17
Ян
08

„Моето щастие“

Ставам от удобния фотьойл, минавам по персийския килим до огромното лъщящо огледало и се поглеждам в него – прошарената ми коса, уморените кафеви очи, бръчиците около устата. Толкова ли съм стар? Вече?Прекарах младостта си в търсене на щастието. Когато бях в малките класове, докато другите се биеха и ритаха топка, аз стоях вкъщи и поглъщах творчеството на знайни и незнайни писатели. Когато бях на път да стана мъж, вместо да се веселя с приятели и да закачам Евините дъщери, аз размишлявах над философски въпроси и понятия на слънце в усамотени паркове. Не след дълго завърших и станах студент. Но и тогаване намирах време за себе си. Всъщност смятах, че го правя. Заучаването на сложни теории и закони за мен значеше градене на бъдещето.

Ах, бъдещето… Представях си се на средна възраст, с жена и две деца и
доходен частен бизнес. Какви картини рисуваше въображението ми! Щях да бъда достатъчно богат, за да мога да купя на децата породисто куче и всяка година да ги водя на море в чужбина; на жена си щях да подарявам прекрасни бижута, да я водя на романтични вечери в скъпи ресторанти, да си устройваме незабравими екскурзии на всяка годишнина от сватбата ни… О, да, щях да се наслаждавам на
израстването на децата ми, да ги приуча да мислят; щях да се оттегля с авторитет от бизнес средите и да прекарам спокойни старини…
Какво се обърка? Аз ли омотах конците на живота си или съдбата ми подложи крак? Не, не се провалиха плановете ми. Просто… не се развиха, както очаквах.

Вместо на 35 да имах семейство, аз не можех да си позволя да създам дом с жената на сърцето ми, защото развивах фирмата си и пестях всяка стотинка. Ожених се на 40, на 41 се роди синът ми. Вече бях улегнал, но не можех да отделям достатъчно внимание вкъщи, защото бизнесът не се управлява сам… И така трупах сътояние и обезпечавах хорaта, които обичах, а те се променяха с времето… Синът ми така и не позна що е пълното бащинско внимание, а съпругата ми забрави каква е топлотата на пълното отдаване.

Намерих си приятели, но и с тях не можех да прекарвам много време. Поне аз да бях доволен! Поне аз да изпитвах удолволствие от всички онези делови срещи и напрежение, с които бе изпълнен животът ми! Радвах се на парите и на успехите… но всъщност бях празен. И никъде в издигането си не намерих лек за тази празнота.

За това ли пропилях живота си? За тези лъскави залъгалки ли убих
детето в мен и преждевременно дадох път на възрастния??! Нима в това се превърнаха бляновете ми, нима в това се случи да бъде „успеха” ми?! И сега аз стоя пред студеното лъскаво огледало, вече оттеглил се от бизнеса. Поглеждам тези очи, видели много безсънни нощи и предизвикателства. Те ме гледат разочаровано. „Защо?”, питат ме те. „Защо”, питам и аз Бог. Защо не мога да изживея живота си отново? Нямаше да допускам грешките, породени от наивните
мечти, нямаше бавно да се самоубивам. Нямаше да се докарам до състояние, в което бих проклинал амбицията и бих дал път на инфантилността.

Право е казал поетът:„Всички искат да стигнат върха, без да си дават сметка, че истинското щастие се състои в начина, по който изкачваш стръмния склон”. Уви, аз не го послушах! Дано обаче поне някой амбициозен младеж го чуе и се спре, преди окончателно да изкове оковите, които безмислостно ще го завлекат в мъртвите дълбини на „щастието”. Моето щастие…

–––––

Мое есе по литература от миналата пролет… Както винаги за оценка и без зададена тема. Дали няма да свърша като героя от есето?? :S

Advertisements

15 Responses to “„Моето щастие“”


  1. 1 Жоро
    януари 17, 2008 в 7:00 pm

    Много интересно есе – накара ме да се замисля и да се почувствам жив, и то без много да действам, сякаш. Благодаря ти, че го сложи в блога си.

  2. януари 17, 2008 в 9:02 pm

    А на мен ми помогна да реша един въпрос, по който мислех тази вечер, също благодаря!

  3. януари 17, 2008 в 9:09 pm

    Много се радвам, Вира =) Успех! :]

  4. 4 mislidumi
    януари 18, 2008 в 9:09 am

    Да! Умело написано! Пиши редовно, какъв неуместен съвет 😉

  5. 5 Stalik
    януари 20, 2008 в 10:26 am

    Мисля, че въпроса ти от финала е съвършено излишен. Дали ще свършиш като този човек ще определиш ти сам. Странно е как хората чакат „съдбата“ да направлява пътя ни, а всъщност всичко е въпрос на нашите избори и прозрения в правилния момент.

  6. януари 20, 2008 в 1:14 pm

    Хората се раждаме с различни заложби и наченки на характер и поведение, Сталик… И в този смисъл не винаги е възможно да мръднеш много от някоя пътека 😕

  7. 7 Stalik
    януари 20, 2008 в 4:14 pm

    Глупости на търкалета… 🙂 И заложбите и характера подлежат на промяна. Всяко нещо в човешката психика подлежи на промяна, стига да се действа навреме.

  8. 8 Stalik
    януари 20, 2008 в 9:31 pm

    …почти всичко имах предвид… 😛

  9. февруари 11, 2008 в 8:47 am

    хи`з райт, дон`т уори 😉

  10. 11 galja karaivanova
    март 29, 2008 в 1:06 pm

    Защо така се кахъриш, приятелю? Помисли по=с покойно, много е вероятно да пропускаш нешо. Например, че всичко се променя, промените в теб са настъпвали, но не си г забелязвал, С ГОЛЯМО СЪЖАЛЕНИЕ ЩЕ ТИ КАЖА ЕДНА НЕПРИЯТНА ИСТИНА-ЧОВЕКЪТ ВИНАГИ Е САМ – И КОГАТО СЕ РАЖДА, И КОГАТО УМИРА, И КОГАТО СЕ ИЗПРАВИ ПРЕД СЪЗДАТЕЛЯ. Просто се опитай да погледнеш живота си под друг ъгъл. Препоръчвам ти книгите на Луиз Хей и Норбеков. В тях непременно ще намериш нещо за себе си. А от личния си опит ще ти кажа още-радвай се на всеки ден и си гледай здравето в прекия смисъл, само смъртта е непоправима. Поздрави за теб!

  11. 12 pmark
    април 17, 2008 в 2:28 pm

    Знаеш ли, няма универсална рецепта за щастие. Единственото, което със сигурност съм установила в търсенето му, че когато постигнеш това, към което дълго си се стремил, в този миг се промъква зловредната мисъл „ами… ако“ и тръгваш да гониш нова химера за щастието. А истината – поне за мен – е, че щастието се случва точно докато си мислим, че го преследваме. И щастието не е нещо, което се пипа, то се усеща. Точно в това възприемане бъркат повечето хора.

  12. април 17, 2008 в 2:48 pm

    Тъкмо преди малко се чудех как така са ми намерил блога по нещо, което не фигурира в него. А всъщност е било послание за тебе – „Нещастието създава човека, а човекът – щастието“.

  13. март 19, 2009 в 1:08 pm

    Интересно сега какво би написал – 2 години по-късно – какъв ще най-големият ти страх, какво ще внимаваш да не пропуснеш и какво ще гониш в живота. Според мен есето няма да е същото. 🙂

  14. март 19, 2009 в 1:50 pm

    Ее, със сигурност! :]


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


На висока планина стоях
и зовях Али, Божия лъв.
О, Али, Божи лъв, Царю човешки,
дари с радост скръбните ни сърца.


%d bloggers like this: