Преди известно време написах постинг, в който изразих отчаянието си, че не правим нищо, за да спасим горящия ни свят (можеш да видиш хубава книга по темата тук). В него Deepz00ne пусна коментар, в който ми цитира Айн Ранд, за която до тоя момент само бях чувал. Е, след като днес се оказа, че работния ми график е сменен и залудо съм станал в 6.30, реших да се ограмотя малко и прочетох цялата страничка в Уикипедия за Айн Ранд – написана е много добре и стегнато. И установих, че Айн Ранд е била една много напредничаво мислеща жена, и, струва ми се, добър човек.И краен антикомунист.
Нека обобщя в какво вярва Айн Ранд – доколкото разбрах от Светата Уикипедия: тя намира честния капитализъм за най-добрия икономически строй. Като либертарианка (подкрепяща максимално личната свобода и освободеността от налагани законови и морални задължения) тя абсолютно вярва, че:
Всеки човек е цел сам по себе си и не е средство за целите на другите. Той следва да съществува сам за себе си, без да се жертва за другите, нито да очаква другите да се жертват за него. Преследването на собствения рационален, личен интерес и собственото щастие е най-високата морална цел в човешкия живот.
Струва ми се, че Айн Райн вижда щастието като единствена морална ценност в нашето съществуване, и не бих могъл да се съглася повече с нея. След като открито свалихме Християнството от деспотския му престол, има ли някаква ценност, освен щастието? Няма.
Но – два въпроса. Може ли човек да е истински щастлив, ако егоистично преследва само своето щастие, и не е ли много по-ценно щастието на хиляда души от щастието на един човек?
Моята комунистическа философия идва от убеждението, че второто е абсолютно вярно. Няма как да отречем, особено в нашата ера на технокрация и рационалност, че чисто количествено пресметнато – да имаш хиляда души щастливи е приоритет пред това да имаш един човек щастлив. Проблемът е, че капитализмът всъщност работи обратно – щастието на единия умен човек е по-важно от щастието на хилядата.
Капитализмът и либертарианството са въплъщения на свободата, и това е прекрасно. Лошото е, че хората не заслужаваме свобода, поне повечето. Защо? Защото не сме достатъчно разумни.
Longanlon, и икономистите по принцип, твърдят че в условията на развит капитализъм всеки получава каквото е заслужил, тоест имаме налице пълна справедливост и всеки има идеалния шанс да бъде щастлив – да бъде беден, богат, да хване гората и тн. Но не е съвсем така. Айн Ранд изразява основния принцип във философията на Ерих Фром – човекът трябва да е цел, а не средство. Но, при капитализма, човекът е средство.
Да, ако бяхме с няколко хиляди години напред в развитието си като mankind, или ако бяхме устроени така, че всички да бяхме еднакво умни и находчиви, навярно капитализмът щеше да е прекрасна рамка. Но, уви, не сме. Една малка част от хората са забележително по-умни (а често и по-коварни)от голямата част от хората и в резултат се възползват от свободата на капитализма и превръщат голямата част от хората в инструмент за тяхното щастие. Икономически – като по-малко находчивите работят за тях, и духовно – като така уеднаквяват хората (или ги ласкаят), че те стават все по-лесни за проводник на целите.
Това е реалността. Хората сме си стадни, и винаги имаме нужда от пастир. Мисля, че в това няма нищо лошо, но проблемът е, че при капитализмът пастирът е обикновено и користен, и ни експлоатира. Това е реалността.
Има и още нещо. Даже две неща.
Що за лишено от смисъл понятие е това Справедливост?
Справедливост е една красива и чиста дума, но използвана погрешно според мен. Какво разбираме ние под справедливост – разбираме всеки да получи това, което е заслужил. Но с какво аз съм заслужил заплатата си? С труд и воля да изградя кариера. А каква е моята заслуга в постигането на волята да се трудя? Ами волята е резултат от наличието на амбиции и настойчивост. А къде е заслугата ми в придобиването на амбициозността и упорството? Бинго – няма я. Въпрос на природни дадености, възпитание и среда.
Няма такова нещо като заслуга. Няма. Всички ние сме в инвалидни колички по отношение на мисленето си. Селякът е с най-тясната количка, интелектуалецът – с най-широката. И все пак, всички сме в инвалидна количка – защото сме крайно ограничено откъм избор и съзнаване на добро и зло. Ние се раждаме на тая земя не по наш избор, с неизбрани от нас темперамент и талант, оформяме се под почти абсолютното влияние на околната среда и житейския ни опит, и в крайна сметка сме просто продукти – резултат на живот, който не сме избрали (освен ако не сме Будисти).
Да, след 15-20 годишна възраст вече имаме някаква възможност да избираме – да бъдем ли добри, да не бъдем ли, да убиваме ли, да крадем ли – но за да можем да имаме този избор пред нас, ние сме отраснали в относително добри условия, или поне в тях е имало нещо, което ни е оформило възможността да видим избора добро-зло. А ако не го виждахме? Ако Съдбата не бе така добра към нас?
Така, че уважаеми икономисти, такова нещо като Справедливост – няма. Такова нещо като заслуга – хептен. Никой няма заслуга за това, че е умен и напредничав, или глупав и мързелив. Да, имаш заслуга, че си се потрудил да се развиеш като човек, но инструментите, с които си постигнал своето развитие – интелект, духовен свят, съзнание, воля – не си ги постигнал никак, били са ти дадени от Природата и средата.
Защо съм комунист?
Много просто, защото мисля рационално. Комунист съм, защото изхождам от двете казани горе предпоставки:
1 – никой няма реална заслуга за това, което постига;
2 – щастието на 1000 е по-важно от щастието на 1.
За мен светът е едно, хората сме едно. Дълбоко погледнато, никой не заслужава повече щастие от другия. Да, аз съм по-умен от еди-кой-си, или пък помагам повече на света от Филанкишията – но с какво моята усмивка е по-ценна от неговата? Разбира се, тук опираме до качеството (силата) на щастието и усмивките, но това е обект на нова тема.
Та, ние сме Едно, и никой не е повече от другия. Затова остава само да направим следното – по-умните да поставим интелекта и живителните си сили в услуга не само на себе си, но и това Едно, и да измислим как и с какви средства да създадем такова общество, в което няма един човек, който по случайност на Съдбата се е оформил по-умен и напредничав, да разполага с пари, достатъчни да купят щастие за 1000. (Щастието е в немалка зависимост от материалното, да не забравяме, особено ако погледнем нещата по-дълбоко) Всеки има право да бъде щастлив, и всеки трябва да се радва на Райската градина (Земята) свободно. Собствеността на парцели за лично ползване от тази обща райска градина е кражба, както казва Маркс.
Та, мисля че можем да заключим, че Айн Ранд е търсела морал, който да доведе до всеобщо щастие. С уважение към нея обаче, смятам, че е тръгнала по грешен път, или пък не го е извървяла докрай (лаическо мнение). Капитализмът е само една от предпоследните спирки по пътя за Рационалния свят – един необходим етап от развитието на човечеството.
Разбира се, в тезата ми има две големи противоречия – както хората не са узряли за капитализъм (либертарианство), така те хептен пък не са узрели и за комунизъм. Тук трябва да си зададем въпроса – има ли шанс хората да станат достатъчно разумни за капитализъм, и струва ли си да станат толкова разумни? Защото разумът може би убива щастието, както съм писал тук, докато комунизмът след известно време изисква просто доброта на сърцето. Всъщност, смятам, че когато узреем достатъчно за наистина справедлив капитализъм, тогава ще сме готови и за комунизъм. Но – имам още доста да уча по този въпрос. Надявам се текстът да ви беше приятен и обогатяващ
Малко линкове от блога ми:
Робин Худ – да грабим богатите, за да даваме на бедните!
Можем ли да бъдем щастливи, без да сме слаби?
Публикувано от sickdreamer 
Наистина е нелепо. Защо хората гледаме на живота си като някакво бреме? Като някаква работа, която трябва да свършим максимално бързо (все се стремим да „убиваме времето“), с максимален комфорт („щастието не е в парите, но те са си много полезни)“ и едва ли не несъзнателно сякаш КОПНЕЕМ да си полегнем в гроба и да не ни тежи живеенето! Мисля, че това е грешка. Че животът често е гаден си вярно наистина, че често нещата нямат смисъл – да – но, Бога ми, щом всичко е обречено, нека се самоубиваме? Ако животът не е удоволствие и радост, за какво ни е наистина? Да продължаваме рода?





Преди около година и половина, бях в края на 11ти клас, бях върл противник на вегетарианците. Не разбирах смисъла на уважението и преклонението пред Природата и твърдях, че животните са създадени просто за да хранят най-висшето същество на Земята – човека. Днес, година и половина след този момент, след като спорих ожесточено колко идиотско хрумване е да не ядеш месо, аз собственоръчно напомням на всеки месоядец, че сочната пържола, която хапва, е всъщност отрязяна и изпечена част от крачето на животно, което е тичало с това краче. Или че кюфтето, което дъвче, всъщност представлява няколко животни, заколени, умъртвени, одрани, накълаци на части, смлени и смесени в каймата, от която е опържено кюфтето. Храна от трупове.
Запознаване с основите на йогата, а така и с основите на Източното мислене. Запознаване с автобиографията на Махатма Ганди и неговите постоянни доводи защо не бива да се яде месо. Запознаване с идеите на Европейския философ и психолог Ерих Фром, който в своята великолепна „Да имаш или да бъдеш“ противопоставя Западното на Източното възприемане на света. Според него Западът се стреми да използва, експлоатира, инкорпорира нещата (всичко – природа, вещи и хора), а Изтокът се старае да постига духовно единение с тях, като в него се избягва собственичеството. Един азиатец би се любувал един час на едно красиво цвете, а един европеец би го откъснал без да се замисли, би го направил свое.
