05
Февр
09

Равновесието във Вселената

Вчера в блога на Lyd прочетох нейн пост, говорещ за различните видове хора. Въпросният пост и коментарът който той ме провокира да напиша най-накрая ме накара да сътворя статийка тук по темата, която откакто се помня – още от детската градина! – живо ме е занимавала: Равновесието във Вселената.

Като начало да поясня, че аз винаги съм вярвал в съществуването на Бог. Първо в Християнската Му версия, после след период на съмнения достигнах до извода, че Бог като персонифициран характер едва ли съществува. Най-склонен съм да изповядвам Източното разбиране: Бог е всичко и всичко е Бог. Вселената и всичко в нея е част от Бог, а тя сама по себе си е нерушим ред, гарантиращ Равновесие в пределите й (ако изобщо има предели!). И под „Бог“ аз разбирам именно „Равновесие“ – тази Сила, за която всеки казва, че я има, и която се грижи в света да има *някаква* справедливост.

Но всъщност аз не вярвам толкова в справедливостта, колкото в Смисъла – най-важното нещо на този широк и необозрим свят. Защото все пак: ако не намирахме смисъл в съществуването си, щяхме ли да живеем, да ни има? Аз съм дълбоко и интуитивно убеден, че в съществуването на Битието има смисъл. Какъв е смисълът? Ами за всекиго различен и за всички ни общ!

Микросмисълът е личен за всеки човек: едни се борят срещу неправдата в света, други отдават живота си на помощ на хора в нужда, трети се стремят към задоволяване на амбициите и алчността си, четвърти се стараят да се усъвършенстват духовно, пети… просто се опитват да преживеят. Микросмисълът, във всеки случай, е изключително важен. Той е в основата на Щастието – най-важната морална величина по моите разбирания. От опит и от наблюдения знам, че без личен стимул за съществуване, за ставане сутрин, човек не може да бъде щастлив. Или, ако приемем, че щастието е твърде абстрактно понятие: то той неизбежно е нещастен.

Но не това е Бог в моите очи. Бог е в Макросмисъла (говоря като икономист, йей!).

Макросмисълът, логично, е съвкупност от микросмислите на всичко съществуващо – нежива природа, имаща множество приложения; растения, извличащи енергия от неживата природа; животни служещи се за по-лесното усвояване на храна от хората; хора, служещи за нещо на предполагаеми извънземни същества и т.н. Важното е, че всяко нещо в този свят, според мен, има своя смисъл, своята функция – посочих в общи линии някои възможности в предното изречение. И ако разгледаме хората конкретно, то няма как да не отбележим, че различността и индивидуалността ни са основни не само „за да е интересно“, но и за да поддържаме равновесието на Макросмисъла. Едни хора трябва да вършат едно, други да се борят срещу тях, трети да се мъчат да ги помирят, четвърти да ги лекуват, пети да се опитват да контролират цялата картина и прочее – и така се заформя един прекрасна калейдоскопически шарена схема, в която всеки човек има своето място, което – много важно! – е от значение. Както писах и в блога на Lyd, не вярвам някога светът ни да бъде идеален или дори близо до идеалното – или ако бъде, то това ще е за сметка на нещо друго, което да бъде балансиращата тежест в perpetuum mobile-то на Вселената.

***

Важен извод (теорема!! 😀 ) от това разбиране за живота е, че съществуването на всеки има смисъл и всеки трябва да открие този смисъл. Намирайки го и подчинявайки се на своя природа – което не изключва възможността да се опитва да промени себе си! – той ще задоволи своя личен екзистенциален Микросмисъл, а също така ще остави своя малък принос в изпипания до съвършенство механизъм на Битието – Макросмисъла.

Тезата ми обаче привидно автоматично обявява всички престъпления – включително най-тежките – за правилни. Не, тя не ги оправдава, но твърди, че те са небходими – както е необходимо човек да умре в един момент, за да направи място за нов живот. Фактът, че престъпните деяния (засега) са неизбежни – както за съжаление често е неизбежна и гибелта от дадена болест – показва, че (засега) са неразделна част от света ни, от текущия определен ред във Вселената. Както е популярно известно, ако нямаше лоши неща в същестуването ни – глад, болка, самота, мъка – нямаше да има и хубавите неща, които им противостоят: чувство на ситост, на сила, на приятелство и любов, на щастие. И всички тези състояния на духа ни дават смисъл да живеем – да се стремим да ги отбягваме или постигаме. А така и да се развиваме!

Освен това, подобно разбиране поражда смиреността – крайъгълен камък на повечето големи религии и философии. Щом съзнаваш, че всичко, случващо ти се, има някакъв смисъл и може би дори е заслужено по някакъв начин, то ти трябва да се примириш с неконтролируемото и да се опиташ да направиш каквото можеш, за да промениш нещата. Въпросът дали това е възможно и как изисква специална тема, свързана с Кармата и морала. Аз вярвам не просто, че е възможно, но и че то е друг важен стълб на Равновесието.

***

Един приятел преди време ми изложи своето разбиране за Бог – според него Бог са човешките усилия да се направи света по-добър, да се поправят несъвършенствата му. Той намираше Вселената за несправедлива, мачкаща, зла – а човек, от своя страна, се опитва да я облагороди. Това  в голяма степен съвпада и с моето схващане. Във всеки случай е хубаво да имаме разбирането, че от опитите ни да постъпваме правилно имат смисъл: те могат някога да изменят състоянието на Равновесие.

***

В заключение мога да сравня Равновесието с известната ни вече съвършена система на физическите закони – взаимодействията на гравитацията, магнитното привличане, кръговратът на веществата и пр.; или природните закони – смъртта на старите даваща възможност да раждане на млади, раждането на осезаемо повече мъжки рожби след опустошителна война, саморегулацията на екосистемите. Всички те действат толкова идеално, че светът ни – или в частност планетата Земя – има възможност да съществува и да функционира. И все пак, човекът има капацитетът да застраши този земен баланс. Значи ли това, че някой ден може да застраши и Вселенското Равновесие?

Advertisements

4 Responses to “Равновесието във Вселената”


  1. 1 internet21
    февруари 5, 2009 в 8:18 pm

    разпъвам те на кръст човеко с твърде много свободно време:

    човекът не може да застраши Равновесието, той е част от него и като такава той също е идеален. Ако не е, то значи и самото равновесие не е никакво равновесие или поне не е идеално такова.
    И е хубаво вече след като векове наред преосъзнаваме, че сме идеални , да започнем да си живеем живота и да му се радваме, вместо да го обесняваме и да се терзаем
    а може би има причина да се терзаем, можеби нищо не е идеално =D

  2. февруари 5, 2009 в 8:58 pm

    Пътят към идеалния микросвят е много дълъг и труден… виждаме невероятно много зор, докато стигнем до там до където желаем, често дори губим надежда да достигнем съвършенство, защото осъзнаваме, че то е утопия.
    Но според мен в това е смисъла на човешкия живот- да си заминеш от този свят, борейки се за себе си. За това да си по- добър като човек най вече. А как всеки от нас се нагажда по този начин в големия Grand Design, само Бог го знае ;]
    Поздрави за поста! 🙂

  3. февруари 5, 2009 в 9:03 pm

    Идеята, Стен, е че както микросветът, така и макросветът, са идеални. Всяко нещо е за сметка на друго – „Бог едно дава, друго взема“. И е въпрос на лично възприятие дали си щастлив с това състояние на равновесие, но никога не може всичко да ти е съвсем flawless ;]

  4. 4 internet21
    февруари 5, 2009 в 9:48 pm

    мерси че ни го разясни =) можеш да изтриеш този безмислен заядлив базикащ се с теб пост 😀


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


На висока планина стоях
и зовях Али, Божия лъв.
О, Али, Божи лъв, Царю човешки,
дари с радост скръбните ни сърца.


%d bloggers like this: