17
Ноем
07

Моето израстване ме води до високомерие ?

От Юни насам в живота ми важна роля играят (или играеха?) трима човека – най-добрите ми приятели. Но от месец усещам, че те постепенно се отдръпват. От горе-долу толкова време започнаха и да ни се разминават разбиранията по някои основни въпроси, в частност и любовта. Единият от тях, който и вече не желае да има нищо общо с мен, постоянно ми натяква колко ужасен човек съм станал за два месеца и по тази причина тази вечер ги събрах тримата и питах в какво съм се променил.

[22:31:12] Number 1 каза: stana o6te po-typ
[22:31:15] Number 1 каза: 6toto se ima6 za mydyr
[22:31:18] Number 1 каза: i opiten
[22:35:51] Number 1 каза: ne spira6 da govori6 za tapiq opit
[22:35:58] Number 1 каза: koito izob6to nqma6 i bez tova

Нима опитът не е сред най-важните неща? Аз вярвам, че идеята на разумното съществуване на човека е той да събира опит, да изпитва бича на съдбата върху себе си, да се изправя след всяко падане и след всяка грешка, докато в един момент този опит не му помогне в много важен момент или кауза. Затова кръстих и този блог |В търсене на Феникса| – Фениксът е моят идеален Аз-образ, осъвършенстван на максимум от опита. Феникс, който ще може да служи на себе си и хората по един много добър начин…
В този смисъл – да – плямпам и боготворя опита! Но не мисля, че парадирам с огромен такъв, макар често да давам съвети, позовавайки се на собствените си преживявания. Както казах: няма по-добро нещо от примера! Все пак сигурно звуча поне донейде високомерно, егото е една много характерна част на личността ми.

[22:33:39] Number 2 каза: сега е „мъдър“ и знае всичко , и върти Вселената около себе си
[22:33:52] Number 2 каза: и също така има смешните си постижения за огромни победи
[22:34:15] Number 2 каза: примерно това , че в 8ми клас е бил шит , а сега е просто пий го намира за победа

Да, в 8ми клас именно егото ми създаде такава пропаст с околните, че ми трябваше година и нещо, за да я преодолея. В крайна сметка към началото на 10 клас (тази година съм 11ти) съвсем слязох на земята и осъзнах, че не съм върха на сладоледа. Днес сигурно отново съм далеч от златната среда, но и извървения досега път считам за победа, за постижение. Не е лесно да имаш гаден характер и да се бориш с него! Каквото и да ми говори Number 2, да победя себе си за мен бе голямо нещо!

И макар да не съм така витаещ в небесата, все още съм със стабилно самочувствие, за което обаче вярвам, имам покритие. Умно момче съм, мога да се изразявам добре на хартия, имам що-годе добри огранизационни способности, а най-вече мисля и търся. Смятам, че именно последните ми дават този тласък в себеоценяването – убеден съм, че всеки непредаващ и стремящ се към самоусъвършенстване човек е достоен за уважение. Сетъки, заложбите и характера на всеки от нас са продукт на завъртане на рулетката на Съдбата, затова се надявам на мен да е определена достатъчно сила, че да не залитна неспасяемо по Пътя.

Мисля, че с количеството на постиженията неизменно расте и егото ми. Последно време се чуствам все по-жив и по-успял (като степен на полезна дейност в същестуването си) – времето ми е накъсено покрай училище, но все пак успявам да разширявам познанията си по актуални за мен теми, успявам да пиша в този блог, задоволително се справям със задълженията си в The Phoenix Team и с уроците си по испански. По същия начин мисля, че характерът ми се развива и ставам по-зрял и силен човек.
Но в този мой апогей двамата, на които дължа толкова спомени и емоции, се отдръпват от мен, заклеймявайки ме като превъзнасящ се егоцентрик и порицател… Аз не се усещам така. По-скоро съм твърде рационален човек, невписващ се в идеалистическите им представи на 14 и 15-годишен… Или пък все пак се завръщам в дупката на 8ми клас?…. Но толкова ли лошо нещо е самочувствието? Вярвам, че всеки човек трябва да има такова, стига то да е обективно на способностите и постъпките му. А може би моята самооценка е приповдигната?

[22:34:23] Number 3 каза: много не слушаш другите
[22:34:25] Number 3 каза: в смисъл
[22:34:29] Number 3 каза: няма нужда да се съгласяваш, ама
[22:34:32] Number 3 каза: ти дори не го обмисляш
[22:34:39] Number 3 каза: щото може понякога да са прави, казах ти
[22:34:43] Number 3 каза: но ти си обзет от едн
[22:34:46] Number 3 каза: заслепяващ екстаз
[22:34:50] Number 3 каза: на лудата младост
[22:34:52] Number 3 каза: 😀

Най-трезвият и опитен човек от тримата, на 17 🙂
Винаги съм бил чеп! 😀 Винаги съм бил в опозиция на общоприетото, с тази разлика, че преди го правех, за да се самоизтъквам, а сега от много по-благородни подбуди… Поне така мисля.
Също така мисля, че винаги съм вземал под внимание мненията на другите, ок, надали напълно, но никога не съм ги игнорирал. Все пак аз уж се водя от максимата, че критиката е основният път за развитие. Така или иначе това не е тъй сериозно обвинение – млад съм, имам време да доизгладя, поне в някаква задоволителна степен, този си далеч не фатален недостатък 🙂

В обобщение на недотам скромната си изповед: Осъзнавам, че имам лоши качества, но също така вярвам, че имам достатъчно добри, които да ги компенсират. I am who I am and I keep walking upwards.

Advertisements

8 Responses to “Моето израстване ме води до високомерие ?”


  1. 1 marti
    ноември 23, 2007 в 10:09 pm

    abe jivei 4e drugo dnes ,niama da ima.otpusni se i se radvai na vsi4ko koeto stava s tebe.ne miu misli,ne moje6 da bade6 perfekten.i pak da kaja kravni mi rodnino,…………vinagi 6te sam do teb,ima6 edin priatel kogoto ne moje6 da zagubi6 nikoga,tova sam az……….jivei si jivota.ok

  2. декември 1, 2007 в 1:31 am

    „Най-вече мисля и търся“… Някои намират себе си на твоите години, други продължават да се търсят и след десетилетия] постиженията се променят, мащабите също. Опитвай се да си представиш, как изглежда светът през очите на другите – истината е, че истинското израстване, което се основава на осмисляне на нещата и узрявяне, води до смиряване. Това ти го казва човек, който в първи курс на следването си мислеше, че е постигнал безкрайно много, а след години учене си е дал сметка, каква огромна бездна е онова, което той не знае. 🙂

  3. декември 2, 2007 в 10:43 am

    Сигурно си права, Амелия, ще го имам предвид. И все пак да се смириш на тази възраст не е привлекателна алтернатива… Израстването е нож с две остриета, пф ;p

  4. декември 12, 2007 в 1:36 pm

    „Фениксът е моят идеален Аз-образ, осъвършенстван на максимум от опита. Феникс, който ще може да служи на себе си и хората по един много добър начин“ – как ме развесели, не е истина. Но за твоите 15 години – респект!
    Тук ти пействам кратък откъс от Тибетска книга за живота и смъртта. И преди съм я мяркал по Славейков, но заради заглавието и през ум не ми е минало да я купя. Наскоро я свалих от изворите.нет и изобщо не съжалявам.
    *****
    Представете си човек, който се събужда в болницата след томобилна катастрофа и открива, че страда от пълна амнезия. Външно ичко е както преди – лицето и тялото са същите, сетивата и умът са на мястото си, но няма и следа от спомен кой е всъщност. По същия начин не сме в състояние да си спомним нашата истинска идентичност, нашата истинска природа. Трескаво и обзети от ужас се заемаме да си създадем нова идентичност и се вкопчваме в нея с отчаянието на човек, който пропада в бездна. Тази неистинска и приета поради неведението идентичност се нарича „его“.

    В такъв случай „его“ означава липса на истинско познание кои сме всъщност, заедно със съответния резултат – едно обречено вкопчване, на всяка цена, в един изкуствено създаден наш образ, който неизбежно е хамелеон и шарлатанин и който непрекъснато трябва да се променя, за да поддържа живо измисленото си съществуване. На тибетски „его“ е „дак дзин“, което означава „вкопчване в себе си“. Тогава можем да определим „его“ като непрекъснато вкопчване в заблуждаващи понятия като „аз“ и „мое“, „аз“ и „другите“, а така също и всички останали понятия, идеи, желания и действия, които поддържат тази фалшива конструкция. Вкопчването е напразно още от самото си начало и е обречено на неуспех, защото в него няма и частица истина, а това, в което се вкопчваме, по същество е неуловимо. Самият факт, че се стремим да се вкопчим в нещо, показва едно – дълбоко в себе си сме наясно, че „егото“ не съществува. От това непризнато, непрекъснато безпокоящо ни знание произлизат всичките ни страхове и фундаменталното ни чувство за несигурност.

    Докато не свалим маската на своето его, то ще продължи да ни се подиграва като долнопробен политик, който не спира да парадира с фалшиви обещания, или адвокат, който непрекъснато измисля ловки лъжи, или като слаб телевизионен коментатор, който ни залива с водопади от правдоподобни думи, без реално да казва каквото и да било.

    Многобройни поколения неведение са ни научили да идентифицираме цялото си същество с егото. Най-голямата му победа над нас е, че ни е заблудило да вярваме, че неговите интереси са и наши интереси, и дори да смятаме, че оцеляването му е и наше оцеляване. Това е зловеща ирония, като имаме предвид, че егото и цялата му склонност към привързване са в основата на всичките ни страдания. Така или иначе, егото е убедително, а ние сме били негови жертви толкова дълго, че дори само мисълта, че би могло да се освободим от него, ни ужасява. „Да нямаш его – нашепва ни егото – значи да изгубиш цялата богата романтика на това, че си човек, да се превърнеш в безцветен робот или безмозъчна твар.“

    Егото се възползва брилянтно от фундаменталния страх от неизвестното, от възможността да изгубим контрол. Можем да си кажем: „Добре, наистина трябва да се откажа от егото си, толкова много страдам. Но ако го направя, какво ще стане с мен?“

    Егото ще ви прошепне лукаво: „Зная, че понякога съм пречка и повярвай ми – напълно разбирам желанието ти да се махна. Но това ли искаш наистина? Помисли си! Ако си отида, какво ще стане с теб? Кой ще се грижи за теб? Кой ще те защитава и кой ще ти помага, както ти помагах аз през всичките тези години?“

    Дори и да прозрем лъжите на егото обаче, ние се боим да го изоста­вим, защото без да познаваме истински природата на ума си – нашата същинска идентичност, – ние просто нямаме друга алтернатива. И отново :е поддаваме на желанията му със същата тъжна самоомраза, с която алкохоликът посяга към бутилката, макар да знае, че тя го унищожава, яли пък като наркоманка, която отново поема наркотика, макар много добре ца си дава сметка, че след краткия екстаз ще се чувства още по-сломена и зтчаяна.

  5. декември 12, 2007 в 4:41 pm

    Благодаря ти, scanman, много интересно виждане представя извадката 🙂 От около половин година много ми се иска да се запозная по-подробно с Будизма и/или източната философия като цяло, защото знам, че е много освобождаваща. Ала книги бол и не знам какво да си взема. Може би това е добро intro за мъдростта на Изтока?

    „Да нямаш его – нашепва ни егото – значи да изгубиш цялата богата романтика на това, че си човек, да се превърнеш в безцветен робот или безмозъчна твар.”
    Да, това е много коварен и силен аргумент; ако можеш, кажи ми (ни) какъв е ефекта от умъртвяване на егото?

    Ето още една мисъл по темата, която, мисля, ме води по Пътя: „Крайната цел на духовното търсене не бива да бъде нито освобождение, нито личен екстаз, а придобиването на мъдрост и сила, за да служиш на другите.“
    (Джоузеф Камбъл)

    И какво в крайна сметка мислиш за Феникса? 🙂 И съм на 17 😉

  6. декември 14, 2007 в 10:51 am

    Не е лошо да се запознаеш с будизма, като се има предвид, че и Айнщайн го определя като религията на бъдещето. Григор Гачев имаше интересен постинг за будизма. Последното което прочетох е Тибетска книга за живота и смъртта. Можеш да си я свалиш безплатно от izvorite.net Също така мисля, че lyd може да то отговори на въпроси по отношение на будизма. Аз не съм спец.

    За феникса – не знам какво да кажа в момента.

  7. 7 Жоро
    декември 26, 2007 в 2:10 pm

    Не мисля, че е налице израстване. Налице е развитие. Успехът е коварно нещо. Адолф Хитлер е бил „мъж на годината“ на списатие Time за 1938 година. Тогава е имал „успех“… В момента, в който си въобразиш, че си постигнал „израстване“, даваш най-убедително доказателство за придобито високомерие. Обичай хората – можеш да започнеш със себе си (по-лесно е, защото по-лесно си прощаваме), но не забравяй да раздадеш от това безплатно всеобщо благо и на другите. Нищо общо с израстването (нито над тях, нито с тях, нито – с пъхтене – след тях). Ти се развиваш и аз с радост бих споделил този свят с теб.

  8. 8 Енигма
    февруари 19, 2008 в 3:35 pm

    Здравейте, за пръв път съм в този блог, но да призная съм впечатлена, напоследък в търсене на истинското около себе си… се радвам на настроението тук.
    Страхотна атмосфера, близка ми е, колкото на търсене на себе си, то не престава и съм съгласна с Жоро, че успехът е много относителен и коварен, много трудно определим, мисля, че успехът е да постигнеш някакво емоционално и интелектуално равновесие, за първото основно допринасят хората около нас, близки нам, за второто – нещата, с които се занимаваме… не случайно в стиха на Майка Тереза,
    … Най- голямото развлечение – работатат
    единствената реалност – любовта…


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


На висока планина стоях
и зовях Али, Божия лъв.
О, Али, Божи лъв, Царю човешки,
дари с радост скръбните ни сърца.


%d bloggers like this: