизвикаш страдание за мен, няма да ти преча, защото избора, потребността, желанието, притежанието на онова, което ще пожертваш, са твои и ти си, който разполага с правото да решаваш за себе си. И тук, ако ти също ме обичаш истински, ще искаш ли да страдам, решавайки да страдаш ти?!… Виждаш ли, дори пишейки това, се питам дали съм, дали бих била способна самата аз на такъв висш пилотаж, който изисква изключителна доза осъзнатост, увереност, пълноценност в представата за твоите и чуждите граници и кога си на ръба да ги прекрачиш. Учиш се цял живот и пак грешиш, това е неибежно.

    Най-вероятно ще се противопоставиш или поне в началото, но жертвата е вид егоизъм. Аз “жертвам”, т.е. пожалвам, изстрадвам, лишавам се от нещо свое, за да получа по-висше удовлетворение; без значение какво и на кого давам, от себе си на себе си, на теб или за каузата, борбата, идеята, на Бог. Аз съм взел това решение, това са моите потребност, воля, избор и дори се случва често да ги следвам без да се интересувам за другите, дали го искат, дали минавам през тях, прекрачвайки техните граници, дали аз-“жертвата” не пренасям в жертва тях… Помниш ли какво бях коментирала в статията ти за егоизма?? Радвам се, че извървях път оттогава, докато осъзная, че да вредиш на себе си е еднакво с това да вредиш на другите, защото, дори и личен избор, ти си също човек като всички останали. Всичко, което правим, изхожда от егоизма, дори и алтруизмът, тъй като е наша потребност, така се чувстваме по-добре, правим го за себе си, въпреки че го поднасяме на другите. Егоизмът не се изчерпва с популярната си отрицателна изява. Той има и положителна форма, която не е алтруизмът, а балансът. Единствено, когато си хармонична личност, можеш да си пълноценен в грижите към себе си и към останалите. Именно осъзнатият човек е този, който трудно би навредил на и умее да уважава едновременно себе си и останалите. Хрумват ми много интересни неща, но с тях най-вероятно ще развия отделна тема, защото сега се стремя да се придържам към изходната точка. Така че… Може би това е искала да каже Айн Ранд; формата в първо лице заблуждава, че се касае само за “мен”, “теб”, за “аз”, а фактически е към всички, двустранен процес. Поздрави. 😀

  13. февруари 11, 2010 в 10:07 pm

    Ето и линкът към гореспоменатата ми статия „Доктор Франкенщайн на Комунизма“- http://wp.me/psfcZ-Iz.

  14. февруари 12, 2010 в 1:44 am

    Дядо капитал не може без червената бабичка. По принцип парите/капиталите дърпат конците, а там където им е удобно поставят по една червена шапчица. Я си представете Китай със сини одежди? Дали ще има кой тогава да произвежда евтини стоки за разглезения запад? Затова Чайнатаун носи червена шапка. А там където има ресурси е удобно да се сложи по един диктатор, той по лесно се контролира. Е, ако се отклони от пътя, веднага веднага му клъцват главата, нищо че преди е бил приятел.
    Едното без другото не може.Хубаво е вместо да се лутаме от единия край до другия, да вземем да се качим на един хълм и да разгледаме осрания пейзаж от високо.
    Перфектна система няма и няма да има, защото се измислят от хора и техните слабости. Политката е изкуството да се будалкат световните овце и те да вървят, където им се каже. Мееееее…

  15. февруари 12, 2010 в 10:19 pm

    Lammoth, първо поздравления за забавния блог ;D, и второ – мисля, че Чайнатаун произвежда евтино стоки за разглезения народ не защото са под диктатура, а защото жизненият им стандарт е дотолкова по-нисък, че трудът ми е доста по-евтин. И така… Впрочем, в блога на Григор Гачев прочетох нещо интересно, а именно – че Китайското Правителство разрешава на външните фирми да изнасят най-много една трета от продукцията си извън страната. Интересно 🙂

    Галя, първо, извинявам се, че се бавя с отговорите си 🙂 И второ – за да съм честен, малко съжалявам, че сложих Айн Ранд в заглавието, защото всъщност не зная почти нищичко за нея, а и не съм се фокусирал върху идеите й. Виноват 🙂

    За егоизма – напълно съм съгласен, че и жертвата е вид егоизъм. Егоизъм като цяло няма само в машините май. Съгласен съм, че здравословният егоизъм е най-добрият път към вътрешен мир, защото иначе нещата стават насилени… и се из…вращават. Но – Айн Ранд ми звучи доста убедена, някак си, че трябва да гледаме само себе си, само своето щастие. Може би си права, че е имала предвид балансиран егоизъм, двустранен нали (в своята статия аз го наричам „еквилизъм“), но на мен ми звучи сякаш идеята да се жертваш за някого е извън рамките на желаното. А аз смятам, че да обичаш означава това – да цениш другия и неговото добруване повече от своето, да продаваш своя живот, за да бъде хубавия нейния/неговия. Не казвам, че този стремеж сам по себе си е правилен – казвам, че е естествен за истинското обичане. И затова правилен. А с това „Той следва да съществува сам за себе си, без да се жертва за другите, нито да очаква другите да се жертват за него“ Айн Ранд сякаш с ботуш стъпква най-естествения стремеж, когато обичаш…

  16. февруари 12, 2010 в 11:54 pm

    Витаминко, много ми допадат размишленията ти, ала ми се струва почти невъзможно човечеството в голямата си част да стане достатъчно индивидуално, че да е творческо 🙂 Все пак, хубава идея е, струва си да се обмисли 🙂

  17. 17 Kralicata^Na^Perverziata
    февруари 13, 2010 в 9:25 am

    Ще пиша и аз, като свърши сесията, сега съм in deep shit. Резервирам си коментар.

  18. февруари 15, 2010 в 3:30 pm

    Едни казват, че човек няма никакви заслуги за това, което е, а други смятат, че заслугата е единствено негова; трети пък смятат, че и двете неща са верни, но при различните хора, различни фактори са изиграли по-малка или по-голяма роля. Относно щастието на един или на хиляда, бих ти препоръчала да изгледаш поредицата Justice на Michael Sandel – ще ти даде доста храна за размисъл, но пък няма да ти даде нито един отговор 😀 A щастието … зависи какво влагаш в тази дума. Останала съм с впечатлението, че ортодоксалните комунисти се фокусират върху материалното благополучие (но пък си позволяват да критикуват буржоазията за същото), някои от тях, които се смятат за по-извисени духовно, казват, че искат да осигурят материално благополучие на хората, за да започнат да се възвисяват духовно, но пък в същото време ако някой не-комунист им заговори за материалната реалност, писват да го обвиняват в това, че не е идеалист .. доста шизофренна работа е това да си комунист 😀

  19. февруари 15, 2010 в 3:33 pm

    а относно Айн Ранд … вместо Уикипедия, пробвайте да четете самата Ранд … доста повърхностна личност 😀

  20. 21 Kralicata^Na^Perverziata
    февруари 16, 2010 в 5:50 pm

    Да, много хубаво, щастието на хиляда е по-добро от щастието на един. Иди при тия хиляда и им кажи, ся, вижте кво, щете не щете, ще правим социализъм/комунизъм. Почвайте да пеете песни по въпроса и който не иска – да ходи в Слъчев бряг или Белене. Аре бееее, бъдете щастливиии!

    Не е капитализмът най-доброто решение на въпроса. Ама социализмът е твърде утопична идея. Просто не върши работа, там е работата.

    „Една малка част от хората са забележително по-умни (а често и по-коварни)от голямата част от хората и в резултат се възползват от свободата на капитализма и превръщат голямата част от хората в инструмент за тяхното щастие.“

    Като са по-умни, как смеят да са по-умни? Трябва всички да сме глупави поравно!

    Това, че някои хора са по-умни и кадърни от другите, я природно, я защото са имали нужните средства и среда, не е грях. Това е естествено. Стремежът към равенство ражда посредственост. За мен е много по-важно да има 5 човека, дето да са супер яки и да са велики учени и философи, отколкото да има 10000 човека, които да са посредствени. Някак е по-представително с оглед на човешката раса. Крайният резултат е по-внушителен.

