Порочната бедност или ценността на капитализма

В сайта LifeAfterCapitalism.info попаднах на статия, говореща за криминализирането на бедността. Все още не съм я прочел, но заглавието ми ме наведе на размишления, които ще споделя тук с вас. (God, make me unboring!)

Моят приятел, имайки западно икономическо образование (а образованието често е второ възпитание) смята, че капиталистическият строй е възможно най-справедливият. Намира го, в общо линии, за справедлив. Всеки има относително равни възможности, за да постигне каквото и да е – ако не просперира материално и си остане беден, значи или е некадърен, или мързелив. Негова вина…

Разбира се, това е съвършено вярно, и тази относителна справедливост на капитализма е нещо хубаво. Но същата тази капиталистическа етика за справедливостта, не внушава ли по този начин, че да си беден е порочно (лошо)? Откъдето не следва ли, че: да нямаш пари е порочно? Откъде следва: щом имаш всяка възможност да се уредиш материално и не си глупав, изпуснал си шанса си – живял си неправилно.

Мисълта ми е – всяко общество има някаква етика, която поддържа съществуването му. “Не кради”, “не убивай”, “не лъжи”, “не подлагай властта на критика”, “почитай родителите си”, “създай семейство”, “бъди щедър с околните”… Все правила, охраняващите основите на установения ред. “Не бъди беден” е правилото, необходимо за здравословното развитие на капитализма. “Старай се всячески да бъдеш по-богат.”

И така фактически се измества центъра на ценностната система. Ако за патриархалното общество е ценност да уважаваш авторитетите, за комуналното – да делиш всичко, за войнското – да си агресивен/мъжествен, то за капиталистическото общество една от важните ценности е да се стараеш да умножаваш състоянието/капитала си. Ако не си успял, т.е. останал си на дъното – то ти си се провалил житейски.

Но бедността има някои хубави черти. Всъщност – много хубави черти. По-бедните хора обикновено са по-смирени. По-склонни да помагат. По-сърдечни. И най-вече: не съсредоточават жизнената си енергия в това да печелят пари, а в това да градят връзки с хората. Разбира се, не говоря за най-лошия случай на най-окаяните бедняци. Те със сигурност по-скоро са тласнати към пороци, пропиване на всичко изкарано и агресия. И нямат много свободно време, ако работят на две-три работи. Но ако погледнем по-средната класа хора – те работят по 8 часа на ден, изкарват достатъчно за един посредствен като лукс живот, не отделят от времето си да мислят за кариерата си. След работата се отдават на себе си, семействата и приятелите си. А един човек с амбиции да преуспее просто се събужда, яде и ляга с мисълта как по да преуспее по-бързо и по-ефективно. Впрочем: аз имам антипатия към думата “амбициозен”. В огромна част от обявите за работа се търсят “амбициозни хора”. Ама амбицията не е най-важното, да му еба майката!

И тук е квинтесенцията на объркания постинг: модерният капитализъм, за да се развива добре, определя като водеща ценност стремежа да се правят пари. Този амбициозен стремеж обаче канализира (насочва) жизнената енергия на човека в добиване на нещо мъртво: кариера, пари, авторитет. Ако човек реши да насочи енергията си в добиването на нещо живо – себе си, семейство, приятели, излети, забавления – той се лишава от това да изкарва пари, а с това пък става порочен по общоприетия модел на капиталистическия строй.

А, да не забравяме, жизнената енергия обезателно е ограничено количество. Според мен човек не може едновременно да се посвети на амбициозна кариера и да обича безумно. Не може да прави революция и да гради семейство, отдавайки се и на двете по много. Самата икономическа наука го потвърждава.

Аз вярвам, че живите неща са по-ценни и избирам да се насоча към тях. И да си стоя порочно беден

За да те има и след теб дори…

Това е второто стихотворение на Веселин Ханчев, така грабващо ме с прозренията, енергията и сходните с моите разбирания =) Май ще ми стане един от любимите автори този Ханчев! Друга трогваща творба на автора можете да прочетете тук.

ПОСВЕЩЕНИЕ

Веселин Ханчев

За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина;
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята връщаща богато
и облаци, и птици, и листа.
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно всяка вещ да се роди
и всеки образ, който в теб попада,
да свети с блясък непознат преди,
и мислите да правят в тебе рани,
мъчително и дълго да тежат
и всяка мисъл в тебе да остане
като зарастнал белег в твойта плът.
Как иначе това, което вземаш,
стократно оплодено ще дадеш
в горещи багри, в щик или поема,
в космичен полет и в чугунна пещ?
Как то ще стане дирене сурово
и кратък залез, и другарска реч,
и падане, и ставане отново,
и тръгване отново надалеч,
и ласка по косата и засада,
и хоризонти с мамещи звезди?
О, трябва този свят да се изстрада,
повторно трябва в теб да се роди
и всяка вещ и образ покрай тебе
сърцето твое да пресътвори,
за да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори.

Писмото на Джордж Карлин

Когато съпругата на Джордж Карлин починала, Карлин – известният груб и устат комик от 70-те и 80-те години – написал тази невероятно изразителна статия — толкова уместна и днес, в епохата след 11 септември.

Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.

Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща. но не и по-добри неща.

Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем по¬вече, но научаваме по-малко. Планираме по¬вече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.

Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки. Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко – възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, в което има много на витрината, но малко в склада. Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване”.

Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.

Запомнете и казвайте „обичам те” на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.

Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.