Егоцентрично за себеотричането

Първороден грях: според християнството грехът, извършен от първия човек Адам [изяждането на плода от Дървото на Познанието] се предава на неговите потомци по наследство, с други думи, човек се ражда грешен. Единственото нещо, което може да освободи човек от греха и да доведе до спасението на душата му, е вярата в Исус Христос. [При протестантите нещата отиват по-далеч и те възприемат човешката природа като изначално зла след Първородния грях.]

 

Снощи водих разговор за критиката, самокритиката и себеотричането (отново с момче, хаха!). Аз казах, че човек трябва да харесва и приема такъв, какъвто е; опонентът ми обаче ми отвърна, че ако един човек е на път да съсипе живота си, защото, например, е алкохолик, не бива да приема себе си такъв, какъвто е. Съгласих се, че в такива крайни случаи не трябва да има приемане. След това пък дискутирахме доколко е редно човек да изменя себе си, за да се хареса на някого – особено ако не е  харесван от мнозина. Опонентът ми каза, че няма нищо лошо в това да промениш себе си, за да постигнеш нещо, което ти харесва и ти се иска да бъдеш/имаш/можеш. Аз пък му отвърнах, че това действително не е лошо, но само ако в процеса на отричане от настоящата си същност (сред които желаното качество не присъства) ти не приемаш липсата на качеството като нещо лошо, а приемаш качеството като желано, но без неговата липса да те кара да се чувстваш непълноценен.

Тоест, аз може да съм с 15 килограма по-тежък, отколкото ми се полага, но трябва да се чувствам окей със себе си. Ако реша да сваля 15 килограма, то не трябва да е заради отричането на „мен грозния дебелак“, а защото искам да изглеждам еди-как-си – просто като по-добра алтернатива, макар и не от жизненоважно значение.

Говорил съм много пъти за това колко е лошо да отричаме себе си, своята несъвършеност, качествата, които ни липсват или тези, които ни правят непривлекателни или неприятни. Колко е лошо и да отричаме своите слабости, заради които допускаме грешки и нараняваме околните. И колко много важно е да не изпитваме вина. Всичко това разяжда човешката душа (разбирай психика), най-важното нещо, което имаме, защото душата съм аз, душата е и моето битие. Всичко в моя живот (и дори някои неща в животите на близките ми) е продукт на моята душа. Затова трябва да я пазя.

А вината разяжда душата. По-зле, не я разяжда – задушава я. Душата и без това не е цялостна, защото обществените норми и нормите, които ни налага възпитанието ни, я ограничават, но чувството за вина допълнително й ебава майката. Чувството за вина ти казва (т.е. казва и на душата ти): „Ти си лош, грозен, некачествен.“ Оттам ти си казваш (душата ти си казва): „Може би наистина съм лош, грозен и некачествен… може би не заслужавам много.“ След което следва логичното следствие: „Може би не заслужавам доброто отношение към мен. Може би не заслужавам внимателния си приятел/ка. Може би няма нищо толкова хубаво в мен. Може би няма да липсвам на никого, ако ме няма.“ Чувството за вина усуква скърцащи вериги и пристегнати въжета около душата ти, и, досущ като тяло, нейните контури започват да се изменят: душата ти се смачква. Но тъй като е човешка душа, тя се опитва да се съпротивлява (досущ като тяло). Въпросът е… доколкото ще издържи преди веригите и въжетата на вината да пристегнат тялото и крайниците й дотолкова, че да не може да мърда свободно и пулсът й да се сведе до меланхолия или депресия. Или пък в отчаян опит да избяга от болезнените въжета и окови, които мачкат, унижават и осакатяват тялото си, душата ще се опита да избяга от самата себе си – да се погуби и всичко да свърши.

Вероятно ще кажете, че съм емо и драматизирам. Е, нека, както казва Петко Бочаров. Но не мисля, че драматизирам. Повечето човешки души не са кой знае колко силни и или оцеляват като изграждат силни прегради и самозаблуди, или пък се смачкват тотално и примиряват, че не стават за нищо, и започват да водят живот вегетация. Или и двете. Разбира се, (надявам се) рядко виждаме чак такива тежки резултати, но съм почти убеден, че това е механизмът, по който критиката действа на душата, ако критиката цели да каже на душата „ти си некачествена“, или пък душата по някаква причина я възприеме така. Или е така само при мен?

Днес по време на кафе с моята компанийка едно от момчетата (с който се познаваме от 5-6 месеца) ми каза, че ми липсва хъс за победа. Отбеляза, че заради това няма да стана добър психолог, и че това ще ми пречи доста в живота ми. Хъс за победа. Даде ми и конкретни примери защо смята така. Мислех си, че съм превъзмогнал в значителна степен своята неувереност в себе си и своето себеотричане. Обаче след разговора това се оказа не съвсем вярно – настроението ми се развали, сдухах се. И останах сдухан още около 20-30 минути, след което си тръгнах към вкъщи (уж да уча по Експериментална Психология за изпита утре, а аз пиша постове, ха!), усещайки борбата в мен. Бореха се душата ми и критиката на момчето. Критиката казваше (или поне така я възприемах): „Много си ленив, не си хубав човек така, трябва да имаш повече динамика, за да си качествен човек!“. Душата ми на свой ред твърдеше, че това не е така и че всъщност проявявам борбеност, когато съм надъхан за нещо или вдъхновен от нещо. Но, разбира се, като панически бягащо животно в мрежа, тя избягваше посочването на въпросните прояви на борбеност и хъс. Разсейваше вниманието ми, както винаги, за да не се окаже евентуално, че всъщност няма такова нещо и наистина не съм качествен човек (а аз, знаете, имам високо мнение за себе си и винаги съм искал да съм качествен и силен човек). В крайна сметка с малко успокояване посредтсвом поемане на въздух преодолях вътрешния шок (пак ще ме вземете за емо) и успях да размисля по нещата по-трезво. Стигнах до извода, че нямам някакви особени борбени качества; проявявам такива в спорадични и изолирани случаи, но иначе съм основно ленив и флегматичен. И… проявих малко самовнушение: а именно, че в това няма нищо лошо. Няма нищо лошо да съм флегматик и да не съм агресивно нахъсан в ежедневието си; и все пак, може би би ми харесало да имам повече динамика в живота си; би го направила по-интересен и пълноценен откъм емоции и изживявания. Но и настоящият ми живот ме устройва.

Заставих мускулите на тялото на душата ми да се успокоят и да спрат съпротивата към въжетата на критиката и в този момент (дълъг момент), те изчезнаха. Стопиха се. Защото вече не бяха критика, застрашаваща душата ми, а критика, предлагаща ми алтернатива за по-добър живот. Без настоящият ми (и настоящата същност на душата ми) да са лоши, некачествени или неприемливи.

Интересно ми е, само при мен ли критиката е толкова болезнено изживяване. Надали е само при мен, статистически погледнато има още немалко хора със сходен характер на моя, но ми е интересно дали по-голямата част от хората, както си мисля, изживяват така нападанието на критиката и породеното от нея чувство за некачественост и вина. Или проектирам себе си върху света?

Човек не носи Първороден грях. Човек е Човек.

Още по темата:

Разговор с Воланд.

Да обичаш себе си.

Себеотричане (стихотворение).

Най-големият грях.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Празнотата като мотивация

Правили ли сте някога връзката между „суета“ и „всуе“ (архаизъм за „напразно“). Или между „vainity“ и „vain“ („суета“ и „празно“). Колко интересно – струва ми се – че „суета“ значи „празнота“!

Докато изпращах мой приятел тази вечер до стоянката за таксита се спряхме в един подлез (щото валеше над нощния Пловдив) и пообсъдихме философските деяния и одеяния на света и прочее (xD). И в процеса на разговор говорехме за суетата, някак стигнахме до темата как развитието е изключително модерно – то е мантра, съвременната мантра. Даже „модерно“ не е правилната дума. То е модерната ценност – ценността на нашето време.

От не толкова многото, което съм чел, навсякъде се пише за развитие, как човекът трябва да се развива – нагоре и нагоре и нагоре… до безкрай – но буквално до безкрай. Ако добре си спомням и Ерих Фром, и Хорхе Букай (айде хейтърите на посредствеността сега да оплюят Хорхе) разправят как човек трябва да се развива като личност, да се опитва да бъде все по-пълноценен и да развива себе си. А защо, питам аз? Защо? Кому е притрябвало да се развива духовно, професионално или физически (т.е. с една дума личностно)? Да, каза ми моят приятел, нужно е на селянина на село, който иска реколтата му да е по-добра, за да е по-вкусно, или иска да се научи да работи с по-съвършени инструменти, за да му е по-лесно. Не, казвам му, аз, остави селянина, неговият стремеж към развитие е съвсем рационален и разбираем. Но защо всички що-годе умни хора, погледнали към звездите малко или много, говорят за развитието, за личностния растеж, като за висока, за много висока, ценност? Е, казва ми момчето, нали четеш Ерих Фром, всички имаме стремеж да се развиваме – дълбоко и вътрешно заложен.

Ала аз не съм съгласен. Да, може би имаме такъв стремеж. Но той не е причината толкова хора да ми казват „Това е хубав опит“, „Това е добър урок“, „Научих нещо ново (за живота)!“ и прочее. Причината е в суетата. Суетата да погалиш егото си, като бъдеш добър и качествен по регистъра на съвременния ни свят. Не ни ли облъчват навсякъде с това? Човек трябва да се изкачва, да се развива… Книжарниците са пълни с книги за забогатяване и успех, и възвеличаването на тоя успех се повтаря и по телевизията. Ами в училище? „Програма за учене през целия живот“ звучи ли ви познато? А постоянните обучения в работите, повишенията, изкачването в йерархията като морков, с който те задържат във фирмата?…

Но мисля, че не е само това причината. Хората масово са луднали по това да се развиват и, разбира се, да „УЧАТ“, и защото, може би, са празни. Суета = празнота, нали? Празнота, която трябва да се запълни. (Приятелят направи тази връзка).

Да илюстрирам: говоря си с мой близък приятел. Питам: Защо стоиш на тази работа, като можеш да намериш нещо по-приятно? Той: „На мен ми е приятно.“ Аз: „Колегите ли?“ Той: „Не само. Там уча много неща.“ Аз: „Е, закъде са ти тея неща? Какъв е смисълът да се учи човек през целия си живот?“ Той: „Ами така ще ми е по-лесно в бъдещето, те, професионалните и житейските уроци, ще ми послужат да живея по-лесно и по-добре.“ Аз: „А като станеш на 60 години и вече няма да има кой знае закъде да живееш по-добре, тогава няма да имаш стремеж да учиш нови неща, така ли?“ Той: „Не… и тогава ще имам. Това е стремеб към развитие, ще живея по-пълноценно.“

Бинго. Пълноценно. Той има нужда да се развива, за да се чувства пълноценен – за да има за какво да си говори с хората, за да вълнува нещо съзнанието му, а да не се трови в старческа скука и летаргия, за да има самочувствие на активен и пълноценен човек. Тоест… той се страхува (разбира се, отново този прословут страх) от непълноценността. От празнотата в себе си. Празнотата….

Да си суетен е да си празен. Тоест, по-скоро да имаш празнота в себе си. Не си в хомеостаза със себе си, не си пълен, не си пълноценен, имаш нуждата, стремежа, съвсем естествения стремеж, да запълниш (и компенсираш) това, което ти липсва, което е празно…. Дали ще се опиташ да запълниш празнотата си с елементарна суета – дрешки, комплименти и пр., с по-висша – професионално израстване в йерархията или обществото, или с най-висшия тип – духовно усъвършенстване, ти се стараеш да запълниш празнотата – суетата. Въпросният близък приятел вероятно не би го признал, но според мен той, в стремежа си да се развива (да се пълни с нови умения и възможности, забележете!), той, под въздействието на страха от непълноценен и празен живот, несъзнавано се стреми да запълни празнотата си… и да се погрижи никога да я няма.

Сега ми идва наум, че като че ли уважаемите Християни имаха някакви разкива разбирания…

Дали моят приятел обаче, не търси запълване на своята суета на грешното място? Някой успял ли е да запълни по този начин суетата си, т.е. чувството си за непълноценност? Да, за кратко. После отново се чувства непълноценен… Може би трябва да се стремим, както казват Фром и Хорхе, да бъдем едва ли не самодостатъчни? Тогава няма да имаме празнота… Но не, как можем да сме самодостатъчни? Да сме независими финансово? Да нямаме нужда от емоционална подкрепа? Не… тази самодостатъчност не се връзва с наличието на празнотата.

Мисля, че Източната философия говори как самовглъбяването в себе си води до изчезването на тези опразняващи мераци. Как, след като навлезеш достатъчно надълбоко в себе си и в дълбочината на света, ти ставаш пълен и хармоничен… и можеш по цял ден да слушаш шума и приказките на реката, както прави остарелият Сидхарта. Да, може би това е пътят.

Но тук идва и моментът – има ли смисъл да се отърваваме от суетата си? Тя ни кара да се движим! А движението е нещо приятно, полезно… Но също така ни кара и да убиваме движението – и тук отново се завръщам към Ерих Фром и неговата идея за имане и бъдене. Да имаш и да бъдеш, както е и озаглавена книгата. Да кажем, моят стремеж към запълване на празнотата в мен, може лесно да ме накара да прочета дадена книга. На същото обаче може да ме накара и моят чист интерес към въпросната книга. Каква е разликата? В първия случай приемам книгата като обект за колекциониране – аз ще я прочета и ще я направя част от своята колекция с прочетени книги, така ще се почувствам по-умен и по-пълноценно прекарващ време си; във вторият случай приемам книгата като преживяване – може да прочета 60 страници от нея и след тях да ми стане безинтересно и да я зарежа, но няма да съм я чел от друго, освен от искрен, неподправен интерес.

