08
Март
10

Употребяване и живене на живота

Чий е живптът ти? Твой или на работата ти?

Стоя си на любимия компютър, търся си почасова работа в jobs.bg и отново ме удари, но този път по-силно, усещането за експлоатация на човешкия живот.

Всички обяви, или повечето, са претенциозни. Нека оставим настрана глупостите за млад динамичен екип и тн. Защо повечето обяви в изискванията си към кандидатите вписват „желание за развитие“, „мотивация“ или „стремеж за постигане на по-високи резултати“? Възможно е, разбира се, моята енергия за живот да е твърде малка и затова да предпочитам да си я влагам в неща, които са свързани с мен или най-малкото с други хора. Защо ще си я влагам в нечий бизнес, който е нещо реално мъртво, и който носи пари, с които се закупуват мъртви вещи/услуги/забавления. Смисъл… Разбирам (с прискърбие) факта, че трябва да се работи, за да се движи света с дадени удобства, и че няма как да избягаме от това, поне не и масово, но – Бога ми – не е ли абсурдно изискването към твоя работник да е ПОСВЕЩЕНИЕ КЪМ ФИРМАТА. Да прозвучи по-капиталистически: dedication to this company.

What teh fuck?!

Аз, индивид с потребности и чувства, ще влагам емоционалната си енергия в твоя мъртъв бизнес? А не в нещо живо – например посвещение към работата на SOS детски селища или забавление с приятели. Не ти ли стига, че за да произвеждаме блага и услуги аз ти продавам 8 или 12 часа от всеки мои  будни 18 часа на ден, та искаш освен тях и моето емоционално време. Застреляй се по дяволите!

За теб аз съм чарк, машинка, винтче. Няма проблем. Но и за мен фирмата, освен ако не е нещо близко до сърцето ми, е машина. МЪРТВА машина. По пътя на чия болна логика изискваш от мен да имам мотивацията да развивам машина?!

След това – какво е това „желание за развитие“? За какво ми е да се развивам в рамките на машината? За да се почувствам добър професионалист в сферата си и  да получа всеобщото одобрение? Е, аз съм преди всичко личност, не може ли жизнената си енергия да в влагам в развитие на връзките ми с хората или моето собствено развитие като човек?

Мисля си, че развитието в рамките на някаква готова система, така да го кажем кариерното развитие, е по-лесния път. Той е предначертан път. Гледам сега една моя приятелка как иска да има кариера. На 25 съм, казва, а нямам реален професионален опит, кога ще се реализирам оттук нататък… Скъпа приятелко, ти си прекрасна майка, грижовен човек, имаш прекрасно семейство и истински обичаш съпруга си, по-умна си от повечето хора, които познавам, за чий ти е да се „реализираш“ по нечия чужда ценностна система?!!

Ако човек обича занаята си, нека го работи с цялото си вдъхновение и посвещение. Такъв е баща ми. Човекът от почти 40 години работи като автомонтьор, по цял ден диша прах и изпарения на масла, през два дни има някаква рана на пръстите, но го прави с истински кеф. Той е щастлив да кажат за него „майстора“ и да кажат колко внимателно си е свършил работата. Той е щастлив да види, че клиентът му си тръгва доволен и с добре работещ автомобил, и без да е платил прекомерно за поправката. Ако раборим с обич към работата – страхотно! Но каква е тази мания да градим кариери?!

МАНИЯ.

МАНИЯ!!

Книжарниците ни са пълни с американски ръководства по инвестиране и градеж на кариера, а някак основното за което говорим, когато човек се развива, е че е „добър професионалист“ или че се е „реализирал“. Сериозно – каква е причината да тачим работното място толкова много? Искам да разбера, защото не ми се струва нормален стремежа от мястото ти в нещо чуждо на теб, с чужда ценностна система и създадено с чужда идея – от мястото ти и стойността ти там да зависи в някаква степен щастието ти. Имам две възможни обяснение, ако имате и вие – споделете ги, моля ви!

Първото ми предположение е, че това е стремежът ни да се чувстваме добри в нещо. В случая – не само като домакини, родители или приятели, но и в работата. Но защо тоя частен стремеж е станал някак едва ли не доминираща ценност за живота ни?!

Второто ми предположение е, че ако приемем идеите на хуманистичните философи, всички ние имаме вроденото желание да се развиваме. И тъй като е трудно сам да откриеш своя път за развитие, прибягваме към утъпканите пътища – първи в класа, първи в университета, първи в отдела. Получаваме повишение! Супеееер – ето, официално са ни дали уверението, че ние се движим, че ние се развиваме!

И така влагаме своята жизнена енергия, своите часове живот и своите емоции, във фирми и в работа, и усилията и отдадеността към работата ще ни донесат… мъртви или мимолетни блага, и едно усещане за успялост, постигнато по чужди критерии. Вместо да отделяме време да се забавляваме и да сързерцаваме света бездейно, ние сякаш все повече търсим смисъл и инвестиция във всичко, което правим, и най-вече в работата…. С живото в нас храним мъртвото и чуждото…..



Искам да споделя, че в последните месеци се чувствам недоволен от себе си.

Два дни в седмицата работя работа, оператор в телефонен център, която върша с кеф, и съм добър в нея дотолкова, доколкото доставям на клиентите усмивка и доколкото мога им решавам проблемите. Чувствам, че съм добър, защото правя максималното клиентите да се почувстват добре и мисля, че се получава често. Но формално не си върша работата кой знае колко добре – хич не ми пука за нововъведените системи на фирмата, за немалкото и постоянно идваща нова информация, която от отдел обучения получавам. В статистиките съм с критично дълго време за разговор (обозначен с червено!). Ако направят състезание, вероятно ще имам едни от най-бедните познания, които се предполага, че имаме с колегите телефонисти.

Друго, което ме притеснява, е че не зная какво искам да направя с живота си. Желанието ми да ходя в Африка се поуталожи значително, а се оказа, че е доста скъпо и скоро няма изгледи да имам парите. Желанието ми да се преместя в София, поради разни фактори, също се изгуби в немалка степен. В университета ходя с кеф само на две лекции (при проф. Василев и проф. Стаматов – да им направя реклама! :D). Искам да помагам на хората като психотерапевт, но затова трябва първо да завърша. Също така, от месеци се каня и все още не съм се свързал с Червения кръст, или SOS детски селища, или с която и да е друга организация, на която мога да подаря часове от живота си с радост и смисъл. Мързел съм, и то крайно непостоянен мързел.

Мързел съм. Искам да се развивам като умен и знаещ човек, като мислещ, оспорващ и променящ, но не чета достатъчно. Чета, общо взето, когато ми се чете. Ако не ми се чете – не чета. Но ако чета – чета и преживявам истински.

Аз съм объркан. Тъй като съм човек, имам нуждата да се чувствам успял в нещо – но тъй като съм достатъчно разсъдлив съзнавам, че не е правилно да успея в нещо, което не ми е толкова на сърце, а заради самото успяване. Но стремежът ми за успяване е много непостоянен, и ако днес започна една интересна книга с цялото въодушевление на света, утре може да я захвърля на масата самотна.

Ако има нещо, в което се чувствам успял, това е може би да съм смел. Защото наистина е сравнително и своего рода лесно да тръгна по някаква утъпкана пътека, да се поддам на внушението, че е правилно да чета книгите докрай и да трупам информация, дори да не ми е на сърцето да го правя, или да съм професионално добър в работата си и да прекъсвам разговорите си с хората, които се оплакват колко е несправедлива системата, за да не ми е червена статистиката. Не искам да се поддам на внушението на семейството ми, че съм незрял, защото все още лутащо се търся себе си и нямам изгледи да се намеря скоро, защото съзнавам, че да търсиш себе си, а не да приемаш даден стереотип на това да си себе си, е достойно и щастливо в перспектива. Но все пак, малко ме е страх, и страхът идва настъпателно с всеки месец. Страх ме е да не свърша като неудачник идеалист.

А може би понякога човек просто трябва да се присламчи, да избере, някой утъпкан път за успех…

Блаодаря ви, ако прочетохте текста докрай, надявам се да съм помогнал на някой от вас да поговори честно със себе си…

Advertisements

6 Responses to “Употребяване и живене на живота”


  1. 1 islandguy
    март 8, 2010 в 11:03 pm

    Много провокиращо, много живо и много …вярно:
    „И така влагаме своята жизнена енергия, своите часове живот и своите емоции, във фирми и в работа, и усилията и отдадеността към работата ще ни донесат… мъртви или мимолетни блага, и едно усещане за успялост, постигнато по чужди критерии. Вместо да отделяме време да се забавляваме и да сързерцаваме света бездейно, ние сякаш все повече търсим смисъл и инвестиция във всичко, което правим, и най-вече в работата… С живото в нас храним мъртвото и чуждото…“

    Скоро баща ми каза: „Като го гледам брат ти – много енергия прахосва, все нерви, все тичане… ще се състари, ще се умори. Никак не мисли, че трябва да съхрани енергия и за по-нататък“. Учудих се на проникновеността в простото бащинско притеснение, но и ми стана едно приятно, че мога да си хортувам така с татко.

  2. март 8, 2010 в 11:32 pm

    :]

    Бащиносиновните разговори винаги са нещо… топло :]

  3. 3 lyd
    март 15, 2010 в 1:06 pm

    Ами не е задължително като работиш за друг, да чувстваш работата като чужда и мъртва.

    В какво по-точно се изразява смелостта ти?

  4. март 15, 2010 в 6:03 pm

    Не е задължително да я чувстваш чужда и мъртва, дори е хубаво да е обратното. Но изискванията, описани в обявите, ИЗИСКВАТ от теб да чувстваш длъжността и фирмата „всеотдайно“.

    Смелостта ми се изразява, например, в това, че знам кой е лесният път за имане на смисъл в живота – в случая да си изуча пловдивския университет, да си ходя редовно на лекции и тогава да мисля за странични желания, но се опитвам да търся най-оптималния за истинските ми желания път. Друг пример: след като и аз не зная какво искам, за да се справя с чуждото и собственото си чувство за безпътица и неудачничество мога просто все пак да си удаържа на първоначалния план за София, макар да не ми е присърце, и все пак да получа посока. Но не го правя – чакам /чаках/ си посоката, така че да направя максимално добрия избор, въпреки чувството за недачие.

  5. 5 net21
    март 16, 2010 в 1:57 am

    чуй кво измислих наскоро – не е много по първата част на темата, по скоро към втората – която си те вълнува всъщност.
    както пишеше на един плакат от някакъв протест „BLA, BLA, BLA – ACT NOW!“
    действай, експериментирай и се учи от опита си (НО ПЪРВО ПРОЧЕТИ КОМЕНТАРА МИ В ДРУГАТА ТЕМА ЗА КОМПА!)

    та все пак чуй значи, виж – каква лесна и проста философска система измислих:
    Животът ти е дроб 10/5. 5/5 от нея са за сънуване, другите 5/5 за будно състояние. Понеже ти – а и хората, които четат това тук 100% още не са овладяли будното състояние засега ще рагледам само него, а на състоянието по време на сън – друг път.
    И така започваме – какво трябва да съдържа всеки ден от живота на един човек, за да може той едновременно да се нарече жив, буден, пълноценно съществуващ:
    1/5 за биологични нужди – ядене, сране, почесване, секс и т.н.
    1/5 за активно общуване – разговори, чатове и т.н. – пряко комуникиране и обменяне на идеи с други живи същества.
    1/5 за пасивно общуване – книги, музика, филми – това е непряко общуване със вътрешни светове на други хора, но с невъзможност да се намесиш – с други думи поглъщане на нови идеи.
    1/5 за творене – обръщане към себе си – мечтаене, философстване, писане на разкази, музика, абе въобще сътворяване на нещо, което идва отвътре. Тук спада и съзерцаването, възпиремането на околния свят – всичко, което човекът прави за себе си в себе си.
    1/5 за работа (това е по темата) – към работа спада всяко действие, което не спада към останалите – решаване на задачи, свирене на пиано, тренировки по карате или бокс и т.н. – действие, което със всеки следващ ден, при достатъчно положени усилия, се разраства и практикуващия го качва левел, експириенс.

    Най-добрият вариант е да си подредиш живота, така че да имаш време за всичко това всеки ден. Ако посветиш един ден само на едно от нещата, то до края на седмицата, месеца – трябва да балансираш – ако не балансираш значи можеш да си 100% убеден, че не си в ред, че не си пълноценен, че не си на 100% буден.

    Всеки сам си подрежда живота и решава за себе си – истината е еднаква, но всеки се докосва до нея по различен и уникален за него начин. Това че аз я обеснявам по този начин, който не е съвсем най-съвършеният – не значи, че това, което се опитвам да обясня не е това което е, не значи и че е валидно само за мен.

    И още едно нещо отделно от горната лекциика – не е толкова важно дали аз ще те определя като неудачник идеалист – или като велик философ, или като объркан човек, търсещ себе си… По важното е ти да умееш да достигаш до мен такъв какъвто си – поне в 1/5 от живота си – тоест да си с хората (или животните, просто – живите), да ги чувстваш и усещаш и те теб, да се получава истинска връзка между вас, истински обмен – а кой каква социална роля ще играе – това е променливо и маловажно.

  6. 6 net21
    март 16, 2010 в 2:00 am

    „живота така, че“ – поправка еее не се научих да пиша правилно

    Павка, ако можеш да го редактираш в предишния пост и да делнеш този 😛


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


На висока планина стоях
и зовях Али, Божия лъв.
О, Али, Божи лъв, Царю човешки,
дари с радост скръбните ни сърца.


%d bloggers like this: