01
Дек
09

България започва от теб

Ти си българин. Обичаш „всичко българско и родно”, мама, тате, Стара планина, Рила, площада пред „Александър Невски”, славната българска история… Ти носиш тениски с надпис „България на три морета”, ставаш прав, когато чуеш българския химн, готов си да обясниш на всекиго защо българите са велик народ. Ти си българин на 17 години. Пишеш „BULGARIQ NAD VSI4KO” и “UMRETE TURCI I CIGANI MRASNI!” във всеки Интернет сайт, където дори бегло се споменава българската история и култура, които толкова тачиш и обичаш. Ти си българин и редовно ходиш по футболни мачове, където скандираш диво името на любимия си футболен клуб, рушиш държавната собственост и биеш Другите българи, които са за Другия отбор. Ти си българин и редовно посещаваш митинги на крайни националистически организации. Маршируваш с горда стъпка по улицата, крещейки „Националсоциализъм!”. Обмисляш да си татуираш свастика на дясното рамо, както добър твой приятел вече е направил, защото българите са най-висшата раса с хилядолетна история и ти си горд да си потомък на велики герои.

Ти си български младеж и редовно ходиш по дискотеки. Там слушаш поредното поп-фолк парче с ориенталски или сръбски мотиви, докато разказваш на приятелите си, че Македония всъщност е чисто българска територия. Там, след втората чаша водка, ти се изправяш гордо на масата и започваш да играеш кючек, забравяйки, че допреди 200 години прабаба ти би предпочела да умре, отколкото да прави същото за онези TURCI, които така страстно плюеш, когато си трезвен. Ти си българин и като такъв не се задоволяваш само с две чашки, защото пийването, казваш, е неизменна част от манталитета на твоя народ. След четвъртата вече се унасяш, а още преди да си довършил петата вече спиш на две прилепени табуретки в дискотеката.

Спиш и сънуваш…

Сънуваш, че си в същата тази дискотека, но този път хорицата около теб са изчезнали. До теб има само един Човек. Светлокос, сивоок, със силни рамене и изпито лице, облечен в дрипи, обагрени на места в потъмняла от времето, вече засъхнала течност, която ти с ужас установяваш, е кръв. Българска кръв, геройска кръв, кръв, проливана за България. Ти вече си преодолял първоначалната изненада и осъзнаваш, че този строг и величествен Човек е не друг, а Левски. Той те подканва да станеш с жест, а очите му остават все така хладни и далечни, но ти и без това не дръзваш да погледнеш в тях. Карат те да се чувстваш неловко, а ти не искаш това. Изправяш се, олюлявайки се, а той те хваща с желязна хватка под лакътя и в следващия миг ти вече не си в слабоосветената дискотека.

Сега се намираш в подножието на планински връх и наблюдаваш сражение. Не ти е трудно да го познаеш, все пак си виждал картини, които го изобразяват. Това е защитата на Шипка. За миг се зачудваш как Левски може да е там, след като той умира преди тези събития, но той, сякаш прочел мислите ти, посочва към върха, сякаш ти казва „Гледай, не питай.” И ти гледаш. Виждаш кръв, виждаш смърт. Човешки крайници, карантии, хвърчащи камъни и трупове се сипят. TURCITE се изкачват за пореден път, а българите ги отблъскват. Вслушваш се, за да чуеш някой от виковете на защитниците, за да можеш да го използваш и ти на някой парад за националното благо, ала викове няма. Гърлата са пресъхнали, телата са изтощени, виковете са забравени и битката е изтръгнала гласовете на тези мъже, които са оставили жените и децата си, с готовност са рискували живота си, за да можеш ти да си спиш сега в дискотеката. Ти осъзнаваш това и Левски, явно сметнал, че си видял достатъчно те хваща отново. Върхът се загубва и на негово място идва друг пейзаж, по-непознат, но също толкова роден. Ти си първо озадачен, защото не виждаш никого, но скоро съзираш група четници, които са се прикрили в един гъсталак и чакат. Познаваш ги по униформите, които не можеш да сбъркаш никъде. И докато ги оглеждаш хубаво, един от тях се изправя и поглежда в твоя посока, сякаш те е съзрял. Ти помахваш, ала до теб Левски хладно поклаща глава. Отново наблюдаваш изправения мъж. Той е същински исполин, униформата му е точно по мярка, стойката му излъчва достойнство, а лицето му, макар и младо е мъдро и подчертано с гъста брада. Зяпваш от изненада, когато осъзнаваш, че гледаш не кого да е, а Христо Ботев, Човека, за когото учителката ти по литература казва, че е „Гений на българската литература”. Просвистява куршум, който идва от твоята посока. Мъжът пада покосен и четниците се струпват около него. Ти съжаляваш, че такъв Човек е загубен, но си казваш, че е умрял за добра кауза.

Този път не усещаш Левски те докосва. Озоваваш се на пусто поле. Земята е замръзнала и вятърът вие. Радваш се, че не можеш да го усетиш, защото това все пак е само сън. Докато се чудиш къде е спътникът ти, разбираш, че полето не е съвсем пусто. Пред теб се издига тъмна бесилка, която изглежда така, сякаш е била вдигната за по-малко от ден и едва ли би издържала повече от едно обесване. Тогава Левски минава покрай теб, доброволно, придружаван от няколко заптиета. Той се спира за миг и ти си готов да го помолиш да не отива, но нещо в очите му те спира. Той проговаря за първи път:

– Отивам отново да умра за Родината, защото явно един път не беше достатъчен.

Той подминава и скоро ти виждаш как тялото му увисва на бесилото. Рита известно време, но в крайна сметка престава. Заптиетата го оставят да виси там за пример на другите.

Не се чудиш дълго как ще се махнеш от там. Скоро насред софийското поле се появява лъскав джип и вратите му се отварят приканващо. Сядаш на мястото до шофьора и виждаш, че той е на средна възраст, с дебел врат, костюм и тъмни очила. Ухилва ти се глупаво, показвайки един златен зъб и те поздравява:

– Копеуе, с тебе ли съм тая вечер? А, хубаво, хубаво, само ми затваряй вратата, че отвънка е страшен бахър. Ся ш’те водя да те уча на занаят, та да скиваш как се правят пари.

Джипът изръмжава и скоро се понасяте през модерен град, може би отново София. Навън е тъмно, а вие фучите с поне стотина километра – от мястото си не можеш да видиш километража. Слагаш си колана, а спътникът ти се изсмива пренебрежително. Не след дълго виждате в далечината полицейска кола, но скоростта ви си остава същата. Полицаят ви сигнализира да спрете и когато го правите, изтичва до вас. Спътникът ти му прави тъпа физиономия, когато му иска документите и твърди, че се казва Пенчо Славейков и има две лични карти, които с готовност ще предаде. Полицаят размишлява известно време и на теб ти се струва, че можеш да видиш онези миниатюрни зъбни колелца, които се появяват в главата на анимационните герои, когато мислят. Накрая поема нещо, което спътникът ти му подава, пожелава ви „Приятна вечер” и вие поемате отново по пътя си.

Скоро свивате по една мрачна уличка, където биваш подканен с грубо побутване да слезеш. Когато се озоваваш рамо до рамо със спътника си, забелязваш, че носи черно куфарче. Чудиш се защо сте тук, но той не те оставя в неведение дълго. Посочва към дъното на уличката и там виждаш хърбав младеж, който трепери, макар да е облечен добре. Той държи банкнота в ръцете си, но е тъмно и не виждаш каква е. Понечва да подаде ръка на спътника ти, но той се изплюва отгоре и и поема банкнотата, същевременно подавайки му малко бяло пакетче. След това демонстративно му обръща гръб, а ти продължаваш да гледаш изпитото, измъчено лице на този младеж. Казваш си, че, когато се събудиш и изтрезнееш, вече няма да погледнеш нито алкохол, нито цигари, пък дума да не става за екстазито, към което посягаше напоследък. Скоро мутрата те подсеща със сумтене, че е време за тръгване и ти неохотно тръгваш след него. Влизаш в джипа и отново за секунди се озоваваш в дискотеката.

Този път тя е празна. Замисляш се и вече си разбрал значението на съня си. Сещаш се „Коледна песен” на Чарлз Дикенс и очакваш с вълнение духа на българското бъдеще. Но такъв не идва. Ти ставаш от табуретката и започваш да крачиш из празната дискотека. Оглеждаш се, за да видиш дали духът не се спотайва някъде, но всичко ти се струва пусто. Накрая съзираш нещо на отсрещната стена – някаква движеща се фигура, която си твърде замаян, за да различиш. Колкото повече се приближаваш обаче, толкова по-позната ти се струва. Накрая, на няколко стъпки от нея, осъзнаваш, че това е просто голямото огледало, на което е кръстена и самата дискотека, а от него те гледа единствено твоето собствено отражение.

И се събуждаш, разтрисан грубо от нечии ръце. Това е един от охранителите на дискотеката, който те гледа сърдито. Ти се поклащаш, докато се изправяш и той те поддържа, за да не паднеш. Поглеждаш надолу и виждаш, че току-що си повърнал на обувките му. Той губи търпение, хваща те за тениската и те задърпва към задния изход на дискотеката. Там те захвърля в купчината боклуци от един разпилян контейнер. Ти губиш равновесие и падаш. Уморен и пиян си, а боклуците са странно меки и миризмата им не те плаши толкова. Можеш да прекараш нощта там – ще заспиш, пък на сутринта, ако такава има, ще му мислиш. Можеш да спиш своя пиянски, безпаметен сън сред смет и мръсотия или да се събудиш – изборът е твой. Бъдещето на България започва от теб.


Автор: Константин Николов Николов

Advertisements

5 Responses to “България започва от теб”


  1. декември 1, 2009 в 4:18 pm

    Коцка, браво. Въздействащо и интересно е това, особено как наистина си успял да вкараш в тоя иначе толкова български разказ малко „Коледна песен“- style мотив 🙂 Пак те поздравявам- браво за таланта и труда 🙂

  2. декември 1, 2009 в 11:01 pm

    Има талант момчето, има! 🙂

  3. 3 Tanya
    декември 2, 2009 в 11:05 am

    Иронията е показателна.
    И на мен ми хареса, въпреки че започнах да чета с друга нагласа…..

  4. януари 5, 2010 в 8:17 pm

    Разказът е невероятно добър. Поздравления! За съжаление това е действителността

  5. 5 Мирослав
    януари 12, 2010 в 2:34 pm

    Текста ми хареса. Само ако можеха повече хора да сънуват и прозреят, че те самите могат да повлиаят на действителността.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


На висока планина стоях
и зовях Али, Божия лъв.
О, Али, Божи лъв, Царю човешки,
дари с радост скръбните ни сърца.


%d bloggers like this: