Нещо поетично

Да споделя два сонета 🙂

Безсрамен разход на духа – това е
мигът на похотта, а дотогаз –
пламтеж-ламтеж, сласт, страст: тя мир не знае
и груба, дива , сляпа буйства в нас.
Могъща нужда, подир малко чужда
омразна и влечаща като стръв,
заситена след миг се тя пробужда
бушува и бунтува плът и кръв!
Лов яростен, гонитба всекичасна,
безумие – преди, по време, след;
сега блаженство, после скръб ужасна;
днес миг бленуван, утре призрак блед…

Но кой отблъсква чудната наслада
на този рай, отвеждащ ни във ада?…

Душа нещастна, ядко на плътта,
нападана от страсти денонощно,
защо гладуваш вътре в нищета,
а кичиш свойта къща тъй разкошно?
Защо се грижиш тъй за този дом,
нает за кратко и строен нездраво,
за себе си, душа, купувай щом
наследник й е червеят по право!
Тъпчи се във ущърб на тази плът,
с която храним ний смъртта всеядна,
дордето тъй съсухри я гладът,
че даже, тя, смъртта, да свърши гладна.

Щом смърт смъртта ни сполети
завинаги безмсъртна ще си ти.