Порочната бедност или ценността на капитализма

В сайта LifeAfterCapitalism.info попаднах на статия, говореща за криминализирането на бедността. Все още не съм я прочел, но заглавието ми ме наведе на размишления, които ще споделя тук с вас. (God, make me unboring!)

Моят приятел, имайки западно икономическо образование (а образованието често е второ възпитание) смята, че капиталистическият строй е възможно най-справедливият. Намира го, в общо линии, за справедлив. Всеки има относително равни възможности, за да постигне каквото и да е – ако не просперира материално и си остане беден, значи или е некадърен, или мързелив. Негова вина…

Разбира се, това е съвършено вярно, и тази относителна справедливост на капитализма е нещо хубаво. Но същата тази капиталистическа етика за справедливостта, не внушава ли по този начин, че да си беден е порочно (лошо)? Откъдето не следва ли, че: да нямаш пари е порочно? Откъде следва: щом имаш всяка възможност да се уредиш материално и не си глупав, изпуснал си шанса си – живял си неправилно.

Мисълта ми е – всяко общество има някаква етика, която поддържа съществуването му. “Не кради”, “не убивай”, “не лъжи”, “не подлагай властта на критика”, “почитай родителите си”, “създай семейство”, “бъди щедър с околните”… Все правила, охраняващите основите на установения ред. “Не бъди беден” е правилото, необходимо за здравословното развитие на капитализма. “Старай се всячески да бъдеш по-богат.”

И така фактически се измества центъра на ценностната система. Ако за патриархалното общество е ценност да уважаваш авторитетите, за комуналното – да делиш всичко, за войнското – да си агресивен/мъжествен, то за капиталистическото общество една от важните ценности е да се стараеш да умножаваш състоянието/капитала си. Ако не си успял, т.е. останал си на дъното – то ти си се провалил житейски.

Но бедността има някои хубави черти. Всъщност – много хубави черти. По-бедните хора обикновено са по-смирени. По-склонни да помагат. По-сърдечни. И най-вече: не съсредоточават жизнената си енергия в това да печелят пари, а в това да градят връзки с хората. Разбира се, не говоря за най-лошия случай на най-окаяните бедняци. Те със сигурност по-скоро са тласнати към пороци, пропиване на всичко изкарано и агресия. И нямат много свободно време, ако работят на две-три работи. Но ако погледнем по-средната класа хора – те работят по 8 часа на ден, изкарват достатъчно за един посредствен като лукс живот, не отделят от времето си да мислят за кариерата си. След работата се отдават на себе си, семействата и приятелите си. А един човек с амбиции да преуспее просто се събужда, яде и ляга с мисълта как по да преуспее по-бързо и по-ефективно. Впрочем: аз имам антипатия към думата “амбициозен”. В огромна част от обявите за работа се търсят “амбициозни хора”. Ама амбицията не е най-важното, да му еба майката!

И тук е квинтесенцията на объркания постинг: модерният капитализъм, за да се развива добре, определя като водеща ценност стремежа да се правят пари. Този амбициозен стремеж обаче канализира (насочва) жизнената енергия на човека в добиване на нещо мъртво: кариера, пари, авторитет. Ако човек реши да насочи енергията си в добиването на нещо живо – себе си, семейство, приятели, излети, забавления – той се лишава от това да изкарва пари, а с това пък става порочен по общоприетия модел на капиталистическия строй.

А, да не забравяме, жизнената енергия обезателно е ограничено количество. Според мен човек не може едновременно да се посвети на амбициозна кариера и да обича безумно. Не може да прави революция и да гради семейство, отдавайки се и на двете по много. Самата икономическа наука го потвърждава.

Аз вярвам, че живите неща са по-ценни и избирам да се насоча към тях. И да си стоя порочно беден

За дързостта на надеждата

Социализмът е бъдещето на света.

В това вярвам аз. Даже, малко е смешно, на кецовете съм си го написал Повечето хора, разбира се, живеят с горчивата утайка на марксовите идеи – примера на Съветския Съюз, Китай и Куба – и настръхват при споменаването на “социализъм”, “комунизъм” или пък “колективизъм”. Поне в България, но предполагам, че и по света не е много по-различно.

Ако някой желае да се запознае с идеите на Карл Маркс – и неминуемо да се вдъхнови от тях – препоръчвам му Ерих Фром. Сигурен съм, че има десетки автори, интерпретиращи бащата на социалистическото учение, но аз си познавам Ерих Фром и в неговите “Да имаш или да бъдеш” и особено “Отвъд веригите на илюзиите” ясно показва защо според него капиталистическата уредба на обществото съсипва душата на човека и каква алтернатива на това предлага социалистическото общество.

Но всъщност мнозина са съгласни, че социалистическото общество е едно идеално общество – на всекиго според потребностите, на всекиго според възможностите. Безплатни социални услуги. Всеобща солидарност и щедрост. Всеобща финансова и (което повече хора пропускат) духовна задоволеност и пълноценност. Повечето интелигентни люде са съгласни, че това е едно много хубаво общество.

И го отричат.

“То е утопия”, заявяват. “Човекът Е ЕГОИСТ по природа (така ги учи любимия Адам Смит) и не може да живее толкова солидарно и самосъзнателно. Това е абсолютна утопия, зарежи го.” И ето как умират надеждите за идеален (или почти идеален) свят. Гадни “реалисти”.

Аз пък вярвам в бъдещето на света. Вярвам в еволюцията като една от основните характеристики на нашата реалност. Съответно хората имаме физиологична еволюция, интелектуална, научна, икономическа, гражданска – а защо да нямаме и духовна? Да, духовната еволюция обезателно е присъща за човечеството според мен. Може да е бавна, но е постижима. Как – това е обект на съвсем нов постинг и едно всеисторическо търсене. Но едно е сигурно – духовната ни еволюция няма да се ускори от неверници “реалисти”, тя се постига от разни мечтатели и “луди” като Сократ, Спиноза, Галилео, Маркс, Торо, Смирненски, Ганди, Ерих Фром,  Майка Тереза, Джон Ленън, Майкъл Джексън….. аз? Ти? Да, ти ще си ни от полза!!

“Светът не може да се подобри от реалисти и циници, ограничени от очевидната моментна реалност; той може да се подобри само от мечтатели и оптимисти, които виждат отвъд тези граници” – тази прекрасна мисъл прочетох в книжка, подарък ми от близък приятел. И вярвам в нея и се старая да не позволявам на околния свят да пресира и стандартизира мисленето, идеите и мечтите ми. Обществото да го духа с неговите рамки и черногледство.

Последната глава на разкошната “Отвъд веригите на илюзиите” на Ерих Фром носи името “Моето кредо”. Тя се състои от 6 абзаца, всеки от които започва с “Аз вярвам, че… “. А ти – е въпросът -ти вярваш ли? Ще ни помогнеш да променим света?

Post Scriptum: Да поясня, че книгите на Ерих Фром, които препоръчвам, не са с политическа насоченост. “Да имаш или да бъдеш” е анализ на двата типа съществуване – такъв със смисъл на живота да събираш (пари, любов, емоции) и такъв истински да изживяваш (парите, любовта, емоциите). “Отвъд веригите на илюзиите” е един блестящ анализ на ученията на Зигмунд Фройд и Карл Маркс, като Фром сочи приликите и разликите между двете. Според него човек може да бъде истински щастлив и пълноценен само когато е освободен от илюзиите си за света, и Фройдизмът и Марксизмът са пътищата към това освобождение.

Препоръчвам и трета негова книга – “Изкуството да обичаш”. Не съм съвсем съгласен с идеите, изложени в нея, но безспорно е един много много добър анализ на видовете обич, привързаност и емоционални нужди – егоистични и неегоистични Всъщност препоръчвам и четвърта книга на Фром – “Човекът за самия себе си”, което авторът прави дисекция на определенията за моралност и неморалност, и предлага разбирането си за два вида етика: човеколюбива и властолюбива.

Още за социалистическата доктрина: в Блога на Костенурката – препоръчавам!

Няма да ви се дам !

Няма да ви се дам!

Ще обичам хората – на инат!
Ще вярвам в тях и в бъдещето – на инат!
Няма да ви дам да ме пресирате – на инат!

Още от раждането ти те карат да се чувстваш малък,
Ка0то вместо да ти дават време не ти дават нищо,
Не усещаш нищо, докато болката е толкова силна
Ти си просто един подритван герой..
Ти си просто един подритван герой..

Нараняват те у дома и те тормозят в училище,
Мразят те ако си умен и те презират ако не си..
Докато си толкова смахнат, за да следваш правилата им
Ще бъдеш просто един подритван герой..
Ще бъдеш просто един подритван герой..

И след като са те изтеззавали и плашили цели 20 години
Очакват от теб да постигнеш нещо,
а ти не можеш дори да помръднеш, толкова си уплашен
Ти си просто един подритван герой..
Ти си просто един подритван герой..

Държат те омаян от религия, секс и телевизия
А ти си мислиш че си толкова умен и уроците са безплатни
Но ти винаги ще си останеш едно бедно селянче
Ти си просто един подритван герой..
Ти си просто един подритван герой..

Все още ти казват, че отгоре има нещо,
Но първо трябва да се научиш как да се усмихваш докато убиваш
Ако искаш да станеш като хората отвъд хълмовете
Tи си просто един подритван герой..
Ти си просто един подритван герой..
Ти си просто един подритван герой..
Ти си просто един подритван герой..
Ти си просто един подритван герой..
Ти си просто един подритван герой..

Ако искаш да бъдеш герой просто ме последвай.
Ако искаш да бъдеш герой просто ме последвай.

Превод: Klini (Тереза Светославова)

Текст: Джон Ленън

Моят смисъл

… или красотата в моя живот.

It’s such a perfect day,
I’m glad I spent it with you.
Such a perfect day,
You just keep me hanging on…
You just keep me hanging on…

Мисля, че хората се делят основно на два вида – такива, които виждат Смисъла (обърнете внимание на главната буква) на своя живот в познанието, и такива, които го виждат в хората около себе си. Тези, които намират Смисъл само в забавление… май може да се каже, че живеят без Смисъл.

Аз съм смесица от двете. Не мисля, че бих могъл да живея без познание, т.е. без търсене на такова, но мисля, че нещото, което движи моя живот, и в което намирам Смисъла да ставам всеки ден – това са хората. Хората.  (Вътрешно) Красивите хора – или грозните, но с малкото красота в тях.

Преди малко съвсем случайно попаднах на ТВ пресконференция след състезание по Формула 1. Такива неща на мен винаги са ми били съвършено безразлични и отегчителни, но сега нещо ме накара да насоча поглед – не: да вперя поглед, да съзерцавам - в телевизора. Говореше някакъв състезател, явно победителят. Имаше съвсем нормални черти на лицeто, но гледаше с красиви сини очи и приветлива и отворена усмивка. Много красиво. Стоях и го съзерцавах… Точно като философ от Елада.

Разбира се, тук пръст има сексуалността. Не че състезателят ме е привлякъл по някакъв начин сексуално, но въпреки всичко имаше някаква… химия? в целия процес. Напоследък при мен първо е симпатията, а тя поражда интерес, целящ близост, която най-плътно се изразява в плътска близост.

Аз се храня с хора. Смисъл: обожавам да гледам хората, да поглъщам красотата, струяща от тях. Особено влюбени двойки, от които тя е като извираща от гейзер. Виждам красота в много неща, и основно извън материалния свят – в хубавите хора, в грозните, в младите, в старите, в умните, в глупавите, в аристократичните и в простодушните. В познатите и в непознатите.

Красота. Боже, колко велико нещо е КРАСОТАТА! За мен – красотата на хората. За Фауст – красотата на познанието. За теб?… Може би има трети източник на красота, за който ограничения ми светоглед не ме информира?

И да завършим с една много приятна песен, предполагам и много смислена, ако се вслуша човек, на Дюран Дюран. Поздрав.

Да живее Красотата! Душевната красота!

Светлината на “Красавицата и Звяра”

Даже да сгрешиш,
щом се промениш,
стават чудеса…

Останал без работа, с не много пари, започнал да мисли по-трезво след сблъсък с истинския неидеалистичен свят, надъхал се за борба с него след прочита на “Отвъд веригите на илюзиите” на Ерих Фром, тази вечер случайно гледах “Красавицата и Звяра” – екранизацията на Дисни. Гледах я с братовчедка ми и семейството й – съпруга й и двете им дъщерички.

Невероятно красиво!

Оставяйки настрани страхотното качество на анимацията, изящно подбраната и изпълнена музика и изпипания сюжет, този филм, поне за мен, е нещо като “Малкият Принц” в анимационното изкуство.

Историята, разбира се, е известна на почти всеки, израснал с приказките на Дисни – красавицата Бел попада в замъка на омагьосания Звяр, той се влюбва в нея, става мил, пуска я на свобода, за да посети болния си баща, тя без да иска дава повод на мъжете от селото да тръгнат на война срещу замъка, предвождани от злия Гастон, в крайна сметка Гастон умира, а Бел се влюбва в Звяра и така разваля магията, тегнеща над него и придворните му.

Но отвъд тази проста история, приказката е изтъкана от малки моменти, които едно дете не би разбрало. Моменти, напоени с философия, която би върнала вярата на един депресиран възрастен.

Приказка една – много отпреди,
сплита две сърца във една съдба
само в кратък миг.

Може би молба има в две очи.
Кой ли е смутен, кой ли променен?
Той и тя сами.

Сякаш изведнъж идва любовта;
както и преди изгревът ще бди
в края на нощта.

Приказка една носи песента.
Даже да сгрешиш, щом се промениш,
стават чудеса.

Тръгва по света с първите лъчи -
приказка една, чак от вечността -
той и тя сами…

Такива моменти са например, когато е изразена идеята, че дори човек да сбърка някъде, то да се задъбочи в грешката си и да не напредва с надежда и прошка към себе си, не би му донесло нищо добро. Напротив: той би се чувствал – и останал – звяр… Освен, ако не срещне разбиране и любов, и прошка, от някого. Това е истина, която е изтъкната от немалко философи, и която е вложена и в тази прекрасна приказка… И истина, която сякаш доста от нас имат склонноста да забравят и да живеят с вината си.

Друг философски момент е, когато в края на час и половина дългия филм Гастон се опитва да убие Звяра. От една страна сцената е много реалистична, защото чувствайки се забравен от Бел, Звярът не се съпротивлява на нападенията на злия мъж. Започва да се бори за живота си – и за щастие успява – едва когато вижда Красавицата, прибираща се в замъка му. От друга страна сцената показва по адски – не: стряскащо! – реалистичен начин от какви чувства е обладан обезумелия от ревност и злоба Гастон. Стряскащо е да видиш обезобразено от злоба лице толкова умело нарисувано в детско филмче.

Има още доста съвсем реални и добре предадени ситуации, но няма да им отделя време за описание тук – не че принципно не си струва. Написах поста, за да изразя от една страна възхищението си от красотата и майсторството на лентата, и от друга – за да препоръчам на всеки, който може би има нужда от малко емоционално вълшебство в живота си, да го гледа или изгледа отново. Аз съм го гледал буквално безброй пъти преди няколко години, но сега все пак ме зареди с положителна и идеалистична енергия. Мисля, че точно тази, от която имах нужда…

И за финал, един поздрав с емблематичната песен от филма, чийто български превод дадох по-горе…

На С.

Кръв
Сълза
Капка кръв
Ястреб със разперени крила.

Кръв
Сълза
Капка кръв
В окови тежки хваната ръка.

Кръв
Сълза
Капка кръв
Ведро слънце с мощен зов.

Кръв
Сълза
Капка кръв
Нощ със изтъкан от студ покров.

Кръв
Сълза
Капка кръв
Свят със светъл благослов.

Кръв
Сълза
Капка кръв
Зелено слънце в златна белота.

Отговорност, съвест и чувство за вина

Преди известно време казах на един човек, близък на сърцето ми, че ми се иска да го видя душевно наранен, за да се убедя, че е човешко същество, че и той понякога има нужда от помощ. В отговор получих “Ти за мен си нечовек. Да ми желаеш лошото!!…” Аз отвърнах: “Знам, че не е редно и не мисля, че ако имах избор бих ти причинил зло, но просто моите вътрешни потребности ме карат да го желая. Не мисля, че имам някаква вина.” “Щом, каза ми той, това ти успокоява съвестта, хубаво, но за мене това не е нормално.”

Но според мен това е съвсем нормално. Разбирайте: желанието ми да се почувствам необходим на някой, който не ми е безразличен. Това ми желание, той да бъде наранен – то е едно следствие на потребността ми да се чувствам нужен в нечий микрокосмос.

Но не искам да излагам тук своята апология. Искам да изразя убеждението си, че човек не би трябвало да се чувства виновен за това, което мисли и чувства. Както съм казвал и преди, за мен човек няма особена заслуга за това, което е – глобално погледнато, както обича да се изразява моят Слънчо, човек е резултатът от многото фактори, които го изграждат като личност, и над които той няма почти никакъв контрол. Човешката психика е един много сложен механизъм, на който ние почти не можем – а може би и изобщо не можем – да повлияем с усилия на волята. Не мисля, че можем да направим себе си по-умни, по-чувствителни, по-спокойни, по-добри – от раз. Можем в най-добрия случай да прилагаме върху себе си различни психологически техники за промяна на характера, но докато те подействат, можем ли да виним себе си за това, което ни идва отвътре? Можем ли да се виним, че сме студени по душа? Че сме глупави? Че имаме комплекси?

Има черти от характера, които подлежат на някаква промяна; има и такива, които не. Според мен чувство на вина е оправдано да изпитваме само в два случая: когато си позволяваме да вредим на околните, проявявайки нашите лоши качества – защото все пак ние в голямата степен сме господари на действията си, и когато не вземаме мерки поне да се опитаме да направим съответните корекции в себе си. Просто тези две неща зависят от нашата воля (която също е в наша власт едва отчасти), а подсъзнателните и полусъзнателните ни копнежи и потребности – не. И в този ред на мисли не смятам например, че е редно един педофил да бъде обвиняван за влеченията си – той трябва да бъде изолиран в затвор, заради опасността, която представлява за околните, но според мен отношението към него трябва да бъде повече състрадание за нещастната психична ситуация, в която е попаднал.

Отново ще повторя: според мен всеки душевно здрав човек, вместо да заклеймява неуравновесените и чалнатите, трябва да благодари на Висшето, в Което вярва, за своята относителна нормалност. Тя не е плод на заслуги (поне ако не вярваме на Будистите), тя е плод на чистата случайност. И вместо да обвиняваме себе си или околните за нашите или техните недостатъци, по-добре е да потърсим възможност да ги поправим. Първа стъпка в това е да се преборим с гордостта си на “господари” на своето сърце.

Моята завист

[...]

- Защо те плаши това? – И с човека е тъй като с дървото.
Колкото повече се възмогва то към висина и ясност, толкова по-силно неговите корени се стремят към земята, надолу, в тъмата, глъбината – в злото.
- Да, в злото! – извика юношата.
Ти каза истината, Заратустра. Аз сам не си доверявам вече, откак се домогвам до висината, и никой не ми вярва вече – как става това тъй?
Аз се преобразявам твърде бързо: моето днес опровергава моето Вчера. Често прескачам стъпалата, кога възлизам, – никое стъпало не ми прощава това.
Горе ли съм, винаги се чувствам сам. Никой не говори с мен, мразът на самотността ме прави да треперя. Какво ли диря аз на висини?
Моето презрение и моят копнеж растат наедно; колкото по-високо възлизам, толкова повече презирам оногова, който възлиза. Какво ли дири той на висини?
Как се срамувам аз от моето възливане и препъване? Как се присмивам аз на силното си запъхтяване! Как мразя хвърчащия! Как съм уморен от висината!

[...]

Да, ти говориш истината, Заратустра. Аз желаех своята гибел, като поисках да възляза на висини, и ти си мълнията, която чаках! Виж на какво станах, откак се ти при нас яви? Завистта към теб ме съкруши! – Тъй рече юношата и заплака горчиво. А Заратустра обви ръка около му и го отведе със себе си.
А като вървяха донейде така един до друг, почна Заратустра да говори:
- Сърцето ми се къса. Твоят поглед говори по-добре от твоите думи, за опасността ти.
Ти още не си свободен, ти дириш още свобода. Изнури те твоето дирене и те преумори.
На свободна висина искаш да се възмогнеш ти, за звезди жадува твоята душа. Но и твоите лоши побуждения жаднеят за свобода.
Твоите диви псета се радват на свобода; те лаят от радост в своята изба, когато твоят дух се старае да разтвори всички тъмници.
За мене ти си още един затворник, който мечтае за свобода: ах, разумна става душата на такива затворници, но и лукава, и лоша.
И свободният духом, и той още трябва да се пречисти. Много тъмници и плесен остали са в него: чисто трябва да стане и окото му.
Да, аз зная твоята опасност. Но заклевам те в обичта и надеждата си: не захвърляй своята обич и надежда!
Благороден се чувстваш ти още, благороден те чувстват още и другите, които се гневят на теб и те изглеждат накриво. Знай, че на пътя на всички все се изпречва дин по-благороден.
И на добрите им на пътя се изпречва един по-благороден: и дори когато го наричат добър, те искат с това да го отмахнат настрана.
Ново иска благородният да създаде и една нова добродетел. Старо иска добрият и старото да остане запазено.
Но опасността за благородния не е, че той ще стане добър, а безочлив, подигравач и разрушител.
Ах, аз познавах благородни, които изгубиха своята най-висша надежда.
И оттогава почнаха да хулят всички високи надежди.
И тъй заживяха те нагло в късовременни удоволствия, и отвъд денят едва ли вече хвърляха някакви цели.
“Духът е също сладострастие” – тъй казваха те. Тогава се преломиха крилата на духа им, а ето, пъпли той и мърси, като гризе.
Някога те милеят да станат херои: сластолюбци са сега. Чемер и ужас за тях е хероят.
Но заклевам те в обичта и надеждата си: не захвърляй хероя, който е в твоята душа! Свята пази най-висшата си надежда!

Тъй рече Заратустра.

Да бъдеш обичан

Чувството, че въпреки недостатъците ти, въпреки, че си дразнител, въпреки, че често си във вреда, а не в полза, но някой все пак те обича – приятелски или интимно – е може би най-топлото чувство, което познавам : )

Поздрав от мен за всички, които са обичани, а специално за моя близък приятел Stanley и моята учителка по български : )

Егоизъм + Алтруизъм = ?

Току-що имах удоволствието да прочета един коментар по мой пост в блога, и той ме подтикна да напиша нов пост, в който специално да изложа мнението си за егоизма и останалите жизнени ориентации Нека направо цитирам размислите – които са приятно синтезирани -  на коментатора за егоизма, и оттам да коментирам аз на свой ред:

Егоизмът е вроден свръхинстинкт за оцеляване, така че е неправилно да се третира като проява на злото в човека. Той просто е липса на добро спрямо когото и да е друг, освен спрямо себе си и по този начин може да навреди на другите, но не изначално целенасочено. Без капчица (или по-скоро солидно резервоарче) егоизъм мисля, че никой човек не може да оцелее.

От друга страна, егоизмът безспорно е семето и почвата за повечето прояви на злото в човека, защото в по-големи количества го прави толкова егоцентричен, че другите вече нямат значение. Така ничие добруване не струва повече и от най-малката лична полза (материална или нематериална) и всяко зло, което ще даде нещо желано на нашето его е оправдано.

Аз не бих дръзнал да оспоря, че всеки човек, в най-дълбоката част  на душата си, е егоист. Дъъъълго време – навярно от осми клас насам, откакто разсъждавам по темата – не можех да се примиря с това. Размишлявах и размишлявах, търсейки някакъв вариант, някаква философска пролука, която да покаже неегоистичен път за щастие – но не открих… В един момент просто се примирих, че един човек трябва да мисли първо за себе си, а после за другите, за да се движи света нормално – иначе, при хипотетичния вариант всички да са крайни алтруисти (т.е. да мислят само за другите), всичко би се объркало.

Но мира все още не ми даваше един друг въпрос: егоизмът в любовта. Тормозеше ме, че човек, дори когато обича, изпитва удоволствие от това, изпитва щастие – а идеите ми за обич тогава бяха човек да обича само и единствено заради щастието на другия. В крайна сметка стигнах до спасителния извод, че всъщност няма нищо лошо в това , да изпитваш щастие, обичайки. Да, то е егоистично по своята природа, но не от оня вид егоизъм, който вреди на нас и тези около нас.

Тогава разделих егоизма на два вида: пълен егоизъм и алтруистичен егоизъм. Пълният егоизъм, разбира се, е този, в който човек изпитва удоволствие да задоволява само собствените си потребности, да доставя щастие само на себе си. Алтруистичният егоизъм, от своя страна, е тази жизнена ориентация, при която човек изпитва удоволствие да задоволява (само) потребностите на другите, да прави другите щастливи. Но не само близките си – защото това, както казва Ерих Фром, е един вид групов егоизъм – но, както Христос учи, ближните си изобщо. И всъщност само его (лат. “аз”) егоизмът може да се приеме за негативен, особено в обичта, а алтер (лат. “друг”) егоизмът е положителният вид чувство. Защото все пак – човекът, без да изпитва щастие от стремежите си, би се стремял към тях механично, като машина. Той… не би бил съвсем човек – а аз смятам, че човекът е красив.

Но пък, както авторът на горепосочения коментар казва, няма как човек да оцелее без его егоизъм. Затова си мисля, че най-добрата,  така да се каже, жизнена ориентация е, да я наречем с работно име – еквилизъм (лат. “равен”). Или: да не поставяме “аз” или “другите” като top priority, но да поставяме “ние” на първо място. Тоест, ако трябва да вземем решение дали да постъпим удовлетворявайки себе си или някой друг, ние ще притеглим чие щастие/полза ще е повече от въпросната постъпка, и в следствие на това ще решим какво да правим. Или пък: днес ще удовлетворя Пенка от входа, утре себе си, вдругиден Ванката от службата, после пак себе си – стига ползата да е равна за всички, никой да не губи. С такава жизнена ориентация, струва ми се, обществото би било едно непримитивно, но сплутено, мирно и мислещо, цяло.

Но разбира се, такова общество е утопия. Поне засега – засега!

А вие какво мислите?

Специални благодарности на islandguy за подтикващия към обяснение коментара, досега не бях писал за егоизма специално