    „Собствеността на парцели за лично ползване от тази обща райска градина е кражба, както казва Маркс.“
    Това не го е казал Маркс, а Proudhon. 🙂

  21. февруари 16, 2010 в 6:48 pm

    „Това, че някои хора са по-умни и кадърни от другите, я природно, я защото са имали нужните средства и среда, не е грях.“

    Kaк да не грях – грях е! Хората не са отговорни за съдбата си, всичко относно тях е решено преди да се родят и те се раждат с първородния грях на ума, който трябва да изкупят със служба на останалите. Както виждаш, между християнството и комунизма разлика практически няма…

  22. февруари 16, 2010 в 9:27 pm

    Привет, sickdreamer, извини ме и за моето забавяне. Разбирам те много добре във виждането ти относно “обичам”, защото такъв е и моят инстинктивен подтик (не случайно и в своя егоизм бях стигнала до крайност алтруизъм). Има, обаче, едно фундаментално нещо, от което се стремя да изхождам и дори все още усвоявам на този етап, а именно, че хората са различни. Оттук те следва и да обичат по различен начин, което не означава, че го правят в степен по-малко или повече от останалите; тоест, ако приемем, че, обичайки, имаме потребност да даваме, то един би избрал/а да “се жертва” за добруването на партньора си, а друг би направил/а това, примерно, като му/й “сваля звезди”. Относно цитата, “Той следва да съществува сам за себе си, без да се жертва за другите, нито да очаква другите да се жертват за него”, ще призная, че средата озадачава и мен (т.е. неясна ми е все още, не мога нито да я приема, нито да я отхвърля) в сравнение с последната част, която вярвам, че разбирам добре и отдавам това на следните причини. Все още не съм натрупала необходимата доза опит, за да “прогледна” за смисъла, който мадам Ранд е вложила в думите си и същевременно не я познавам в степен, за да предположа “вярно” за него. Естествено, представлява любопитство да изследвам и е удоволствие за мен, с което още веднъж изразявам благодарност за повода, даден ми от твоята статия. Поздрави!!

  23. февруари 17, 2010 в 2:13 am

    Скъпа Кралице, познавайки ме твърде добре, наистина ли смяташ, че се опитвам да пропагандирам равнота по отношение на интелект и способности, или пък посредственост? Да си забеляза някога у мен уважение към равенството на ума? Да съм давал даже хинт, че намирам изпъкването за грях? Moi? 🙂 Просто го приемам като реалност и се опитвам да измайсторя от него нещо полезно за всички. А великите хора, за които ти говориш, не са станали велики и не са развили себе си от алчност, няма ли да разберете? 🙂

    Лонганлон, когато твоят любим капитализъм започне да разглежда ума като духовна ценност, а не като средство за постигане на изгоди и облаги, и когато съвременната духовноинтелектуална масовка спре да бъде рожба и приом на същия пазарен консуматорски строй, тогава ще плюем комунизма с чиста съвест.

    Уензди, явно имаме сходна реакция на изречението на мадам Ранд 🙂

    ПС: Изглежда всички сме съгласни, че никой няма особена заслуга за това, което е? 🙂

  24. февруари 17, 2010 в 9:23 am

    и тая духовна ценност с какво е ценна, ако не води до изгоди и облаги?

  25. февруари 17, 2010 в 10:19 am

    Уместен въпрос – поправям се: материални и по презумция лични изгоди и облаги*.

  26. февруари 17, 2010 в 11:05 am

    Всяка изгода и облага е лична и независимо дали има материален израз, така или иначе има само една цел – осбтвеното удовлетворение и щастие.

    Ако направиш нещо за себе си, защото така ти харесва, ти постигаш лично удовлетворение от това. Ако направиш нещо в полза на другите, правиш го защото смяташ че е редно, полезно и т.н. и получаваш лично удовлетворение от това. Тогава ако целта е щастието и всички облаги водят до него, защо разделяш материалната от нематериалната изгода и личните от общите облаги?

  27. февруари 17, 2010 в 12:07 pm

    Относно цитата от мадам Ранд, ако сходството, което откриваш, е в неразбирането на смисъла му, мога да се съглася напълно за онази част, озадачаваща и мен. 😀

    Относно послеслова, не споделям подобно мнение. Според мен е и да, и не, т.е. част от хората остават пожизнени „продукти“ на генетиката и средата, други инвестират в себеусъвършенстване, но и двата случая са избор, следователно, лична заслуга. Естествено, „външните“ обстоятелства често се явяват фактори, катализатори, но как да реагираме, решаваме ние. Няма нещо, което човек не може да промени у себе си, ако желае. Противното е мит или удобно „извинение“, разбира се, отново пред самите себе си.

