02
Апр
10

Разговор с Дявола

–  Защо толкова харесваш птиците? – попита ме Дяволът.

Погледнах го в очите. Ясните зелени очи, които споменава Смирненски. Не ми беше съвсем приятно да извръщам взора си от летящата чайка. Всъщност, не беше чайка. Така и не разбрах как се казват тези почти идентични с чайките птици, толкова популиращи в Пловдив…

–  Как да не ги харесвам? – рекох му. – Не виждаш ли колко са величествени? – Подсмихнах се: – Виждаш, разбира се; ти всичко винаги виждаш… Но се правиш, че не разбираш. – продължих да се усмихвам: на себе си…

Отново погледнах мнимите чайките. По някаква причина около тепето, на чийто връх се бя            хме покачили с Дявола, постоянно прелитаха самотни птици. Понякога и на малки групички, де. Идваха от високото и кацаха на някоя скала, а подир малко почивка отново излитаха и започваха да се реят над изглеждащия като дъска за Монополи Пловдив.

Величествена гледка! Пловдив – от трите страни на тепето, в самите му нозе: искрящ със светлините си в летния мрак, монотонно дишащ с десетките си човешки и моторни звуци, а над него – и над тепето – небето. Толкова безбрежно това небе! Рядко ми се е случвало да го видя в полукълбовидна форма, както сега. Сякаш от тепето имаше повече място за небето и то беше заело от нормалата си полегата форма – формата на полукълбо… А облаците се стелеха на разпокъсани форми, и тук-таме грееха звезди. А пловдивските чайки пискаха и прелитаха величествено…

–  Мислиш ли, че са свободни наистина? – попитах Дявола.

Той присви очи.

–  Не. Мисля, че са като теб, и като всички живи души – ограничени от собствената си природа. И че не се съзнават като по-свободни, отколкото ти се съзнаваш като по-свободен от мравката.

–  Животните не притежават съзнание – усмихнах му се, отново гледайки в блещукащия град. – Поне… според психолозите.

–  Психолозите – поде Дяволът с леко креслив глас – са шайка учени. Учените не са кой знае колко добро нещо….

Помълчах за мъничко.

–  Да – отвърнах. – Съгласен съм… Донякъде.

–  Защо само донякъде? – попита със същия леко холеричен глас Рогатия. – Н са ли учените тея хора на размисъла и твърдите факти, които убиват поезията, която тъй ревностно и дълбоко си възлюбил? Не са ли те враговете на ирационалните пориви, на неописуемите картини, на Бога, на самия мен? Не са ли те враговете на всичко, за което си струва да се живее?….

Отново се усмихнах. Във всяко казано от Дявола нещо усещах как иска да ме вкара в капана на собствените ми разсъждения. Искаше да ме накара да се почувствам… в грешка.

–  Учените са също така спасителите на човечеството. Неговият… навигатор. Отдавна стигнах до извода, че същността на чоловешкия живот трябва да е емоцията, а нейният уравновесител – мисълта… Все пак, любезни, какъв щеше да е Светът без учените, които да ни измъкнат от оковите на невежеството, предубежденията, илюзиите, страха…

–  Какво им е на илюзиите?

Миг на размисъл.

–  Прав си – отвърнах – нищо им няма. Всъщност – има им. Те може би са ключът към човешкия идеал, към човешката… божественост.

–  Ах, да те чуе сега Той! Как ще ти лепне смъртен грях, да сравняваш и отъждествяваш Неговата същност с тази на човешките илюзии!…

–  Е, аз не вярвам в Него, така че да ме наказва – усмихнах се отново. Какви бяха тези усмивки? Някакво напушено без марихуана щастие? Или просто безпричинна щастлива отвеяност? – И в тебе не вярвам… май…

Дяволът като че започна да се изнервя. Колко любопитно, Дяволът да губи търпение толкова лесно! Може би защото беше моят Дявол…

–  Защо си толкова щастлив, Павле?

–  А защо да не съм? – изсмях се леко.

–  А защо си?

–  Знам ли – присвих очи. Може би… Може би – поех дълбока сладка и хладка глъдка от летния въздух на Пловдив – се чувствам добре. Нали Хорхе казва, че щастието е това да се чувстваш на правилния път. Много съм съгласен с него. И… сякаш се чувствам в голяма степен на правилния път.

–  И кой е правилният път? За теб? – попита с раздразнено повдигната вежда Дяволът.

–  Ммм… Не мисля, че може да се опише с една дума. Просто това, което съм, в момента.

–  И какво си? – миг тишина – Един егоист?

Осезаемо усетих как топлият въздух около мен става по-хладен. Наркоманското спокойствие се отдръпна от лицето ми и аз добих отново онова чернооко гъстовеждо сериозно изражение. Погледнах Дявола. Той се усмихна мазно.

–  Не си ли? Или си, и затова се стряскаш?

–  Може би съм. Дори вероятно…

–  И това не те притеснява?

–  По-скоро не мога да направя нищо по въпроса?

–  Но нали беше на правилния път? Да разбирам ли, че правилният път включва егоизъм? Или… твоят правилен път включва егоизъм?

Погледът и настроението ми охладняха като на наранена от любимия жена.

–  I am the one I am – погледнах го многозначително, с отработвания във фантазията ми и наяве поглед на интелектуален лорд. – Нали така се е представил Бог на Мойсей?

–  Да… А след това изпепели с бедствия и смърт Египетската земя… За да постигне своето.

Болка.

Пауза на мълчание.

–  Какво целиш да кажа? – попитах Дяволът с отворен за битка ум.

–  Какво целя да кажеш? Целя… да разклатя устоите ти. Както винаги.

–  И?

–  И?

–  Стреляй.

Дяволът се изкиска леко.

–  Ти, Павле, си един голям, голям лицемер. И колкото и да се опитваш да го скриеш от себе си и от другите, си такъв… Всичките ти високопарни приказки за възвишени дела… Твоето отричане от месото, от насилието… от егоизма… Твоят пронизващ в сърцето страх, че ще си останеш един нереализиран философ неудачник. Не харесваш тази дума, нали? Реализиран. Хах. Кориш другите, че съзнателно търсят реализация, но ти самият се страхуваш не по-малко от тях… Дори навярно често: повече…

Отвътре се чувствах празен, а по челото ми изби тънък слой пот. Кривите зъби на Дяволът се усмихваха лукаво. Бяха обработвали тази усмивка вече 19 години….

–  Нали така, Павле? Твоят запас от себеприемане, себеобичане и себепрощаване не стига, за да покриеш грозното си тяло с бяла роба, нали? Твоята необикновеност, която винаги е мотивирала действията и чувствата ти, е все по-обикновена и не-бляскава, а? Какво ще стане с теб, Павле? Как ще живееш с грозния си образ, който се опитваш да скриеш зад живота ден за ден… Зад…. химерното ти циганско щастие на тук-и-сега хедонизъм?… Хаха. Как?…

Изправих се. Сякаш някаква вътрешна сила ме накара да го сторя. Изправих се и почувствах как снагата ми властно се извиси над Дявола. Лицето ми бе близо до каменно.

–  Аз – започнах тихо – съм този, който съм. Далеч не съм от най-лошите хора, и далеч не водя обикновен и безсмислен живот.

Успоредно с думите ми една част от мен се чудеше доколко бях убеден в казваното.

–  Разбира се! – каза с дрезгавия си глас Рогатия. – Разбира се, че отново ще прибегнеш до извинение! Павел, Павел… Откакто започна да разсъждаваш по-зряло, винаги си помирявал първоначалните си претенции и желания с налаганите от обстоятелсвата. За теб е предпочитан вариант да признаеш частично поражение на идеите и себе си, като така замърсиш тях и себе си, вместо да отречеш и идеите си, и своята същност. Да… Удобен инструмент за оцеляване. Толкова… човешки.

Мълчах.

–  Знам какво искаш в момента – продължи тихо Рогатият. – Искаш да се превърнеш в една от тези птици, на който така безумно се възхищаваш. Искаш да скочиш от тепето в мрака и да полетиш към далечно място, оставяйки зад себе си всичките съмнения относно теб, относно хората, относно Смисъла, относно любовта, относно… – Дяволът направи пауза. – Искаш да избягаш от себе си и съзнанието си. Отново… толкова човешко. Няма нищо кой знае колко необикновено в теб, Павел. Съжалявам…

–  И аз съжалявам – промълвих тихо, с пречупен дух.

–  И има още да съжаляваш – продължи Дяволът нахалството си. – Доколкото твоята необикновеност не е нищо особено, твоята нормалност пък е некачествена. Не успя дори да обичаш като нормален човек. Не успяваш и… да откриеш пътя си като нормален човек…

–  Нормалните хора – възразих все така тихо – не откриват пътя си. Те поемат пътят, който им е намерен и отреден.

Дяволът сякаш не очакваше такава реакция.

–  Знаеш ли, Павел, за едно ти се възхищавам. Ти… си кораво копеле. Трудно ще оставиш стремежа си да изплуваш над водите на безсмислието, а? Трудно ще се откъснеш от идеалите си и няма да е лесно да си посечен под вълната на посредствеността?

Мълчах със студено затворени очи. Стоях изправен с изпънах гръб и волево наклонена глава.

–  Но някой ден ти ще се предадеш, Павел. Ще се предадеш… Минавайки годините и периодите на своя живот, осъзнавайки своята нищожност и неудачество, ще се предадеш… Само ми е любопитно по какъв начин ще взема тогава душата ти – като разбиеш главата си в земята след скок на отчаяние от някой блок…. или след като престанеш да се съпротивляваш на света?….. Either way, душата ти ще бъде моя. Рано или късно…

Advertisements

5 Responses to “Разговор с Дявола”


  1. 1 ЛечеръсКуийн
    април 3, 2010 в 5:36 pm

    Имаш невероятна способност да се изживяваш като герой. По душа си … бунтовник без кауза (много тъп филм, моля, не го гледай). Като се замислиш, всичко ти е наред. Живееш охолно, безгрижно. Имаш приятели, развлечения. И въпреки това смяташ, че трябва да си блъскаш главата в стената, вместо да се възползваш от привилигерованото си положение в обществото (защото то е точно такова), за да се развиваш интелектуално. И не ми обяснявай, че го правиш сам. Да отричаш всякакви учители означава да се откажеш да черпиш знания от живите хора, които ще те научат много по-добре от интернет. Ама ми писна да ти обяснявам. Сега като ги чета тия работи и знам, че всичко си го разбрал и съзнаваш възможността да си останеш неразбран нереализиран дървен философ. Рискът си е твой. Но според мен не е нужно. Много добре знаеш истината за себе си, действай.

  2. април 3, 2010 в 7:25 pm

    Скъпа Кралице, аз винаги съм смятал реалните живи духовни, а и интелектуални, учители за най-важни, приятни и стойностни. И аз се развивам интекелтуално, поне така го виждам, ти не ли? 🙂

    Нали знаеш, че човек, за да е щастлив, не винаги му стига да живее безгрижно и охолно? 🙂

  3. 4 ЛечеръсКуийн
    април 3, 2010 в 8:57 pm

    Да, понякога е нужно да му вземат всичко. Дано станеш щастлив по друг начин.

  4. 5 Fairy
    април 7, 2010 в 10:38 pm

    Pavel, mai imash tvurde mnogo svobodno vreme 🙂


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


На висока планина стоях
и зовях Али, Божия лъв.
О, Али, Божи лъв, Царю човешки,
дари с радост скръбните ни сърца.


%d bloggers like this: