16
Окт
09

Щастието, мъдростта и Пазителите на човечеството

–            Хората – каза старият човек – са два вида: умни и не толкова умни…

–           Зная – усмихнах се аз – ти от кои си?

–          Хах! От умните, разбира се. Дори, бих казал, от твърде умните… Което е лошо. Но нека не говорим сега за мен. Хората се делят на два вида – умни и не чак толкова умни. Според теб, Виктор, важно ли е да си умен, за да си щастлив? Или по-скоро: доколко е важно да си умен, за да си щастлив?

–           Ъм… Хм. Не съм сигурен – погледнах към земята замислен. – Би трябвало да е.

Старият човек ме чакаше мълчаливо и с подканващ усмихнат поглед.

–           Казват, че незнанието е благословия. От тази гледна точка – не, интелектът, мисленето, изобщо не са ползни за щастието.

–           Мисленето улеснява живота много.

–         Не говоря за това мислене. Говоря за разсъждаване, за търсенето на това, какво е правилно и какво не – енергично обясних аз. – Да живееш като животно, или близо до такова, без някакви други грижи, освен да имаш къде да спиш – доколкото това е нещо, без което не може – и какво да ядеш, без да се притесняваш дали си добър човек, без да бъдеш тормозен от съвестта си, без да пшолагаш и минимални усилия да постигнеш нещо полезно в живота си – ами това е прекрасно лесно безгрижно съществуване!

–          Но?

–          Но може би… Може би това съвсем – по никакъв начин – не е щастието. Дори без „-то”, може би изобщо не е никакво щастие само по себе си. Защото… щастието… – замислих се малко – щастието не е това да нямаме проблеми. Не е да нямаме херувимчета, които да ни бият своите малки шамарчета, когато бъркаме, за да се размислим. Щастието, в крайна сметка, може би не е толкова да нямаш проблеми, колкото да решаваш проблеми.

–          Будистите смятат, че именно липсата на болка е път към щастието?

Замислих се. Някъде бях чел, че Буда прекарва дълги години в медитация и размисъл, след които достига до ключовата тайна на живота – че желанията пораждат болката… и че за да бъде човек щастлив, той трябва да се избави от желанията си – а така, и от болката….

–          Философията на Буда – казвам това с уговорката, че не съм добре запознат с нея – сякаш е по-мъдър вариант на философията на лентяите.

–          Лентяите? – кротко повдигна вежди моят събеседник.

–          Хората, които живеят без да се занимават с каквото и да е. Които паразитират на гърба на други. Които… нямат никаква цел в живота си.

–          А може би точно те са най-щастливи? Може би така наречените отговорни хора обременяват съществуването си с крайно много ненужни занимания, които, в последна сметка, само водят до по-малка концентрация върху настоящия момент. Може би да живееш ден за ден, без план график, радвайки се на природата, разходките, компанията на приятел, четенето, яденето – и всичко това без някаква цел и без ограничения – води до много по-пълноценно щастие от така модерните за твоето поколение „самоусъвършенстване”, „учене през целия живот”, правене на кариера, създаване на име, създаване на семейство – големият остатък от партиархалното мислене – и дисциплинираност… Може би човек е най-щастлив, когато е без каквито и да е окови? Когато мисленето му е без всякакви окови?

–          Не бих казал – възразих. – Човек не може без окови. Или по-скоро, без някакви граници, които ти в случая наричаш окови.

–          Защо да не може? Изключвам, разбира се, границата да нараняваш или пакостиш на другиго или на себе си.

–          Защото.. – замислих се аз – без граници човекът е като… Всъщност – без граници човекът изобщо не е човек!

–          Правилно! – възкликна моят събеседник, прекъсвайки ме. – Това прозрение исках да чуя. Продължи, моля те.

–          Аа, докъде бях? Да. Човекът без граници не е човек . Човекът без граници – той е животно. Ако трябва да го кажем фройдистки, без Свръх-Аз-ът – усещането за правилно и грешно – човекът се ръководи само от инстинктите и първичните си нужди. И дори да приемем, че в една общност, в едно общество…

–          Ах, как мразиш и обичаш тази дума!

–          Да – усмихнах се – мразя обществото и го обичам… Но да продължа. Дори в едно общество човекът да добие някакви минимални граници – как да не вреди на другите и как да общува с тях – защото комуникацията, в крайна сметка, също е вид ограничение – дори тогава човекът е по-малко човек, отколкото ако си налага да се развива повече и повече като личност. А да си наложиш нещо – значи да се ограничиш…

–          Значи според теб единственият начин човек да е щастлив е да бъде развит като личност? Да бъде, по твоите думи, повече човек?

–          Ами – присвих очи – да. Всъщност и да, и не.

–          Неукият селянин може ли да бъде щастлив?

–          Може, разбира се.

Замлъкнах за малко и започнах да размишлявам над въпроса и над отговора. Моят събеседник – този толкова забележително кротък, омиротворен, човек с очарователно ведри сини очи – ме изчака с лека усмивка и весел пламък в погледа.

–          Искаш ли да ти кажа аз какво мисля по въпроса? – попита старият човек.

Аз го погледнах с онзи интелигентен поглед на замисленост, който прави хората така красиви, и отговорих:

–          Давай.

–          Мисля – погледна ме замислено изпод вежди той – че щастието, или чувството за щастие, не е функция на – така да го наречем – личността. Личността е онзи сбор от качества, принципи и желания – с една дума особености на характера – който изцяло ръководи нашите действия. Той определя как да постъпим и какво да помислим. Ако аз съм егоистична личност, ще говоря каквото ми падне, без да се съобразявам с чувствата на околните. Ако съм грижовна личност – винаги ще премислям думите си предварително. Личността обаче – старият човек ненатрапчиво вдигна показалеца си и леко сви сините си очи – има още едно свойство. Тя определя как възприемаме света. Ако аз съм студен човек, ще подминавам всички болки на света с идеално спокойствие. Ако съм емоционален и сантиментвален обаче, аз ще страдам от най-малките неща.

–          Дотука не ми каза нищо ново – казах.

–          Чакай сега, бе, ще кажа – усмихна се старият човек. – Аз си представям така нещата: душата на човека е като око и стъкло на очила – стъклото е личността, а окото е сърцевината на душата. Очилата, или личността, определят как външният свят ще се пречупи през призмата, но това пречупено ще бъде възприето от очите, или сърцевината на душата – и това е важното. Ако личността е направила външният свят да изглежда добър – душата е щастлива; ако го е направила да изглежда лош – душата е нещастна. Разбира се, личността, или тази призма на характера, е различна за всеки.

–          Значи смяташ, че това дали си умен или не няма никакво значение, така ли?

–          Донякъде да. Смятам, че един човек, който познава света повърхностно и създава връзка с другите повърхностно – защото все пак, за да опознаеш някого и да изградиш по-дълбоки отношения с него изисква много мислене – може да бъде щастив. Той може да се радва на своите малодушни и дребни радости като ядене на пържени картофи, секс и американски сериали. Може да бъде щастлив дори по цял ден да мастурбира, макар това да ми е малко трудно за представяне. И все пак смея да твърдя, че радостите на човека могат да варират по сила. Щастието, според мен, макар и строго индивидуално за всеки, може да се измерва и някои видове щастие категорично са по-големи щастия от дуги. Мисля, че Аристотел и Епикур имаха някакви подобни схващания.

–          И как се измерва щастието според теб?

–          Според мен – започна моят събеседник – щастието се дели на нисше и висше щастие. Може дори да се раздели и на три вида – нисше, по-висше и истински висше. Най-нисшото щастие изпитва онзи, който познава света само от телевизора и от отношения на дай ми-ето ти. Който нехае за таланта на Леонардо да Винчи и за гениалната музика на Моцарт и Вагнер и чиито интерес не бил привлечен от чудото на растежа на морските корали и невероятната им красота. По-висше, и то доста по-висше, е щастието, което изпитват – така да ги наречем – нормалните хора. Тези, които срещаме всеки ден. Които познават постиженията на световната култура и могат да преценят мястото си в нея; които с радост поемат феномените, които им предлага Discovery Channel и които намират смисъла на своя живот в любимия си човек или своето дете; които знаят смисъла и чувството на саможертвата и не са чужди на идеалите и принципите. И третият вид щастие е на тия хора, които за нас остават в историята като гении. Великите. Мъдреците! Бащите на света. За тях няма нужда да изреждам имена. Те са прекарали своя живот, помагайки на околните или допринасяйки за благото на човечеството или изкуството. Те са били обичани или мразени от всички. Те са живели честито или подритнато, в богатство или в мизерия… И никога не са били щастливи според традиционното разбиране за щастие.

–          Ама нали ми казваш, че тяхното щастие е най-висше! – протестирах аз, отново прекъсвайки моя събеседник.

–          Да, тяхното щастие е най-висше. Но то е и твърде деликатно и болезнено. Чел ли си Библията?

–          Отчасти.

–          Книгата Еклисиаст?

–          Не.

–          В книгата Еклисиаст, или книгата на цар Соломон, е казана една безкрайно мъдра фраза: „Който трупа мъдрост, той трупа и тъга.” А Ницше е казал: „Който разбира всичко, той мрази всичко.” Трети пък е казал, че да разбираш всичко, значи да прощаваш всичко, но това е обект на друг разговор. Мисълта ми е: мъдрите хора, за които ти говоря, имат достъп до най-висшето и най-недостижимо щастие. Щастието да виждаш света в цялята му красота, грозота и сложност. Щастието да познаваш човешката душа или изяществото на изкуството до най-дълбоките им и съкровени и миниатюрни съставки и струнички. Щастието да можеш да даваш премерени и мъдри съвети в помощ на околните. Щастието да имаш портите на Познанието отключени пред теб и да ликуваш безпаметно и безгранично при вида на това Познание. Но… както всичко в нашия свят, и това има своята цена. А именно, цената да си нещастен. Човечеството е било доста самоуверено в своята важност преди Николай Коперник да измести геоцентричната астрономическа теория със своята хелиоцентрична и да каже на света, че не Земята, а Слънцето е в центъра на Вселената и не то се върти около нас, а ние около него. Човечеството е било доста самоуверено в своят божествен промисъл, докато Дарвин не му е показал, че човекът е просто слязла от дървото маймуна. Човечеството е било доста самоуверено в своята разумност, докато Фройд не е  доказал научно, че човекът е крайно нерационално същество. Разбираш, Виктор, хората в някаква степен са живели много по-приятно, преди да им бъде казано категоричесло, че са толкова маловажни и слаби! Наистина, знанието, а не незнанието, ги е освободило, но също и ги е накарало да си задават въпроса: какъв е смисълът на моя живот тогава? Щом няма Рай, няма Бог, а няма дори и истински добродетели….

Моят събеседник беше станал много възбуден от темата и говореше поглъщащо разпалено.

–          Ти, разбира се, знаеш тези неща, Виктор, разбира се, че ги знаеш… – продължи своята емоционална мисъл той. – Казвам ти ги, защото след доста години лутане из лабиринта на мъдростта, съм стигнал до едно мнение по отношение на щастието и мъдростта, или това да си умен, откъдето започна нашия разговор.

Старият човек се бе вторачил в мен. Сините му очи сякаш гледаха в мен и в небитието едновременно, а в емоцията си той изглеждаше все по-човешки от преди. Когато заговори след малка пауза, тонът му бе по-умерен и заключителен:

–          Според мен, Виктор, най-добрият вид щастие е умереният – този, който ние с теб нарекохме „по-висше щастие”. Човек трябва да живее с красотата на света и да се радва на свободата, която му дава мисленето и Познанието, но той трябва да прави това много внимателно. Според мен, човечеството е надарено с тези умни хора – мъдреци – които са негови Пазители. Пазителите са тези, които решават най-сериозните житейски проблеми на другите, спестявайки им горчилката да осъзнаят това, което би ги направило нещастни. Прекалено философски настроеният човек е безкрайно полезен и добър за околните му, но не и за самия себе си – когато един философ осъзнае относителността и несъвършенството на света и хората, той е твърде силен, но и твърде нещастен. Един нормален човек се радва с пълно и чисто от подозрения сърце на доброто, сторено му от друг. Един Пазител обаче вижда неща в това добро, които го карат да разбие идеала си за него.

Моят събеседник най-накрая замълча за повече време и погледна земята. Сякаш бе изказал дълго таена мъдрост, както всъщност и беше, и сега я оставяше сама да се разстели и да заеме своето място в битието около него, а сам той си почиваше от напрежението да я носи толкова дълго и толкова дълбоко. Аз почтително и мълчаливо го изчаквах…

–          И аз не съм сигурен какво искам да кажа с всичко това, Виктор. Не искам да препоръчам на света да тъне в незнание, но искам да му препоръчвам да не стига твърде далече… Развиващият се свят е толкова напредничав, че ако тъпите политици не затрият Земята с ядрено оръжие, със сигурност скоро няма да има много непознати неща. Кой знае, може хората да разделят на части и направят дисекция на обичта… Което поне за мен е най-свещеното нещо в нашия свят и не желая да бъде обект на научни изследвания, излъчвани по Explorer Channel. Карл Маркс и Зигмунд Фройд, а всъщност и Исус Христос, са казали, че Истината може да направи човека свободен. Това, което аз питам и изобщо нямам позиция в отговора е – струва ли си човекът да бъде напълно свободен? Да не забравяме, че ти в началото каза, че човекът без граници не е човек…. Макар и да го каза в малко по-различен смисъл. Не зная какво да кажа по въпроса, Виктор. Този въпрос ме е терзал цял живот и ме е изпълвал с амбиция и страх. Може би ти ще имаш шанса да си създадеш по-адекватно мнение за него, Виктор, и ще го решиш….

Старият човек замълча. Мълчах и аз, разбира се. Нещата, които той ми бе казал, не бяха нищо наистина ново, но ми извадиха в центъра на вниманието един твърде важен проблем, който можем да наречем и екзистенциален. Докато гледах в земята с присвити очи, разсъждавайки върху сложността на избора знание или незнание, чух звук, който не може да бъде описан, а само усетен, и вдигнах поглед. Старият човек се бе стопил във въздуха….

Advertisements

7 Responses to “Щастието, мъдростта и Пазителите на човечеството”


  1. октомври 17, 2009 в 3:53 pm

    На първо място – поздравления за куража! Мисля, че този нередактиран вариант е едно добро начало. Разбира се може да се мисли за някои редакции, както в изказа (старецът има по-жаргонен речник от Виктор, което е нереалистично, ако наистина е старец), така и в сюжета и разгръщането на коментираната тема (старецът-мъдрец се разпалва в темата като юноша, докато Виктор е търпелив слушател, с поглед на мъдрец; изчезването на края е твърде неочаквано и някак не се вписва в духа на предходните разсъждения).
    Сър Кен Робинсън казва, че образователната система от векове ни учи да не грешим, което е огромна грешка само по себе си, защото подтиска творческите пориви на хората от ранна детска възраст. Радвам се, че си готов да правиш грешки, да бъдеш несъвършен, но да се развиваш и да твориш. Сигурен съм в успеха на твоите начинания! Вярвам в таланта ти. 🙂

  2. октомври 17, 2009 в 6:52 pm

    Здравей който и да си, Mr.Hide! 🙂 (впрочем, пише се Mr Hyde, не зная дали знаеш) Благодаря ти за хубавия коментар. Мисля, че забележките ти са много уместни, но също така мисля, че характерологичните особености на двамата са точно както трябва да са – този диалог е символично, и доста образно бих казал, представяне на моя собствен вътрешен диалог 🙂 Тоест всичко е както съм го почувствал. В момента чета De Profundis, известното писмо на Оскар Уайлд, написано в затвора, и то ми даде творчески тласък 🙂 А относно коментарите: принципно са без изчакване за одобрнеие, но понякога ги слага директно към СПАМ… мисля, че е заради дадения линк. Аз ги преглеждам все пак редовно, де, спамовите 🙂

    Благодаря още веднъж за коментара и поздрави! 🙂

  3. 3 Mr.Hide
    октомври 17, 2009 в 8:32 pm

    Тук съм hide, ама hide-ването ми излезе плитко май.
    Все пак не разбрах защо „характерологичните особености на двамата са точно както трябва да са“? Може ли малко поянение? А линка го махам (турих го заради цитата на Кен Робинсън).

  4. октомври 18, 2009 в 3:33 am

    Ами, аз съм ти разказвал, че имам някаква форма на раздвоение на личността, а може би и човек, прероден в мен 🙂 В тоя смисъл, тук описах един диалог със себе си. Събеседникът да е стар човек, наподобяващ по външност Албус Дъмбълдор от „Хари Потър“, ми дойде внезапно 🙂 Та затова – и двамата герои отразяват две(те) части от душата ми, които обикновено са и в двубой и целта му не е да е толкова правдоподобен, колкото… импресия? 🙂

    Линкът за речта е полезен, речта ми хареса и на мен, затова го извеждам и в коментар:
    http://www.vbox7.com/play:d112fb4c

    Поздрави, Mr Hide! 🙂

  5. октомври 30, 2009 в 8:21 pm

    Поздравления за текста!

  6. октомври 31, 2009 в 1:48 am

    Благодарности, Амелия! 🙂


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


На висока планина стоях
и зовях Али, Божия лъв.
О, Али, Божи лъв, Царю човешки,
дари с радост скръбните ни сърца.


%d bloggers like this: