14
Май
09

Моята завист

[…]

– Защо те плаши това? – И с човека е тъй като с дървото.
Колкото повече се възмогва то към висина и ясност, толкова по-силно неговите корени се стремят към земята, надолу, в тъмата, глъбината – в злото.
– Да, в злото! – извика юношата.
Ти каза истината, Заратустра. Аз сам не си доверявам вече, откак се домогвам до висината, и никой не ми вярва вече – как става това тъй?
Аз се преобразявам твърде бързо: моето днес опровергава моето Вчера. Често прескачам стъпалата, кога възлизам, – никое стъпало не ми прощава това.
Горе ли съм, винаги се чувствам сам. Никой не говори с мен, мразът на самотността ме прави да треперя. Какво ли диря аз на висини?
Моето презрение и моят копнеж растат наедно; колкото по-високо възлизам, толкова повече презирам оногова, който възлиза. Какво ли дири той на висини?
Как се срамувам аз от моето възливане и препъване? Как се присмивам аз на силното си запъхтяване! Как мразя хвърчащия! Как съм уморен от висината!

[…]

Да, ти говориш истината, Заратустра. Аз желаех своята гибел, като поисках да възляза на висини, и ти си мълнията, която чаках! Виж на какво станах, откак се ти при нас яви? Завистта към теб ме съкруши! – Тъй рече юношата и заплака горчиво. А Заратустра обви ръка около му и го отведе със себе си.
А като вървяха донейде така един до друг, почна Заратустра да говори:
– Сърцето ми се къса. Твоят поглед говори по-добре от твоите думи, за опасността ти.
Ти още не си свободен, ти дириш още свобода. Изнури те твоето дирене и те преумори.
На свободна висина искаш да се възмогнеш ти, за звезди жадува твоята душа. Но и твоите лоши побуждения жаднеят за свобода.
Твоите диви псета се радват на свобода; те лаят от радост в своята изба, когато твоят дух се старае да разтвори всички тъмници.
За мене ти си още един затворник, който мечтае за свобода: ах, разумна става душата на такива затворници, но и лукава, и лоша.
И свободният духом, и той още трябва да се пречисти. Много тъмници и плесен остали са в него: чисто трябва да стане и окото му.
Да, аз зная твоята опасност. Но заклевам те в обичта и надеждата си: не захвърляй своята обич и надежда!
Благороден се чувстваш ти още, благороден те чувстват още и другите, които се гневят на теб и те изглеждат накриво. Знай, че на пътя на всички все се изпречва дин по-благороден.
И на добрите им на пътя се изпречва един по-благороден: и дори когато го наричат добър, те искат с това да го отмахнат настрана.
Ново иска благородният да създаде и една нова добродетел. Старо иска добрият и старото да остане запазено.
Но опасността за благородния не е, че той ще стане добър, а безочлив, подигравач и разрушител.
Ах, аз познавах благородни, които изгубиха своята най-висша надежда.
И оттогава почнаха да хулят всички високи надежди.
И тъй заживяха те нагло в късовременни удоволствия, и отвъд денят едва ли вече хвърляха някакви цели.
„Духът е също сладострастие“ – тъй казваха те. Тогава се преломиха крилата на духа им, а ето, пъпли той и мърси, като гризе.
Някога те милеят да станат херои: сластолюбци са сега. Чемер и ужас за тях е хероят.
Но заклевам те в обичта и надеждата си: не захвърляй хероя, който е в твоята душа! Свята пази най-висшата си надежда!

Тъй рече Заратустра.

Advertisements

7 Responses to “Моята завист”


  1. май 14, 2009 в 6:40 pm

    За връзката между науката и бога, която незнайно защо обществото не разбира. Това според мен са взаимнодопълващи се понятия.

    http://www.newscientist.com/article/mg20227041.600-quantum-gods-dont-deserve-your-faith.html

    И за най-съвремената теория – тази за струните :

    http://www.newscientist.com/article/dn16950-string-theory-a-beginners-guide.html

  2. май 14, 2009 в 6:43 pm

    А подбраното от теб в поста е много … много …

    Хареса ми с всичките му аспекти, които аз видях. Други може би ще видят други и различни.

  3. май 15, 2009 в 10:22 am

    Final fantasy (един обещан коментар) :

    Всеки започва живота си с единствения стремеж, да бъде жив. Всички останли стремежи се градят чрез придобиваните понятия за добро и зло, за въздигане и падение, за обич и омраза. Логично е колкото по-силно се стреми към едната половина от тези неща, толкова по-силна мотивация да му е нужна за да продължи. А мотивацията се гради от много и различни елементи – когато достигаш някакво ниво на постигнати стремежи, ти имаш нужда от нови цели, нови стремежи, а за тях ти трябва нова мотивация, нов стимул. Разбира се, за да успееш да убедиш себе си, че искаш да постигнеш още повече в тази посока, то трябва да преодолееш ново стъпало от съмнения доколко това е наистина желаната цел.
    В конкретния случай това е стремежът да бъдеш по-добър, по-благороден, по-извисен духовно. Но всяко следващо стъпало е свързано с нов и нов отказ от изпитване на по-недобрите, по-неблагородните, по-неизвисените духовно чувства, а да се разделиш с някои от тях често ти се струва ненужно, защото на един или друг етап от тази стълбица те за теб са безобидни, дори полезни или приятни. Напълно споделям казаното в текста, че свободата да вървиш нагоре освобождава всичките ти усещания, не само „добрите”, но и „злите”. Така че всяка стъпка нагоре, трябва да се прави само когато си убеден, че си готов да я направиш, без да нарушиш равновесието си.
    Старата поговорка „Колкото по-високо летиш, от по-високо падаш” е безпределна истина за мен. И аз се пазя да не падам, като се стремя да не ограничавам тотално бесовете в мен, да не ги подтискам, а само да ги държа под око. 😉 🙂

    И понеже сега съм увлечен от научните закони на вселената и в частност физиката, всичко това според мен, е в пълно съответсвие с всички закони на Вселената, които касаят телата, силите и енегрията :
    – Като започнем с Нютон : всяко действие, поражда равна по сила и обратно по посока противодействие;
    – Преминем през законите за запазване на енергията : доказващи, че енергията никога не се губи, само сменя своята форма;
    – Преминем през непознатите ни, но доказано съществуващи противоположни състояния на всичко познато ни в света материя-антиматерия, безкрайно голямо пространство (космос)-безкрайно малко пространство (черна дупка) и т.н.
    – Преминем през почти утопичната Теория за всичко, която трябва да обедини взаимноизключващите се, но същевремено доказано верни Специална теория на относителността на Айнщайн и Законите на квантовата физика : описващи равновесието между силите на привличане и отблъскване в макрокосмически мащаб във Вселената и в микро частиците изграждащи всичко във Вселената, като една постоянна борба за надделяване на едни сили над други, но в крайна сметка водеща до съществуващото равновесие, със своите крайни варианти (падането от високото) на тотален колапс или тотален разрив;
    – И завършим с революционната теория за струните и изкривяванията на пространство-времето : премахваща всякакви граници между разбираемите за човека понятия – тела, частици, лъчи, енергия, маса, материя, време и пространство – и създаваща на практика нова Вселена от разбирания, в която всичко е едно свързано цяло и разграниченията, които познаваме са едно единно цяло (в нашето сравнение – за добро и зло, за въздигане и падение, за обич и омраза).

    С това приключвам с досаждането с тези твърде научни щуротии, които пускам тук като коментари и които никак не подхождат на духа на този блог. Извинявам се на всички на които съм досадил с тях, те са просто моментна слабост или лудост 🙂 😉 .

  4. май 15, 2009 в 11:03 am

    От толкова дълги коментари, не можа ли да ми дадеш един конкретен съвет как да не завиждам на по-развитите от мен?? ;D Благодаря за пространния коментар все пак 🙂

  5. май 15, 2009 в 3:29 pm

    Хехе, ами съветът го разбирай така :
    Недей бърза да бъдеш по-добър отколкото си готов да бъдеш. А на тези, които имат много добри страни, опознай и лошите, преди да им завиждаш, защото те може да са и по-лоши отколкото очакваш. 🙂 😉
    Всеки си носи кръста и никому не е леко.

  6. май 16, 2009 в 6:38 pm

    Благодарим… предполагам уместен съвет 🙂

  7. май 17, 2009 в 7:07 pm

    Ще си позволя да напиша и тук това, което ти казах и в скайп:
    Това си е съвсем човешко нещо. Да завиждаш на другия, че има повече, е естествено. Стига да не се преклаява. И все пак, всеки се стреми да е повече, от „просто човек“….


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


На висока планина стоях
и зовях Али, Божия лъв.
О, Али, Божи лъв, Царю човешки,
дари с радост скръбните ни сърца.


%d bloggers like this: