Аз и моята нищожност

Някога прочетох една мисъл, която много ми хареса; гласеше, че духът и неговите прозрения са като пламък на свещ, и за да бъде ясен той трябва да бъде заобиколен от мрак. Не съм сигурен дали мисълта беше точно така, но искаше да каже, струва ми се, каквото и аз си мисля: мистериите на света не могат да бъдат видени без тишината и покоя необходими за съзерцанието.

Не бих искал да звуча като извиняващ себе си посредствен човек, но ще поема риска да се случи така. От няколко години съм отдал ума и времето си на изучаването на душата. Това започна с критиките на Фройд от Фром и премина към изследванията и идеите на Юнг. Доста време и мислене отделих на изучаването на материалистките схващания на Фройд и Фром за душата, а после, като мехлем, Юнг ги надгради с нематериалистичен елемент, или по-скоро направо замени материалистичната основа с нематериалистична. (Не искам да оставям погрешно впечатление у четящия, не съм специалист по Юнг и не мога да твърдя с абсолютна убеденост, че не е материалист в някакъв смисъл на понятието; но от това, което знам той вярва, че темелът, основата, не е тялото, а духът.) След това преминах към изучаване на Исляма и неговите рационални стремежи, които замениха научното изследване на духа с осветеното от Откровение изследване на духа. През тези няколко години не съм спирал да си блъскам главата от едната стена на ограниченото човешко състояние в другата и макар да не мога да се похваля с никакви конкретни открития или плодове, вярвам, че това блъскане не носи само главобол (в случая душебол), но и сладки и зрели плодове; но още не е дошло време за беритба.

Напоследък често ми се случва да споря с приятели и познати, които ми казват, че заниманието с религия е абсурдно от гледна точка на разума и че науката, макар да не може да докаже несъществуването на Бога, привежда всички доказателства за малката вероятност Него да го има, особено в класическия авраамистичен образ на Тората, Евангелието и Корана. В момента в главата ми са двама от тези мои опоненти на полето на духа. Нека кажа за всеки поотделно.

Първият говори за ненужността на Бога и как човекът трябва да приеме своята нищожност във Вселената. Това младо момче, този млад мъж (кой знае къде се чертае линията?) възхвалява Ричард Доукинс и някой си Краус, явно и двамата светила в съвременната наука, и говори как речите на втория за природата и механизмите на Вселената са нещо много вълнуващо и вдъхновяващо за него. Също така ми казва и че човешкият живот няма абсолютно никакъв друг смисъл освен онзи, който самият човек му придаде.

Аз имам голям проблем с този мой нов приятел. Той изпуска важен момент. Каква е основата на вдъхновението и вълнението, за които говори? И каква е основата на субективния смисъл, който придаваме на животите си? Това е моят дълбок проблем; мен ме плаши липсата на универсалност на смисъла и чувствата. Универсалност ще рече, че зад цялото разнородие има ЕДИН център, който държи всичко свързано и му придава единна валидност. За вярващите хора центърът е Бог и Той единствен е мярка за доброто, злото, чистото, мръсното, възвишеното и низкото и така нататък. За материалистите, мисля, самата идея за универсалност в моралните чувства и категории е невъзможна и най-висшето, до което могат да стигнат като универсалност, е забрана за нараняване на други с цел запазване на живота; доколкото изобщо оцеляването на живота е природен закон, за да има някаква универсалност.

Давам си сметка, че винаги съм изпитвал адски страх от липсата на смисъл. Това е големият стимул, наред с вроденото ми любопитство, който ме кара да изследвам възможности за наличието на рационален подход към света, който обаче да му придава универсален смисъл. Ако го няма този Център, който да дава единна истинност на моралните категории и чувства, то за мен съществуването, дори и в прекрасните слънчеви страни като Испания, е гледане в бездна, към която бавно, но сигурно се движим. Очевидно това е смъртта и възможния свършек на всичко с нея; но също така е и бездната на огромния необозрим ред, в който обаче ние като човешки същества нямаме абсолютно никакво място. Какво я е еня вселената, че аз съм вдъхновен? Какво я е еня вселената, че аз съм влюбен? Какъв истински смисъл има моето състрадание към мой събрат човек и даването на милостиня, ако то е само крайният резултат от сложно взаимодействие на множество телесни сили и новопоявилите се в историята на еволюцията морални чувства, също плод на телесните сили създали мозъчната кора? Какво свято нещо има на този свят, ако всяко свято чувство е залъгалка на ума търсещ смисъл на безсмислени телесни чувства?

Нищо. Това е голямата ми рана, всъщност същата рана, която Казандзакис, моят любим приятел, получава в ранната си младост, когато бива посветен в теорията на еволюцията; и той, магарето, цял живот не спира да търси Бога и свещеното. Бидейки магаре, тоест инат, като Казандзакис, нямам намерение да се откажа току така от най-дълбоката си духовна нужда, макар и налице да няма много доказателства за съществуването на морален Източник. Интересно ми е обаче как за толкова много хора е нормално и приемливо възприемането на света като изцяло материален и изцяло резултат от случайни събития и установености. Откакто прочетох „Психологочески типове“ на Юнг съм склонен да си мисля, че рационалните и ирационалните хора просто не могат да постигнат някакво съгласие помежду си и за Аристотеловците е обикновено невъзможно да си представят съществуването на света на идеите на Платон; обаче все пак не би ли трябвало културата ни, която е толкова древна и основана на наличието на един или друг висш Смисъл, да ни налага поне чувство на неудобство от това убеждение за липсата на какъв да е Смисъл?

Другият ми приятел казва горе-долу същите неща, но обича да си служи с много данни. Всеки разговор с него неизменно ме удря в ахилесовата ми пета, а именно малкото емпирична информация за света, с които разполагам, защото докато той се позовава на проучвания за историята, обществените настройки и прочие, аз в повечето случаи не съм в състояние да се позова на такива. Информацията и нейното трупане.

Между завършването на 12-ти клас и съвсем доскоро бях подложен на огромен натиск относно избора какво да правя с живота си и на какво да го отдам.  Натискът се състои в страха от това в един момент да не се окажа с пропиляни възможности. Много пъти в този блог съм писал точно в опит да лекувам раните си породени от този натиск и позицията ми надали се е променила много. Обаче ще изразя своето верую: не желая един ден, дано да е след поне 5-6 десетилетия, в края на живота си да погледна назад към изживяното и да открия, че съм градял нещо нетрайно. Аз съм човек на ума (поне по лично убеждение) и най-висшето, към което на теория бил могъл да се стремя е академична или подобна кариера, в която да развивам и изострям интелектуалните си сечива, и да надграждам знанията до постигане на едно богатство от познания за Творението. Несъмнено плода на това, при късмет, биха били няколко книги и утехата на наранената гордост, че макар да не съм проявил себе си като гений в живота, то съм сторил най-доброто с даденостите и възможностите си. И след това – старост, старческо оглупяване (деменция), смърт. И Павел приключи. Особено ако приемем, че няма задгробен живот. Не; това ме плаши, всъщност толкова ме плаши, че наистина е като остен, който постоянно ръчка душата ми, когато се прехласне по блянове за голямо натрупване на знания. Не че не харесвам трупането на знания, напротив, намирам го за красиво и полезно; но трупането на знания отнема време. А времето може да се оползотвори за съзерцание. И докато плодовете на интелектуалното учене отиват в ума, плодовете на съзерцанието се съхраняват в сърцето; всъщност те навярно не само се съхраняват, но изменят качествено сърцето и от сърцето – целия живот. А какво ли ще е, ако на прага на смъртта си погледна към живота си и установя, че не съм изгубил много от времето си на земята и съм успял да вкуся от много плодове на Творението, да изпитам много и да открия (от-крия) от воалите между мен и света на идеите? Мисля, че тогава бих бил щастлив и горд, и утешен, че макар да е отминало, то съм го изцедил изцяло.

Но тук може да се постави въпроса, и с право: защо правя такова разграничение между преследването на интелектуални знания и съзерцаването? И отговорът би бил, с известна убеденост, че получаването на знания затварят сетивата на сърцето.

Големият мюсюлмански учен Абу Хамид Ал-Газали има твърде интересна история, от която ще изложа само, че още в своите 30 години станал водеща фигура в академичния свят на тогавашния ислямски свят. Той бил най-образованият и с най-острия ум сред всички учени и лекциите му събирали, буквално, хиляди хора. Един ден отишъл в Джамията обаче да говори… и езикът му отказал да се подчини. Ал-Газали разбрал: Бог му сторил с това знак, и след десет години пътуване към себе си и към Бога написал в автобиографията си, че собствената му увереност, че знанията му идват от него самия препречвали пътя му съм съзерцаването на Господа.

Искам да кажа: преследването на знания съдържа в себе си големия риск от издигането на непоклатим идол между човека и Творението, т.е. между човека и Бога: идола на Аза. Събирайки знания и израствайки като интелект, поддържайки теории и заемайки позиции, бъдейки някого, човек фокусира вниманието си върху самия себе си и своята правота или неправота, върху поддържането на остротата на ума очаквана от него или която само очаква от себе си. Всеки познаващ себе си човек знае колко много внимание сме склонни да оказваме на себе си, дори когато се касае до нашето мнение за Творението или Бога; и това внимание всъщност може да бъде насочено по-пряко към по-важните неща и събирането на знания или преследването на кариера да се окажат вторични и естествени неща по пътя на съзерцанието. В протичен случай съществува голямата опасност да се окажем с много знания и малко свободно пространство за размисъл и чувстване, малко проветрен простор в главите си. Като в дзен притчата за преливащата чаша чай на ученика.

Но всъщност това не дава ясен отговор защо изживяването на отреденото време на земята в съзерцаване на висшите неща е по-правилно от прекарването на това време в трупането на знания, които ще си отидат с великия изравнител- смъртта. Ако приемем, че няма задгробен живот и че великият изравнител в крайна сметка праща в небитие и ума, и сърцето, от каквото и качество да са те, какъв е смисълът на всички тези неща?

Изморих се да пиша; исках да кажа: всички стремления на учените хора и на хората с професионални кариери ми се струват нищожни; едно, защото са нищожни в сравнение с Творението/вселената, и друго, защото умът и постиженията нямат абсолютна никаква стойност за самия човек веднъж след като премине през границата на смъртта. Това схващане за нищожността на нещата ме кара да се чувствам добре; но когато е придружено с универсален Център, с висш Смисъл. Защото светските изкушения изгубват своята тежест и страховитост и се открива път към вдъхновението ми. Но какво ако Смисълът го няма? И аз, и те сме глупци? Слава на Бога, Той ме е надарил с търпение; ако ме е надарил и с достатъчно години живот, то ще имам време да търся отговора на въпроса спокойно, при все липсата ми на много емпирични знания.

Уа’ляху алям. И Бог знае най-добре.

ПИ

Как завчера ми се яви Господ

بسم الله الرحمن الرحيم
В Името на Бога,  Всемилостивия, Милосърдния!

Ас-саляму алейкум уа рахматулла.
Мир вам и божията Милост.

Нека ви споделя едно впечатление от преди два дни преди то неизбежно да излезе от вниманието ми и да се пресели в паметта. Тъй като не съм от мюсюлмански произход мохамедански произход и е възможно да приемам джамиите по по-различен начин от ония, дето от малки са били водени в тях; но първата ми среща с Исляма, в която го почувствах като една цялост, като една реалност, беше именно в Джамия, в една голяма нова и красива Джамия (за съжаление саудитска) в Мадрид. Ислямът, разбира се, е много повече от един Храм или една Общност, но когато попаднах в храм и сред хора събрали се за молитва като общност, аз почувствах по-гъсто атмосферата на религията. Много пъти преди да се нарека мюсюлманин ходех там и само зяпах молещите се или просто стоях в почти празната зала за молитва и си почивах и всеки път бях впечатляван от любезността на богомолците и чувството на общност. Него, уви, сякаш някак не мога да го преоткрия тука в Лондон добре, освен може би в една турска Джамия в Шордич – Сюлеймание, макар че навсякъде братята са много любезни и мили. Твърде приятно е непознати хора да ти стискат ръката просто за поздрав или след запознанство да ти поискат телефона, за да ти помагат с каквото могат.

Завчера в Петък, опасявам се, отново изпуснах общата петъчна молитва, но все пак отидох следобяд в една неголяма турска Джамия, която много ми харесва, защото Имамът е облепил стените на антрето с цитати от ислямски и неислямски мислители, прогласяващи размисъл, разум и преследване на знание. В Джамията имаше не повече от десетина мъже, всичките вече пенсионери или натам, и се бяха разположили на две малки групички и си жужаха нещо на турски, а пък няколко свободни електрона четяха свещените книги или блеяха в пространството. Бил съм и преди в онази Джамия, когато е била все празна или почти празна и тъмна, но никога в момент като тогавашния – беше като никога хубав слънчев ден, божа благодат, и имаше нещо празнично в самата светлина, и вътре, и на самата улица дори, и ония жужащи възрастни господа, заедно със Слънцето, ми създадоха впечатление на селски мегдан, или на селска кръчма, или пък на някакво домашно гости-мехмони, разбирате ме – на общност, която има своя тих и спокоен следобед, откъснало се от делничните грижи. Това за мен е много особено, защото в Лондон всичко тече много бързо и дори в Джамиите не постигам спокойствие. Днес го изпитвах! От едната страна го имаше жуженето на ония дедовци, а от другата една тишина и мир се разстилаха властно над залата и заедно със слънчевата светлина пораждаха в душата ми безмълвно възклицание от божията благодат и простите, но дълбоки удоволствия на човека, намиращ се в общност. Разположих се на един затоплен радиатор, за да се отдам на мига и спокойно му се понаслаждавах нежелаейки да го пропусна с трескавото хвърляне в молитва веднага след пристигане, което често съм наблюдавал у други братя.

И не щеш ли, в тоя момент се появи един друг възрастен човек с меко лице и странна походка, който с малко странни знаци поздрави една двойка мъже приказващи си в един ъгъл наблизо и те му отвърнаха с кимане и усмивки. Човекът явно не можеше да говори, възможно е и да беше малко ненормален. Закачи си дрехите и се затътри със странната си походка към имамското място и остана прав пред него, явно се подготвяше умствено за намаз, и не започна веднага да се моли. Човекът имаше меко лице, добродушно и като че ли малко тъжно; от онази тъжовност, която виждаме в благи примирили се с лош живот хора, особено стари. Беше, разбира се, момент от две минути, които аз сега ви разказвам и в тях няма нищо особено, но в мен те породиха впечатляващ резонанс. От баща ми – да е жив и здрав!, – съм наследил едно особено умиление към възрастни хора и винаги когато видя някой човек в нелека ситуация, особено ако е стар, и ставам емоционален, а душата ми – мека като маргарин. В такива моменти, както и него ден, не изпитвам точно съжаление към специалния човек; то е нещо като … не знам как да го опиша, като свързване за миг с неговия/нейния живот (същото ми се случи съвсем неотдавна с една английска гърбава баба в автобус 38, към която няколко непознати показаха по един или друг начин благост), в който миг сякаш делничния ми живот и дори така любимата ми философия се разпадат, губят плътност, превръщат се в мараня около мене и оставаме само аз и този човек отсреща и неговата специална ситуация и неговата отрудена изстрадала душа. В такива моменти сърцето ми забравя своето високомерие поради многото ми знания и интелект и чувствам най-дълбоко желание на падна в краката на човека пред мен. Защо? Все още не мога да си го обясня добре. Индусите поздравяват с Намасте, което значи, мисля, „Поклон на божественото в теб“. Имам чувството, че има нещо общо.

Нека се върна в Джамията. Съзирането на този човек в момент, в който бях в тихо опиянение от божията благодат породи в мене едно познато и тежко чувство – съзерцание на божието Творение. Нито възхваляващо го, нито одобряващо го; съзерцаващо всичките хубави и лоши неща, красотите и болките, палитрата от различни хора и различни съдби и строежа на тяхното сложно преплитане и взаимодействие в един Ред непонятен за нас, пръстените хора. Стоях, съзерцавах го развълнуван, очите ми се овлажниха, и подир две минути станах и извърших два пъти молитва. Дори нямаше нужда от думи: можех да усетя как горното чувство просто струеше от сърцето ми и се стелеше по тялото ми, което извършваше кланянето, и запълваше нуждата от слова между мене и Бога. После си седнах до загрятия радиатор и прекарах още малко време в слушане на мира (тишината) на Джамията. Немият дядка бе приключил молитвата си и се бе облегнал на една стена отсрещно на мене и гледаше някъде далеч с кротките си сякаш издаващи някаква мъка очи.

Имах и друга работа и не след дълго си тръгнах. Седнах в един удобен ъгъл на улицата досами минувачите и си извадих да обядвам: носех си сух хляб и резени кашкавал; беше един от ония обеди, които наистина са ми били сладки и изпълнени с благодат. Тази турска Джамия бе извършила чудото си за мене в този Петък. Алхамдулилла!

Надявам се по един или друг начин прочетеното да ви е било приятно или полезно.

Ас-саляму алейкум!

Павел Исмаил
23.02.2014г.
Лондон

Как обявих себе си за мюсюлманин

بسم الله الرحمن الرحيم
В Името на Бога,  Всемилостивия, Милосърдния!

Праведността не е да обръщате лице на Изток или на Запад, праведността е у онзи, който вярва в Аллах и в Сетния ден, и в ангелите, и в Писанието, и в пророците, и раздава от своя имот, въпреки любовта си към него, на роднините и сираците, и на нуждаещите се, и на пътника [в неволя], и на просяците, и за освобождаване на робите, и отслужва молитвата, и дава милостинята закат; и у изпълняващите своя обет, когато са обещали, и у търпеливите в злочестие и беда, и във вихъра на битката. Те са искрените и те са богобоязливите.
(Свещеният Коран, глава Кравата, знамение 177)

Мисля, че е време да поговоря в по-широко изложение за тази част от живота си, която и става все по-видна. Моето познанство с Исляма започна преди около година и половина, когато изтеглих от интернет една серия със записи на лекции на ислямския шайх (учен/богослов) Hamza Yusuf, в която обясняваше неща за Исляма. Много от тези неща бяха твърде непонянтни за мен, много термини и събития, с които боравеше не разбирах, но ми беше интересно; и тъй като съм относително разумен човек, реших, че трябва да започна да изучавам Исляма от основните му. Едновременно се заех да изучавам – тогава както винаги бях безработен в Мадрид и с прекалено много свободно време – историята на Исляма и самото свещено Откровение – Корана. Историята на Исляма беше лесна, защото има много книги и филми, които разказват за живота на последния Пратеник, мир нему, и за първите години на Общността, но Коранът беше доста по-сложен – и поучителен – случай.

Тогава не знаех, че Саудитска Арабия влага масивни потоци от петролните си пари, за да строи джамии, културни центрове и най-лошото – училища – в Европа и също в самия мюсюлмански свят, за да пропагандира там своята си версия за Исляма. За нея може да се прочете доста и има различни мнения (тук е статията от Уикипедия на английски език), но това, което аз зная и което други мюсюлмани, които съм останал с впечатление, че са учени и читави, са ми обяснили, е че саудитския Ислям обикновено е тип салафитски Ислям, т.е. краен Ислям. Салафитите поначало смятат себе си за придържащи се към корените на Ислямското учение, но на практика, изглежда, по-скоро отхвърлят по-голямата част от богословската традиция и тълкуват всичко от Корана и сунната (практиките на Пророка, мир нему) буквалистки, без да вземат под внимание възможни метафори в смисъла. Докато традиционното ислямско богословие се характеризира със стремеж към Средния път, т.е. умереност, салафитите отиват в крайности и са склонни да стигат до, да прощават, идиотщини, те често са склонни да наричат други вярващи мюсюлмани неверници и грешници, защото не изповядват според тяхното разбиране и приемайки буквално светите думи говорят за „лице на Бога“ във физическия смисъл, за „трон на Бога“, пак във физическия смисъл и други антропоморфни неща. Та първият си Коран получих от голямата нова Джамия в Мадрид, която, разбрах в последствие, освен много красива и богата е и построена от Саудитския цар и се поддържа с неговите пари, и английския превод на Корана, който получих беше издаден в Рияд, Саудитска Арабия, и съдържаше много пояснения, които бяха съмнителни.

Всъщност по това време аз не знаех, че са нужни пояснения за разбирането на Корана. Евангелието и другите свещени книги, до които съм имал достъп преди това се четат без пряка нужда от посредник и не се приема като проблем да се четат в превод. Коран обаче е Откровение, което е било низпослано на Пророка Мухаммад, мир нему, в продължение на около 23 години и в който период са се случили много различни събития, което е довело до нови части от Откровението, свързани с онези конкретни събития и служещи като насоки за справяне с тях. Освен това, самият Коран, познат ни днес, е съвсем различен като подредба; той не върви хронологически, ами през всичките 23 години някои глави са отивали напред, други назад, много знамения (или стихове) са били слагани в хронологически различни части. Следователно ако някой започне да чете Корана без да е запознат с историята на първата Общност, а и без други странични обяснения, които могат да се направят само въз основа на запознатост с всичко, ще се обърка. Така например ако някой прочете някое от малкото знамения, заповядващи пряка атака към неверници, той или тя може лесно да изпадне в грешката да интерпретира това като заповед мюсюлманите да убиват където сварят немюсюлманите, без да разбере, че това знамение се е отнасяло за периода, когато е имало въоръжена война срещу Исляма и всъщност на мюсюлманите е било забранено да отвръщат на атаките в свещения град, Мека, и въпросното знамение е разрешение да се отвръща на атаките и в самия град. Юе остане неразбрано и понятието „неверници“, защото от това знамение не може да се разбере колко широко може да бъде понятието за вяра и мюсюлманин в Исляма, нито пък се разкрива, че самите християни и евреи – т.е. целия Западен свят – са всъщност братовчеди на мюсюлманите по верска линия, защото те преди тях са получили Откровения, които обаче, според Корана, са били изменени и развалени. Така се обърках и аз. А съмнителените бележки на саудтския преводач вложиха смут в душата ми, която симпатизираше на Исляма и мюсюлманите по някаква причина.

Все пак аз не се отказах и продължих да се интересувам от темата и да свалям от интернет лекции или да ги гледам в Ютюб. Там се натъкнах на някои много вдъхновяващи беседи и на други, които ме смущаваха, защото говореха с гняв и дори омраза. Голям проблем на нашата общност е, че в интернет няма цензура и е много лесно да се попадне на салафитски сайтове, лекции, видеозаписи и статии, които объркват както мюсюлманите, така и немюсюлманите. С времето човек се научава да ги различава, но самия първи допир с тях може да породи лоши неща.

Интересът ми се задълбочаваше все повече и започнах да ходя до голямата нова Джамия в Мадрид и да общувам там с мюсюлмани, или просто да зяпам красивата архитектура, да пия зелен чай с ментови листа или да гледам как се молят вярващите мъже стоящ като пукел в ъгъла на молитвената зала. Никой никога не ми рече нищо, нищо, че само зяпах. Напротив; в Мадрид повечето мюсюлмани са марокански емигранти и повечето от тях, да не кажа всички, при разминаване в коридора или двора на Джамията ме поздравяваха с уважително кимване или често с усмивка със „Салям алейкум!“ („Мир на тебе!“) и аз охотно отвръщах с „Уа-алейкуму салям“ („И на тебе мир!“). Когато някой влизаше в кафенето към Джамията винаги поздравяваше със „Салям алейкум“ и онези, които не бяха унесени в разговор му отвръщаха. На няколко пъти имах приятни и мили разговори с мюсюлмани, които се бяха догадили, или пък не бяха, че аз съм самият не съм бил мюсюлманин. Хората ходеха на Джамията, когато имаха свободно време и докато чакаха времето за молитва сядаха в някой ъгъл и беседваха помежду си, или четяха, или рецитираха тихичко Корана, или дремеха, или, разбира се, се молеха. Често идваха с децата си и нерядко можеше да се чуе глъчка на малки деца, които бродеха зад молещите им се родители по време на общите молитви и заниманието на възрастните не ги касаеше много. Времето беше топло и хората бяха топли и аз се чувствах винаги добре дошъл и приятно в онази Джамия. Днес съм в Лондон и обикалям джамиите и сякаш не мога да открия същата топлина и общителност, каквато познах в Мадрид. А и тук почти няма мароканци, мюсюлманите са предимно от Азия и Африка.

Интересът ми растеше и растяха и познанията ми. Оказа се, че в Исляма, макар да го няма това разцепление на секти и течения, както в Християнството, има доста значими различия и доста различни, но общоприето валидни мнения, и всъщност извънредно богата богословска традиция. Тези неща ме очароваха и объркваха едновременно. От една страна бях жаден да знам повече, от друга страна, както винаги, колкото повече научавах, толкова повече осъзнавах, че зная малко. В продължение на година и половина оттогава насам аз посвещавам голяма част от свободното си време и от интелектуалните си занимания с Исляма и ислямската история и култура. Това, трябва да е ясно, са различни неща. Ислямът по същество е монотеистичната религия, която, според богословието, Господ е изпращал на всеки народ с отделен Пратеник през цялата история на човечеството, давайки им заръки как да живеят и да славословят Бога; имало е, смята се, над 124 000, и всички те са проповядвали Ислям – т.е. почитане на Единствения Бог-Творец, Източника на всичко, – който обаче с времето, казахме, хората са изменили от първоначалния му образ. Та последната и крайна версия на Исляма е тази, която е разкрита на Пророка Мухаммад, мир нему, и която завършва историята на пророците; повече пророци след него няма. Ислямът обаче за съвсем малко време от Арабския полустров достига чак до днешна Испания, покривайки старите персийски, еврейски, берберски, християнски, римски, централноафрикански и прочие територии, достига и до Индия, и всяка от изброените култури му придава по нещо или казано по-правилно: го прилага по свой начин.

Моят интерес беше първоначално към мюсюлманските култури – в частност арабите, турците и персите, след това премина към обожание на интелектуалната красота и величие на ислямските богословие и философия, а накрая се превърна и във влечение на сърцето ми към самата религия.

Струва ми се, че много съвременни мюсюлмани (поне тия, които съм срещал пряко или посредством интернет, но те са към 1.5 млрд, не би трябвало да обобщавам) не познават добре религията си и я приемат основно като кодекс на поведение. Ислямът действително има извънредно много норми и правила, той е много практично учение, което стига до подробности за личната хигиена както при мъжете, така и при жените (жените мюсюлманки са ходели при Пророка, мир нему, и са му задавали въпроси за личната си сфера, това е всеизвестно за мюсюлманите) и първото впечатление от него навярно е именно, че е доктрина на нормите. Според Abdul Hakim Murad обаче, друг приел Исляма европеец, преподавател в Кеймбридж, в самият Коран от около 6000 знамения само 500 са свързани с норми и правила, а онези от тях, които изпадат в конкретика на правилата са още по-малко. Макар да оценявам много тази система от норми, защото тя е била извънредно полезна за хората в седми век след Христа и несъмнено доскоро им е служела като практичен водач към чист и умерен начин на живот, онова, което силно ме придърпа към Исляма бе неговата духовност.

Когато Пророкът, Бог да го благослови и с мир да го дари, започва да получава Откровението през ангела Габриел (Джибрил на арабски) на 40-годишна възраст, той живее Мека, която е била, мисля, в много отношения сходна на днешния Западен свят. Разбира се, несъмнено са били по-назад в много отношения като демократичност, човешки права и прочие, но нравствено, доколкото зная, арабите от онова време са били изпаднали в същото почитане на идоли както ние изпадаме в Западния свят. Сърцата им са били корави към по-нисшите, а страстите им са се ръководели от суета, любов към удобството, престижа, опиянение от властта и положението. И са почитали безбройни идоли и богове. Пророкът Мухаммад отива с различно послание, с такова за почитание само към един Бог – към Създателя – и за смирение, за скромност, за уважение към родителите, съпругите, децата, робите, бедните. За премахване на всички болезнени страсти на ума и сърцето и отварянето му към светлината на Единствения Бог и Неговия път. Едно време арабите от града на Пророка, мир нему, са водели хедонистки живот на безнравственост и безсмислие. В днешно време и ние на Запад водим хедонистки живот на безнравственост и безсмислие. В този блог съм писал много за фалшивите идоли, на които подчиняваме сърцето си и как поради тях ставаме арогантни и, както каза Казандзакис, моят скъп Казандзакис, душите ни се задръсват с тлъстини, навици и грехове.

Ислямът носи чувството за ред. Чувството, по-нагоре дори, за смисъл. Във филма „Тринайсетия войн“ викингите карат арабския поет да им каже нещо от религията си и той им изписва на пясъка на арабски: „В началото Богът създаде небето и земята“ и се усмихва гордо. Гордо, защото принадлежи на онази част от цивилизацията, които не вярват в това, че животът е война и трофеи, и ядене, пиене и любене, а от онази цивилизация, които вярват, че човекът има в себе си от дъха на Бога и че е призован да усъвършенства себе си (Джихад) през целия си живот, да учи от люлката до гроба, да славослови Бога и да се приготвя за срещата с Него, а дотогава да се грижи за Неговото творение и да разпространява Пътя. Мюсюлманите вярват – или някога вярвали, – че Ислямът е пътят към нравствеността и към извисения живот. Песийският поет Руми написал в стихотворение за Пророка, че без него керванът на цивилизацията е обсаден и че един голям лъв е пленен от заек. За мюсюлманите – а и за християните, със сигурност и за евреите  и навярно и за други духовни системи – има две състояния на волята. Едното е да си роб на света и страстите си; другото е да си роб на Бога. И двете, видно, не са пълна свобода. Но да си отдаден (раб) на Бога – Абд-ал-Ала – за юсюлманинът е единственият правилен и достоен избор. Според традицията всеки човек се ражда мюсюлманин, т.е. в състояние на подчиненост и славословене на Бога; ала светът – родителите му, обкръжението, егото – го променят и отместват вниманието му от Бога. В Корана на много места се посочва как всички живи и неживи неща славословят и почитат Бога със своето съществуване и в това – и в много други неща – Бог дава на хората повод за размисъл, за да разсъдят. Противно на общоприетото мнение, Коранът подтиква към размисъл.

Доколкото зная, Ислямът е най-бързо разрастващата се религия, не само поради броя на децата раждани от мюсюлманите, но и поради много приемащи религията от немюсюлманско потекло; като мен, и като шайховете Хамза Юсуф и Абдул Хаким Мурад. Това несъмнено е поради острата потребност от нужда от смисъл и насока в хедонистичния ни Запад, зает да се пъчи и да се стреми към физическа красота или престиж. Интересното обаче е, че малко повече от половината приемащи Исляма са всъщност жени! Как е възможно? При цялата истерия в Запада за това, че покривалото на косата е символ на робството на жената, защо толкова жени го избират доброволно? Навярно защото е покривалото не е символ на робството на жената. Ислямът, казва Абдул Хаким Мурад, е първата законодателна система, която дава на жената право на собственост без мъжът да е упълномощен да се разпорежда с личните й средства. Жената в Исляма получава зестрата от родителите си, за да е само в нейно ползване; тя получава част от наследството от съпруга или баща си и макар добрата мюсюлманка да е силно насърчавана да уважава мъжа си и да върши домакинската работа и да гледа децата – в повечето традиционни интерпретации на шариата няма законово задължение върху жената да мие, чисти или дори да гледа децата си. Нито да работи. За сметка на това, мъжът е задължен да работи и преди да харчи от собствените си изкарани пари, да задели за издръжката на жена си, за неомъжената си сестра или овдовяла майка, ако има, разбира се, за децата си и за неизплатените си дългове; ако жена му не желае да върши домакинската работа, той трябва да чисти или да наеме жена да чисти и да гледа детето. Когато мъжът и жената не се разбират, има ясен регламент какво се прави. Мъжът, който намира вината в жена си, трябва първо да престане да прави любов със жена си за известно време; ако това не помогне, трябва да спре да общува с нея изобщо; ако и това не породи примирение и сдобряване помежду тях, тогава има право да й посегне. Под „посягане“ се разбира нещо леко, защото е използвана специфична дума в Корана. Някои разбират шамари, но аз предпочитам тълкуването като разтърсване за рамене или зашлевяване с копринена ръкавица. Актът се приема като по-скоро символичен. Самият Пророк, Бог да го благослови и с мир да го дари, е изпитвал силна ненавист към насилието над жените. Нему се приписва, че веднъж казал, че най-добрите сред вярващите са онези с най-добрите обноски и които най-добре се отнасят към съпругите си. НЕму се приписва и че когато го попитал един мъж кой най-много заслужава уважението и почитта му, той отвърнал: „Майка ти.“ Човекът го попитал още три пъти. Пророкът отвърнал още два пъти „Майка ти“ и чак на четвъртия път казал: „Баща ти.“

И така нататък. Хиджабът някои приемат като робство. Интересно, обаче, дали е по-лошо да си роб на скромността и женствеността или да си роб на чудовищната мода да се обличаш като проститутка, да чакаш мъжете да те гледат като вълци към агне и да приемаш тялото си за твой основен капитал, който да изтезаваш с постоянни диети. Дали да си роб на скромността е по-лошо от това да си роб на десетките списания и филми, които държат в плен самочувствието ти,защото не си толкова красива или успяла като някого? Жените ще кажат.

