19
Март
10

Човекът

Защо не вземем живота си в ръце
и не избягаме от света на прозата реална?
Защо не яхнем кон от сенки изтъкан
и не се се понесем по красотата театрална?

Защо стоиме вързани
в на битието циркулиращата празност,
в порядките,
плановете
и във трезвостта?

Защо не превърнем своя живот във приказка?
Защо не избягаме от този роман?
Защо не прегърнем легендите, формите
и всичко що е останало детинско в нас
и не изтъчем за себе си перлена дреха на
този живот?

Защо не облечеме на тази реалност голото тяло
с копринени рокли и кървави брони?
Защо не превърнеме своя план за успех във живота
във приказка, в басня, във епос – в мираж!

Защо не сложиме за център на своята земна борба
и път
една по-дълбока борба – и път;
една мисия, едно дело,
едно начинание в опасност;
едно пророчество, една вяра,
едно предателство, един поход?
Един ефирен център…

Защо?… Защото ни е срам.
Защото сме ние
големи,
И нам не отива по басни да гаснем.
Дори да обичаш на красотата живота –
поет
стани
и толкова
стига.
Защото сме изгубили на децата умението и смелостта
да виждат в този свят един отвъден;
един на феи и игри; измислен,
нереален.
Забранен и разрешен.
И таен.

Изгубили сме този свят.
Изгубили сме своя Рай.

А някъде там – сред облаците от слънце разкъсвани
сред плитките на елфите и пророчествата древни
сред крилата на Пегас и скиптъра на Мерлин
се крие един живот неизживян.
Животът на лудите.
На презрените
и съжаляваните.
Живот със смисъл.
Живот със смисъл
и призвание.
А не живот на мислене.

Живот на същината на човека.
На човека, който
– във своя просънен поход по търсене на смисъл –
открил е своя бог и своята божественост
в битието над битието свое.
Битие на богове, магьосници, злодеи.
На магия.
На усещане.
На мрак.
На светлина.
– на смисъл…

Advertisements

6 Responses to “Човекът”


  1. март 19, 2010 в 11:50 pm

    Маги, ако ме обвиниш, че говоря като шоп, ще ти изтрия коментара!!!

  2. 2 LecherousQueen
    март 20, 2010 в 2:48 am

    Шопчо, придържай се към прозата 😛
    Не искам да го казвам по-грубо 😛

  3. 4 Жоро
    март 28, 2010 в 9:43 am

    sickdreamer, във всичко може да се намери поезия и проза. И моля те не разконцентрирай непосветените си читатели с кратки постинги като „Бич.“ – кой знае как ще те разберат някои…

  4. март 29, 2010 в 3:58 pm

    Актриси, връщам се при вас отново.
    Здравей, септември мой,
    гримиран като май!
    Лекарствата се правят от отрова.
    Измислица е всеки рай.

    И въпреки това – напред към рая!
    Простете ми, приятели,
    и ти, народ.
    Обръгна ми от реализъм – не желая,
    не искам да живея
    делничния ви живот!

    От сметки и проекти
    до гуша съм преситен.
    За трезвите ви щастия не давам грош.
    Сто пъти по-боли,
    но предпочитам
    да ме заколят с бутафорен нож.

    Скопихме се от истински омрази.
    Копаем си реален гроб.
    Без мен!
    Аз тръгвам към онази
    измислена,
    безсмислена
    и слисваща любов.

    Актриси, ето ме. Качете ме на сцената.
    И нека публиката се тресе от смях.
    Но колко
    в сетния си час ще кажат като мене:
    „Обичах – следователно живях!“

    Стефан Цанев ^^

  5. април 1, 2010 в 12:54 pm

    Ех, как хубаво го е казал човека! ;D


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


На висока планина стоях
и зовях Али, Божия лъв.
О, Али, Божи лъв, Царю човешки,
дари с радост скръбните ни сърца.


%d bloggers like this: