“Това ли ви е патриотизмът??”

Статията не е моя – но е много добра и твърде точна, като никога се подписвам под всяка дума на Лонганлон! Пускам в блога си без позволението на автора, но ако той има нещо против, в което се съмнявам, ще го махна веднага

Добра работа, Лонганлон!

България на три планети, фланелка с хановете, да мразиш турците и като се напиеш да пееш македонски песни – това ли са патриотизмът и родолюбието според вас?

Понякога, макар и не много често, успявам със статия да напипам някое особено болно място у обществото (или поне тва общество, което чете този блог), за което болно място не съм и подозирал до тогава. Така например безспорно привлекателните дини се оказаха емблема на лицемерието на учудващо много мъжки екземпляри, които се правят на толкова анти-чалга и ърбън пичове,че стават смешни и жалки, обявявайки перфектно направените руси кукли за грозни, с което само потвърждавати истинността на баснята за киселото грозде.

Настоящето пък ми предостави нов пример за изучаване. Онзи ден споменаването на факта, че Време разделно е роман, написан по поръчка на БКП за да оправдае насилственото преименуване на българските турци и да насади омраза към тях (wiki), както и личното ми мнение, че това е най-гнусната книга, която съм чел, предизвика доста … откровени реакции на хора, на които текстът ми успя да разклати чувството за национална идентичност, уповаващо се не на любов към родината, а най-вече на виждането за неизменна национална преебаност и яростна омраза към някого.

Героичният патриотизъм на преебаните

Опитът ми да кажа, че историческите събития  (дори тези по времето когато Османската империя е владеела страната ни) всъщност не са филм на ужасите, а реалните хора (дори и турци) рядко са приказно жестоки злодеи,  които ядат бебета на закуска, бе приет като лична обида от някои. Явно виждането, че българите сме най-преебаният народ във вселената – най-много сме страдали, най-дълго и най-мъчително – е свещено за патриотизма на много хора. Свещено, защото не подлежи на обмисляне и обсъждане, а който каже нещо различно – той не просто греши – той ОСКВЕРНЯВА българската национална идентичност!!!

Това се отнася и до героите на националноосвободителната ни борба. Герой може да станеш, само ако умреш. При това, най-добре е да умреш съвсем безсмислено, в акт на тъпа жертвоготовност, без да постигнеш нищо. Т.е. за да си герой не трябва да си преборил някого, а трябва да са те преборили тебе – защото само така си част от свещеното виждане за преебания народ – един преебан герой, когото всички почитат. Тези, които са успели да  направят нещо полезно за България и не са преебани,  никой не ги почита – те не могат да бъдат герои. А който твърди, че да умреш безсмислена смърт не е геройско, ОСКВЕРНЯВА българската национална идентичност!!!

И тъй като за да си вечно исторически най-преебаният, трябва някой да те преебава, омразата към този някой съставлява жизненоважна част от масовия патриотизъм. Мразим турците, циганите, сърбите, македонците, гърците, румънците, евреите, Америка, “Великите сили дето ни преебаха в Ньой” и тази омраза също е свещена – и който сподели, че тя може би не е съвсем оправдана и че тия народи не се състоят от жадни за кръв вампири, изпили кръвта на всяка една българска девойка и лично откъснали ръцете и краката на Балканджи Йово, ОСКВЕРНЯВА българската национална идентичност!!!

Това ли ви е патриотизмът?

Едно време яко сме страдали, ама и яко сме ги били – но лошите все успяват да ни прецакат и “затова сме на това дередже” и затова ги мразим. Това ли ви е патриотизмът, това ли ви е родолюбската визия за бъдещето на страната ни? Да се оплакваме и да скърцаме ядно със зъби, а като се напием да пеем тъжни песни?

Аз отдавна имам една мечта за България – в тази държава всеки да започне по-рядко да носи фланела с надпис “”България на три морета”, но и да спре да си хвърля фаса през прозореца на колата. По-малко да “милее за България”, а пък поне да научи имената на съседите от входа си. Да спре да се оправдава с “турците и циганите” а да се погледне какво полезно той е свършил. По малко да пее патриотични песни, но и по-рядко да псува, когато някоя майка с количка засече перфектното ускорение на голфа му.

Изобщо, по-малко да се бие в гърдите колко голям  родолюбец и “истински българин” е, и просто да си върши добре и съвестно работата и да изучи децата си. Така без гръмки изказвания и декларации за безграничен патриотизъм, най-добре ще помогнем на страната си да стане наистина добро място за живеене – а какво по-патриотично от това?

Моят смисъл

… или красотата в моя живот.

It’s such a perfect day,
I’m glad I spent it with you.
Such a perfect day,
You just keep me hanging on…
You just keep me hanging on…

Мисля, че хората се делят основно на два вида – такива, които виждат Смисъла (обърнете внимание на главната буква) на своя живот в познанието, и такива, които го виждат в хората около себе си. Тези, които намират Смисъл само в забавление… май може да се каже, че живеят без Смисъл.

Аз съм смесица от двете. Не мисля, че бих могъл да живея без познание, т.е. без търсене на такова, но мисля, че нещото, което движи моя живот, и в което намирам Смисъла да ставам всеки ден – това са хората. Хората.  (Вътрешно) Красивите хора – или грозните, но с малкото красота в тях.

Преди малко съвсем случайно попаднах на ТВ пресконференция след състезание по Формула 1. Такива неща на мен винаги са ми били съвършено безразлични и отегчителни, но сега нещо ме накара да насоча поглед – не: да вперя поглед, да съзерцавам - в телевизора. Говореше някакъв състезател, явно победителят. Имаше съвсем нормални черти на лицeто, но гледаше с красиви сини очи и приветлива и отворена усмивка. Много красиво. Стоях и го съзерцавах… Точно като философ от Елада.

Разбира се, тук пръст има сексуалността. Не че състезателят ме е привлякъл по някакъв начин сексуално, но въпреки всичко имаше някаква… химия? в целия процес. Напоследък при мен първо е симпатията, а тя поражда интерес, целящ близост, която най-плътно се изразява в плътска близост.

Аз се храня с хора. Смисъл: обожавам да гледам хората, да поглъщам красотата, струяща от тях. Особено влюбени двойки, от които тя е като извираща от гейзер. Виждам красота в много неща, и основно извън материалния свят – в хубавите хора, в грозните, в младите, в старите, в умните, в глупавите, в аристократичните и в простодушните. В познатите и в непознатите.

Красота. Боже, колко велико нещо е КРАСОТАТА! За мен – красотата на хората. За Фауст – красотата на познанието. За теб?… Може би има трети източник на красота, за който ограничения ми светоглед не ме информира?

И да завършим с една много приятна песен, предполагам и много смислена, ако се вслуша човек, на Дюран Дюран. Поздрав.

Да живее Красотата! Душевната красота!

Доброто и злото у Човека

Онзи ден с един приятел – както обикновено става с мен – спорихме относно моите виждания за света; по-конкретно дали има красота в Човека, или няма. Той, както може да се очаква, изтъкна всички възможни лоши качества, които срещаме всеки ден: егоизъм, завист, клюкарщина, унищожение – най-вече егоизъм и експлоатация; аз от своя страна пък му заявих, че хората са предимно и изначално добри, и че забелязвам това всеки ден. Но, без да продължавам с подробности по спора, нека изложа своето  становище в прав текст.

Просветлението, че повечето хора, въпреки всичките си лоши качества и постъпки, са все пак добри, ми дойде преди около месец, докато имах някаква приказка с една моя близка приятелка. Не помня какво, но нещо ми направи впечатление – без да е особено (даже никак) философски или алтруистично настроена, тя прояви загриженост за някого; и го направи някак… много човешки! Без претенция, без стремеж към себеусъвършенстване, без дори, предполагам, да го съзнава, тя прояви искрена и безкористна загриженост за друг, далечен на нея, човек. Много приятно… завиждам й! Откакто се помня аз съм се стремял да градя характера си в дадени насоки и затова почти всяка моя постъпка или мисъл са неспонтанни – а нейната доброжелателност си беше спонтанна с цялата красота на това!

В последствие се загледах в момичетата и момчетата около мен, бях в клас. Повечето от тях имат явни негативни черти – едни са високомерни, втори са нагаждачи, трети се държат зле с околните, четвърти се използвачи, пети са отявлени егоисти. Разбира се, в умерени, но все пак осезаеми количества. Но всички те, все пак, са добри хора – или, ок, поне повечето. Под добри разбирам: колкото и да мислят за собственото си добруване, колкото и негативни емоции да имат спрямо някого, колкото и да нехаят за околния свят, съвременният свят (все още?) не е деформирал душата им до тая степен, че в критична ситуация да не ги жегне нещо в сърцето и да не подадат ръка. И това е толкова важно и хубаво! Всички имаме грозни страни и постъпки, но и повечето все пак не сме изгубили душите си, не сме изгубили доброто, човешкото, красивото в себе си! И наблюденията ми не са само върху моите съученици, но върху повечето хора с относително нормален живот – а дори и върху тези, към които средата е била по-неблагосклонна.

С моя приятел спорихме за красотата у Човека. Аз един час пламенно му разправях колко красота има в делата на обикновените хора; че бай  Колю не само постъпва грозно като излъже селския кръчмар, но и като гледа ВИП Брадър ще се разплаче, и това ще бъде красиво. Или колко често се случва някой да превъзмогне гордостта си, да стъпче себе си, за да бъде някой негов близък щастлив, или за да запазят те добрите си отношения. Или как и най-овълчения човек все някога проявява състрадание в някоя трагедия.

Не знам, за мен това са примери за красота. Красотата да обичаш и красотата да си съпричастен. Красотата да помогнеш. Красотата да простиш – дори  на себе си. Красотата да бъдеш Човек…
Сигурно звуча много идеалистично и наивно, но аз наистина мисля това. Както може би знаете, аз много обичам да критикувам – ала видя ли същите тези хора, които със свити вежди съм плюл, да проявят добрите си качества, ами разтапям се

Нищо, знае се, не е изначално зло. Мисля, че е неоспорима житейска зависимост, че всеки човек става лош, ако средата го направи такъв. Затова и за мен едно от най-важните неща за едно дете не е нито материалната база, нито образованието, нито интелекта, но първоначалното отношение, което то получава от света – струва ми се, че ако то бъде любов и подкрепа, детето ще стане предимно добър и продуктивен човек; ако бъде отчуждение и презрение – ами най-вероятно ще стане деструктивен възрастен. Затова и да си родител е толкова голяма отговорност…

Много голяма отговорност обаче носи и обществото, общественият строй. Затова и съм такъв ревностен привърженик на идеята за социалистическото общество – общество, което ще освободи човекът от деформиращите го трудности, и ще му даде свободата да развива себе си и своята душа. И пак затова съм много притеснен от съвременния капитализъм – как може система, залагаща на безскрупулната конкуренция, развяваща като свой манифест “Нищо лично, просто бизнес” , да влияе добре на човека?? Ами не просто не влияе добре, той го осакатява! Нормално е система, архитектите на която в един тон повтарят, че “човекът по природа е егоист” и че “всичко е относително”, да създава егоистични хора с променливи ценности. Наистина се надявам в скоро време капиталистическото мислене да се смени с нещо по-добре – или се опасявам, че човешката душа може да бъде твърде осакатена и в една по-далечна перспектива дотолкова да се деформира, че доброто да е твърде рядко срещано. Пази, Боже!….

Та това е, което исках да кажа по въпроса. Струва ми се, че на моменти звучах главозамаяно и наивно, но – какво да правиш, нали иначе пък съм добър човек! ;D В крайна сметка с моя приятел не достигнахме консенсус, но аз съм си убеден, че в света има достатъчно красота, че да има смисъл и полза от неговото съществуване. И позволете ми да завърша идеалистичния си пост с цитат от малко постната, но прекрасна като послание Песен за Човека:

Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.

Слезнали после на двора,
а горе вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.

“Тя – моята – свърши…
Ще висна обесен.
Но белким се свършва със мен?

Животът ще дойде по-хубав от песен,
по-хубав от пролетен ден…”

Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?

Мислете тъй както си щете,
но вие грешите, приятелко, днес. -

Човекът спокойно, тъй – дума
след дума и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:”Браво, човек!”

Нататък е ясно. Въжето
изкусно през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
“Ужасно! Ужасно! – Разказвате,
сякаш като че там сте били!”…

Какъв ти тук ужас?! -
Той пеел човека.
-Това е прекрасно, нали?

:]

Роботизмът на хората

Това е мое есе, в което изразявам отчаянието и яда си от стадната природа на человечеството. Възгледите ми, за съжаление, си остават същите и досега…
__________________________________________

Роботизмът на хората

Welcome, my son, welcome to the machine.
Pink Floyd

Гледали ли сте „Матрицата”? Въпреки че съм гледал филма няколко пъти, всеки път откривам все по-мъдри послания в него. Този път особено впечатление ми направи една фраза: „Всяка програма се гради върху друга програма.” Уникално прост математически закон, нали! И все пак той е нещото, вдъхновило ме да напиша това есе.

Преди по-малко от 70 години човешкият род записа в историята си нещо уникално; нещо твърде ярко дори за нейните многоцветни страници; нещо, чиито следи още се личат в трудовете на всеки неонацист. Преди по-малко от 70 години 4 милиона души, основно от еврейския етнос, понесоха унижения, изтезания и смърт – всичко това напоено с отровата на жлъчната омраза. И всичко това, заради разбиранията на един луд.

Но не е ли този случай парадоксален?! Макар и изказани с умело ораторство и изкусни манипулативни техники, това си остават идеите на един луд. Хм. Откога човекът, да, този човек, венецът на Божиите творения, най-висшето същество, населяващо разнообразния ни свят, започна да се води по ума на психари? Ха, уви, винаги е било така.

През втората половина на 21 в. американският психолог Стенли Милграм започва да изучава човешката природа на подчинение, вдъхновен именно от зверствата по време на Холокоста и комунистическата диктатура на Сталин. Той става автор на един уникален експримент, но уникален не със своята сложност, а с резултатите, които дава. Експеримент, според който повечето хора са готови да се отвърнат от природата си и да извършат невероятни зверства, стига някой да поеме тяхната отговорност – т.нар. Авторитет.
Приблизително по същото време, тази материя разглежда друг психолог, Соломон Аш, който пък доказва, че явлението конформизъм (т.е. съгласуване с мнозинството) е присъщо отново на един голям процент от обществото.

Какво излиза? Този тъй нравствен човек, смятан дори за най-възвишен източник на разум в Ренесанса, се оказва, че по своето начало е една потенциална марионетка; марионетка дори на каузи, прекрачващи определението за човечност. Да, това сме ние – кукли на конци, които само чакат своя кукловод, който ще свали отговорността от плещите им и ще ги поведе към правилните идеи. Да, ние сме роботи.
И докато не спрем да бъдем такива винаги ще има Холокост, в една или друга форма и измерение. Дотогава винаги ще има хора, следващи извратени идеологии, просто защото нямат навика да отстояват своите собствени. „Всяка програма се гради на друга програма.”

Но как по дяволите да спрем да бъдем такива? Как, когато ни налагат чужд разум още от деца? Когато толкова много хора избират удобния и уютен път на конформизма пред очуканата самотна пътека на аутсайдерството? Уви, само силните духом се справят с бремето на различността. И именно тези силни духом често в последствие стават авторитетите, задвижващи механизма на нуждаещите се от водач на стадото роботи.

Ами другите? Една птичка пролет не прави…
Възможно ли е изобщо всички да започнат да мислят правилно, всички да бъдат достатъчно зрели духом – или ако не всички, то повечето? Един оптимист би казал: „Да, разбира се, все някога ще достигнем това ниво на нравствено съвършенство!” Друг, например аз, би казал: ”Не, не сме устроени да сме разумни в мнозинство.” А какво би казал ти? Какъв си ти изобщо? Сътрудник на властта или политически имигрант? Лъскава марионетка или захвърлена на боклука кукла със скъсани конци? Нормален ли си или си аутсайдер?

За обществото и възпитанието

Току-що имах почти ожесточен спор с един близък приятел на тема интелигентност, възпитание и влияние на обществото. Всъщност, хах, цялата работа започна от моята констатация, че и да изям ненадейно някакъв продукт от кучешко/котешко месо, никак няма да се впечатля, стига то да е било хубаво и чисто. Той, от своя страна, ме наречене гнусен и изказа становището, че всеки интелигентен човек би се погнусил от храна с такъв произоход. Това ме фрапира! Не защото представата за ядене от улично животно го отвращаваше, а защото ми изтъкна, че “интелигетните” хора би трябвало да имат тази реакция.

Винаги съм ненавиждал обществените норми – тези окови, които са толкова ограничаващи, а тъй мъчно се отхвърлят! В последствие си дадох сметка, че човек не може да живее съвсем свободен на тоя свят – това би било равносилно на абсолютна изолираност от цивилизацията и в резултат – много по-трудно оцеляване.
Затова стигнах до решението моето възпитание и държание в обществото да бъде достатъчно съобразено с околните, за да не им пречи, но в никакъв случай да и не възпрепятства моето лично удобство, освен ако вредата за другите би била уважително по-голяма. Пример: всеки път като вляза в магазин аз съм много любезен с човека отсреща, защото това ще му повлияе положително във всеки един аспект, а за мен не предсталява никаква жертва, дори напротив. Но когато съм, да кажем, на театър не бих се лишил от удоволствието и навика да си кръстосам нозете, макар това да би подразнило доста народ, защото една малка част от косматия ми крак остава непокрита от дънките.

Основните причини да държиш на възпитанието и маниерите са две, поне по мое виждане – контрол над хората и/или страх от тях. Страхът сам по себе си е вреден и несправянето с него оставя индивидът по-слаб в проблемна ситуация. Манипулирането на масите пък е нещо колкото необходимо, поради простотата на болшинството, толкова и етически нередно. При всички случаи аз не желая да бъда контролиран и да се страхувам в неразумни количества, затова и най-естественото решение, за да го постигна е да не приемам и спазвам обществените разбирания изцяло.
И за това стана дума в спора с моя приятел. Споменах, че в ежедневието често ми се случва да стана обект на неприкрит присмех – дали за странен въпрос към учител, дали за склонноста ми да споря с преподавателите, дали за смешния ми “мляскащ” акцент в английския и пр. Отбелязах, че, разбира се, не обръщам никакво внимание на тези ситуации, а събеседникът ми отново бе много учуден. Логично е, каза ми, когато околните ти се подиграват да имат някакво основание да го правят, съответно най-вероятно правиш нещо грешно. Грешно?! Откъде-накъде болшинството ще определя кое е правилно и кое – не! Множеството, бидейки едно цяло, е най-лесно за манипулация – защо тогава трябва да се доверявам на неговите разбирания? Нещо повече: историята сочи как времената се менят, а с тях и нравите. Днес кебапчетата от котешко са противни, утре ще бъдат деликатес.

Аз имам едно специфично мнение за манталитета на западните общества. Хората там получават едно зубрашко, концентрирано в една област образование, което им вади хляба по-късно, тоест сторят ли каквото се иска от тях благоденствието им в бъдеще в подсигурено. От друга страна масовия потребител има ОГРОМЕН избор на всякакви стоки, при това обработени, нарязани и пакетирани, трябват им само 15 мин. в тигана, за да станат пълноценна вечеря. До какво води тази презадоволеност? До загуба на способности!
Значи предлага ти се следната матрица: вземеш ли една определена диплома – ще имаш работа, имаш ли работата – ще имаш пари и съответно достъп до всички тези удобни за употреба стоки. Резултатът от тази система? Губиш свободната воля и способностите си. Затъпяваш.
В не така далечното бъдеще тази порочна система ще работи само докато има централизиран орган да ръководи образованието, свободните работни места и наличието на стоки. А какво ще стане, ако това управление реши да наложи един определен ред? Нима свикналото да бъде водено и поставяно в норми население няма да му се подчини? А какво, ако този ред има за цел дороботизирането на хората за собствените му цели и ползи? Обществото би станало фабрика за работници.

Прекаленият ред механизира хората – проблемите са по-малко, респективно мисленето по тях започва да намалява, а когато си задоволен и нямаш за какво да се бориш, губиш смисъл от живота и се деморализираш. Честно казано, щастлив съм, че съм роден в държава, която е достатъчно развита, че да не живея в колиба, но и ежедневието създава достатъчно проблеми, че да не отвиквам да мисля. Искрено се надявам да вървим нагоре, но не и да стигаме скоро уредеността на западняците, защото ще добием и механизацията им; да не говорим, че ще заменим злободневните кавги на улицата с празното, но възпитано “How are you?”.

Обществото е създадено с цел не само оцеляване, но и контрол, и възпитанието е един от способите му. Аз не искам да бъда контролиран.