Суетата ебава майката на неподправеността и искреността. Не работиш нещо само защото ти е интересно и приятно, а и защото (или само защото) ти дава чувството на удовлетвореност, което ще ти позапълни празнотата в душата. Или четеш книга със същата цел, или правиш секс, и така нататък.

Аз мога да си припомня съвсем скорошен пример за така ситуация в моя живот. Както може би не знаете, аз изгубих интерес към Психологията. Дали защото си починах от Ерих Фром, моят психогуру, или по някаква друга причина – но моето непостоянство отново се прояви и лятото аз вече нямах мерак за Психология (даже доста преди лятото). Но не щеш ли, в средата на лятото, попаднах на книга, от български автор, със заглавие „Приложна Психология“. Разгърнах я, попрочетох и ми стана интересно. Беше написана по модела на академичната, сериозна така да се каже, Психология, и ми стана интересно. Искрено интересно. Обаче моментално, в същия миг, се появи, се прокрадна направо, мисълта в душата ми: „сега мога спокойно отново активно да се занимавам с Психология в университета, защото интересът ми се върна!“ А зад това стоеше оттърсване от чувството за неудовлетвореност, което имах (може би и още имам), заради това, че бях непостоянен и нямах някакъв стабилен интерес, който да направлява живота ми. И хоп! – аз бях в клопката на това чувство за неудовлетвореност (макар и действително по-различно от чистата суета-празнота) и сграбчих, ама действително сграбчих, появилия се откровен интерес с цел да го експлоатирам, за да запълня дупката. Това покварява чистия интерес. И чистия стремеж към красота, и чистата любов…

Наскоро разговарях с друг близък приятел. „Получих нов урок от живота“, каза ми той. „И какво от това?“, отвърнах аз. „За какво ти е да се развиваш?“ А той ми отвърна: „За да… се доближавам… до Божественото, както би казал ти!“ Аз не му казах нищо, но останах със съмнението – дали се стреми искрено и неподправено към Красотата и  Божественото, или в личностното си развитие намира смисъл, който да оправдава съществуването му…

Интересно ми е дали простите хора имат тази празнота. Ако съдим по това дали са суетни – значи я имат. Но сякаш при по-интелигентните хора тя е по-остра. Вероятно защото душите им са по-големи и дупките в тях са по-широки… А на село получаваш едното уважение от съселяните, и си готов 🙂

Не искам да върша нищо от суета. Винаги съм го презирал. И докато бележа успехи с конформистичната суета (т.е. с насадените от света модели на успялост), то имам друг вид празнота, която ме гризе много яко и се чувствам безпомощен и безсилен да я спра – празнотата, търсеща одобрението на околните. Но ще мисля как да я оправям и нея 🙂

 

Още по темата: Употребяване и живеене на живота.

Хайде оставям ви с една много хубава песен с много хубав клип (на Васил Къркеланов). Обичайте се и търсете красотата неподправено! Защото, помните… всичко е гонене на вятъра 🙂

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Балада за Редингския затвор (О. Уайлд)

На 7 юли 1895, в затвора на град Рединг е обесен Чарлз Томас Улдридж, войник от Кралската конна гвардия. Причината – убил жена си от ревност. Това чувство е познато на всички ни, но при младия Чарлз то взело болезнени размери. Всъщност съпрузите живеели вече разделени. Чарлз бил преместен на служба в Лондон, докато Лора Елън останала да живее в околностите на Уиндзор. Тя поискала развод, защото завързала интимна връзка с друг войник. Чарлз обичал пламенно жена си, но щом разбр ал, че тя няма да се върне при него, в момент на бясна ярост я заклал.

Тази сензационна новина възбудила обществото на Южна Англия за известно време. На съдебния процес Чарлз Улдридж бил дълбоко разкаян. Смъртната присъда не го развълнувала. Той съзнавал вината си и бил примирен със съдбата. На сутринта преди екзекуция та бил спокоен и дори благодарил на пазачите за грижите им.    Съобщението за обесването минало почти незабелязано, защото на този ден вниманието на обществото било привлечено от едно много по-приятно събитие – започвало прочутото ежегодно състезание по гребане „Хенли Регата“. То събирало модния свят на Южна Англ ия за цели пет дни.

Трагедията на Чарлз Улдридж щяла скоро да бъде забравена, ако сред затворниците не бил един прочут писател. Оскар Уайлд излежавал двегодишна присъда за антинравствени деяния. Трагедията на Оскар Уайлд не била по-малка от тази на Чарлз Улдридж. В начало то на 1895 Уайлд бил на върха на славата си. Пиесата „Колко е важно да си сериозен“ имала огромен успех. И точно тогава избухнал скандалът с младия лорд Дъглас. От любимец на обществото Оскар Уайлд се превърнал в унизен, отхвърлен, осъден.     В затвора Уайлд срещнал много други грешници, но участта на младия войник го потресла дълбоко. Скоро след излизането си от затвора Уайлд написал „Балада за Редингската тъмница“. В изящна художествена форма той разказва трагедията на Чарлз Улдридж.(източник)

( превод: Асен Тодоров )

I.

С червен мундир не бе облечен,
червена бе кръвта,
която, смесила се с вино,
обля го след смъртта
на най-любимата, убита
от него през нощта.

Нахлупил шапчица за крикет, с костюмасивобял,
вървеше сред конвоя леко,
не беше пребледнял,
но никога човек с тъй тъжни
очи не бях видял.

Не бях видял човек да гледа
тъй синьото петно,
наречено небе, да гледа
как облаче едно
по него плава, сякаш теглено
от сребърно платно.

Сред други страдащи се движех
с оловени нозе,
прошепна ми зад мене тихо
един от тез мъже:
„Приятелят, когото гледаш,
ще висне на въже.“

О, боже мой! Стените сякаш
се завъртяха в миг,
от гърлото ми се изтръгна
едва сподавен вик:
нима съм истински страдалец
пред този мъченик!

Приятелю, сега разбирам
защо тъй чужд си нам,
към  слънцето защо тъй гледаш
с копнеж и упрек ням!
Убил си своята любима
и ще умреш ти сам.

*

Но, чуйте, всеки е убивал
любимата жена —
един с отровно нежен поглед,
друг с думичка една,
страхливецът с целувка кротка,
а смелият — с кама.

Убиват, докато са млади,
убиват в старостта,
едни със златото погубват,
а други с похотта,
добрите само с нож си служат,
че бърза е смъртта.

Обичал дълго или кратко,
взел много или дал,
убил и лекичко въздъхнал
или сълзи пролял —
убива всеки туй, що люби,
не всеки е за жал.

Не всеки тръгва към бесило
с качулка на глава
и с клуп на шията трепери,
пристъпвайки едва,
за да увисне в тъмни бездни
минута след това.

Не всекиго пазач тъмничен
и ден и нощ следи,
когато плаче или в унес
молитва си шепти,
за да не би по своя воля
с живот да се прости.

Не всеки се събужда в ужас
от влезлия шериф,
от капелан, облечен в бяло,
тържествено фалшив,
дошъл да каже, че след малко
той няма да е жив!

Не всеки се облича нервно
с треперещи ръце;
догдето лекар мери пулса
на тръпното сърце,
часовника не гледа сепнат
с пресъхнало небце.

И с гърло, сякаш пълно с пясък,
не всеки скача в пет,
когато с ремъци палачът
го връзва, смъртноблед,
за да потисне всеки порив
у него занапред.

Посмъртната си церемония
не всеки вижда сам
и въпреки че диша още,
ще бъде глух и ням,
когато в гроба си се спъва,
пристъпвайки едвам.

Бесилото не гледа всеки
през мъничко стъкло
и с устни тръпнещи не моли
да свърши туй тегло,
преди Каяф(*) да го целуне
по бледото чело.

–––––––––

(*)К а я ф — първосвещеник, подписал смъртната присъда на Христос — Б. пр.

–––––––––

II.

Шест седмици сред нас из двора
с костюма избелял
вървеше сред конвоя леко,
не беше пребледнял,
но никога човек с тъй тъжни
очи не бях видял.

Не бях видял човек да  гледа
тъй синьото петно,
наречено небе, да гледа
как облаче едно
се влачи, сякаш размотава
то сребърно влакно.

Не вярваше в надежди слепи,
не беше той глупак,
не чакаше да дойде пролет
след този плътен сняг,
но искаше да диша въздух,
да зърне слънчев зрак.

Ръце не кършеше, не плачеше,
дори не бе унил,
но пиеше с наслада слънцето,
страха си заглушил,
тъй както най-доброто вино
не беше нивга пил.

Сред други съдени аз крачех,
но ни един от нас
не мислеше за греховете,
извършил в своя бяс,
а само че ще бесят него
в уречения час.

Бе странно, че така се движи,
освободен и лек,
и тъй към слънцето поглежда
безгрижно, с поглед  мек,
забравил, че ще плаща скоро
със смърт, но без ковчег.

*

Дъбът и брястът са красиви,
на воля щом растат,
но не когато с тях бесило
позорно построят,
за да отгледат плод ужасен
и в миг да го родят.

Желае всеки да успява,
да бъде по-добре,
но кой краката си би искал
на буре да опре
и през ръката на палача
небето да съзре.

Приятно е да се танцува
в добър и весел час,
когато любовта е чиста
и всичко е пред нас,
но не и под бесило страшно,
загубил дъх и глас.

След него с интерес и с ужас
вървяхме ден след ден,
защото кой от нас би казал,
че смазан, уморен,
не би последвал сам душата си
към някой ад червен.

Но ето че веднъж на двора
смъртникът не дойде —
то значеше: не може вече
и вест да предаде,
че няма обич, няма мъка
на никой да даде.

Ний бяхме кораби, които,
на страшна буря в плен,
се срешнахме, без флаг да вдигнем,
приветен и почтен,
не беше срещата в нощ свята,
а в най-позорен ден.

Ний бяхме двамата отхвърлени
от общество  и Бог,
затворени в желязна клетка
за много точен срок,
но към смъртта той само беше
направил своя скок.

III.

А дворът на душите грешни
е яко ограден,
там пиеше той въздух  жадно,
вървейки всеки ден
сред тъмничари и палачи —
отвсякъде следен.

Или усещаше пазача,
над него гдето бди,
когато плаче и молитва
отчаяно шепти,
за да не би по своя воля
с живот да се прости.

Директорът държеше строго
за всеки ритуал,
твърдеше лекарят: смъртта е
за  всекиго  финал,
а два пъти на ден кюрето
четеше му морал.

Изпушил две лули с наслада
и кварта бира пил,
той всеки страх в душата своя
бе сякаш заглушил,
твърдеше, че дори палача
ще срещне с поглед мил.

Защо говореше тъй странно,
самият тъмничар
не смееше да го попита:
той трябва с катинар
устата свои да заключва,
да бъде няма твар.

Че инак, трогнал се, могъл би
внезапно да реши
да утешава с думи благи
нещастните души,
макар и всуе, да опитва
смъртник да утеши.

Тътрузейки нозе оловни,
с обръснати глави,
в кръг тъпчехме — така парадът
глупашки си върви.
Но що от туй? На сатаната
нали сме часови!

Излъсквахме до изнемога
врати и перила,
но коридорите сновехме —
кой с кофа, кой с метла —
и пода жулехме свирепо
с прегърбени тела.

Трошахме камъни и двора
почиствахме от прах,
ревяхме химни — да изкупиш
извършения грях,
но всеки носеше в сърцето
стаен, безмълвен страх.

Страхът пълзеше толкоз бавно —
като вълна в камъш, —
дори забравихме що чака
в грях падналия мъж,
догде край гроб, зловещо зейнал,
не минахме веднъж.

Като уста, за жертва алчна,
той зееше със стръв,
самата пръст, дори асфалтът
жадуваха за кръв;
разбрахме:  ще увисне някой
на по-дебела връв.

Прибирахме се с мисли тежки
за Орис, Смърт и Страх,
край нас палачът мина в мрака
и аз, потаснат, плах,
към номерираната гробница,
треперейки, вървях.

*

Таз нощ из коридора празен
страхът бе господар,
прокрадваха се стъпки плахи,
нечувани макар,
лица се вписваха в прозорците,
по-бели и от вар.

А спял е той, сънуващ сякаш
разцъфнали цветя;
пазачите стоели неми
пред тази лекота,
с която спи човекът, който
ще среща днес смъртта.

Но спят ли тия, дето плачат
в живота си пръв път?
Мерзавци като нас са длъжни
в такава нощ да бдят,
към друга мъка приобщени,
за други да скърбят.

Уви, тъй трудно е да носиш
на други тежестта,
кинжалът на греха пронизва
безмилостно гръдта:
убил е друг, но ти ще плащаш
със сълзи за кръвта.

Пазачите пълзяха тихо
край нашите врати,
учудени, че виждат нещо,
невиждано почти:
за пръв път коленичил грешник
молитва да шепти.

Тъй цяла нощ мълвяхме ние
безсмислени слова,
среднощен час перата свои
развя едва-едва
и разкаянието стана
горчиво от това.

*

Най-сетне и петли пропяха —
син, после и червен,
но пак след ужаса не идваше
белязаният ден,
на елфи сенките танцуваха
сред мрака вледенен.

Край нас се носеха те бързо,
забулени в мъгла,
да увлекат луната дръзнали
към тъмните поля,
извивайки и кършейки
в неистов танц тела.

Кривеше се в безумство ятото,
преди да отлети,
ръка в ръка кръжаха сенките
под ярките звезди,
в небето, като вятър в пясъка,
оставяха следи.

И като кукли се въртяха,
по-леки от пера,
но за слуха и за очите
бе страшна таз игра —
та пяха те мъртвец да вдигнат
за сетната   зора!

„Охо! — крещяха. — Весели се,
но прангите тежат!
Веднъж-дваж зара си опитай,
но не там, где Грехът
ще те посрещне в Дом Потаен —
строил го е Срамът.“

Не бяха сенки тези фигури,
играеха в захлас
пред хора със съдби оловни
в такъв злокобен час.
О, господи! Те бяха  живи,
по-живи и от нас!

Валсираха сами, по двойки,
една подир една,
пристъпваха с превзети стъпки
на улична жена,
молитвите ни пародираха
с насмешка и злина.

Ветрецът утринен полъхна
най-сетне, но нощта
не бързаше да си отиде,
плодеше мрака  тя
и страх обзе ни пред урока
жесток на  утринта.

Сновеше стенещият вятър
сред тъжтните стени,
вълнуваха ума ни спомени —
замиращи вълни.
О, стенещ вятър, Бога праведен
с кого тук замени!

Най-сетне слънцето проблясна
край нашето крило,
достигна през стени, решетки
до  моето легло
и аз разбрах: дошъл е краят
на  нечие тегло.

Към шест почистихме килиите,
до седем бяха в ред,
а махаше смъртта с крилата,
проникнала навред,
и всеки чакаше вестта й —
и примирен, и блед.

Тя не премина в пурпур, с блясък,
не яздеше бял кон,
с въже триметрово,  дъската,
загърнат в капишон,
дойде  палачът да  изпълни
зловещия закон.

Усещахме, че сме попаднали
в мочурище сред мрак,
не смеехме да се помолим,
да търсим прошка, знак
от Бога, извисен над всички,
всемъдър и всеблаг.

Защото „правото“ човешко
преследва висша цел,
слабите, дори за силните
не слага свой  предел,
а само за отцеубиеца
плете  то  клуп дебел.

Слухтяхме да удари осем
с език  надебелял,
защото знаехме: съдбата
тогава своя дял
отрежда всекиму без милост —
кой както е живял.

Очаквахме — безмълвни, кротки –
обречената дан
на туй, което — с право, с криво –
е всеки призован,
но всекиму в сърцето лудо
ехтеше барабан.

Тъмничният часовник чукна
уречения час,
след удара му се понесе
един неистов глас,
като че ли прокажен някой
вопиеше сред нас.

И сякаш в сън през нас бе минала
всемирната беда,
усетихме как клупът мазен
увисва на греда
и как след туй палачът чисти
последната следа.

Отекна цялата жестокост
най-силно сякаш в мен,
защото знаех, че умира
два пъти в същи ден
единствено човекът, който
от смърт е осенен.

IV.

Отменят службата църковна,
обесят ли човек —
и капеланът е покрусен,
измъчен и нащрек,
за да не се съзре в очите му
дори и укор лек.

Държаха ни под ключ до обед.
Най-сетне проехтя
камбанен звън, след туй защракаха
врата подир врата
и ние хукнахме надолу
със собствен ад в гръдта.

Излязохме да глътнем въздух,
да вземем своя дял,
един бе посивял от ужас,
друг беше смъртнобял,
но хора с погледи по-тъжни
до днес не бях видял.

Не бях видял очи да гледат
тъй синьото петно,
наречено небе, да гледат
как облаче едно
пътува леко и свободно
със сребърно платно.

Но крачеха сред нас и други —
с наведени глави:
палачът би могъл не Него,
а тях да умъртви,
защото той убил бе живо,
те — мъртвото, уви.

Повторен грях душата буди
безмилостно, без свян,
отново раната разврежда
под стария саван
и тя кърви, кърви напразно —
ненужна вече дан.

*

И като шутове облечени,
вървяхме в тишина,
в кръг двора хлъзгав обикаляхме
с превити рамена,
без някой да отрони даже
и думичка една.

Така вървяхме онемели
по вечния си път,
връхлитаха ни мрачни спомени
за укор и за съд:
пред всеки Ужасът вървеше,
отзад пък бе Страхът.

*

Пазачите кръжаха както
край стадото овчар,
парадните куртки не скриваха
зловещия кошмар —
издаваше ги по обувките
полепналата вар.

Защото там, где бил е гробът
приготвеният ров, —
останало бе пръст и пясък
покрай зида суров
и куп от вар неугасена —
да служи за покров.

Той имаше покров, измислен
от гений зъл, лукав.
Заровен гол, че тъй да бъде
срамът му по-гнуснав,
с окови на нозе, загърнат
с пламтящ и бял чаршаф.

Така безспир варта горяща
изгризва  кости, плът,
за костите нощта добра е,
а за плътта — денят,
но само за сърцето клето
й стига и мигът.

*

Най-малко три години нищо
не ще засеят там,
на мястото проклето няма
да расне и бръшлян,
но към небето удивено
ще гледа то без срам.

Сърцето, мислят, ще отрови
цветеца избуял,
не знаят, че земята има
по-друг, по-чист морал,
че ален цвят по-ален става,
а белият — по-бял.

От устните цвят ален никне,
а от сърцето — бял,
та знаем ли какво наистина
Христос е пожелал,
щом сухата тояга цъфва
пред Папа занемял.

Ни бяла, ни червена роза
расте в тъмничен двор,
чирепи, камъни и кремък
са нашият декор —
да не попада върху цвете
отчаяният  взор.

Не ще да капне върху мястото
листец нито един,
за да прошепне край стената
смиреното „амин“,
или да викне, че за всички
умрял е Божи  син.

Омразната стена прегражда
за него всеки път,
едва ли като дух би тръгнал
за собствен страшен съд,
остава, окован, да плаче
в мизерния си кът.

Не, в мир лежи, не подлудява
от мъките безброй,
ни страх, ни ужас нарушават
безбрежния покой,
от гроба  и луна, и слънце
не вижда вече той.

*

Като животно го обесиха
и без камбанен звън —
могъл би той душата Страдаща
да призове към сън;
след туй го смъкнаха набързо,
оставиха го вън.

Съблякоха го гол — мухите
във весел кръговрат
обходиха без жал очите
и синкавия врат,
но смях събуди у палачите
противният парад.

Не искаше и капеланът
над този гроб да бди
и с кръста свят туй място скверно
веднъж да освети,
забравяйки: Христос е искал
на  всеки да  прости.

И все пак на Живота мина
той крайния предел
и чужди сълзи ще оплакват
плода  на жеста смел,
защото страдащите знаят:
успехът няма  цел.

V.

Не знам дали законът има
и някои кривини,
знам само, че добре ни пазят
безмилостни  стени,
денят прилича на година —
година с дълги дни.

Знам също, че законът стар е
откак убит е брат,
откакто хората се мъчат
в нерадостиия свят
да отделят с веялка лоша
зърно от зърнояд.

И друго знам: строи тъмници
неистово Страхът
и че решетките железни
единствено стоят
Христос човеци да не зърне
в такъв печален кът.

С решетки слънцето закриват
и бледата луна —
до хората да не достига
ни зрак, ни светлина,
от Бог и Божи Син далече,
да тънат в тъмнина.

*

В тъмницата отровен плевел
единствено цъфти,
доброто бързо се погубва —
подгонено, лети
там, гдето само Отчаяние
над мъките ни бди.

Дете оставят да гладува,
да плаче нощ и ден,
присмиват се, налагат с пръчки
старика изтощен
и никой дума не продумва,
от ужас вцепенен.

Килиите са тъмни ями,
отходен, гнусен кът;
зловоние навред се носи
на жива още Смърт
и само похотта живее
в проядената плът.

Водата  е  солена,  гнила,
а хлябът — пълен с вар,
горчив, отблъскващ, но отмерен
на много строг кантар.
Сънят не иска да прилегне
на  гнусния ни нар.

*

Но ни гладът и нито жаждата
ни бяха болестта,
а всеки камък, който вдигахме,
приведени в калта,
заменяше без капка милост
сърцето през нощта.

И носейки тъма в сърцето,
килийния  сумрак,
въртяхме диска(*) неуморно,
без да подгънем крак —
по-страшна беше тишината
от всеки звук все пак.

–––––––––

(*)Уред, който затворниците въртят безсмислено, за наказание — Б. пр.

–––––––––

И ни веднъж приветна дума
до нас не долетя,
следеше ни око жестоко
от всякоя врата,
телата и душите гниеха
в забрава, в глухота.

*

Ръждясваше по нас Животът
по нашите лица,  —
едни мълчаха, други плачеха
изплашени  деца,
но Бог е  милостив —
разбива втвърдените сърца.

Сърце, което се разбива
в килията, е дар,
поднесен ведро на всеблагия
небесен господар,
прокажения то облъхва
с дъха на пресен нар.

Щастливец си, ако успее
сърцето ти да спре
разбито и вината своя
докрай то да съзре;
тогава греховете лесно
Христос ще  разбере.

*

Дори нещастникът обесен,
с белязания врат,
надява се като Разбойника.
на Рай, а не на Ад —
ще мине ли сърце разкаяно
без Божия печат.

И съдията отреди му
три седмици  живот,
душата му за да пречупи
моралния хомот,
пък и ръцете да почисти
от всяка кръв и пот.

Със сълзи кървави могъл би
да заличи кръвта,
защото само кръв спасява
на честния честта —
печата Кайнов тя превръща
в знак светъл на Христа.

VI.

Лежи в тъмницата край Рединг
един злочест човек,
със зъби ръфа го саванът,
макар и твърде лек,
лежи под огнена завивка,
без име, без ковчег.

И ще лежи, догдето Господ
го призове оттам,
излишни са случайни сълзи,
въздишките от срам —
убил е своята любима,
затуй умрял е сам.

Но, чуйте, всеки е убивал
любимата жена,
един с отровно нежен поглед,
друг — с думичка една,
страхливецът с целувка кротка,
а смелият — с кама.

само малко ме е страх

Родих се призори,

детството ми мина сутринта,

а около пладне

прекосявах вече младостта си.

И не че ме е страх, че времето минава толкоз бързо.

Само малко ме тревожи мисълта, че може би утре

ще съм

твърде стар,

за да направя всичко, което съм отлагал.

Лили Иванова – Дали за теб съм пак онази същата

Най-важното наистина е невидимо за очите, а често и за практичният ум. Най-важното нещо за един човек е неговата душа. Ако душата ти може да обича и ти имаш приятели, и имаш достойнството и увереността, че не си изгубил себе си безвъзвратно някъде по пътя, всички тегодби започват да ти се струват временни. Можеш да си самотен, или в момент на трудност, неоценен, без посока, без пари, без работа, изоставен от любимия си човек… Но всичко това все пак преминава – ако имаш качествата, за да не си самотен в по-глобалната картинка, в по-дългата част от Пътя. И силата да търсиш и крачиш още и още. Ако осъзнаеш това, сякаш моментите започват да добиват по-голямо значение за теб – и лишенията, на които си подложен физически и душевно, някак започват да губят яркостта си при мисълта за удавените в слънчева светлина  площади, по които се разхождаш и смееш с приятели, или уютните топли нощи, когато знаеш, че не си сам. И бледнеят, и избледняват. В живота има малко необратими неща… Стига душата да не е безнадеждно накърнена.

Приятелите ни, любимите ни хора, те ни свързват с този свят – дори често да ни се струват дразнещи и не толкова близки. Но кое е най-ценното, което ще оставим на този свят, когато се преселим в другия? Не са ли… те?

 

Достойнството

Може би съм грешна и коварна,
може би средпът ще се сломя –
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.

Достойнство. В последно време често размишлявам за достойнството. Преди две години, спомням си, имах интересен спор с мой приятел каквъв е смисълът от достойнството, от гордостта. Питах го – за какъв дявол е притрябвало някому да съхранява своето достойнство и ако бъде, например, обиден, да отвърне на обидата с обида, удар или да изстине към човека. С времето обаче някак започнах все повече да … ценя достойнството и самоуважението; и днес реших в писмена форма да поразсъждавам за него.

На български не успях да открия какъв е произходът на думата „достойнство“, но етимологията на английското dignity идва от старофренски, а преди това от латински – от думата dignits - стойностност (worthiness в обяснението).  Фактически… „да имаш достойнство“ трябва да се чете като: „да имаш чувство за стойностност“. А да пазиш своето достойнство е да пазиш чувството си за стойностност.

А чувството ни за стойностност е нападано постоянно. Нали? Отвсякъде за Бога! Нападано е когато виждаме красиви хора, а ние не сме чак толкова красиви, нападано е когато четем списания за красота, когато чуем как някой психолог слага в рамки хората и ние или попадаме в тях, или не; чувството ни за стойностност е нападано при всяка брежна или небрежна критика на приятели и семейство, а най-много е нападано, вероятно, когато не се вписваме в системата на обществото.

Да илюстрирам: както може би сте прочели, това лято ме уволниха от две места: в едното не продължиха едногодишния ми договор, а го продължиха на колежката, с която постъпихме почасово миналата година, а на другото място ме уволниха след един месец изпитателен срок. Причините не са толкова важни в случая – но е важно как се чувствах аз. Как се чувстваш, ако не можеш да бъдеш оценен на работата? Повтарям – оценен. Ами – без стойност, която да бъде оценена! Или неценен за фирмата. Разбира се, логично е човек да помисли: „абе… фирмата има такива и такива правила и практики, които не ми харесват, какво ме боли фара, че точно те не ме харесват? И да нямам стойност за тях, аз не я ща тая стойност, ако я имах, значи съм бил добър приемник на същите тея неща, които са нездрави във фирмата.“ Е, да, ама толкова ли е просто наистина да живееш с тая нагласа? За мен лично не беше, и в някаква степен се чувствах непълноценен и некладърен… Макар да го потисках и отричах.

Разбира се, възможно е просто да не си сръчен или умен и затова да не ставаш за работа, и то е още по-обезсърчаващо, но важното в случаят е колко е гадно когато не биваме оценявани! Толкова сме зависими от ценноста, която ни придават другите, та ни е болезнено, ако не ставаме за работници, нищо че самата дума „работник“ е някак близо като асоциация до „безличен“, та… по-скоро може би трябва да е повод за гордост. Може би тук е мястото на достойнството, т.е. на чувството за стойностност – да имаш толкова яко достойнство, че да не прекланяш засрамено глава, когато ти кажат „Не ставаш за нас“. Ако имаш истинско достойнство, сиреч истинско самочувствие за себе си – а не като онова на кифлите, които си слагат различни лица, за да са харесвани (оценявани) – тогава ти ще кажеш: „оценката им не ме грее – аз зная стойността си“. Разбира се, както казахме, това не е от най-леките задачи… Нека цитираме Джон Ленън с Working Class Hero:

When they’ve tortured and scared you for twenty odd years,
Then they expect you to pick a career,
When you can’t really function you’re so full of fear…

След като са те изтезавали и плашили 20 странни години
очакват от теб да си избереш кариера;
когато не можеш да функционираш изцяло си толкова изпълнен със страх…

Снощи се върнах от море. На морето бях с малка компания и няколко дни подред ходихме на нудистки плаж – някои с бански, други голички. Свобода, братче! Както и да е. На нудсткия плаж се съблякох и аз. Направих го не толкова от интерес или за да имам тен навсякъде (ОМГ), а защото исках да ударя шамар на комплексите си. Исках да преодолея срама от тялото си, който винаги съм имал. Като малък бях шишко, после си станах дебел, после отслабнах и бях слаб година и половина-две, и после отново надебелях. Борбата, както казват, е епична. Та винаги съм се притеснявал от тялото си, защото според общоприетото мнение и килограмите, и окосмяването ми са прекомерни и грозни. И когато отидохме на нудсткия плаж аз съзрях възможност: ще се съблека, ще ми лъсне съвсем грозотата на тялото, но ще стоя с изправена глава. И да ме свие гърлото, няма да се подчиня и да чувствам срам то това, което съм, пък и което съм и избрал да бъда в известен смисъл. И успях, мисля. Имах леки притеснения, но като цяло се чувствах ОК голичък. Слава Богу, никой не ми направи снимка, щеше да ми бъде прекалено 😀 Та в този момент си мислех много точно за достойнството. Достойнството да си открито грозен (говорим принципно), но да знаеш, че имаш стойност – ако не за другите, то за себе си; и не стойност като красиво по някакъв си негов начин тяло, а просто стойност като личност – личност, която няма да склони засрамено глава от себе си, макар да съзнава недостатъците си.

Онази вечер пък, след морето, нощувахме за една вечер във Варна; въпросната вечер и ходихме в гей-заведението във Варна IDClub (бившето, доколкото знам, „Александър“). Беше ужасно, но то е вероятно защото не харесвам оглушително шумни заведения с ужасно силен beat и диджей чалгар. По-интересно ми бе да наблюдавам хората. Някои от тях безспорно се забавляваха… Може би дори повечето. Нои забелязах едно число хора, които се бяха изтупали, както се казва. Бяха се облекли максимално, предполагам, добре – което е нормално, разбира се, макар също често да е признак на нестабилно самочувствие но тези специално изглеждаха някак неуверени. Спомням си двама конкретно, които бяха не първа младост, може би в средата на трийсетте, и, не зная защо, може би просто искам да ги видя така, издаваха конформизъм. Бяха се издокарали що-годе стилно, бяха в популярно заведение и слушаха популярна музика и танцуваха някак популярно, някак както се очаква да танцуваш (Не че аз нямах притеснения с танците същата вечер). До тях друга двойка: двама слабички и леко женствени, с изтънени вежди (мразя това) и с някакви пиърсинги по лицата. Всичко добре, но и те издаваха някакъв конформизъм. Може би точно заради положеното старание. Вероятно и пиърсингите, и вежди, и дрехите са били не толкова плод на собствевните им вкусове, колкото на търсенето, или поне това, което си мислят, че се търси. Същото е, мисля си, и с така нареченото подобщество на кифлите. Те си сменят и дрехите, и лицата, и поведението, за да се напаснат към системата, да бъдат харесвани… но вътрешно са все още неуверени. Но как няма да е така: ако увереността ти в собствената ти значимост и стойност не идва от ЧУВСТВОТО, ЧЕ СИ ЗНАЧИМ, а от вида и поведението, което те правят значим, то вероятно е твърде рехаво и слабо. Все едно академичният ти авторитет да не идва от ума ти, а от дипломата, която притежаваш на хартия.

Когато водих разговора с моя приятел за достойнството преди две години, аз визирах склонноста на хората да се обиждат от обидите и забележките, и да отвръщата на удара с непременен удар. Това обаче по-скоро не е достойнство, а горделивост. Мисля си, че достойнството е точно това: да не прекланяш глава пред чуждия авторитет от конформизъм и да знаеш, че имаш стойност и сам по себе си. Сам. Дори сам. А нали всички сме значими дори със съществуването си? Не сме ли всички рожби на Твореца, който/която и да е той/тя? Не сме ли всички личности, които не сме избирали кои да сме, а генетичните дадености, средата, възпитанието и опита ни са ни направили повече или по-малко добри – тоест нашите качества и достойнства дори не са наш принос, а са просто продукт на неща, които не сме избирали – ген, среда и опит…

Може би достойнството, или чувството за стойностност, е противоположно на горделивостта. Да се обидиш от нечия обида не е ли проява на неувереност, която прикриваш, както винаги, с агресия?

Нещо повече: възможно ли е достойнството ни да е онази част от Бог, която носим в себе си, която ни кара да гледаме спокойно и гордо в лицето на поражението и смъртта, частицата, която ни кара да добиваме достолепие в дадени моменти, с което се доближаваме до Божествената Красота? Струва ми се, че е такa 🙂

Ами освен след разсъжденията си да ви почерпя с една прекрасна песен, кавър на Джон Ленън – Greenday – Working Class Hero. Ако не говорите английски, във vbox можете да гледате клипа с бг превод 🙂

ПС: Отлагам работата с кафенето. Вероятно ще си го отворя, но ще е след поне година, може би повече. Моят приятел ме убеди, че твърде малко мога да се оправям с битовите проблеми и реших, че първо трябва да изкача техния връх, а после да отворя кафенето. А и… финансирането би ми било труднонамируемо в момента 🙂 Засега, както ме посъветва Жоро, планът е да работя в едно-две кафенета или пицарии, та да добия опит и представа за бизнеса. А Психологията ще си я следвам задочно, вече подадох молба в ПУ 🙂

ПС: Още един поздрав ми дойде в главата – прекрасният кавър на „ЧЕРНАТА ОВЦА“ на Ахат в изпълнение на Лили Иванова. Насладете се – Лили рокаджийката! :))

Богат ли си?

Философът тръгва от простотата – изоставя я, устремен в мирските хоризонти; скита из дебрите на мъдростта и страданието, и накрая, опознал Истината и станал Мъдрец, се завръща в смеха на простотата.

В бури, в мъки,
в житейския плен,
при загуби тежки,
когато ти е пусто,
да бъдеш усмихнат и обикновен,
е най-голямото на света изкуство…

(Сергей Есенин)

Изгубен

А какво си без посока и без цел? Не си ли нещастник, не си ли загубеняк? Защото си загубен? Изгубен в нищото? Изгубен във всичкото. Изгубен си, безцелен, безпътен… прахосан, обречен. Нещастник.

(абе май просто си по-жив)

Уволнен

Вече съм официално уволнен и от книжарницата, и от голямата международна компания, не ставам явно за работник 🙂 В потните часове на деня стоя вкъщи, мигам недоспано, и обмислям възможността все пак да си отворя кафенето, а не да си търся нова работа, която няма да ми се работи…

А… Някой да желае да спонсорира това благородно начинание? Поне частично? 😛

И още нещо: наистина ли го има това нещо Мактуб? Има ли някаква предопределеност, някаква сила, нещо?… М? Баба Ванга казва, че има. Вярвам й, по принцип…

Лили Иванова  – великата – „В името на вярата“ (Au nom de la foi)

ПС: Нека си припомним и това брилянтно писание: http://antone.blog.bg/biznes/2009/12/12/pliava.453322 .

И мотото на интересната „Събрачът на светове“ от Илия Троянов, принадлежащо на главния герой в книгата, сър Ричард Франсис Бъртън:

Върши каквото мъжеството ти диктува,
от никого освен от себе си похвала не очаквай;
най-достойно живее и умира онзи,
който създава и опазва своите собствени закони.

Въпрос и възможност за сбъдване на мечта

Имам въпрос.

Защо светът се е вманиачил на тема развитие?

Или така ми се струва? Защо, да кажем, ако имаш фирма, която е нарастнала на едно добро ниво, станала е дори верига може би, и ти изкарва хляба и още купища пари, достатъчни за относително охолен живот, имаш нужда да се развиваш още повече, да завладяваш още повече пазара и да ставаш по-голям и по-богат?

Някоиу вероятно биха казали, че смисилът е в движението, в това да се чувстваш жив. Да, има смисъл всъщност. Но на мен не ми допада. Не ми допада, че сякаш навсякъде искат не просто да си вършиш добре работата, но да си перфектен, ако можеш – и повече от това. А аз нямам нужда да съм перфектен, работата ще си върви и без аз да съм супер добър. Но пък така собственикът на голямата фирма няма да се движи.

Явно трябва сам да си реша проблема. Как?

Напоследък ме блазни идеята да си започна собствен бизнес. Не, изтрийте си усмивките, не се шегувам. И да, зная, че е странно за комунист да говори за предприемачество 😀

Искам да си направя кафене. Ка-фе-не, не кафе. Кафене, по-малко помпозно от модерното café, което виждам навсякъде: с разнообразни столове и маси, но повтарящи се светлинни обстановки, абсолютно сходна музика (най-често Хаус – или Хаос, както там се пише) и едно изискано обслужване… Такова някакво, докарано френско… Абе дава ти усещането на лукс. Сериозно! Замислете се, че не само светлините и мебелировката, но и обслужването създава усещането за делничен лукс: някое младо момиче с елегантни движения, с издържана стилна табла, с „Добър ден“ и дори усмивка. Тс, аз искам кафене.

Ка-фе-не. Може да е на самообслужване дори. С огромни меки и удобни кресла, с леко притъмнена атмосфера, с леко усещане за провинциалност. Със сравнително ниски цени и библиотека и вестници. Стените също ще създават чувство на уют, а по тях ще има плакати на някакви велики и вдъхновяващи личности като Джон Ленън, Ганди и Гео Милев, вероятно с цитати от тях. А, и с хубаво подбрана музика, вероятно предимно ретро. Обмислям име между „Философско кафене“ и „Последният уютен дом“ (това ще го схванете, ако сте чели „Властелина“). Ще бъде предназначено за дневни пенсионери, които искат да почет вестник в приятна кафеджийска обстановка, за дневни младежи, които искат да почетат книга в същата обстановка, и за нощни младежи, на които им допада обстановката за вечерно събиране. ЩЕ има дискусионни вечери и прожекции. Няма да бъде в центъра, но ще бъде близо до него. Нещо като „Rocks“, ако сте от Пловдив.

Вижте каква хубава идея! Но не съм събрал кураж да се реша да я изпълня. А и ще ми трябват немалко пари които може и да имам трудност да си набавя. А пък ако не стане нищо успешно, или поне което може да ме изхранва, ще имам да плащам заеми до Второ пришествие.

Но – от друга страна – в момента се чувствам готов за това. Имам идеята и желанието и имам, общо взето, самочувствието. И без това нещо работата в книжарницата не ми допада толкова, колкото си мислех. Не ме… вдъхновява. А и явно не работя толкова съвестно, колкото искат.

Тия дни ще ходя с един приятел да оглеждам мебели… втора употреба, разбира се. И трябва да си намеря някой, който има идея от тоя кафеджийски бизнес.

Кафене. Ка-фе-не.
Последният уютен дом.

Започва Път от моя праг –
безкраен, ограден с трева.
Увлечен в неговия бяг,
и аз ще трябва да вървя,
да тропам весело с пети,
догдето стигна друм голям,
събрал пътеки и мечти.
А после накъде? Не знам.