  28. февруари 17, 2010 в 4:08 pm

    Лонганлон, аз съм практичен човек – моят проблем в капиталистическата употреба на ума е:

    – умът се използва лукаво (вече го видях няколко пъти в краткия си професионален опит, а да не говорим как е в мултинационалните компании)

    – умът е така оформен от капиталистическата среда, че наред с полезните неща, добива и вредното усещане, че ценноста се крие изключително в ефимерни и отчуждени неща като кариера, могъщество, влияние… и вещи.

    – капитализмът учи ума да гледа основно или само себе си, умът е култивиран в егоистичен егоизъм. А както казах, според мен здравословният егоизъм е силно балансираният такъв…

    Уензди, как така средата е катализатор?? Средата, генът и жизненият опит ти дават изначалния материал, а личното решение за него се явяа катализатор… Дори когато се инвестира в себеусъвършенстването ти нямаш кой знае каква заслуга – не е ли вярно, че за да вземеш такова решение трябва да имаш определен характер, опрделена мотивация и определена воля? Е, тях нали ги добиваш от великата троица Ген, Среда и Опит…

  29. февруари 18, 2010 в 7:30 pm

    Катализаторът не е извършител, а само медиатор, въздействащ на процесите и в този смисъл средата е катализатор, но върху нея може също да се повлиява. Личното решение е част от самите процеси, резултат от една, начало на друга, преход между фазите и в този смисъл не е катализатор, а е/може да е катализирано; не изключвам, че в дадени случаи може да е автокатализатор.

    Спорно е дали човек е само съвкупност от/продукт на ген, среда, опит и в този смисъл те проявяват човек, а не обратното, човекът е извършителя, без когото те не могат да се проявят. По-скоро съм привърженик на второто, но, признавам, че се нуждая да изследвам повече. Дори да приема първия случай, озадачава ме именно опитът да се разграничат една от друга двете страни на същото равенство. Тоест, имайки ген+среда+опит=човек, когато се казва, че първата има заслуга за нас като такива, то следва това директно да важи и за втората, т.е. човек има заслуга за това, което е. Вече споделих, че и в двата случая имаме избор, лична заслуга. В предходния коментар имах предвид най-вече съзнателната фаза от живота ни, но може да се поразсъждава изобщо. Предупреждавам, че импровизирам и тепърва ще надграждам или ще се разубеждавам. 😀

    Генът е носител на първоначален материал, контролира проявата му, но не е извършител. Ако приемем, че в момента на сътворението му имаме “нулев” личен избор, то, тъй като по природа не е самодостатъчен, за да се изяви, това променя и нулата. Средата е вносител (външен носител); тя и опитът могат да въздействат във всеки последващ етап и да повлияват носителя и/или извършителя, както и обратно. Фактът, че същата среда влияе по различен начин на отделните хора, означава, че не сме под абсолютното й влияние, следователно и тук не сме лишени от избор, имаме лична заслуга. Опитът е натрупан материал, не изначален и в този смисъл е резултат от избор, осъзнат или не, следователно също е лична заслуга, а той може да влияе върху гена и средата, следователно върху тях влияе нашият избор.

    Оттук, ако е вярно, че характер, мотивация, воля са плод на въпросната троица, то отново заслугата ще бъде лична поради въздействието на избора ни върху нея. Те не са постоянни величини и също се променят, както и не предопределят същите реакции. Примерно, в момент на криза, когато човек е провокиран да избира, при същите характер и воля може да остане верен на навика си или да “надхвърли” възможностите си, преминавайки в друга фаза, т.е. да се усъвършенства. Мотивация, амбиция може да не са налични до даден момент, но да се появят, без да са “очаквани” за тип характер и воля. Вълкът не мени нрава си, ако му харесва да е вълк; ако поиска да е лъв, обаче, вече има причина да желае промяна. 😀 Прочие…

  30. февруари 20, 2010 в 2:53 am

    Уензди, точно наскоро водих спор дали езикът оформя битието или битието оформя езика. Аналогичен е и Марксовият спор икономиката ли определя битието или битието – икономиката.

    Да, съгласен съм, че нещата са в постоянна връзка и постоянно си влияят едно на друго. Но няма как да отречем, че всеки човек с раждането си заварва средата – да, той й влияе, но тя първа го оформя, преди той да успее да я оформи по свое желание.

    Съгласен съм, че от доста ранна възраст има съзнателен или несъзнателен избор – мисълта ми е, че за да стигне човекът възможността да вземе тоя избор, неговата психика/мислене/характер са били вече доста стабилно оформени от троицата.

    За мен психиката е като канализация: сложна система от тръби и филтри. Всяко нещо, което ти се случва, попада в тая адски хипер мега сложна система от тръби и търбички и минавайки през целия лабиринт, накрая излиза възприета по даден начин и водеща до дадени последствия. Но – тръбите са изградени от троицата, защото като си се родила е имало само наченки на канализация, и то дължащи се на ген. Да, изборът може да промени тая плетеница от рефлекси, възприятия и филтри, но за да я промени трябва някакъв външен или вътрешен стимул отново да бъде пречупен през канализацията за да може да се прояви като избор-строител. Тоест всеки избор, който вземаме, е резултат на по-ранен избор, а той – на още по-ранен и така докато не стигнем до най-първите основни на психиката, които ни ги дава външният свят и генът…

    Изборът просто е пра-пра-пра-правнук на троицата ген-среда-опит 🙂 Опитът пък е плод на сблъсъка между външния свят и нашата психична канализация, която, както казахме, е оформена от средата, гена и родените от тях избори…

  31. февруари 20, 2010 в 3:20 am

    Ще се опитам да обобщя максимално ясно – в моята глава нещата стоят така:

    Среда и ген – предхождащи раждането на индивида.
    Начин на мислене – оформен от средата и гена, а по-късно и от опита.
    Избор – резултатът от начина на мислене, който пък е плод на средата и гена.
    Заслуга – стойността на избора = стойността на сумираният резултат на независещи от нас фактори.

    Разбира се, в цялата контрукция изпускам валидните за всеки нормален човек инстинкти за живот и смърт и тяхната огромна роля в оформянето и стремежите… но те също са независещи от нас 🙂

    Поздрави в Страната на Чудесата! :]]

  32. февруари 25, 2010 в 7:55 pm

    Разбирам те и, ако позволиш, ще направя следното обобщение. Единият счита, че човек е продукт на ген, среда и опит, поради което заслугата да е себе си не е негова/нейна, а на троицата. Другият, дори да приеме хипотезата за вярна, ще я счита като доказателство за противното, т.е. заслугата е на самия човек, защото дори и само продукт на троицата, това е именно той/тя (от равенството: ген+среда+опит=човек => ген+среда+опит е заслугата за човек, какъвто е=човек е заслугата за себе си, какъвто е). Според мен тук имаме класическия случай с чашата, наполовина празна и/или пълна, т.е. два различни погледа върху същата “истина”. 😀

    Има, обаче, аргументи, които продължават да поддържат мнението ми скептично. Примерно, фактът, че, дори роден/а с гените на мама и татко (в обобщаващ смисъл), и отрастнал/а в тяхната среда, има случаи, когато човек не се чувства там на мястото си от самото начало, различен е от останалите “сродни”, съществува конфликт относно “правилно” и “неправилно” на инстинктивна основа, след което и осъзнато. Как би било възможно това, ако няма нещо повече у нас?! Другият показателен пример вече дадох в предходния си коментар, а именно, същата личност/същност/характер, поставен/а пред избор, може да остане верен/вярна на навика си или да “надхвърли” възможностите си, преминавайки в друга фаза, усъвършенствайки се. Тоест, дори до даден момент от живота си човек да е само нечий продукт, негов/неин е изборът, както и равни стоят пред него/нея възможностите да продължи да бъде такъв/такава или да е нещо повече. Личната заслуга да е надграждане на базата-троица вместо приравняване с нея…

    Беше удоволствие за мен да поспорим, надявам се и занапред, защото е балсам за процеса на мислене. Благодаря и за пожеланията, специални поздрави и на теб!!

  33. февруари 28, 2010 в 11:06 pm

    Хубаво обощение направи за истината гледана от различни ъгли, не се бях замислял, че наистина има хора, приемащи продукта по този начин 🙂

    Относно преминаването от една фаза в друга, аз и преминаването го разглеждам като резултат от Троицата. Не е ли? За да надхвърлиш себе си, трябва да имаш дадена воля и дадена мотивация, които път се формират от дадени преживявания, каляващи волята и от дадени амбиции и тн и тн… 🙂 Така че за мен дори осъзнатото израстване е продукт на Троицата 🙂

    А за непасването… Склонен съм да вярвам, че непонасянето на средата и прочее идва от характерови черти на родителите, които или са се изменили по време на живота им, или пък са били непроявени (фенотипни), а може да се дължат и на непроявени гени на прародители… А има и нещо друго, не зная от какво зависи, но мисля, че всеки се ражда с определен и несменяем темперамент – сангвиник, холерик, флегматик и… какво беше още ;D Но и аз допускам, че може да има нещо отвъд чистата физика и генетика – но нямам разумно обяснение. Малко се съмнявам Индийското вярване за преражданията да е истина, но кой знае – може i da e…

    Но, ако съм добре запознат с идеята за прераждането, дори да се прераждаме, то процесът на формиране на характера е аналогичен, но много дълъг – някога далече преди много векове ти си се родил някъде като „бяла дъска“ и оттам нататък през много си прераждания светът е чертал по нея… И ти пренасяш нейни дадени особености напред в следващите си прераждания. Тоест… заслугата ти пак ще я обере нещо, за което ти си нямал избор…

  34. 35 Георги Т.
    март 29, 2010 в 3:53 pm

    Това дето го е казала жената, най-лесно може да се онагледи със правилата за движение по пътищата. Ако си много голям кавалер и искаш непременно да пропускаш жените шофьорки, то значи, че ще объркаш трафика и ще си по скоро в тежест за трафика и ще загубиш времето на останалите. И че ако си преследваш интересите ще си по обществено полезен отколкото да губиш времето на ближните си с алтруизъм.
    Иначе жената е била много прогресивна за времето си ама според мен вече е късно за всякакъв -изъм.

    • декември 17, 2011 в 6:42 pm

      Не е справедливо този който не е умен или не е морален, или е мързелив, или е престъпник да получава колкото умния, моралния, работливия и спазващ законите човек. Ако това беше справедливо всеки щеше да има право едноврем енно на всичко и на нищо и икономмиката щеше да се източи много бързо. Трябва да има йерархия във всяко общество, за да може то да функционира. Тази логика е добра и за неспособните и за мързеливите, защото благодарение на нея икономиката произвежда добавен продукт, част от който отива и за тях. Тази част трябва да е малка, за да може икономиката да продължи да произвежда. Изборът е между заслужено и допустимо или нищо.

  35. април 14, 2014 в 9:50 pm

    „Философията“, която изповядваш се нарича утилитаризъм. Слагам я в кавички, защото разбиването на твърдението, че „Щастието на хиляда души е по-добро от щастието на един човек“ отнема дори и на лаици не повече от няколко минути, стига да имат доброто желание за това.

    Съвсем елементарен пример – ако хиляда души сборно ще изпитат повече щастие от това ти да си мъртъв отколкото ти ще изпиташ от това да си жив, означава ли, че ще се самоубиеш? А ако са един милион? Приемайки утилитаризма няма как да защитиш основен морален постулат като „не убивай“ (не говорим за самозащита, а за убийство). Няма как да защитиш „не изнасилвай“, няма как да защитиш никакъв смислен, човешки морал.

    Утилитаризма е разработен за морална защита на мафиотски структури и колкото по-рано го разбереш, толкова по-добре. Препоръчвам https://www.youtube.com/watch?v=nKBCEEWUpSE и https://www.youtube.com/watch?v=lkD4zGeLZn8, ако все още си привърженик на подобни вярвания.

    Поздрави,
    Гео

  36. май 26, 2015 в 6:18 pm

    Лявото иска да даде на всеки въдица и познание за риболов и рибовъдство. Дясното иска да продаде въдица на всеки, на който няма пари да бъде нает трудът му за риболов и търговия с риба. Но как ще се спечели от риба, как ще се завърти капитал, нали трябва да продаваш риба. Значи на кредит трябва да я продаваш. Защото ако всеки си лови достатъчно риба, търговия няма.. Но все някой ще трябва да ти купи рибата, затова ще отвориш банка, за да дадеш кредит, който кредит ще дадеш на своите рибари, за да си купят още риба. И така докато банката ти фалира, защото работниците ти – ще потребляват ли от твоят магазин или ще ти връщат кредита. И ТАЗИ КРИЗА НА КАПИТАЛИЗМА Е ВЕЧНА. Рибата са всички стоки и услуги.

    Световният дълг е равен на световните спестявания. Спестяванията на обикновеният човек не са принадена стойност, защото той ще ги изхарчи – рано или късно. Но останалите спестявания са ПРИНАДЕНАТА СТОЙНОСТ. И всичкият световен дълг е равен на принадената стойност на капитализмът в светът. Колкото расте тази принадена стойност – печалбата – извлеченото от пазарът но непохарчено никога от собственика си, толкова ЩЕ И РАСТЕ СВЕТОВНИЯТ ДЪЛГ. Капитализма е следствие на банковата система която дава спестяванията на заем, така парите не спят а се движат поне 10 пъти по бързо, което разтегля паричната маса и с това и пазарът и инвестициите. Но капитализмът иска още растеж иначе банките ще се сринат, а с банките и капитализмът, и така въвеждат частично обезпечение на парите с благороден метал, а след това и въвеждат безкрайната ликвидност – като махат благородните метали и каквото и да било обвързване на парите. В Ориентът не е имало такива банки, и затова са нямали никакъв растеж, макар да са имали хипер свободен пазар. Въвеждане на такива банки и такива пари, и частната собственост, става възможно по време на Абсолютизмът в Европа. Либерализмът е катализатор за ускорение на гниенето на капитализмът. А фашизмът е миризмата от изгнилият вече капитализъм.
    Ф.Д. Рузвелт:

    Данъците в крайна сметка са таксите, които плащаме за привилегията да бъдем членове на организирано общество.

    Taxes, after all, are dues that we pay for the privileges of membership in an organized society.

    — из обръщение от 1936
    Мао твърди, че новата буржоазия е партийната върхушка. И от страх от марксизмът, соц елитът уплашен от събитията в Китай и Чехословакия, сменят конституцията и затягат олигархичната си диктатура, с намерения да убият социализмът и марксизмът. На партийците им е трудно да управляват добре държавата и предприятията, като назначават не кадърните, а децата си на държавни и директорски постове. Но жрицата на капитализма и егоизмът Айн Ранд, казва че егоизмът ще те направи кадърен. И ПАРТИЙЦИТЕ ВДЪХНОВЕНИ ОТ АЙН РАНД, И ЧРЕЗ ПРИВАТИЗАЦИЯ СТАНАХА ЕГОИСТИЧНИ СОБСТВЕНИЦИ НА ЛИЧНИ ФИРМИ И ЗАВОДИ. Калин Манолов е син на шефът на живковото строителство, а днес е директор на Айн Ранд обществото в България.
    Философията на Ранд е психопатична, мизантропска фантазия за жестокост, мъст и алчност. Както показва Гари Уайс

    Такава степен на дезинформация се просмуква от това движение, че в Съединените щати води до синдрома на Уили Ломан (пропаст между реалност и очаквания), че милиони безгрижни последователи се превръщат в милионерска изтривалка за крака Чудя се колко от тях ще продължат да обожествяват Айн Ранд ако знаеха, че в края на живота си тя се включва и към двете – Здравноосигурителната и Социална система. Цял живот тя яростно пропагандира и срещу двете системи, защото олицетворяват всичко, което тя презира в доминантното държавно управление. Айн ранд която плюе държавата и нейната намеса в живота на хората е разчитала именно на държавни пари по време на първоначалния си престой в САЩ. Нито тя, нито последователят ѝ, А. Грийнспан, са разбирали капитализмът, още по-малко банковата система. Банковата система раждаща капитализмът. http://chetohche.blog.bg/novini/2015/04/09/griinspan-razhodite-za-smetka-na-deficita-sa-shema-za-konfis.1352844

    http://chetohche.blog.bg/novini/2015/01/21/samiuel-beket-i-djordj-oruel-sa-dekriptirani.1331967

  37. май 26, 2015 в 6:21 pm

    КАПИТАЛИЗМА: – Милост!

    СЕЛЯНИНА: – Бедният Капитализъм.

    РАБОТНИКА: – Знаех си, че е той.

    СЕЛЯНИНА: – Кой?

    РАБОТНИКА: – Свободата.

    СЕЛЯНИНА: – Но това не е Свободата.

    РАБОТНИКА: – Не е ли Свободата?

    СЕЛЯНИНА: – Не е Свободата.

    РАБОТНИКА: – Кой е тогава?

    СЕЛЯНИНА: – Капитализма.

    КАПИТАЛИЗМА: – Аз съм! Аз съм! Вдигнете ме.

    СЕЛЯНИНА: – Той не може да се вдигне.

    РАБОТНИКА: – Да си ходим.

    СЕЛЯНИНА: – Не можем.

    РАБОТНИКА: – Защо?

    СЕЛЯНИНА: – Нали чакаме Свободата?

    РАБОТНИКА: – Вярно.

    СЕЛЯНИНА: – Може да има още кости за тебе.

    РАБОТНИКА: – Кости ли?

    СЕЛЯНИНА: – От пилето. Не си ли спомняш?

    РАБОТНИКА: – Той ли беше?

    СЕЛЯНИНА: – Да.

    РАБОТНИКА: – Питай го.

    СЕЛЯНИНА: – Първо да му помогнем, а?

    РАБОТНИКА: – За какво?

    СЕЛЯНИНА: – Да се вдигне.

    РАБОТНИКА: – Не може ли да се вдигне?

    СЕЛЯНИНА: – Той иска да се вдигне.

    РАБОТНИКА: – Тогава да се вдигне.

    СЕЛЯНИНА: – Не може.

    РАБОТНИКА: – Какво му е?

    СЕЛЯНИНА: – Не знам.

    Капитализма се извива, стене, удря по земята с юмруци.

    РАБОТНИКА: – А защо първо да не му поискаме костите? А после, ако откаже, да го оставим.

    СЕЛЯНИНА: – Искаш да кажеш, че той е в наши ръце?

    РАБОТНИКА: – Да.

    СЕЛЯНИНА: – И че трябва да поставим условия срещу нашите услуги.

    РАБОТНИКЪТ: – Да.

    СЕЛЯНИНЪТ: – Наистина има нещо разумно в това. Но се страхувам от едно.

    РАБОТНИКЪТ: – От какво?

    СЕЛЯНИНЪТ: – От това, че Фашизмът може да се разбеснее. Тогава ще ни разгони фамилията.

    РАБОТНИКЪТ: – Фашизмът ли?

    СЕЛЯНИНЪТ: – Той е този, който вчера те удари.

    РАБОТНИКЪТ: – Нали ти казах, че бяха десет.

    СЕЛЯНИНЪТ: – Абе не бе. Преди това. Този, който те ритна.

    РАБОТНИКЪТ: – Тук ли е?

    СЕЛЯНИНЪТ: – Ами погледни го. (Сочи.) Засега е неподвижен, но всеки миг може да се разбеснее.

    РАБОТНИКЪТ: – Дали да не му дадем да разбере?

    СЕЛЯНИНЪТ: – Искаш да кажеш да го нападнем, докато спи?

    РАБОТНИКЪТ: – Да.

    СЕЛЯНИНЪТ: – Не е лоша идея. Но дали ще успеем? Наистина ли спи? (Пауза.) Не, по-добре е да използваме това, че Капитализма вика за помощ и да му помогнем, като разчитаме на благодарността му.

    РАБОТНИКЪТ: – Но той вече не вика.

    СЕЛЯНИНЪТ: – Защото е загубил надежда.

    РАБОТНИКЪТ: – Може и да е така. Но…


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


На висока планина стоях
и зовях Али, Божия лъв.
О, Али, Божи лъв, Царю човешки,
дари с радост скръбните ни сърца.


%d bloggers like this: