Размишления върху Айн Ранд, справедливостта и щастието

Преди известно време написах постинг, в който изразих отчаянието си, че не правим нищо, за да спасим горящия ни свят (можеш да видиш хубава книга по темата тук).  В него Deepz00ne пусна коментар, в който ми цитира Айн Ранд, за която до тоя момент само бях чувал. Е, след като днес се оказа, че работния ми график е сменен и залудо съм станал в 6.30, реших да се ограмотя малко и прочетох цялата страничка в Уикипедия за Айн Ранд – написана е много добре и стегнато. И установих, че Айн Ранд е била една много напредничаво мислеща жена, и, струва ми се, добър човек.И краен антикомунист.

Нека обобщя в какво вярва Айн Ранд – доколкото разбрах от Светата Уикипедия: тя намира честния капитализъм за най-добрия икономически строй. Като либертарианка (подкрепяща максимално личната свобода и освободеността от налагани законови и морални задължения) тя абсолютно вярва, че:

Всеки човек е цел сам по себе си и не е средство за целите на другите. Той следва да съществува сам за себе си, без да се жертва за другите, нито да очаква другите да се жертват за него. Преследването на собствения рационален, личен интерес и собственото щастие е най-високата морална цел в човешкия живот.

Струва ми се, че Айн Райн вижда щастието като единствена морална ценност в нашето съществуване, и не бих могъл да се съглася повече с нея. След като открито свалихме Християнството от деспотския му престол, има ли някаква ценност, освен щастието? Няма.

Но – два въпроса. Може ли човек да е истински щастлив, ако егоистично преследва само своето щастие, и не е ли много по-ценно щастието на хиляда души от щастието на един човек?

Моята комунистическа философия идва от убеждението, че второто е абсолютно вярно. Няма как да отречем, особено в нашата ера на технокрация и рационалност, че чисто количествено пресметнато – да имаш хиляда души щастливи е приоритет пред това да имаш един човек щастлив. Проблемът е, че капитализмът всъщност работи обратно – щастието на единия умен човек е по-важно от щастието на хилядата.

Капитализмът и либертарианството са въплъщения на свободата, и това е прекрасно. Лошото е, че хората не заслужаваме свобода, поне повечето. Защо? Защото не сме достатъчно разумни.

Longanlon, и икономистите по принцип, твърдят че в условията на развит капитализъм всеки получава каквото е заслужил, тоест имаме налице пълна справедливост и всеки има идеалния шанс да бъде щастлив – да бъде беден, богат, да хване гората и тн. Но не е съвсем така. Айн Ранд изразява основния принцип във философията на Ерих Фром – човекът трябва да е цел, а не средство. Но, при капитализма, човекът е средство.

Да, ако бяхме с няколко хиляди години напред в развитието си като mankind, или ако бяхме устроени така, че всички да бяхме еднакво умни и находчиви, навярно капитализмът щеше да е прекрасна рамка. Но, уви, не сме. Една малка част от хората са забележително по-умни (а често и по-коварни)от голямата част от хората и в резултат се възползват от свободата на капитализма и превръщат голямата част от хората в инструмент за тяхното щастие. Икономически – като по-малко находчивите работят за тях, и духовно – като така уеднаквяват хората (или ги ласкаят), че те стават все по-лесни за проводник на целите.

Това е реалността. Хората сме си стадни, и винаги имаме нужда от пастир. Мисля, че в това няма нищо лошо, но проблемът е, че при капитализмът пастирът е обикновено и користен, и ни експлоатира. Това е реалността.

Има и още нещо. Даже две неща.

Що за лишено от смисъл понятие е това Справедливост?

Справедливост е една красива и чиста дума, но използвана погрешно според мен. Какво разбираме ние под справедливост – разбираме всеки да получи това, което е заслужил. Но с какво аз съм заслужил заплатата си? С труд и воля да изградя кариера. А каква е моята заслуга в постигането на волята да се трудя? Ами волята е резултат от наличието на амбиции и настойчивост. А къде е заслугата ми в придобиването на амбициозността и упорството? Бинго – няма я. Въпрос на природни дадености, възпитание и среда.

Няма такова нещо като заслуга. Няма. Всички ние сме в инвалидни колички по отношение на мисленето си. Селякът е с най-тясната количка, интелектуалецът – с най-широката. И все пак, всички сме в инвалидна количка – защото сме крайно ограничено откъм избор и съзнаване на добро и зло. Ние се раждаме на тая земя не по наш избор, с неизбрани от нас темперамент и талант, оформяме се под почти абсолютното влияние на околната среда и житейския ни опит, и в крайна сметка сме просто продукти – резултат на живот, който не сме избрали (освен ако не сме Будисти).

Да, след 15-20 годишна възраст вече имаме някаква възможност да избираме – да бъдем ли добри, да не бъдем ли, да убиваме ли, да крадем ли – но за да можем да имаме този избор пред нас, ние сме отраснали в относително добри условия, или поне в тях е имало нещо, което ни е оформило възможността да видим избора добро-зло. А ако не го виждахме? Ако Съдбата не бе така добра към нас?

Така, че уважаеми икономисти, такова нещо като Справедливост – няма. Такова нещо като заслуга – хептен. Никой няма заслуга за това, че е умен и напредничав, или глупав и мързелив. Да, имаш заслуга, че си се потрудил да се развиеш като човек, но инструментите, с които си постигнал своето развитие – интелект, духовен свят, съзнание, воля – не си ги постигнал никак, били са ти дадени от Природата и средата.

Защо съм комунист?

Много просто, защото мисля рационално. Комунист съм, защото изхождам от двете казани горе предпоставки:

1 – никой няма реална заслуга за това, което постига;
2 – щастието на 1000 е по-важно от щастието на 1.

За мен светът е едно, хората сме едно. Дълбоко погледнато, никой не заслужава повече щастие от другия. Да, аз съм по-умен от еди-кой-си, или пък помагам повече на света от Филанкишията – но с какво моята усмивка е по-ценна от неговата? Разбира се, тук опираме до качеството (силата) на щастието и усмивките, но това е обект на нова тема.

Та, ние сме Едно, и никой не е повече от другия. Затова остава само да направим следното – по-умните да поставим интелекта и живителните си сили в услуга не само на себе си, но и това Едно, и да измислим как и с какви средства да създадем такова общество, в което няма един човек, който по случайност на Съдбата се е оформил по-умен и напредничав, да разполага с пари, достатъчни да купят щастие за 1000. (Щастието е в немалка зависимост от материалното, да не забравяме, особено ако погледнем нещата по-дълбоко) Всеки има право да бъде щастлив, и всеки трябва да се радва на Райската градина (Земята) свободно. Собствеността на парцели за лично ползване от тази обща райска градина е кражба, както казва Маркс.

Та, мисля че можем да заключим, че Айн Ранд е търсела морал, който да доведе до всеобщо щастие. С уважение към нея обаче, смятам, че е тръгнала по грешен път, или пък не го е извървяла докрай (лаическо мнение). Капитализмът е само една от предпоследните спирки по пътя за Рационалния свят – един необходим етап от развитието на човечеството.

Разбира се, в тезата ми има две големи противоречия – както хората не са узряли за капитализъм (либертарианство), така те хептен пък не са узрели и за комунизъм. Тук трябва да си зададем въпроса – има ли шанс хората да станат достатъчно разумни за капитализъм, и струва ли си да станат толкова разумни? Защото разумът може би убива щастието, както съм писал тук, докато комунизмът след известно време изисква просто доброта на сърцето. Всъщност, смятам, че когато узреем достатъчно за наистина справедлив капитализъм, тогава ще сме готови и за комунизъм. Но – имам още доста да уча по този въпрос. Надявам се текстът да ви беше приятен и обогатяващ

Малко линкове от блога ми:

Робин Худ – да грабим богатите, за да даваме на бедните!

Можем ли да бъдем щастливи, без да сме слаби?

Изкуството – един от основните фактори за Доброто общество.

Дебат за отмъщението и наказанието.

Искай докрай, раздавай докрай

Изслушайте текста.

Искайте докрай, давайте докрай.

Искайте изцяло, обичайте изцяло.

Бъдете поети и революционери.

Това е най-интимната сърцевина на живота.

Да бъдеш изцяло.

Сребърна

Една звезда избухна. Роди се тя в далечно съзвездие, намиращо се на разстояние от нас обозначавано с число с много нули. Засия тя силно, забелязаха я други звезди. Някои й завидяха, други пренебрегнаха. Но се намериха звезди, които оцениха красотата й. Тези звезди я нарекоха Сребърна, заради особения й блясък. Казваха на Сребърна сияй и топли световете около теб, защото си прекрасна. Тя така и направи – заобича света около себе си и започна да се учи от него. Научи много неща, разбира се не от училище, звездите не ходят на училище като нас.

Сребърна научи какво са чувствата, чак когато лъчите й достигнаха нашата планета. И да си мислим, че Слънцето и другите звезди са просто неща от космоса, не е така. Те ни наблюдават и следят за нас. Така Сребърна опозна хората. Тя установи, че звездите и тези странни същества хората си приличат по някои показатели. Човеците, видя Стребърна, могат да сияят и сгряват всичко около тях също като звездите, но рядко – само по вдъхновение.

Малката звезда имаше съседка – Знание, която също се интересуваше от Земята и нейните обитатели. Сребърна попита своята звездна съседка какво е вдъхновение и тя й отговори:

-    О, малка ми, Сребърна! От това, от което сме направени ние звездите, хората понякога се докосват. И след това, казват, че са имали вдъхновение.

-         Това е доста интересно. Но как хората се докосват до нас?

-         Всеки човек е различен и става по различен начин. Наблюдавай ги и ще видиш.

Сребърна започна да изучава още по-внимателно тези интересни и нови за нея създания – хората. Гледаше ги и им се чудеше твърде много. Хората бяха ту добри, ту лоши, нежни или груби, днес – засмяни, утре – много тъжни.

-         Те са точно като нас! – изненада се Сребърна. – Раждат се и започват да светят. Толкова са красиви.

-         Да, мила Сребърна – отвърна й съседката Знание. – Но също така някои угасват твърде бързо, а други се превръщат в черни дупки и завличат и други малки човеци в своя мрак.

-         Но защо става така?! – учуди се младата звезда.

-         Виж сама.

Двете звезди отправиха поглед към Земята. Когато се раждат, някои деца вместо любов получават безразличие и потъват в мрака на ненавистта. Когато пораснат почти нищо не може да им помогне.

Сребърна живееше, светеше радостно и растеше. Скоро лъчите й обходиха голяма част от вселената. Най-много тя обичаше да ги спира върху Земята. Според Сребърна друга подобна такава планета като Земята никъде нямаше. Тя разбираше уникалността на планетата и на всеки човек върху нея. Сребърна много харесваше едно малко момче – Златозар. Той също като нея беше твърде млад и любопитен и с нетърпение изучаваше света около себе си. Освен това Златозар имаше нещо, което хората наричат талант – той свиреше прекрасно на пиано. Най-много Златозар обичаше да остава до късно и когато всички заспят да гледа дълго звездите и да им свири на пианото. Сребърна чувстваше, че той е самотен и неразбран. Но Златозар не се чувстваше самотен с пианото си под звездите. Той започна да свири всяка вечер и да посвещава различни песни на звездите – най-верните му приятели. Сребърна много обичаше песните му и с нетърпение чакаше земните вечери, за да чуе поредната песен. Но приятелството на звездите започна да не стига на Златозар. Той искаше да получи разбиране и любов от хората. Неговата музика вече бе твърде странна за мнозинството, той не намираше нито едно сродно сърце. Това натъжи твърде много Сребърна. Тя дори леко промени цвета си и започна да свети по-слабо.

-         Хората си имат техни отделни съдби, недей да ги взимаш присърце! – каза й веднъж Знание.

Но Сребърна не я послуша. Тя продължаваше да слуша музиката на Златозар, а когато понякога той бе твърде тъжен и не свиреше, светлината на младата звезда отслабваше. Така продължаваше доста време. Докато Сребърна се замисли и осъзна, че обича това малко човешко същество твърде много, повече от самата нея… В него и неговата музика тя виждаше толкова много красота.

Една лятна вечер, докато целият град спеше, Златозар гледаше звездното небе и си мислеше защо при толкова много красота хората не спират да търсят и търсят без и те да знаят какво.. Тогава силно сребърно сияние озари нощното небе. Сърцето на Златозар се изпълни със ‘звездно’ вдъхновение и той се усмихна за първи път истински щастлив и си намисли желание. Животът му се промени коренно и Златозар стана велик музикант. А Вселената изпълвайки се с неговата музика, никога не забрави саможертвената любов на малката звезда – Сребърна.

Bird

Гладни и безразсъдни или страхливи?

След като написах тук, че прекъсвам университета, на следващия ден бях разколебан. Дневната светлина отне магията на нощния порив и аз бях разколебан дали все пак да напусна – отново имах страх. Страх. Страх. Страхът убива толкова шансове за щастие!….

Тъй размисълът прави ни страхливци
и руменият цвят на мъжеството
посърва под отровното белило на многото мъдруване.

За мое щастие, същия ден следобяд говорих с баща ми, чиято силна критика ме накара да се опомня и да избера правилното – да изляза от коловоза и да напусна университета. Човекът цял половин час ме убеждаваше как ще си проваля живота, ако не завърша сега! Как за да си намеря добра работа ми трябва образование! Как ако реша да уча след години мама и той няма да могат да и помагат да се издържам. Едва ли не ми казваше, че просто НЕ МОГА ДА СЪМ ЩАСТЛИВ, АКО НЯМАМ ОБРАЗОВАНИЕ!!!

Луд човек Ама лудо ни е обществото, и света, и възпитанието Що за нелепа психоза е това? Ако един умен човек реши да се прости с висшето си образование, всички гледат на него като на почти сигурен провал в живота. Аз също гледам така на решението си, просто инстинктивно. Защо, по дяволите?!

Наистина е нелепо. Защо хората гледаме на живота си като някакво бреме? Като някаква работа, която трябва да свършим максимално бързо (все се стремим да „убиваме времето“), с максимален комфорт („щастието не е в парите, но те са си много полезни)“ и едва ли не несъзнателно сякаш КОПНЕЕМ да си полегнем в гроба и да не ни тежи живеенето! Мисля, че това е грешка. Че животът често е гаден си  вярно наистина, че често нещата нямат смисъл – да – но, Бога ми, щом всичко е обречено, нека се самоубиваме? Ако животът не е удоволствие и радост, за какво ни е наистина? Да продължаваме рода?

Добре, аз ще остана без образование. Това значи ли, че не мога да стана общ работник, но с гореща и пламенна любов, лишаваща от смисъл всичко друго? Или че не мога да живея като факел, да обиколя континентите и да стана основател на движение? Или че знанието, добито от опит, няма да ме направи неизмеримо по-добър преподавател, или терапевт, или личност, от това, което университетът би могъл да ми предложи?

Защо, мамка му, приемаме, че загубата на едно нещо проваля живота?! Не е ли той безкраен низ от възможности да бъдем щастливи? БЕЗКРАЕН низ! Във всеки град ни чакат няколко подходящи за нас работи, няколко много пасващи ни човека, няколко осмислящи съществуването цели. Трябва само да ги открием!!

Мисля, че животът ни трябва да е удоволствие! Радост. Мисля, че трябва да правим това, което не си прави, а не това, което страхът ни казва да правим. Защото Страхът е виновен за всичко. Той ни учи че, цитирам:

„Животът е като тигър – ако го храниш
с каквото трябва, няма да те ухапе.“

Е, да, но хората ставаме все по-умни и осъзнати, съответно с все по-нарастващи духовни и екзистенциални нужди, и ако продължаваме да се свиваме в решенията си от нашия Страх, то следва да живеем в тих вопъл и примирение, или поне непълноценни. Да, хубаво е да си изпълнителен директор в някоя компания, но нямаше ли да си по-щастлив, ако беше… художник? Или опърпан преподавател по литература? Все пак, сигурността или щастието е по-важно? Наистина ли си струва един месец с любов пред цял живот без?

Прочее, нали се разбрахме, че реалността се променя? И тигърът сменя апетита си с всяко деситилетие, заради смелостта на разни хора, решили да го опитомят и очовечат

Та, след разговорът с баща ми реших със сигурност да напусна университета. Вече имам още две причини – първо, ще направя експеримент с идеалите за свобода на мечтите, които сам проповядвам, и второ – ще направя контра: не на баща ми, а на общочовешкото ни мислене и страхливост

Завършвам поста с това прекрасно и вдъхновяващо изявление на създателя на Apple и Pixar Стив Джобс:

Благодаря на Жоро, че ме насочи към него преди много време, а наскоро и ми го припомни в разговор tete-a-tete За неговорещите английски – тук с превод

Приятно гледане, бъдете смели и гладни, и безразсъдни! Разумът често е страх, а страхът вреди крайно много! Според теб – греша ли?

Read more >> Options >>

Like an open highway

Прекъсвам университета. Най-после май се реших категорически

Искам да пътувам.
Искам да се развивам отвъд скамейката.
Искам да съм финансово независим.
Искам да уча каквото ми се учи.
Искам да имам свободата да правя с живота си каквото искам, когато искам, където искам.
И искам да ида в Африка

От около два месеца обмислям напускането на университета и на два пъти бях решен, но доводите на разума (моя или чужд) ме спираха. Все още има съвсем раузмни доводи, които ми казват, че греша, но, по дяволите, наистина имам един живот (или поне един, докато съм Павел Петков) и няма да имам втори шанс да се почувствам като Елисавета Багряна в „Потомка“ Или поне никога вече на 19, със същите мечти, същите вярвания, същата сила, същата наивност.

„Страхливо започваме живота си, Иване.“

Всички казваме, че трябва да слушаме сърцето… И правим ли го често? Може би, не знам. Но докато приятно спасяващият ме от околния свят влак ме дондуркаше към Пловдив, реших – крайно време е да дам свобода на нещото, което сърцето ми направо се бунтува да получи. Е, нека бъде така, мое сърце, води ме към съдбата ми. Roma locuta, causa finita.

:]]]

.
.

„Два пътя се разклоняваха в една гора и аз
поех по този, по-малко вървян до тоя час
и това създаде цялата разлика.“

.
.

ПС: Който още не е гледал „Клубът на мъртвите поети“ (Dead Poets Society), да го направи

Протест в София срещу чудовищен закон

Утре отново съм на протест. Този път срещу закон, предвиждащ чудовищен геноцид срещу не-престъпници в далечна страна.

Правителството на Уганда внася в своя Парламент „Проектозакон за борба с хомосексуалността“. За да ви спестя субективния си ужас от прочетеното, ето какво предвижда законът:

_____________

- СМЪРТНА ПРИСЪДА за всеки, извършил хомосексуален акт повече от веднъж; извършил хомосекусален акт с лице под 18 годишна възраст; носител на вируса на HIV или болен от СПИН, извършил хомосексуален акт.

- ДОЖИВОТЕН ЗАТВОР за всеки, обвинен и осъден за хомосексуален акт, като обновеното определение на това понятие включва „докосване на друг човек с намерението за извършване на хомосексуален акт“.

- 3 ГОДИНИ ЗАТВОР за всеки, който има информация за извършител на хомосексуален акт и не е съобщил на властите в срок от 24 часа след придобиването на информацията.

- На съдебно преследване ще подлежат и угандски граждани, пребиваващи временно или постоянно извън страната, като угандското правителство ще изисква екстрадиция от държавата-приемник.

- На съдебно преследване ще подлежат и всички граждани, организации, медии и фирми, които подкрепят правата на ЛГБТ хората.

____________

Да оставим настрана колко в разрез с демокрацията и спазването на правата на човека е този закон. Но си представете – нормални млади и здрави хора, хора като вас и мен, ще бъдат гонени за своите секуални желания, които, каквото и да твърдят фундаменталистите, безкрайно рядко са въпрос на някакъв избор – когато опира до стремеж към екстравагантност. Така или иначе, тези момчета и момичета не просто ще бъдат гонени от полицията, но и ще бъдат УБИВАНИ. Представяте ли си, влюбването и секса да са забранени със закон, заплашващ със смърт!!!!!!!

Нещата обаче отиват дори по-далече. Медиите и лицата, подкрепящи по какъвто и да е начин хомосексуалните, ще бъдат също репресирани от полицията!

Защо пиша тези неща? Защото смятам, че всеки човек трябва да се опълчи срещу такава… такова… престъпление, наистина престъпление, срещу нормални, дишащи, мислещи, живи хора – като нас. Срещу бруталното стъпкване с кубинка на техния стремеж към щастие (съгласете, че и сексът, и любовта са твърде важна част за щастието). Срещу разтуптените им от страх сърца и от изпитите им лица пред възможния съд.

Протестът е утре, вторник, 19.01, от 13:30 в София, в пространството между фонтана пред Президентството, Археологическия музей и БНБ. Целта му е да окаже натиск върху Президента и Правителството ни да заклеймят публично в международното пространство това престъпление в далечна Уганда. След протеста в Парламента ще бъдат внесен официален призив към Президента, Премиера и Министъра на външните работи.

За да бъда честен, мисля, че каузата за обречена. Нашите парламентьори са твърде незагрижени за незасягащото нас, и реално надали ще направят нещо. Все пак, има надежда. Наистина може новото правителство да реши все пак да изкаже своето несъгласие с правителството в Уганда.

Има още две причини да участвам. Не като гей, а като гражданин. Защото в една добра държава трябва да има контрол над властта и този контрол може да бъде указан само от едно стабилно общество, което е обединено, когато някой сегмент от него е под удар. И колкото повече усещаме своята свързаност и се обединяваме, толкова повече расте нашата сила и вътрешната стабилност на страната. А и – съгласете се с мен – не можеш да очакваш да имаш гражданско общество, ако всеки опит за протест среща малцина привърженици в каузата. Както стана с протеста срещу закона за подслушването. Как мислите, лесно ли ще им е на този хора да организират следващ подобен протест с толкова малко наистина активни граждани? Ако ние, малките елементи, не сме активни, няма как да очакваше големите да ни защитават, наистина. За една борба трябва и тяло.

И тъй като това тяло сме ние, аз се надявам, че блогът ми ще накара някой да посети протеста. Средно на ден имам по 50-70 посещения. Дори 5 човека, посетили блога ми в краткия отрязък от днес до утре 13.30 да дойдат, ще бъде победа. Защото за протест по такава непопулярна кауза, и 5 човека ще са доста полезни за общото число и мотивиращи организаторите.

Призовавам ви наистина да дойдете. Не бъдете загрижени за Света (и България) само на думи. Ако имате пари и можете да избегнете ангажиментите си, хванете си влака/автобуса, и елате да ни подкрепите в София в 13.30. Дори да сте сами. Един човек също е важен. Бройката е това, което целят протестите. За да се покаже реална, осезаема, физическа опозиция.

Надявам се наистина да съм успял да пробудя гражданското във вас и някой да се отзове на моя апел.

Повече информация можете да намерите тук и тук. Друг начин да изразите несъгласието си и да окажете граждански натиск върху държавата, е да напишете призив до самия ни Президент – тук.

Организатори са Младежка асоциация „ЛГБТ действие“.

Победени от реалността

Току-що пратих мейл на една позната, в който изказвам мнението си, че сякаш започва да отстъпва пред реалността. Мисли все по-малко утопично – комунистически, а все повече реално – капиталистически. Онзи ден със съжаление казах на майка ми, че е безнадеждно и тъжно да убеждаваш човек, който вече е победeн от реалността. Тя бе изразила мнението си, че един мой приятел на 17г., възставащ срещу нормите на обществото за успех и образованост, е бил твърде разглезен и затова има такива турболенции в приспосбяването си към реалността.

Реалността. Долната кучка, която всички приемат за даденост, а тя е просто период от човешката история. Момент. Фаза. Ера. ПЕРИОД. И той ще се промени някога, все някога… Човечеството еволюира духовно, не само материално, поне така смятам.

Харесвам майка ми в това, че назовава мръсните неща в живота точно. Тя не скрива  с евфемизми или морал фактът, че за бъдеш щастлив, трябва да се приспособиш към съществуващата реалност, към реалността, която си заварил на света, дори тя да е грозна. Поне в повечето случаи. И почти всички се приспособяват – за бъдат щастливи, за да не бъдат самотни, отритнати, живеещи в нищета и безпаричие. За да имат нормални семейства.

СТРАХ. Реалността мотивира със страх. Прекрасно го е казал поетът:

Аз съм причината за всяка зависимост
и за чувство за собственост,
за усилията
и за липсата на морал,
за страха,
за насилието,
за престъпленията
и за лудостта.

Научих те да се страхуваш да не бъдеш
отхвърлен
и обрекох живота ти на този страх.
От мен зависи да продължиш да бъдеш
този търсен,желан,
харесван,учтив и приятен човек,
който си днес за другите.

Имам една близка приятелка, която в момента също е студентка – втори курс. Не беше ориентирана с какво иска да изкарва хляба си в живота си и избра да учи Английска филология. Много се двоумеше дали да не запише Японистика, защото има силен интерес към езика и културата на Японците, но в крайна сметка – поради натиск от страна на родителите си и поради страха си, че Японският език не е много търсен и съответно доходоносен – тя избра Английската филология.

Това момиче още е вегетарианка. Не яде месо, основно по здравословни съображения. И редовно ме съветва да престана да натяквам на хората, че с яденето на месо те допринасят за отнемането на милиони животински животи. Тя самата си мълчи, освен ако не я питат. Не си налага мнението. Защо? Защото обича комфорта, удобството. Не би желала да влиза в конфликсти с хората постоянно или да става неприятна за събеседниците си, както аз често съм. Все пак, от истината боли.

Тази приятелка винаги ме е обичала и винаги ме е съветвала да съм по-умерен в действията си. Предупреди ме, че да избера третокласния Пловдивския университет от любов може да съсипе бъдещето ми. Предупреждава ме, че ще стана неприятен на хората с приказките си за консумирането на животински живот. Когато бяхме в училище, редовно ми се караше, че противореча на учителите и искам мнението ми да бъде чуто, уважено и взето под внимание, както и свободната ми воля. Не казвам, че беше подмазвачка – но мисля, че често правеше компромиси с Правдата, ако защитаването й беше рисковано. Ако греша, нека ми прости за клеветата.

Обичам това момиче и й мисля доброто – но смятам, че тя е почти изцяло победена от реалността. Което е много жалко – тя е умен и мислещ човек, малко мързелив в някои неща, но като цяло заинтересован от света и съдбата му. И това момиче все пак не желае да отрече собственото си удобство, за да се бори за това, в което вярва, или да върши това, за което вика сърцето й – тя не би посмяла да рискува професионалната си реализация, за да учи каквото й е повече на сърцето, нито пък би признала, че проблемите на света са и нейни проблеми – защото за да понесеш болката на света, трябва да нарушиш собственото си спокойствие.

Тя… е победена от реалността.

Реалността не е явен враг. Тя е като Дявола – няма ясно и директно проявление, но постоянно дебне и се крие – подкупва. Подкупва те с материално или духовно удобство. Ако си умен, дава ти финансова стабилност. Ако си добър, успокоява съвестта ти. Ако мислиш различно, казва ти, че не можеш да промениш света и няма смисъл да разрушиш живота си, заради стремежа да го оправиш. Във всеки случай, Дяволът печели от тази игра, а някой на света – в Азия, Африка или в развитите страни – губи. Реалността е предложила добра цена за душата ти.

Мразя реалността. Обявявам й война. Ще използвам интелекта и живителните си сили (тези, който ти ще продадеш на реалността), за да казвам на хората грозните истини, които те крият от себе си, за да могат да живеят в мир с реалността. Ако зная, че има едно оръжие, оставено ни от всички мъдреци, то това е Истината. Ако светът един ден прозре истината, грозната истина за някои неща, без евфемизмите, заобикалките и самозаблудите, може би най-после ще има огромна промяна в света и ще настъпи край на потисничеството.

И реалността ще бъде друга.

Изкуството, Израстването и (Р)еволюцията

Току-що написах поредния коментар в темата на Лид за човешкото израстване, връзката му с икономическия и обществения строй и търсене на техни алтернативи. И паралелно с това слушам концерта на Лили Иванова от 6ти Октомври в НДК

Лили Иванова. Какъв е нейният принос към световното благоденствие, видяно през призмата на моите социалистически разбирания? Никакъв? Защото тя е открила себе си в пеенето, а не в нещо по-полезно като мисионерстването например?

Не! Лили Иванова всъщност е направила повече, отколкото доста дейци в интелектуалната сфера! Защо? Ами защото културата, просветна ми, всъщност има крайно важно значение за човека и съхранението на неговите ценности – били те съзидателни или унищожителни (да сравним естрадата с метъл музиката например).

Досега приемах изкуството най-вече като форма на естестическо и емоционално наслаждение, като потребност да се сътворява нещо красиво (или пък грозно, зависи от целта и настроението), което от своя страна да бъде изконсумирано от гладния за красота (или грозота) човек. И то е основно такова, наистина, но от друга страна има и една много съществена друга функция – изкуството, бидейки ключ към сърцето на хората, ги прави по-искрени, добронамерени, спокойни и отворени към света.

Чувайки една прочувствена песен или виждайки някое емоционално платно като „Звездна нощ“ на ван Гог, човекът усеща в себе си порив. Вътрешен порив. Изкуството е като духовно лекарство, възбуждащо позитивните пориви в душата. Дори изкуството да е грозно, да е поема, описващата умиращите от газовите шрапнели млади войници от WWII, дори тогава то отново, а може би и с по-голяма мощ, разтваря душата на човека. Плачещият човек, от добро или от лошо, е пречистен човек, поне частично.

А пречистеността ни е така нужна във време не задушаване от прагматизъм, технокрация и… комерсиализация на всичко… Защото човекът, обикновеният човек, е създаден за прости удоволствия, прости интелектуални и душевни прозрения и наслади, поне така мисля. И когато този обикновен човечец със своите желания просто да има семейство и спокоен живот се окаже в среда, която възпитава в него ценности като професионален успех, печалбарство и постоянно гонене на някакви цели – този човек бива духовно потиснат. Той започва да добива икономическо мислене. „Времето е пари.“ Но без свободно време, в което просто да съзерцаваме нещо, или да лежим спокойно, как можем да очакваме да сме пълноценни личности? Нима не е нормално и редно да отделяме време да успокояваме телата и умовете си и да се вслушваме дълбоко в себе си?

И тук идва изкуството. Защото то е вратичка на спасение! Дори след тежкия дълъг ден, в който си се занимавал с физически труд и клюкарщина, или пък с интелектуален труд и уж здравословна конкуренция, след този ден ти се прибираш в дома си и си пускаш музика. И ако все още имаш възможността изцяло да отдадеш себе си на нещо (която възможност сякаш става все по-непопулярна и рядка днес), изкуството те облива със своята вълна от топлина (или студ), и, ако е достатъчно добро, като със скалпел изрязва, поне за 1-2 часа занапред, прахоляка на модерния забързан живот от душата ти. И след това ти можеш да се усмихваш на близките си по-искрено, да стоиш на едно място, без съзнанието ти да е заето с нещо, или просто да изглеждаш филм за разтоварване. Спокойно.

На Запад сме свикнали да мислим, че пътят към нашето духовно усъвършенстване е посредством четене, мислене и диалектика. На Изток обаче смятат, че пътят за духовно усъвършенстване е разграждането на Егото, или Аз-а. Там смятат, че човек се ражда с безсмъртна душа, която се преражда с векове в различни тела и страни, но материалният свят я променя. Материалният свят започва да възпитава тази душа, да й дава дадени ценности, дадени знания, дадена самоличност – Аз. И тази самоличност пречи на истински безсмъртната душа да намери спокойствие и хармония, защото е замърсена от алчен суетен Аз (Ego). Е, аз мисля, че изкуството, в известен смисъл, е точно начин да се откъснем от този алчен и суетен Аз и поне 3-4 минути да разтворим съзнанието си във Всемира. Все пак, как може някой да изслуша Лунната соната без някак да изгуби връзка с реалността или да с вглъби в себе си, или пък да прочете едно брилянтно стихотворение без душата му да ликува след това?

„Йога“ значи свързване, връзка, единение (с Бога). Аз мисля, че изкуството е точно път към тази връзка – прочетете тук.

И тук искам да направя връзката между простото ми сложно откритие за изкуството и революцията и духовния растеж. За човек, който желае да израства духовно не би трябвало да има много по-важни неща от изкуството. Защото, както казахме, изкуството отваря духовните пори на човека и ги прочиства от прахоляка на динамиката, интелектуалността, стремежите, суетата, гнева. Ако аз съм един крал на кралство, в което искам хората да бъдат добри и развиващи се духовно, аз ще отделям голяма част от наличните ми пари, за да се развива и разпространява евтино изкуството. Изкуството, изглежда, не е само естетика, а е и ключ (един от ключовете) за вътрешната чистота и хармония на човека. И ако аз наистина искам да съм приятел на духовната (р)еволюция, то аз трябва да съм приятел на безполезното емоционално съзидателно разтварящо красиво.

И така, с прекрасните си песни, прекрасни послания и най-вече – въздействие – Лили е допринесла за духовното равновесие или развитие на мноооого хора

Бих искал да завърша постинга си с един цитат (по памет) от De Profundis на Оскар Уайлд, написано по време на престоя му в затвора Рединг:

„…защото всеки ден в затвора ние плачем. Плачем по едно и също време на деня. И това, знаеш ли, е хубаво. Защото всеки ден в затвора без сълзи, Боузи, е ден със закоравяло сърце.“

_____________________________________________________

ПС: Използвам постинга, за да приканя всички, съпричастни към свободата на личната кореспонденция и свободата в интернет като цяло, да дойдат на протест в София в Четвъртък, 14-ти. Подробности – тук. Дори да нямате отношение към проблема, имате поне други две причини да дойдете – първо, че всяко нещо набира инерция, и ако следенето на трафика на писмата и телефонните ни разговори е една малка стъпка, то тя постепенно би трябвало да се превърне в тенденция за ограничаване на виртуалната свобода – в името на сигурността. И второ, когато някой се опита да организира протест или да събере подкрепа за някаква промяна в държавата, много е гадно да го оставяш без подкрепа. Ако ти си дал сърцето и времето си за някаква кауза, и накрая от нея останат докоснати едва 20-30 човека, това безкрайно смазва надеждата и обезсърчава. Да не говорим, че едно лениво, незаинтересовано от каузите на съгражданите си, общество просто няма как да бъде силно и добро – или достойно за понятието „общество“ (цялост).

Надявам се да се видим в София на 14ти, за да се борим заедно за общо бъдеще! )

Рим гори.

Рим гори… А ние бягаме в най-незасегната му част и нехаем за изгарящата… И оставяме другите римляни да изгарят – живи….

Защото сме безотговорни и слаби.

http://www.vbox7.com/play:f5db63cb

И гледайте „Avatar“.

А Бамби бе заклана, одрана, разфасована на части и превърната в пържолки и кайма

Галили ли сте животно? Вглеждали ли сте се с кротките очи на кон или в черните очи на овца? Или в наистина невинния, понякога сякаш детски, поглед на коза?

Преди около година и половина, бях в края на 11ти клас, бях върл противник на вегетарианците. Не разбирах смисъла на уважението и преклонението пред Природата и твърдях, че животните са създадени просто за да хранят най-висшето същество на Земята – човека. Днес, година и половина след този момент, след като спорих ожесточено колко идиотско хрумване е да не ядеш месо, аз собственоръчно напомням на всеки месоядец, че сочната пържола, която хапва, е всъщност отрязяна и изпечена част от крачето на животно, което е тичало с това краче. Или че кюфтето, което дъвче, всъщност представлява няколко животни, заколени, умъртвени, одрани, накълаци на части, смлени и смесени в каймата, от която е опържено кюфтето. Храна от трупове.

Вече не ям животинско месо. Преди няколко дни си направих соеви шницели за първи път и тъй като на вкус напомняха телешко месо, ги ядох, съвсем сериозно и честно, с отвращение. А преди… промяната – ядох месо с истинско удоволствие и настървение, бях си чист месар. Явно отвращението ми звучи смахнато, поне ако съдя от реакциите на близките ми. Е, за мен не е…

Как се случи промяната в начина ми на мислене? Времеемко. От момента, в който спорих с моята приятелка вегетарианка за нейното въздържание от месо, ми трябваше една година, за да се откажа  – и в последствие направо отвратя – от него. Мисля, че за това спомогнаха няколко фактора.

Запознаване с основите на йогата, а така и с основите на Източното мислене. Запознаване с автобиографията на Махатма Ганди и неговите постоянни доводи защо не бива да се яде месо. Запознаване с идеите на Европейския философ и психолог Ерих Фром, който в своята великолепна „Да имаш или да бъдеш“ противопоставя Западното на Източното възприемане на света. Според него Западът се стреми да използва, експлоатира, инкорпорира нещата (всичко – природа, вещи и хора), а Изтокът се старае да постига духовно единение с тях, като в него се избягва собственичеството. Един азиатец би се любувал един час на едно красиво цвете, а един европеец би го откъснал без да се замисли, би го направил свое.

Като че ли Фром ми оказа най-голямо влияние. В своите книги той заявява огромно уважение към живота и смята, че в Западния свят по негово време (60-те години) цари все повече и повече любов към мървото, или несексуална некрофилия по термина на Психологията. Мисля, че ако се вгледаме в хилядите клипове на метъл песни, където живи същества биват разчленявани, осакатявани, умъртвявани и изтезавани, както и така популярните филми „Убийствен пъзел“ (SAW), ще видим доста истина в анализа на Фром.

Та тези неща породиха в мен по-голямо уважение към живота. Започнах да виждам живот в повече неща, не само в човека. И кулминацията на това уважение към живота бе, когато Джако почина. Тогава се зарибих по него и отново си припомних някои негови песни и за пръв път гледах клипа към Earth Song. Останах… поразен. В клипа се показва точно умъртвяване на природата и животните, а и хората, заради унищожителните стремежи на хората. За мен лично клипът беше много въздействащ. Към средата на песента има момент, в който се показва агонията и съпротивлението на хванат в мрежа делфин, как той се бори срещу желязната мрежа, как се бори за свободата на тялото и за живота си. След това се показва дете от Африка, почти мъртво и крайно обезобразено от недохранване. А накрая дават как мъж в екипировка посягва да разбие с чук главата на тюлен, показващ се от леда – проклетия нечовешки спорт, практикуван в Америка, ако не се лъжа.

Тогава се пречупих. Избиха ми сълзи от цялото страдание, причинено на живи същества и реших, че ще спра да се храня с месо. Ще спра да ям месо, което ми е толкова близко еволюционно – та то би могло да бъде моето собствено, или на майка ми, или на моя колежка, или на моята любов. Няма да усетя разликата, то би трябвало дори да е по-вкусно.

Животните… са живи същства. Наистина са. Те изпитват болка. Ако не друго, ако във всичко друго са нисши спрямо нас, то поне болка и панически страх изпитват. Не искам да съм един от консуматорите на месо, даващи смисъл на индустрията, отглеждаща живот само за да бъде той умъртвен, разфасован и наблъскан в целофан, продаден, изконсумиран, смлян, експлоатиран от организма, и накрая превърнат в изпражнение. Не искам. Не искам.

И ще направя каквото мога, за да й се противопоставя. Надявам се.

В последна сметка установих, че както повечето неща в живота, да се въздържаш да се храниш с животни е въпрос не толкова на интелектуален аргумент, колкото на узряване. Трябва да имаш нежеланието, трябва да осъзнаваш с душата, а не с ума си, колко брутално е превръщането на живота в стока, а тялото – в храна.

За кого бие камбаната? Тя бие за теб.

PS: Познах, че една от преподавателките ми в университета, не яде месо, когато видях заглавието на научнопопулярен филм за дивата природа, който тя ни препоръча да гледаме -  Animals Are Beautiful People.