Какво е значението на секса в любовта??

Отговорете откровено и след задълбочен размисъл, моля!

<span id=“__caret“>_</span>

Тази тема май ще започне да ме интересува твърде живо. За пръв път се замислих по-сериозно по нея след разговор с моето Слънце. Тогава стигнах(ме) до неоспоримия извод, че най-често въшният вид, или по-точно – сексуалното привличане, има много важна роля за влюбването. Дотук добре.

В последните две седмици обаче съвсем случайно получих три мнения относно секса и сексуалното привличане, които ме озадачиха. Тази вечер получих и четвърто. Всички изказани в обстановка на съвсем искрен разговор между близки хора.

Първият човек (използвам неутрални за пол форми) ми каза, че ако партньорът му изгуби сегашния си доста добър външен вид и погрознее както някога е бил грозен, сигурно пак щял да го обича, но нямало да е същото.
Вторият човек ми каза, че за него сексът бил изключително важен за една връзка и, след като попитах, от 1 до 10 му даде стойност 9. Тази личност по принцип има склонност да преувеличава, но все пак… май тук беше сериозна.
Третият човек ми каза, че във всичките му връзки досега сексът е имал голямо значение, по десетобалната му даде „над 5″.
Четвъртият човек ми говори не за секс, но за сексуално привличане. Според него важно било сексуалното привличане, пък секс можело и да няма. Аз се съгласих, че то е важно за влюбването, но според моят събеседник било важна дори когато отношенията станат сериозни.

И тук, както би казал Хамлет, идва спънката – аз ли имам твърде идеалистични и наивни представи за любовта, или просто моята интимна обич е по-зряла? Дано… е второто?…
Както съм казвал, за мен любовта между двама души е по-висша форма на обичта към кое да е човешко същество. Тя представлява пълно отдаване на другия човек, желание да се слееш духовно (че и телесно) с него, несъзнателно уеднаквяване на начините на мислене и живот поне за едно известно време, взаимна помощ в развиването на личността – с една дума: сливане. И добре, за да се харесат двама души е необходима доза феромони; но след това? Възможно ли е една сериозна и дълбока връзка на възраст над година да кажем, да разклати своите устои, ако единият от партньорите надебелее например, и изгуби сексапила си в очите на другия? Или пък погрознее, поради някаква друга причина. Не го разбирам – и дано никога не го разбирам. За една зряла любовна връзка не е ли основно да обичаш душата на другия човек и да приемаш секса с него по-скоро като бонус към тази душа?

Дълго време съм търсил някакво оправдание относно проблема за обичта към душата на човека (която е безполова) и сексуалната ориентация (която е предпочитание към даден пол). Това, че един човек може да се влюби само в човек от своя или противоположния пол (рядко и от двата), пръска на парченца цялата идея за нефизическа любов, основана на преклонение изключително пред душата. Наскоро обаче измислих гениална оправдаваща чистотата на това чувство причина: хората могат да обичат хора – без значение на пола; но биологически сме твърде много повлиявани от инстинкта да създадем поколение, който се изразява в това да правим секс, и затова несъзнателно възприемаме само обекти на сексуален интерес като обекти за създаване на семейство. А реално, за да се слееш с някого душевно, няма нужда от такова нещо. По тази причина, изразена в последното изречение, много завиждам на наистина близките приятели, които са  си като двойка, но без интимностите.
: )
Какво ще кажете за допускането ми?

И, да завърша леко разсеяния си пост, ще цитирам една прекрасна и много красива песен, която за мой срам открих едва снощи. Behold and sincerely enjoy:

„Който обича, който обича, който обича, който обича истински,
своя живот за теб би превърнал в цветя.“

Кой и как обича истински?…

За любовта и болката от нея

По едно или друго стечение на обстоятелствата, в последните 6 месеца – за съжаление – често ми се случва да слушам за любовните неуспехи на мои приятели и познати. И нерядко в тези откровени разговори съм чувал човекът отсреща да пожелае да бъде безчувствен: един приятел дори каза, че иска да е като животно – без никакви емоции, -  за да не го боли. А една моя колежка пък, с която работихме заедно лятото, направо се отрече от любовта, защото носела само болка: тя не искала повече да се влюбва.

И това е ужасно. Ситуацията е ужасна и начинът на мислене е…. ужасен.

Преди малко изгледах един любителски клип на моят любим сериал Фарскейп на фона на Nothing Else Matters на Металика, и той за пореден път ме накара да се замисля колко невероятно хубаво нещо е способността да обичаш, колко съвършено и прекрасно изобретение на Богинята е тя. И не само заради всички хубави чувства, които носи със себе си любовта, и не само в значението на еротичната любов. Да обичаш е нещото, което позволява на нас, хората, да преодоляваме екзистенциалната си самота в този свят, в който сме захвърлени без посока или дори компас. И ние можем да обичаме всичко: любимия човек, родителя, приятеля, или дори едно цвете, както е случая с Малкия Принц на Екзюпери ; И това чувство – да обичаш – дава смисъл на нашето съществуване – поне всички хора, с които съм говорил, намират това твърдение за вярно.

Но ние живеем в свят на полюси и всяко хубаво нещо неминуемо носи със себе си нещо лошо; и обратно. И затова любовта винаги значи и болка: като започнем от най-лошия случай – окончателната раздяла с човека, когото обичаме – и стигнем до болката от това, че не сме с него, заради временни ангажименти. Може, разбира се, да ни боли и при липсата от обичан човек – и аз смятам, че всички тези болки са хубави, или по-скоро: значат нещо хубаво. А именно, че можем да обичаме.

Не смятам, че да обичаш е нещо, присъщо на всеки. Или може би е, но има изключения. Аз самият познавам едно такова изключение: момче, което не чувства емоционална нужда от никого – нито приятели, нито роднини, нито възлюбен (защото той е гей). Имам и още наблюдения – някои дори в моя клас – за хора, които по една или друга причина не изглеждат много способни да обичат. И на тези хора аз искрено съчувствам… Макар че те самите може би се чувстват ОК.

Факт е, все пак – ако наблюденията ми са верни – че способността да обичаш може да се приеме за благословия, както може да се приеме за такава и способността да виждаш, да чуваш, да можеш да ходиш. И болката, която изпитваме от липсата или хладината на някого, или когато той е в беда, е показателна, че ние сме дарени с тази благословия. Затова и трябва да се радваме. Освен това самото нещастие усложнява дадените отношения – прави ги по-живи и устойчиви – и като цяло не може без него: както казах, живеем в свят на полюси и за всеки плюс в Природата се намира по един минус.

Затова смятам, че моята бивша колежка не беше права: болката, която причинява любовта, си струва цената. И колкото повече човек се страхува да не изгуби някого или нещо, или някой или нещо да не пострада, толкова повече значи той може да обича, и толкова повече радост и близост е постигнал или може да постигне. Разбира се, понякога способността да обичаш води почти изцяло само до болка, но….  в общия случай, мисля си, си струва да те боли – рано или късно преставаш да бъдеш сам и нещастен.

И накрая: нека благодарим на Богинята, че в този свят, в който сме отделени от всички останали хора с нашето индивидуално Аз и егоистичните ни инстинкти за оцеляване, тя е изобретила способността да обичаш, да обвързваш съдбата с тази на някой друг. Мисля и от все сърце вярвам, че това е най-ценното човешко качество, въпреки страданията, които носи със себе си

—–

Нека наречем горенаписаното есе, сътворено след една доста емоционална вечер, макар че по самия въпрос съм разсъждавал многократно преди това Коментари?
PS: Ето още един клип – професионален и лично за мен шедьовър – отново относно болката от любовта. Невероятен е!