Ислямът, както и другите монотеистични религии, призовава към осмисляне на всичко в светлината на Бога. Мюсюлманинът е насърчен винаги когато прави планове да казва „инша Алла“, т.е. „ако е рекъл Господ“, за да не забравя, че човекът предполага, а Господ разполага. Мюсюлманинът е насърчаван при добра новина да казва „Маша Алла“ или „Алхамбдулилла“, и двете изказващи радост от нещо, защото Бог е повелил да се случи. Преди да започне да се храни, мюсюлманинът е редно да казва „Бисмиллях“, т.е. в „името на Бога“, за да може да превърне храната си в праведни дела, а след като се нахрани: „Алхамбдулилла“. Всяка молитва започва с „Аллаху акбар“, т.е. „Няма никой по-високо от Бога“, с което си пропомня на самия себе си, че никой идол на света – его, живот в охолство и удоволствия, сласт, престиж, или пък някой наш началник или цар – не е по-висок от Бога и Неговите закони. Когато мюсюлманинът извършва нещо важно или държи реч, той е редно да започва с „Бисмиллях ир-Рахман ир-Рахим“, т.е. „В името на Бога, Всеблагия, Най-милостивия“ – това, с което започват почти всички глави в Корана – а ако е учен-богослов да завършва своите религиозни документи с думите: „Това е най-правилното според моето познание; ала Господ знае най-добре“. Първите мюсюлмани, за разлика от сегашните, са били окуражавани да бъдат смирени относно религията си и закона и често да признават, че „Бог знае най-добре“, въздържайки се да налагат своето разбиране. В Корана често се повелява на вярващите да бъдат търпеливи и да се уповават на Бога и често им се припомня, че нищо не се случва на света без Бог да знае за него. Хамза Юсуф казва, че в момента, в който човекът осъзнае, че има върховно ръководство на света, без чието позволение не пада дори едно листенце, т.е. че каквото и да му се случва е в добри ръце, животът се променя изоснови. Че всичко е от Бога и всичко служи на някаква добра цел, пък макар и тя да е съвсем непонятна за малкия човешки ум в настоящето. Понятието за „Бога, Всеблагия, Най-милостивия“ е в сърцето на Кораничния текст и на богословието.

Разбира се, на мен ще ми бъде невъзможно да опиша тука дори половината от нещата, които ме впечатляват в Исляма и които ме подтикнаха да го изучавам. За да бъда честен, трябва да призная, че има неща в него, които не мога да помиря с интелекта си или с моето отколешно чувство и разбиране за природата на Бога. Въпреки това обаче в последната около година сърцето ми изискваше от мен да приема Исляма и да започна да го практикувам. Около година се противях, мислейки си, че е желание от интерес, което ще премине. Не преминаваше; реших да приема Исляма и да се уча как да живея като мюсюлманин, доколкото ми е възможно. А разграничение трябва да се прави. „Ислямът, казват някои, е съвършен, но вярващите не са. Не съди вярата според вярващия.“ Кат Стивънс бил казал, чух, че било прекрасно, че преди да опознае мюсюлманите, опознал Исляма, и поради това станал Юсуф Ислям.

Да си мюсюлманин, както посочва началният текст на това съчинение, не е толкова да си стриктен в нормите, колкото да чувстваш Бога и да вършиш добрини. В едно предание за Пророка  един мъж му разказал, че и преди да приеме религията той вършел добри дела и съблюдавал справедливостта. Пророкът, Бог да го благослови и с мир да го дари, му рекъл, че с това си поведение той на практика бил приел Исляма. В последна сметка, в ислямското богословие се приема, че вярата има три нива на дълбочина – Ислям, Имаан и Ихсаан, и само първото от тях е свързано с външните белези на вярата. Моето впечатление е, че Ислямът е широка духовна доктрина – както подобава на придържането към Единствения Източник на всичко – и веднъж след като човек почувства, че „Няма други богове освен Бог и Мухаммад е негов пророк“ (с тези думи се приема религията), светът се променя, или по-скоро, човекът се променя, осъзнава своя благороден произход и своята мисия, и се заема да се посвети на Бога, т.е. на красотата и на справедливостта. По сърце и по разум, тук аз мога да заявя с гордост, че съм мюсюлманин и изповядвам Ислям, а именно подчиняване на собствената воля на волята на Създателя. И като праведен мюсюлманин трябва да изразя надежда, че този текст е бил истинен и полезен и да искам извинение, ако породи грешни впечатления, поради моето несъвършенство на ума и сърцето 🙂

Ас-саляму алейкум.

Павел Исмаил Петев
3 Февруари 2014г.
Лондон

В Името на Бога,  Всемилостивия, Милосърдния!

Моето презрение

На Н. М.
–––––––––––––––-

О, човечество, наистина Ние ви създадохме от мъж и от жена и ви сторихме (различни) народи и племена, за да може да се опознавате един другиго. Истина, най-благородните сред вас в окото на Бога са най-справедливите сред вас. Истина, Бог е Всевиждащ и Всезнаещ.

Коран, 49:13.

Изпълнен съм с презрение. От доста отдавна. И не мога да определя какво точно презирам. Със сигурност една част от презрението ми е към мен самият. То е насочено към моите тъмни страни, към моите слабости, моите лоши качества – липсата ми на обич към някои неща, липсата ми на търпение към някои неща, липсата ми на смелост за някои неща… Несъмнено това презрение е тъмно и лепкаво, като черна дупка, която засмуква в себе си нещата около нея и ги прави част от себе си – то е едновременно насочено към мен и към околните хора и части от действителността, в които разпознавам собствените си лоши качества или пък ми се иска да ги разпознавам. Други нетърпеливи и необичащи хора, а най-вече други страхливи хора.

Но другата част на презрението. Тя е много по-различна и нея намирам за благородна.

Преди три години и половина писах в същия този блог за моята представа за достойнството и макар с поглед на назад да откривам, че не съм казал нещо особено или добре написано, и днес смятам, че съм опипвал много вярно какво значи „достойнство“, а именно имане на стойност. Стойност, но така една стойност, която получаваш с раждането си, която не се заслужава и която не може да се премахне от теб. Тази стойност, която религиите определят казвайки, че „всички хора са равни пред Бога, независимо от положението или интелекта им“, онази стойност, предполагам, заради която индусите поздравяват с Намасте: „Поклон пред божественото в теб.“

През първите 13 години на получаването на Откровението от Бога – това, което наричаме Ал-Коран, записано на хартия в последствие – Мухаммад Мустафа почти не говори за норми и правила. Частите от Ал-Коран, посланието, което той предава в първите 13 години е почти единствено за вярване в единосъщността на Бога, за неговата неделимост (tawheed) и как е грях човек да почита друг наместо Бога. Под „друг“ се имат предвид много неща: най-простото ниво са идолите и божествата, след това са земните неща, от които си правим идоли – материалното удобство и престижа и най-дълбокото ниво: нашето собствено его с желания, които ни отдалечават от Бога или от природата ни – заложена от Бога. Не претендирам да разбирам от ислямското богословие, но доколкото съм запознат под почитане само и единствено на  Бога се разбира да обичаш и справедливостта, красотата, благородството, добротворчеството… и ближния, разбира се.  Но има значителна разлика между качеството на обичта. Ако обичаш интелекта си, защото той е източника на твоето достойнство (стойностност), тогава това е грешна обич, такава, която лесно води по пътя на порока, да не говорим за най-простото подхлъзване в суета. Ако обаче обичаш интелекта по принцип, познанието, и особено ако виждаш своя интелект като оръжие за извършване на Божия път, а именно въздаване на справедливост и добротворство, тогава тази обич е както чиста и богоугодна, така и води до усъвършенстване на света и на самата личност. Ако обичаш света, заради нездравите удоволствия, които ти носи – суета, власт, охолство и прочие, това е нездраво. Ако обичаш обаче света, заради неговата красота, заради проявлението на Бога и неговата милост и красота в него, заради благата, на които щедро можеш да се наслаждаваш и да споделяш, това е богоугодна и здравословна обич.

Моето благородно (т.е. с висш произход) презрение е основно към този аспект на света, който ни кара да обичаме света, околните и себе си нездраво.  В статията за достойнството съм говорил пространно за това как светът ни кара да се срамуваме от себе си – когато не сме красиви, когато не сме достатъчно интелигентни, когато не сме достатъчно кадърни, когато нямаме достатъчно маниери, когато нямаме амбиции и прочие. В други статии съм говорил и за това как липсата на вдъхновение ни кара да търсим изкуствени идоли и страсти –  интелектуално и професионално развитие например. Търсенето на утеха за собствената ни липса на смисъл в потреблението на материални и интелектуални блага е банално известна на всички; макар че може би потребяването на интелектуални блага не е достатъчно разобличено – захващане в нещо, което да ни вади от безсмислието на съществуването и ни дава усещане за опора.

Когато минавам през някоя книжарница и видя наредени лъскави заглавия, ме обхваща яд и презрение. Книгата за мен е нещо свещено, тя е произведение на ум и добродетели. И макар да трябва винаги да има място за развлекателни и леки книги, да се създава една цяла индустрия от лъскави четива стратегически излагани с цел продажба (кой ли би си помислил в днешно време стратегическо излагане с друга цел??) е гавра с книгите и липса на отговорност към по-простите и прохождащи читатели, чиито вкусове определя именно достъпната книжарница и рекламата.

Когато виждам облечени по „модерен“ начин хора, които обаче се обличат така не защото този стил им харесва или заради някакво чувство за естетика (естетика е например да не носиш анцуг на улицата, но не и да не го носиш поради желание да се вписваш в някакви чужди модели на модерно обличане), а за да си докарат даден позьорски вид, ме обхваща презрение. Защото тези хора са предали доброволно своя индивидуален вкус в обличането, за да се впишат в чужда представа; а често това става като се разголват – и от мъже и от жени – безсрамно и пошло части от тялото, безвкусно и неестетически, и в този случай, който при това е чест, се плюе и на собственото приличие и срам. Хамза Юсуф цитира някакъв филм, в който някой казал, че културата ни е толкова безсрамна, че за да понесеш собственото си чувство за срам трябвало да се разделиш със срама си.

Когато видя интелигентни и живи хора, които обаче доброволно избират пътя на возене по един скучен или изпълнен единствено с интелектуални забежки коловоз – имам предвид професионално развитие – и в чиито избори виждам не обич към това, което правят – защото обичта към нещото би ги направила Майстори, – а просто търсене на някакво закрепяне към материално благосъстояние и обществено или семейно одобрение, ме обхваща дълбоко презрение. Отчасти и защото това именно е клопката, това е Дяволът, който най-много ме е изкушавал. И той ме е изкушавал не толкова поради мое суетно желание да бъда уважаван и „професионалист“, а защото мнозина близки и далечни на мен хора са ме уверявали как в противен случай – т.е. ако нямам професия или друго отличие – ще бъда житейски провал.  Проблемното в този порок – избирането на собствен път не по сърце, а по ум – е че докато при повечето останали пороци, водещи по нездрав път, вредата си остава основно за индивида и близкото му обкръжение. Но когато умни и способни хора с потенциал да бъдат духовно извисени и вдъхновени избират пътека на обществен успех, те пропиляват шанс за общността на се издигне. В крайна сметка именно на по-големите умове и духове е поверено и от тях зависи развитието на света, големите значими промени във философско и духовно отношение.

Такива неща будят моето презрение. Причините, които описах за него не са никак нови, по-скоро повечето са банални. Малко по-оригиналното, което бих искал да кажа, е че се питам дали това презрение не е начин да се защитим от околния свят и неговите атаки, каращи ни да забравим достойнството си (неотчуждимата си стойност по природа) и да се изменяме в нещо по-малко щастливо и по-малко благородно. Разпространено е мнението сред по-интелигентните хора с духовни интереси, които съм срещал, че презрението и всяко друго лошо чувство е вредно както за собствената душа, така и за околните.  Ала аз не съм съгласен. Навярно при възрастните, врели и изврели в живота хора, които достигат спокойствието на ума и душата, презрението и изобщо по-интензивните страсти и импулси естествено се губят или по-лесно се преодоляват. Ала един млад човек или човек в средата на живота си, живеещ в общество подобно на тия, в които съм живял аз, който всеки ден се сблъсква със слузестите костеливи, но здрави ръце на онази част от света, която се опитва да го направи като него и да му внуши своите идеали и душевност, този човек всеки ден бива изкушен от Дявола да продаде своята стойност като човек и да я замени със стойност като красив, умен, професионалист и прочие – навярно за този човек презрението е най-добрия щит, който може да се задейства при атаки от външния свят. Презрението, горчивата усмивка от самотния път, високомерния поглед от високо над онези, които внушават без думи безплодните временни ценности и срамове в по-слабите души. За да бъде герой, за да бъде себе си някой в една такава действителност с пипала, навярно би трябвало да е именно сам и именно презрителен. Защото за да се опълчиш срещу морето от саблени удари на изповядващите фалшиви идоли е нужно да постъпваш така, че действията ти да причиняват на теб самия болка. Болката на чужденеца в света, болката на скиталеца, онази на Диоген Кучето, на Ницшевия Заратустра, на Мойсей, на Исус, на Мухаммад Мустафа, на Ганди…

Павел Исма’ил
09.01.2014г., Лондон

Цялата ми душа е един вик

Посветено на г-н Г. И., който от много време призовава Орагами Жеравофениксът да се върне към писането.

Цялата ми душа е един вик. И цялото ми творчеството е тълкуването на този вик. Това заявява Казандзакис в „Рапорт пред Ел Греко”. Иска ми се да кажа същото. А и навярно това твърдение би било вярно за повечето хора; нали? Но викът на Казандзакис – моят обикнат Казандзакис, моят учител и приятел – неговият вик е един изпълнен с напрежение порив, който идва от предците му; онези, по неговите разкази, които забивали нож в плътта си, за да изтечала кръв и да им олекнело.  То е стон, който е пълен с енергия и натиск от чувството за дълг, в което е възпитан като критянин. Смесено е с неговите собствени интереси към света, но в крайна сметка сякаш в Казандзакис викът е болезнен стон от неизпълнен дълг; какъв дълг? Това е работата на тълкуванието на вика.

Моят вик е по-инакъв. Той сякаш не чак толкова напрегнат. Никога не съм страдал от прекомерно чувство за дълг към някого. Чувство на вина – да, него имам дълбоко и до ден днешен, когато съм на 23 години, в тъканта и организма на душата ми; ала дълг, да се чувствам отговорен пред някого? Само пред Доброто. Пред него винаги съм чувствал огромен дълг и всъщност той е давал смисъл и вдъхновение на живота ми, бил е сладък дълг, но все пак дълг. Множество пъти съм изпадал в тежки размишления и борби със себе си относно как да изпълня дълга си към доброто. Знаете, доброто не е лесна пътека. А има ли лесни пътеки?

Възможно ли е днешният западен свят да се стреми да върви по лесна пътека? Не искам да кажа, че това е нов феномен, това би било глупаво и невярно; предполагам, че множеството хора през цялата история са били склонни да избират пътя на най-малко съпротивление, както се изразяваше О. К. Ала… в последно времеотделям много от времето, за да чета и да вниквам в незападни – източни, мюсюлмански – общества, а също и в гръцкото балканско общество, в което е израснал и живял Казандзакис. Като че ли намирам в тия места, които никога не съм посещавал освен с мощната магия на думите, някакво чувство за ред и достойнство, което ми е непознато от моя личен живот. Откакто се помня в моята родина слушам за морал и ценности или пък по-скоро тяхната липса. Но, сега си давам сметка, тези ценности, т.е. тези ориентири в постъпките, са били сякаш винаги представяни като нещо пожелателно: хубаво е, полезно е, или най-крайното – важно е да ги има. Ала никога не съм ги виждал наяве. Ако съм виждал някой да стори нещо хубаво, в Ловеч, в Пловдив или в Мадрид – това са моите градове – то е било сякаш надграждащо неговия основен дълг. Удовлетворяващо моралния му дълг може би, ако човекът има по-фина чувствителност към науката Етика. Ала… В книгите на Екзюпери, Хосейни, Казандзакис, в проповедите на шайх Хамза Юсуф, аз намирам друг тип морал. По-скоро моралът като съдържание е сходен, но неговото място в организма на обществото, или пък на самия отделен човек, в душевния организъм на самия отделен индивид, е друго.

Разказва Хосейни за едно младо семейство, на което се наложило да приюти брата на бащата и негов приятел за една нощ. Следвоенен Афганистан, талибаните са на власт, сеят страх и жестокост с извратената си форма на Исляма, навсякъде нищета, болести и глад. Та това семейство посреща в дома си брата и приятеля му и ги нагостява. През цялото време децата зяпат ръката на приятеля. Той идва от САЩ и решава, че им е интересен електронния му часовник; след края на вечерята го подарява на най-малкото момче. За изненада обаче, малчуганите скоро губят интерес към часовника. Случайно ставайки през нощта да се разходи, приятелят чува родителите да се препират и разбира, че за да нагостят пътниците, те са лишили децата и съпругата от вечеря. Детето е гледало не часовника, а яденето в ръката на гостенина. „Какво да направя?”, сопва се мъжът на жена си – „Да не сме животни!”. Подобен случай ми разказа един мъж от остров Мавриций (близо до остров Мадагаскар, сред средата на нищото), който веднъж ходил в Индия и замръкнал с неговия спътник по един пуст път; открили една къщурка и помолили да спят в двора им в колата, за по-сигурно, и да купят нещо за ядене. Живущите в къщурката настояли да спят у тях и им сервирали вечеря; когато онези понечили да им платят, те отказали, и дори почти се обидили. Мъжът от о. Мавриций ми каза, че онези хора живеели във видна голяма нищета, както голяма част от индийците. Това е истинска история, не е от книга.

„Да не сме животни!”, казал мъжът. Това не е единствената подобна случка, която познавам. Несъмнено е, че в по-малко развитите райони на света хората по необходимост са били повече свързани един с друг. Казандзакис описва как по неговото време, в началото на миналия век, пътниците по гръцките села е трябвало само да почукат на вратата на селския поп и той, както било обичай, ги приемал, нагостявал и прочие. Разказва как веднъж замръкнал в едно такова село и преспал у попа, който му се извинил, че попадията нямала да се присъедини към тях на трапезата, защото била неразположена. На следната заран срещнал един селянин близо до попската къща и селянинът му казал, че завчера точно умрял синът на попа. Та, несъмнено, нямало е хотели едно време както днес, нямало е интернет – на много места по света все още няма, нека не забравяме това и по-внимателно да се поставяме като най-страдащ народ в света – и е трябвало попът или някой случаен човек да подслонява пътниците. Но гостоприемството? Обидата, когато някой пожелае – от добра воля, от имане – да ти заплати за храната поне. Обидата! Тези хора чувстват, че е техен дълг да приемат госта или да помогнат. Казандзакис пише, че в Гърция и в днешно време (неговия ден) гостът е бил безименният, нечаканият гост. В тяхната митология Зевс е бил закрилник на пътниците и който не приемел пътник в дома си рискувал гнева на бога.

Познато ли ви е това от днешно време? Не, нали? Ако живеете на Запад – а  България, за добро или за лошо, е повече западна отколкото източна – нашето чувство за морал се приема за надграждане на дълга ни. Нашият дълг – дългът на демокрацията, да го наречем – е да бъдеш честен. Чувал съм мнозина търговци (дума, която, за съжаление има презряно звучене за мен) да казват, че всъщност манипулирайки клиента, без да го лъжеш, е отново честност. Та честността, това е да си плащаш данъците, да не крадеш; демокрацията, казват мнозина, е следното: живей и не пречи на другите да не живеят. Свободата е висшата ценност на тази западна демокрация и тя намира своето най-пълно и обично за много хора верую: Твоята свобода е пълна, стига да не нарушаваш нечия чужда свобода.” Е, аз имам проблем с това определение за свобода! Имам проблем не с него, разбира се! Много нематериални придобивки и добродетели на западия свят са свързани именно с това понятия за свобода.

НО ТАЗИ СВОБОДА НИ ОСВОБОЖДАВА ОТ ДЪЛГА ДА БЪДЕМ ДОБРИ. „Добър” е пожелателно и категорично издигнато на пиедестал. Но – повтарям – в етическия строеж на нашия западен демократизъм да си добър е пожелателно и не е част от самия дълг на човека. Дългът бива изпълнен в момента, в който си самостоятелен материален субект на общността, т.е. сам изкарваш парите си и не вредиш никому. Ама дошъл ти е пътник? Как ще ти звъни на вратата! Това не е село, това е град, има хотели.

Не знам. Млад съм, много, много впечатлителен, склонен да преценявам и осъждам прибързано; знам го. И все пак, моят живот в Ловеч, в Пловдив и в Мадрид ме е довел до това впечатление.

В Мадрид имах щастието да попадна на работа в едно „арт” (аз винаги имам големи задръжки, когато „арт” се употребява във връзка с нещо, което се продава) кафене на самия център на града, на улицата на проститутките, Монтера, в който работеха някои много светли личности, и където самото началство бе търпеливо към моята първоначална липса на опит и в последствие моята пълна невъзможност да пробутвам продукти, които трябваше да се пробутат. В този светло място изживях шест прекрасни месеца, пълни с тревога, че не се справям добре със задълженията си, с усилени вътешни напрежения какъв е мъжкият (достойният) отговор на тази или онази ситуация, с борба на арената на сърцето ми между моето понятие за лично достойнство и моралният ми дълг да не бъда уволнен отново; месеци те бяха изпълнени и с много приятно общуване с колегите ми. Една лятна вечер към края на работния ден имах неблагоразумието да сервирам уиски с кока кола на една вече подпийнала жена. Сервирах и се оттеглих в задната част на заведението да чистя преди затварянето.  Когато се завърнах заварих суетня. Жената не можеше да си плати питието. Отидох да я видя, все пак аз я бях обслужил, повече авторитет; беше вече съвсем пияна, беше извадила портфейла си и ми се кълнеше, че имала само едно евро в себе си и нямала пари. Върнах се и обясних на колегите си, но те ми казаха, че трябвало да настоя да си плати, как така щяла да пие и да не плаща. Върнах се се при жената, която започваше вече, по моя преценка, да агонизира в собствения си сос на пиянство, и ми обясняваше как това не било типично за нея, да пие без да плаща, не била някаква крадла, утре щяла да се върне и да ни плати. Върнах се отново в заведението при колегите си. Вече ми беше ясно всичко. Смисъл – ситуацията ми се изясни, изясни ми се какъв бе моралният отговор  на нея. Мъжката постъпка беше, да е жив и здрав Казандзакис, да се плати своевременно питието на тая изпаднала в срамно положение на общетвено място пияна жена, която се оказа в последствие алкохоличка, да се плати веднага и да се прекрати работата. Разбира се, да не се допуска същата жена да сяда отново на маса, без да си е оправила дълга.

Питието й беше осем евро. Няма да ги забравя скоро тия осем евро. Осем евро са нищо за кое да е кафене на центъра на Мадрид. Когато някой клиент си тръгнеше без да плати, практиката бе да се взема от общата сума на събраните бакшиши (които се разпределят в края на седмицата между всички) и да се плати с тях сметката на масата. В онзи период бакшишите ни стигаха 70 евро на седмица на човек. Осем евро разделени на броя на сервитьорите, щеше да намали бакшиша с около едно евро за всеки. Моите колеги, присъстващи в онзи момент бяха три млади момчета: един екваторианец на 29 години, един каталунец на 24-5 и един андалусец на 26-7.  Никой от тези млади момчета, млади мъже може би, дори моят приятел андалусец, който беше издал вече две романчета, пишеше поезия и музика, беше човек на изкуството, да е жив и здрав, и на философията, но дори и той не предложи просто да оставим пияната жена да си върви. Навярно това е очаквано за западнодемократичната душа, защото не може просто някой да нарушава реда и да си пие, без да си плаща. Аз обаче тъкмо четях Казандзакис и знаех какъв е морала на мъжа за гърците от времет о на Казандзакис. Знаех какво би направил Зорбас или кой да е уважаващ себе си мъж от романите му. И аз исках да бъда мъж. И исках да бъда Ганди. И най-младият от колегията, аз, поисках позволение от каталунеца, който беше отговорник в момента, да платя на жената сметката и да си върви по живо, по здраво. Виждате ли, за мен беше от една страна нечовечно и неправилно пиян човек да го изтезаваш на обществено място, още повече когато най-вероятно той наистина няма парите да си плати и няма да ги намери изпод масата; и защо до държиш – за възмедие ли? За поука? От друга страна, да изтезаваш такъв човек, да се държиш с него осъдително, когато не знаеш дали наистина е негодяй, още повече когато става дума за жена, още повече, за Бога, когато става дума за осем евро, които биха се приспаднали с по едно евро от бакшиша на всекиго. Бях озадачен. Озадачен от колегите ми! В матерално отношение след училище винаги съм бил в една или друга степен неудачник, поради лошо планиране на разходите си и най-вече поради некадърност да си намеря работа за човек с моите възможности и особености, и без образование. И винаги съм се притеснявал да ми излизат от джоба повече пари от минималното необхдимо. Ала моите колеги… Те не бяха неудачници. Единият дори беше почти на 30. Мъж за семейство. Не искам да кажа, че са лоши момчета, в никакъв случай, и тримата са читави, всеки по своя си начин, ала… не им ли липсва това понятие за достойно поведение на един мъж – на един зрял човек, мъж или жена, – което не би ти позволило да правиш цигании за осем евро. (Всъщност не знам дори дали трябва да ги наричаме цигании: бащата на моята най-близка приятелка е персиец от Иран и работи в онази бърза помощ, която се заплаща и се вика, когато нямаш осигуровка; та той ми разказа, че клиентите им цигани като цяло си плащат всичко и се отнасят с уважение към доктора, докато немалка част от клиентите им българи се правят на ударени, когато стане дума за сметката.) Води ли ни към добро този наш модел, това вкоренено в нашите души разбиране, че нямаме дългове към никого, освен да не лъжем и да не вредим?

Моята душа не е точно вик. Тя е копнеж. Нийяз. И всичкия въздух, който дишам, подпомага органите ми – мускулите ми, мозъка ми – да зоват и дирят този копнеж.

Надявам се дългото и разпиляно изложение на вика ми да ви е било интересно.

Павел Исма’ил
29.12.2003г., Лондон

 

Националсоциализъм, импулс за власт и любов към хората

Току-що гледах видеото на Мартин Карбовски с националсоциалистът Мико и реших, че е време да споделя разпилените си разсъждения за расизма, генетичното превъзходство, агресията и човеколюбието.

Първо, бих искал да кажа, че расистите и всичките им прилежащи крайни или умерени нацисти и прочие не са непременно глупави и лумпени, както поначало се смята. Въпросният интервюиран в предаването на Карбовски, то ясно си личеше, беше много по-знаещ и ерудиран, и много по-мислещ и осъзнат от журналистката, която му задаваше въпроси и общо взето не се позоваваше на някакви по-дълбоки аргументи от „в конституцията пише, че всички сме равни“, „мен са ме учили, че всички трябва да се приемат“ и тн. А Мико говореше и с по-богат език, и по-образовано, и неща, в които човек може да намери резон, ако се осмели да излезе от общохуманното мислене.

Основната теза на Мико беше, а тя е според мен обща за всички нацисти, че има йерархия на расите, т.е. гените имат огромно и дори водещо значение в развитието на човека като личност и бялата раса стои най-отгоре в този ред. Според тези хора, ако се смесват расите с правене на деца и с общуване, генофондът се замърсява и народът запада. Това, според Мико, е довело до краха, например, на Римската империя – омешването с робите.

Мисля, че всички нацисти са с патриархално мислене, а патриархалното мислене има две точки: власт и сигурност. Власт – тя изисква йерархия (бащата над семейството, царят над народа, богатите над бедните, умните над глупавите и тн, т.е. няма равнопоставеност във вземането на решения) и сигурност – тя изисква ограничения в обществения и в личния живот, защото колкото по-малко свобода има и колкото повече се следва определен ред, толкова по-сигурни са нещата.

Противопоставено на патриархалното мислене е матриархалното мислене (едното идва от „баща“, другото – от „майка“ на латински), т.е.: всички са равни и всички заслужават еднакво много любов и грижа. Висше проявление на матриархалното мислене е идеята на комунизма, където „от всекиго според възможностите, на всекиго според потребностите“.

Аз не съм нацист, нито пък расист. Въпреки това обаче съм елитарист – като тях. Смятам, че винаги има елит, и този елит е елит на личността като цяло. Той обикновено е по-интелигентен, но това не е задължително, и води напред. Има много умни и способни хора, но те са хора изпълнители. Тези, които водят, са елита. И далеч далеч не смятам, че тези хора непременно са бели. Напротив – моят обичан ментор е индиецът Мохандас (Махатма) Ганди, който е бил доста кафеникав  🙂 И въпреки кожата си, той вероятно е превъзхождал повечето бели водачи на своето време като сила на духа и сила на сърцето. Изобщо индийците според мен са много духовно извисен народ, както и китайците и не разбирам защо уважаеми расисти държат очите си затворени за индийските свещени книги и духовни епоси, за техния сакрален език санскрит, за красотата на китайското и японското изкуство и за могъщите духовни практики на самураите, каратистите и прочие. Но това е друга тема.

Мисълта ми е – аз разбирам нацистите, в известна степен. И това е прекрасно! Защото, струва ми се, големият проблем на активизма, който познавам в местен и в световен мащаб е, че те не говорят езика на крайнодесните и агресивните. Те изобщо не целят да говорят с тях. Отдавна съм озадачен как при споровете си с хомофоби гей активистите често прибягват до авторитета на закона. Законът казвал еди-какво-си, международната харта на правата казва еди-какво-си… ама чакай! Законът е правило, което някой е приел, но това не си ти. Законът засяга действията – ти не можеш с позоваване на него да достигнеш до сърцата на расистите или агресорите като цяло!

Преди време, когато бях по-малък и увлечен по книгите на Никола Николов за световната конспирация на евреите бях нещо като антисемит. Разбира се, умерен антисемит, но бях. И това сега ми е от страхотна полза! Защото аз бях с мисленето на сегашните антисемити, или поне със сърце усещах тяхната основна аргументация – че евреите съсипват и ще съсипят света и е от наистина жизнена важност да им се попречи, независимо, че всички закони са си ги писали те и се опитват да ни спрат всячески да им попречим! След това пораснах малко, помъдрях и сега съм отворен за конспиративните теории, но нито вярвам в тях безрезервно, нито съм готов да вдигна меч срещу евреин.

Няма как да промениш мисленето на човек, който вярва в нещо толкова свято като оцеляването на белите хора или хората въобще. Защото според мен голяма част от нацистите не са само търсещи къде да излеят агресията си лумпени, но в тях има и искрица огън, който е огъня на морала, потребността да служиш на висша кауза. В предишните епохи умните на деня са използвали тази потребност на по-интелигентните, но все пак непроветени хора посредством религия и патетични речи… Но днешното търговско и практично общество не обръща внимание на този импулс, който е супер силен. Днес някак… духът на времето е толкова насочен към рационалните неща, че забравя за този ирационален емоционален стремеж, който е толкова ключов! Духът на времето издига нови ценности, но те са свързани с професионална реализация – и толкоз! Какво предлага на младите юноши с кипяща кръв архетипа на воина? Успешното завършване на университет и постъпването в задокеанска фирма? Ха! Къде е свещената война с мюсюлманите, къде е свещената война с хугенотите, къде е войната на великата нация с нацията агресор? Днес няма такива войни, а човекът, особено младият умен човек, е архетипно воин. Може и да греша, но мисля, че е така, и мисля че тези умни млади, които не стават активисти на някоя организация за права на човека или някоя хуманитарна организация като БМЧК трескаво търсят тази ниша, този образ на воин, с който да се оприличат и до намират именно в идеология, която залага на защитата от еврейската опасност или на защитата на расовата чистота.

Всъщност расовата чистота е много важно нещо, и интересно. Йерархията е нещо много важно от гледна точка на правилното функциониране на дадена структура, но защо тя е толкова и емоционално важна за нас? Ще отречете ли, че понякога не чувствате едни хора като нисши, а други – висши, или едни нации над други нации? Че един идеал е възвишен, а друг – низък? Да… Рационалният ум разбира как всички сме равнопоставени и желанията, дори и смешните, са еднакво важни за различните хора, но ирационалното в него, а то е една голяма част от личността, си иска своя дан и ни шушне някъде в рационалното ни съзнание, че това е над онова. И това най-ясно се вижда в патетичните сцени във филмите, разказващи историята на някаква битка – на народи, на личности или на идеи. В моя любим „Властелин на пръстените“ например постоянно виждаш величието на човешкия дух над низкия дух на орките.

Доскоро не разбирах този импулс и го смятах за проява на липса на увереност и пълноценност, което пък приписвах на липсата на обич от близките, приятелите и света изобщо – защото все пак когато човек е щастлив, той няма нужда да доказва нищо или да мачка някого, за да се чувства добре. Той се чувства добре already. Този семестър обаче, като никога ходих по-редовно на лекции и имах редица интересни разговори с един колега, който често говори за инстинкта за власт. Той често цитираше Ницше и обясняваше, че може би наистина инстинкта за власт е висшият и съответно водещият стремеж в човека – нещо като Ерос (сексуалният инстинкт) за Фройд. Първоначално отхвърлях тази идея и си стоях на старата, но с времето, а също и със запознаването и с идеите на други психолози, които са мислели по въпроса за импулса за власт, започвам да се разколебавам дали той е просто продукт на липсата на обич. Алфред Адлер например смята, че човек от малък носи дълбоко чувство за несамодостатъчност и непълноценност (т.е. непълна ценност) и това го кара да „компенсира“ и да се стреми все нагоре и нагоре, и понякога този стремеж се изражда в „свръхкомпенсация“ и стремеж да доминираш. Може би расизмът може да се обясни и с това? Желание да направим себе си по-пълноценни, като се поставим по-ценни от другите. Вероятно това далеч не е само простият стремеж да имаме роби, които да ни вършат черната работа и да богатеем на техен гръб, а е много по-дълбок процес.

А дълбоките процеси, ще кажа на уважаемите активисти, не се борят с позоваване на Конституция, Харти и прочие документи. На Мико от интервюто на Карбовски му дреме за харти – дреме ми и на мен. Всеки по-интелигентен човек осъзнава, че е имало и има множество несправедливи закони и че е дълг на съвестните хора да се борят срещу тях – дори и с оръжие.

И тук се връщаме на проблема с националсоциалистите. Струва ми се, че те главоломно се множат в България, а нещо ми нашепва, че това е световен процес. Навярно причината наистина е в голяма степен във факта, че юношите имат нужда от модел на поведение и идеали, с който да се идентифицират, както и в прекомерната им агресия, която трябва някъде да излеят. Но вярвам, че голяма роля играе и идейният хаос на времето ни. Постепенно се освобождаваме от вредните патриархални норми, но все още не можем да дадем същата духовна сила на матриархалните, та младите да ги почувстват в сърцата си и да се почувстват пълноценни. И друго – аз все пак вярвам, че агресията е последствие в голяма степен от непълноценност и недостатъчна емпатия (тоест поставяне на мястото на другия). Вече съм писал как мисля, че голяма част от злините на хората идват от култивираното чувство за непълноценност, т.е. да не се чувстваш съвършен какъвто си. А за емпатията май не съм писал, но това е за мен най-най-най-най-добрият начин да се създаде етика в един човека. Няма по-добро оръжие срещу агресията от това да покажеш на агресора как страда човека от неговите действия, колко кърви вътрешно от понесеното унижение, как се чувства безсилно и смачкано семейството му. Както Ан Райс описва в „Мемнох Дяволът“, идеалното Чистилище е това, където човек съпреживява какво е причинявал на хората цял живот и се разкае за това и сам реши, че не желае повече да наранява – и тогава може да влезе в Царството Божие. А аз… все още съм склонен да вярвам, че човекът е добър по природа, че ако разбира правилно нещата, би се погрижил за другите. Както прочетох някъде: „Който разбира всичко, прощава всичко.“

Но аз се изморих да пиша. Надявам се, читатели мои, колкото и да сте, да не сте се отегчили от обърканите ми и незавършени мисли. Надявам се дори повече те да ви помогнат в общата битка (да, битка!) срещу нещастието на хората… и да ми помогнете евентуално със своите коментари да наредя още някое парченце от пъзела на света. Оставям ви с два музикални поздрава – единият е парчето на Джако, което беше последната капка в ставането ми вегетарианец; другият е една много красива за мен песен от първия (но надали последния!) корейски филм, който гледах под влияние на Безпамперсовата патица и която песен ми влияе много умиротворяващо и… ми помага да се докосна до Божественото.

Enjoy! :))

Джако – Earth Song

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Проект „Вестител“

Във вените ми тече кръв на поет. Не само на поет, но и изобщо на творец; и периодично, всъщност два или три пъти всеки ден, увеличава кръвното ми налягане с натиск творческият хормон в нея да бъде освободен в друга интелектуално-материална форма, а понякога, като сега например, направо издува вените ми в творчески urge като река пробиваща бент.

Лошото е, че някак нямам вдъхновение за тази реализация на творческия хормон. А едно време бях идеен човек.

От три години насам в главата ми, или някъде между множеството кръвни телца в душевната ми кръв, се таи в латентно състояние идеята да създам, или по-скоро да съм инициатор и съ-създател, на списание. Не интернет списание, както по принцип е логично и по-лесно, а на класическо книжно илюстровано списание. Преди три години с моя приятел gosh крояхме планове с колегите от Гилдията на Феникса да започнем онлайн журнал наименован „R|EVOLUTION“ – но така и не се стигна до реално изпълнение на идеята. Даже до теоретично не се стигна.

Наскоро сурат-тефтер абонатите ми усетиха, че замисълът за списание отново гастролира от безсъзнателното към съзнанието ми и обратно, но на статуса ми „Някой иска ли да се занимаваме с нещо криейтив?“ имаше само един положителен отговор, а другото бяха уточняващи въпроси, граничещи с заяждане. Днес в Т-Маркет, докато купувах бисквити случайно разгледах списание BRAVO (тийн списанийце, по американски бозав тертип (или както биха казали в Пловдив – тиртип)), а след него и някакъв женски журнал (който също ми се стори… ем, плитичък). Факт е обаче, че това подейства катализиращо за най-хубавите хормони в мен след тези на обичането и на гостито, за което купувах бисквитите, обсъдих идеята с едно твърде умно и образовано момче, което съвсем по главноредакторски ми нахвърля какво е нужно, за да се получи едно такова списание. А именно, според него: разнообразни рубрики, в които да се поместят и рекламни статии и рекламни банери; джобен формат тип „Програмата“, двуседмично издание, с безплатно разпространение по социални места и на улицата, което би трябвало да привлече рекламодатели.

Отделно, докато се прибирах сега към вкъщи, в главата ми изплува странното възможно име на това списание: „Вестител„. Първоначално изплува всъщност Angelus, което идва от гръцкото Angelos, което значи именно „вестител“, „вестоносец“. Но би изразило объркващи конотации към потенциалната публика, а и българската дума „вестител“ ми звучи супер елегантно и някак заредено с мистика. Макар че първоначалната ми идея беше, тъй като хипотетичното списание ще е с аудитория по-интелигентните слоеве, да носи гръмко и гранатоизбухващо име, нещо от сорта на „R|EVOLUTION“ и подобно на едновремешното „Егоист“, вероятно отново от латински език и с наставка „-ist“; загатващо за хора, вървещи към ново време, към по-добро бъдеще… neoist може би. Но „Вестител“ ми се струва, макар и недотам гръмко като някакъв „-ist“ толкова хубаво, подходящо и оригинално! Защото, все пак, ние ще сме едни от вестителите на Новото време.

Ние. Комунален проект, в известен смисъл.

Всъщност какво си мисля да има в това списание. Тук е спънката 😀 Някога идейното момче днес има вдъхновение простиращо се до цялостна представа, която… не може да материализира в конкретна форма. Около мен има няколко човека, които се интересуват от света, или по-право казано от по-интелектуално-духовните части в него. Тях, подобно на Слави Трифонов, мога да използвам, за да направим някакъв журнал, предлагащ интересно мислене, красиви форографии, рецензии, духовна красота; с безплатно разпространение и някакви доходи от рекламите. Какви биха били темите? Разбира се, философия и психология. За това има предостатъчно кой да пише. Изкуство – може да има рубрика по история на изкуството, серийна рубрика, с ново разглеждано нещо във всеки брой. Злободневно; и за това има кой да пише. Рецензии на книги – по една нова и по една стара на брой – потенциалният главен редактор вероятно би бил щастлив да прави това, и съм сигурен, че би го правил добре. Рецензии на филми – това е едно съвсем земно и твърде приятно занимание, има кой. Друго… Друго… А, разбира се, реклами и обявления за арт събития (тук въпросът е че трябва да са само за Пловдив). Ще има красиви фотоси, вдъхновяващи, също така вдъхновяващи подбрани цитати за всеки нов брой, може да има и конкурси, с които да откриваме млади таланти за съ-списвачи. Липсва нещо, трябва да има още нещо. Нещо оригинално и актуално и търсено. Ще го измислим… ако хормонът на вдъхновението (и идеята) остане активизиран достатъчно дълго 😛

Може да се направи интернет и книжен вариант, като книжният да е основният източник за реклама на самото списание, чрез предаване на ръка и по разните масови места. Хубавото е, че тъй като основният капитал тук е интелектуален, с евентуалните съ-списвачи можем да работим без заплащане, докато не постъпят постъпления в хазната на вестителите. Лошото е, че не е малко работа, а аз не съм кой знае какъв организатор, а трудно ще се появи някой друг, който да се заеме с организирането на нещата. Целта на проекта – творчество, и дори някакви парични постъпления.

Вестител.

Не се чувствам готов за такова нещо, но ако не го направя сега, чувствам, че прахосвам творческата си енергия… с всеки ден.

„Вестител“.

Какво мислите?

 

 

 

 

 

 

 

Аз се докосвам до Теб

Имам приятелка, която вярва в нещо, което нарича Истинската любов. Или още в Единственият. Или, аналогично, Единствената. И колко се опитвам да й обясня, че и аз вярвам в Истинската любов, но и че нито смятам, че трябва да е една, нито че трябва да е свързана непременно с Един… 🙂

Мисля, че да обичаш е привилегия. Не,  не е привилегия, мисля, че е общо взето присъщо на всичко, но… че е толкова ценно, че трябва да го разглеждаме като привилегия. Защото, както съм писал и преди, какъв е смисилът на живота (поне на моя), ако няма обич?

Забележете – обич. Обичта може да е много видове – към детето, към родителя, към приятеля, към спътницата (класическите). Различава ли се тя по същност? Разбира се, и то навярно доста. Но какво е общото?

Връзката.

Свързването.

Усетето го, усетете как звучи. Свързване. Да се свържеш с някого е като да го докоснеш, не, не да го докоснеш, да се докоснеш до него. Допир…

Ние неизбежно сме егоцентрични същества, т.е. неизбежно духовният център на нашето съществуване (и възприятия) сме ние, съм аз, Аз. Аз, а останалото е Не-аз. Светът е Аз и Не-аз… И аз съм отделен от този свят не само физически, но и имам немалка духовна преграда – аз усещам само своите сетива, чувствам само своята болка, чувствам само моята радост, съзирам ясно само собствените си замисли… И колко години учене е необходимо, за да започна да разбирам  и другите за техните усещания, чувства и мисли!

Аз съм аз, ти си  ти… Дори, когато вече съм пораснал и умен и обигран в отношенията с хората, в общуването, аз си оставам Аз, а ти си оставаш Ти, т.е. Не-аз. Аз… съм отделен от теб, имаме обща граница, но все пак сме разделени.

Но има моменти, когато Ти ставаш част от Аз. Или пък може би Аз ставам част от Ти. Но кога е това? Когато се обичаме и се гледаме в очите? Когато сме приятели и се смеем искрено и заедно на нещо смешно? Когато сме познати, но в приятен и задушевен разговор, може би в компанията на малко алкохол, преградите са паднали и се чувстваме близки? А може би… когато сме непознати и ти ми се усмихнеш в автобуса сърдечно, а аз ти отвърна без да се усетя…

Това е докосване. Допир.

Докосване...

Усещате ли го? Като нишка. „Докосване“ е тънка дантелена нишка, която се рее във въздуха, пропадайки в празното пространство – лека, уязвима и временна, но изящна и красива.

Мисля, че да обичаш е да докоснеш някого, да се докоснеш до него и той/тя да се докосне до теб. Или не – да обичаш е да се чувстваш свързан с някого, но проявлението на тази обич е да се докосна до него по този неуловим начин, по който изящната дантелена нишка си взаимодейства със света, докато пада.

Ако те целуна, но не те обичам, това докосване ли е?  Та аз те познавам от дни!  Докосване е, стига действително аз да се докосвам до твоята душа. Ако докато целувам устните ти, но мислено сякаш целувам сините ти очи, които като че ме омагьосват, докато ги гледам, или ако докато те целувам аз почти телесно усещам как моята душа е в прегръдка с твоята и границата между тях е максимално тънка, или дори е изчезнала и моята душа докосва твоята с парещ гъдел, това не е ли докосване? Докосване е… Но дали е обич?…

А може би обичта може и да е нетрайна? Или може би това е обич, но обич към целия свят или към всичко хора, която в този миг аз проявявам, като обичам теб, дълбоките ти очи, устните ти, тялото ти?

А ако аз и ти продължим да се виждаме и тази обич прерастне от обич към всички хора до обич между двама любовници, а после и до обич между двама приятели, решили да прекарват съществуванията си на земята заедно, това не е ли висша степен на обич? На любов? На Истинска любов?…

Но ако след време аз те оставя, след време установя, че вече не те обичам както преди и искам да останем приятели, а аз да открия друг, с когото да сънуваме заедно, това все още ли ще е било Истинска любов?

По дяволите… как може да е било нещо друго!…

What if…

– What if… if one day you find your conscious life so far has been but in vain.

– What??

– What if you, in your everyday living with all of its fighting, and thinking, and daring, and caring, and weeping, and acting, and lacking act, what if amongst this vortex one day you wake up – open eyes wide and see everything without the boundaries you yourself have set – and see everything was in vain. Everything… that you did. All you strived for, and cared for, and believed in, and so on, all you thought your world and surroundings is, eventually turns out to be fake.

– What do you mean, more precisely?

– I mean, is it possible that tomorrow I find out that my world was nothing but an illusion. That my lover needs my presence but does not care about me much, my friends are nothing but shadows of friendship and some sort of unengaging comradeship, my family is just a group that loves me and cares infinitely much for me, but sees me only as a child and nothing more; what if I wake up and I find my ideals are real, but too high for my irresponsible, unsteady and lazy personality, for my illetarate intelligence and comparetively poor spiritual self; isn’t it possible? What do you think will happen then? With me, I speak.

I will fall. If all my world is but a fake, an illusion, and in a moment I unexpectedly realise, I will blackout. Blackout…

For – what is worth my being alive if my lover does not care for me, my friends too, my family does, but sees me only as a regular person, and I myself cannot justify my self-confidence in my abilities and self, as they come to be quite … lacking interest.

Would it be my fault? Would it be my fault that I never ask for help and always give unwanting reward?

But, wait, that is what is right. That is what I believe in and what I FEEL is right. My life, it seems, has been guided by that principle and even if it has led to sort of eventual loneliness, would it be a failure?

For… actually – what do I want from people around me?

…

No, my love. This is my way. Even if I end being disappointed and lonely (which, in fact, I somewhy doubt), it will be my choice. And it would be true and it would be different. I would have realised myself and stayed correct to myself. I would have done it. Comparetively consciously. It would be not only my world, but a true reflection of my self and choices.

My fate born of my faith. Me. Me. Me…

Me.

Brave and true.

29.X.2010

Сбогом, свобода!

Тъй като не беше достатъчно да се осъждат с глоби журналистите, които пишат негативно за хомосексуалните, и тъй като следенето на интернет и мобилния трафик е недостатъчна мярка за опазване на обществения ред, уважаемите министри са направили нова стъпка към сигурния свят на комунизма (в който, разбира се, „нямаше престъпления“).

„Труд“: Пишеш срещу гейове, влизаш в затвора.

В сегашния Наказателен кодекс (НК) също имаше подобен текст, който обаче криминализираше само подбудителите към расова дискриминация. Сега затвор заплашва и журналистите, проповядващи всякакви признаци на дискриминация, установени в закон или международен договор. Според българския Закон за защита от дискриминация тя може да бъде полова, религиозна, образователна, по политическа принадлежност, увреждане, семейно положение, сексуална ориентация или имуществено положение.

Това означава, че авторите на публикации, обидни за гейовете, възрастните хора, неграмотните, бедните или богатите, могат да се озоват зад решетките. Хора, работили по проекта, разясниха пред “Труд”, че няма да е достатъчно някой да изпише във вестник “бабички”, за да влезе в затвора. Друг въпрос е, ако публикация съдържа обидни квалификации за пенсионерките като “вредни бабички” или “червени бабички” (където имаме едновременно политическа и възрастова дискриминация), предположиха спецове.

Съответно, ако аз утре напиша в блога си, че старите хора са мрънкащи и глупави, мога да получа глоба в размер на 5000-10 000 и да бъда вкаран в затвора до 4 години. Защото, нека не забравяме, съвсем скоро ще се приеме закон (ако не е приет вече?), че блоговете са медии, т.е. и те спадат към масовите средства за комуникация. Ако напиша, че евреите са масонска група, управляваща света (което може да е пълна глупост, но е мое право да съм глупав!), няма да ми се размине също, ако някой подаде сигнал срещу мен – защото аз накърнявам тяхното достойнство и създавам внушение, че са вредна етническа група. Ако напиша за гейовете, че са мъже-путки (което не бих написал, разбира се, но, отново, си е мое право да съм простак), глобата не ми мърда.

Та, предлагам да направим едно хубаво и пищно погребение и опело на свободата на словото, която и без това след неуспеха на протеста срещу шпиониране на джиесемите и интернет получи кървящи рани. Нека да я изпратим и да блейнем в един глас към овчаря, който чакаме да ни поведе по своята си пътека и с неговите си кучета пазачи към благоденствие, братство и равенство. И, забравих, най-вече сигурност.

Сега сериозно – с безспорно много умния и обществено полезен активист Stalik водихме дебати (в блога му и във Фейсбук) доколко свободата на словото си заслужава да бъде ограничавана, заради случаи като тези – статия във в. „Уикенд“ и статия във в. „Галерия“.

Моята теза бе, че естествените права на човека, формулирани при епохата на Просвещението, гласят, че човек се ражда свободен и никой няма право да му налага каквито и да е ограничения. Тъй като това обаче би довело до „война на всеки срещу всеки“, формата на Обществения договор (на основата на който е основана съвременната Държава) всеки преотстъпва част от свободите си, за да получи защита и за да се запази общото благо. В този смисъл, ограничаването на свободата на словото е оправдано и необходимо зло, за да не се стигне до втори овластен нацизъм и расизъм. НО – това ограничаване на свободата на словото си остава зло, защото нарушава базисния принцип, че човек се ражда свободен – и затова следва да се прилага само в крайни (наложителни) случаи, заплашващи с прояви на насилие и тежък психически тормоз. Сталик ми отговори (с изчерапателно цитиране на международни и национални законови разпоредби и харти), че човешкото достойнство е толкова висш приоритет, че оправдава частичното нарушаване на свободата на словото. Сталик подчерта, че практиката е внесла поправки в Просвещенеските идеи за естествените права за свобода на човека, за да може да се запази бзопасността на народа.

Препъни-камъкът: къде теглим чертата? Как очертаваме границата на „доспустимо негативно мнение, изразено в публичното пространство“ и „недопустимо негативно мнение“? Как ще отсеем кое е приемлива дискриминация и кое – неприемлива?

Според мен това е много хлъзгав склон и фактът, че Комисията за Защита от Дискриминация (КЗД) осъди два жълти вестника, неподписали Етичния кодекс на български медии, че насяват хомофобски внушения в своите читатели, е безумие. Нямам против да се цензурират статии и книги, призоваващи към прочистване на народа от гейове, евреи и цигани, но да осъдиш НЕЗАВИСИМ ВЕСТНИК, че изразява негативно отношение към хомосексуалните – това е прекалено, за Бога!

В споровете ни със Сталик аз направих аналогия с едновремешната БКП и как тя е репресирала хомосексуалните със същата презумция, че вредят на обществото. Сталик посочи, и не без основание, че БКП е оправдавала действията си на въз основата на трезви разсъждения, а с идеологически аргументи. Но тук отново има препъни-камък: наистина ли някой вярва, че Държавната власт е защитена от опорочаване? Наистина ли Сталик не вижда някъде в далечното бъдеще как някоя власт може да използва цялата целесъобразна цензура на словото и действията като инструмент, за да потисне обществото по начин, който му е изгоден? Разделението на властите (крайъгълен камък на съвременните демокрации) е формулирано от Просвещенците с разбирането, че властта винаги може да се поквари и затова не бива да й се дава прекомерна власт (а трябва другите две власти да уравновесяват покварената).

Мисля, че мога спокойно да приложа и пример за злоупотреба с целесъобразното ограничаване на свободата на словото, и то валидна злоупотреба и днес, в 2010 година! В редица европейски страни отричането на явлението Холокост е забранено и подсъдно. Дали е имало Холокост или не, аз не мога да кажа, но това да бъдеш осъден и репресиран, защото си изразил МНЕНИЕ за историческо събитие, е абсурдно. Противоречи на всякакви принципи за запазването на свободната воля и свободното мнение, което е основната защита на демокрацията! Вижте в кои страни как се третира отричането на Холкоста (по данни от Уикипедия).

• Австрия – наказва се с 6 месеца до 20 години лишаване от свобода;
• Белгия – наказва се до 1 година лишаване от свобода;
• Чехия – наказва се от 6 месеца до 2 години лишаване от свобода;
• Германия – наказва се от 1 месец до 5 години лишаване от свобода;
• Франция – наказва се от 1 месец до 2 години лишаване от свобода;
• Израел – наказва се от 1 до 5 години лишаване от свобода;
• Италия – наказва се от 3 до 4 години лишаване от свобода;
• Литва – наказва се от 2 до 10 години лишаване от свобода;
• Полша – наказва се от 3 месеца до 3 години лишаване от свобода;
• Румъния – наказва се от 6 месеца до 5 години лишаване от свобода;
• Словакия – наказва се от 1 месец до 3 години лишаване от свобода;
• Швейцария – наказва се от 1 година до 15 месеца лишаване от свобода;

Сещам се и за друга потенциална злоупотреба: забраната на религиозното изразяване, изразяваща се в обсъжданите (може би и на места приети) забрани или данъци за носенето на мюсюлмански забрадки! И това ми било свобода за всички.

В хода на един разговор по темата, мой приятел, свободолюбиво и мислещо момче, ме обвини в тоталитарна параноя. Може би е прав, трябва да оставя вероятност наистина да пресилвам възможните последствия от все по-ограничаващите законодателства. Възможно е обаче наистина тази тенденция на репресиране на свободното слово (в европейски и азиатски мащаб, Щатите май се държали още) да ни води към далечен социализъм или друга форма на репресираща демокрация. За мен силното ограничаване на свободата на публично изразеното мнение (както е според измененията в Наказателния кодекс) е поставяне на рамки на мислене. Защото ако имаш 20 възможни пътя пред теб, но 8 са ти забранени, това не ти ли поставя рамка на пътя? А ако в бъдеще, с оглед на целесъобразността, ти забранят още 2?

Малко се притеснявам. Скоро няма да мога да пиша в блога си (почти официално призната публична медия) без да се замислям за цензурните изисквания и солените глоби.

Моля, коментирайте.