Божествената искра

Отдавна се каня да напиша този постинг. Но нека започна с цитат от една любима моя песен на Лили, която някак сякаш е подходяща за темата:

Искай докрай, раздавай докрай – ще рисуваш с мечтите пътеки!
Искай докрай, раздавай докрай – ще надминеш по пътя си всеки!
Искай докрай, раздавай докрай – скрит в сърцето си рицар ще видиш!
Искай докрай, раздавай докрай – не с китара, а с огън ще свириш!…..

Божествената искра. Първо, да уточня, че не влагам нищо религиозно в това поянтие, по-скоро му придавам философки смисъл.

Аз вярвам, че има Бог. Бог – Универсум. Бог-абсолют. Бог, представляващ целия свят, представлявща цялата Вселена – с всички нас и всичко останало включени в Него/Нея. Вярвам в Реда, ако понятието Бог не ви допада. Но със сигурност вярвам, че в Битието (а би трябвало, ако има такова, и в Небитието) има някакъв свещен Ред, някаква Висша Хармония, някакво master пиано (или цигулка), от което излизат всички звуци на Всемира. И всичко това в едно категорично Равновесие и Смисленост.

Смятам, че този Ред има своето проявление – проявление в енергия. По някакво необояснимо интуитивно усещане ми се струва, че провлението на тази енергия е или безкрайно чиста и безкрайно ярка светлина, или безкрайно мощна и неразличима като отделни тонове музика. Не знам защо така.

Но да се върна на божествената искра. Аз усещам божествената искра в нещата, които ми се струват отвъдни на този свят, непринадлежащи на него. Усещам божествената искрица, когато се разтапям от умиление пред племеничките си, когато буквално усещам как от сърцето ми извира обич към моя приятел, когато слушам мощна музика, когато чувствам мощта на земните стихии, когато чета мощна поезия – например Пушкин. Струва ми се, че изкуството е най-близкия на хората начин, освен емоциите, да се докоснат до божествената искрица. Чрез чувствата на обич, сюблимна (висша) радост, на сливане с музиката или природната мощ, ние се докосваме – само за миг – до божествеността в чистата й форма. Защото, ако усещането ми е правилно, БОГ е във всичко – но в нечиста, така да се каже, форма. Цялата материя и цялата енергия, която познаваме, е създадена от Изначалния елемент на Божественото, но разтеглен, видоизменен, оцветен в субективност – а в моментите на чист и духовен досег с изкуството и висшите емоции, тогава ние вкусваме една доста по-чиста форма на Божественото.

Преди месец бях в Бургас за две вечери. Едната от тях прекарах с компания на плажа. По едно време се отделих (разбира се!) от групата и отидох самичък на кея. Беше към 1 през нощта, съвсем малко хора минаващи на транзит пред плажа или кея. Аз стоях някъде към средата на дървенобетонната конструкция и бях заобиколен от морето. Над мен небето беше спокойно, но тъмно, с малко облаци. И… тишина. Чувах само как вълните на морето се движеха в някакъв свой си – и фиксиран – ритъм. Аз бях част от тялото на морето, в известен смисъл, и около мен морето дишаше чрез вълните си в своя пулс. Около мен аз усещах този пулс. Усещах себе си част от този пулс, който реално беше и пулс на Природата. Пулс на Земята, пулс на Божественото. Чувствах се, съвсем осезаемо, част от нещо Голямо, Грандиозно, Висше – сетивно плувах в една природна хармония, и някак усещах и себе си част от нея. Това за мен е да усетиш Божествената искра. Аз я усетих в грандиозността и хармоничността на морето.

Снощи, от друга страна, бях на концерт на Лили (Иванова, разбира се). Беше много хубаво, беше доста мила към пловдивската си публика, но това сега няма значение. Музикантите на Лили – или поне Бисер Иванов и Оги Енев – винаги сякаш много се вживяват в музиката. Това ми направи впечатление и тогава. И ми се избистри идеята в главата, че хората на изкуството са именно тези, които най-често – ако творят от сърцевината на душата си – се докосват до Божественото. Посредством своето изкуство те един вид дават форма на емоциите, на светлината, на КРАСОТАТА, която усещат в себе си; те, поне така го усещам аз, сякаш втечняват емоциите в звукове или дават визия на духовно красивото посредством неуловими фрагменти като форма, цвят, размах.

Аз самият съм много чувствителен към музиката. Майка ми, когато сме говорили по Скайп и ме е виждала на камерата, ми е казвала, че много съм се вживявал в песните. Хах, а тя всъщност нищо не е виждала почти! Когато ходя по улицата и съм в специфичното настроение и слушам точната музика, една песен може просто да ме накара да сбърча лице, да стисна очи, може да докара тялото или поне ръцете ми до конвулс. Често ми се случва аз наистина да усещам, буквално да усетя почти физически, музиката. Усещам я как минава през мен, през тялото ми, сякаш пулсира, вибрира в мен, и сякаш изкарва тонове килоджаули енергия от душата ми. И емоция, разбира се, но емоцията… емоцията сякаш е просто друго агрегатно състояние на енергията?

Та: за мен Божествената енергия/искрица ние можем да видим в изкуството и емоциите. В музиката, в поезията, в любовта, в обичта, в съзерцанието. В танца! (за мен танцът е приближаване до божествената естетика)

Струва ми се, че на фона на всичко субективно в нашия свят, има и нещо съвсем обективно, и то е нашия най-висш и истински идеал за красиво. Колкото повече се доближава нещо до него, толкова повече божествена искра носи. Независимо дали става дума за въшна или морална красота.

Още веднъж, да живее красотата! И да живеят Лили, Бетовен, Ван Гог и Шекспир!… 🙂