Детето, погълнато от света

Бих искал да споделя с вас някои размисли за невинността и живота (ебаси понятието, гигантското и хиперпопулярно понятие ЖИВОТ хаха).

Когато бях на около 11-12-13 години, нали съм отраснал на село, всяка пролет с другите деца ходихме в черешовите градини, отдалечени на 2-3 километра от цивилизацията (селцето). Не щеш ли обаче, по едно време по някаква причина баща ми ми беше забранил да ходя там повече – май защото намираше, че пътят е опасен и има кучета и цигани (и то наистина си имаше). И аз тогава бях един… малък свободен мислител, ама с голямо чувство на преданост към дадените обещания и наложените забрани. Та един хубав пролетен ден моят приятел съсед Боби и друг съсед, Марио, искаха да отидем до черешите. Аз, разбира се, отказах, имах забрана – ама те пък не знаеха как да стигнат до там сами. И нали още тогава си бях филантропичен и добричък: заведох ги до самите череши, до малката баричка, която делеше градините от пътя. И им казах, че това са черешите, а аз ще се връщам… Май че се опитваха да ме убеждават малко да отида с тях, ама не – бях твърде лоялен към на тате забраната. И Боби в крайна сметка реши, че ще уважи приятеля си повече от черешите и се върна с мен до цивилизацията

Този случай си припомних преди малко, докато размишлявах над съществуването след малко четене на “Сидхарта” на Херман Хесе (хубава книга, препоръчвам за търсещите пътя си, както препоръчвам и “Алхимикът” на Коелю).  Какъв сладур съм бил тогава, като малък! Несъзнателно съм нарушил забраната на тате, поне в същинската й част, но вътрешния ми цензор не ми е позволил да наруша формалната й част. А може би не съм съзнавал кое е било същинската част и кое – формалната, не знам.

Колко бях невинен тогава. нормално, бях дете. И същевременно дете с някакви по-богати знания и по-зряло, но все пак – дете. А днес, 7-8-9 години по-късно вече почти нямам нищо детско в мен. А каквото детско имам в мен – което е желанието ми да бъда закрилян – го отричам и желая да надрасна. Днес имам набор от някои прекрасни качества – например, че знам кой съм, в какво вярвам, какво ще ме направи щастлив; имам много добро преценяване на какво мога да си позволя и какво не; уверен съм в себе си, дори може би смел; и далеч не на последно място имам някакъв набор от знания и интереси, които ми отварят безкрайно много врати в интелектуалния и културен свят на света – като участник и наблюдател. Също така знам много добре какви са лошите ми черти.

И все пак понякога, последните няколко дни дори често, съм натъжен от тези неща. Защото ставам все по-малко дете – ставам все по-осъзнат. Не е ли това да изгубиш невинността си – да осъзнаеш себе си и реалността?

Често си мисля за миналото си, нали съм нарцис, и кое как е можело да стане и до какво е довело както се е случило. Мислех си наскоро например как с годините (колкото и малко да са) ставам все по-уверен в себе си. Как в 10-11 клас имах някакви притеснения за това как ще завърша учебната година – не големи, но съвсем осезаеми. Сега, поради осъзнаването на маловажността на училището и укрепването на самочувствието, оценките са ми общо взето в единия крачол, не изпитвам особен адреналин от тях. Макар че, ако трябва да бъдем честни, снощи управителката на книжарницата ме нахока за разни неща и изпитах страхотен страх да не си изгубя прясното назначение, такъв страх не бях изпитвал от много отдавна. И все пак ставам все по-уверен, все по-малко впечатляващ се – греха, в който обвинявам възрастните! Преди няколко години моят философски свят се състоеше от Дейл Карнеги, Библията, 2-3 дълбоки филма, някакъв наръчник с цитати на известни личности и неколцина мои лични философски прозрения – днес се състои от Ерих Фром, Ан Райс, Паулу Коелю, Херман Хесе, Оскар Уайлд (разбира се) и още немалко, трябва да си погледна библиотеката + мои собствени наблюдения и разсъждения. Но както е всеизвестно, колкото повече знаеш, толкова по-малко знаеш. И с мен така – познавайки света и познанието повече, знам колко нямам полза от това. Знам основните истини за живота – а съм на 20 години – но това не ми носи някакво особено удовлетворение. За какво ми е, питам се, да зная истините за съществуването? С какво ще ми послужат? Та колкото повече аз зная за живота, толкова повече съм ограбен от способността си да се впечатлявам от него! А като бях по-малък… знаех малко и блестях с него сред другите деца, и постоянно разсъждавах и имах толкова много да открия, и толкова много и толкова пламенно се впечатлявах! Сега нещата са сходни, с по-малко измерение, с повече цветове, но с по-малка наситеност на цветовете.

Връщам се на въпросът, който ме терзае периодично: защо учим? Защо изучаваме реалността? Едни учат, защото имат дълбок интерес да го правят, а други – защото го смятат за благопристойно и полезно. Първите стават философи реалисти, за които светът има много красиви неща, но все по-малко впечатляващи, вторите пък стават някакви ерудирани цветни хора, които хем се занимават с делата на философите и поетите, хем не го правят от сърце и в следствие нито хубят интерес, нито обаче се и радват от самото познание истински. Има и хора, които не учат и не се интересуват от нищо особено, но това за добро ли е? Те пък съвсем не се докосват до красотата на света.

Много обречена картинка, нали?

Вчера управителката ме попита между другото дали съм имал време да прочета някоя нова книга. Примигах, чудейки се дали това не е част от задължителната характеристика на работата, но не посмях да й поставя въпроса, и просто й казах, че чета “Сидхарта”. За малко си представих как трябва да чета нова и нова литература – и все по-малко и все по-малко ми остава непознато. Макар, че, сега като се замисля, книгите за прочит няма да свършат никога. Но не е ли грозно и глупаво да прочета някоя книга не защото имам вътрешния порив, а защото ми е за домашно? Ами тогава тази книга, която мога да прочета след 1-2-5 години, и тогава да ми донесе истинска нектарна наслада, вече няма да мога да я прочета след време! А и познавайки повече, ставам все по-пълен, все по-не-празен.

Може би е глупаво, може би е някаква психопатология с оралния период, но имам страх от загубата на Аза си. От загубата на себе си. Колкото повече уча, мисля и познавам, толкова повече се променям. Реално така ставам и по-щастлив и пълноценен. Но същевременно в мен живее една неприязън към тази промяна, към това отдалечаване от този, който съм бил. Фактически аз пак оставам себе си, просто не Павел версия 2007, а Павел модел 2010. И все пак – защо така се страхувам да изгубя стария Павел? Със сигурност не е страх да не изгубя сигурност: с узряването аз ставам все по-силен и сигурен. Защо тогава? Да не е някаква форма на обич към самия мен? Или пък неприязън към външния свят, който поемам с ученето и познаването? По-скоро е първото.

Понякога, когато съм в плен на страховете и погнусата си от света – било защото заради света губя себе си, било защото модерният свят разглежда хората като “клиенти”, било защото младите умни говорят за реализация или успех – ми се иска да избягам от света, и в такива моменти в главата (и в сърцето) ми изплуват 3 неща: да се сгуша като малко дете в прегръдката на моя приятел, да зарежа всичко и с пътна раничка да започна да обикалям света, радвайки се на по-простите хора със суеверните им празници от сърце, и… третия ми път за бягство е бащината къща, както казва Дебелянов. Но не моята лична бащина къща, а идеята за бащината къща. Мястото, където винаги си добре дошъл, където ще си приласкан и където можеш да останеш колкото искаш и колкото ти е необходимо, докато събереш сили да потеглиш отново – като в притчата за Блудния син. Не мечтае ли всеки за това? Една от мечтите ми е някой ден да създам такова място, където всеки да може да подири утеха и стряха – може би ще е дом, може би кафене, може би училище… Но ако тази си мечта не успея да изпълня, значи сигурно нищо друго мечтано няма да съм успял да превърна в реалност.

Отнесох се. Ще завърша словоизлиянието си, като отправя апел към всички родители, които може би четат блога ми, или към всички млади, които някой ден ще бъдат родители: не се оставяйте под влияние на страха си от живота и бъдещето им да ограбите децата си от детството им. И без това детството май е съвсем невъзможно да се пренесе в порасналия живот… нека им го оставим поне докато са деца, доколкото е възможно. Моля ви.

Започва Път от моя праг -
безкраен, ограден с трева.
Увлечен в неговия бяг,
и аз ще трябва да вървя,
да влача морните пети,
дордето стигна друм голям,
събрал пътеки и мечти.
А после накъде? Не знам.

Егоизъм + Алтруизъм = ?

Току-що имах удоволствието да прочета един коментар по мой пост в блога, и той ме подтикна да напиша нов пост, в който специално да изложа мнението си за егоизма и останалите жизнени ориентации Нека направо цитирам размислите – които са приятно синтезирани -  на коментатора за егоизма, и оттам да коментирам аз на свой ред:

Егоизмът е вроден свръхинстинкт за оцеляване, така че е неправилно да се третира като проява на злото в човека. Той просто е липса на добро спрямо когото и да е друг, освен спрямо себе си и по този начин може да навреди на другите, но не изначално целенасочено. Без капчица (или по-скоро солидно резервоарче) егоизъм мисля, че никой човек не може да оцелее.

От друга страна, егоизмът безспорно е семето и почвата за повечето прояви на злото в човека, защото в по-големи количества го прави толкова егоцентричен, че другите вече нямат значение. Така ничие добруване не струва повече и от най-малката лична полза (материална или нематериална) и всяко зло, което ще даде нещо желано на нашето его е оправдано.

Аз не бих дръзнал да оспоря, че всеки човек, в най-дълбоката част  на душата си, е егоист. Дъъъълго време – навярно от осми клас насам, откакто разсъждавам по темата – не можех да се примиря с това. Размишлявах и размишлявах, търсейки някакъв вариант, някаква философска пролука, която да покаже неегоистичен път за щастие – но не открих… В един момент просто се примирих, че един човек трябва да мисли първо за себе си, а после за другите, за да се движи света нормално – иначе, при хипотетичния вариант всички да са крайни алтруисти (т.е. да мислят само за другите), всичко би се объркало.

Но мира все още не ми даваше един друг въпрос: егоизмът в любовта. Тормозеше ме, че човек, дори когато обича, изпитва удоволствие от това, изпитва щастие – а идеите ми за обич тогава бяха човек да обича само и единствено заради щастието на другия. В крайна сметка стигнах до спасителния извод, че всъщност няма нищо лошо в това , да изпитваш щастие, обичайки. Да, то е егоистично по своята природа, но не от оня вид егоизъм, който вреди на нас и тези около нас.

Тогава разделих егоизма на два вида: пълен егоизъм и алтруистичен егоизъм. Пълният егоизъм, разбира се, е този, в който човек изпитва удоволствие да задоволява само собствените си потребности, да доставя щастие само на себе си. Алтруистичният егоизъм, от своя страна, е тази жизнена ориентация, при която човек изпитва удоволствие да задоволява (само) потребностите на другите, да прави другите щастливи. Но не само близките си – защото това, както казва Ерих Фром, е един вид групов егоизъм – но, както Христос учи, ближните си изобщо. И всъщност само его (лат. “аз”) егоизмът може да се приеме за негативен, особено в обичта, а алтер (лат. “друг”) егоизмът е положителният вид чувство. Защото все пак – човекът, без да изпитва щастие от стремежите си, би се стремял към тях механично, като машина. Той… не би бил съвсем човек – а аз смятам, че човекът е красив.

Но пък, както авторът на горепосочения коментар казва, няма как човек да оцелее без его егоизъм. Затова си мисля, че най-добрата,  така да се каже, жизнена ориентация е, да я наречем с работно име – еквилизъм (лат. “равен”). Или: да не поставяме “аз” или “другите” като top priority, но да поставяме “ние” на първо място. Тоест, ако трябва да вземем решение дали да постъпим удовлетворявайки себе си или някой друг, ние ще притеглим чие щастие/полза ще е повече от въпросната постъпка, и в следствие на това ще решим какво да правим. Или пък: днес ще удовлетворя Пенка от входа, утре себе си, вдругиден Ванката от службата, после пак себе си – стига ползата да е равна за всички, никой да не губи. С такава жизнена ориентация, струва ми се, обществото би било едно непримитивно, но сплутено, мирно и мислещо, цяло.

Но разбира се, такова общество е утопия. Поне засега – засега!

А вие какво мислите?

Специални благодарности на islandguy за подтикващия към обяснение коментара, досега не бях писал за егоизма специално

За да те има и след теб дори…

Това е второто стихотворение на Веселин Ханчев, така грабващо ме с прозренията, енергията и сходните с моите разбирания =) Май ще ми стане един от любимите автори този Ханчев! Друга трогваща творба на автора можете да прочетете тук.

ПОСВЕЩЕНИЕ

Веселин Ханчев

За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина;
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята връщаща богато
и облаци, и птици, и листа.
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно всяка вещ да се роди
и всеки образ, който в теб попада,
да свети с блясък непознат преди,
и мислите да правят в тебе рани,
мъчително и дълго да тежат
и всяка мисъл в тебе да остане
като зарастнал белег в твойта плът.
Как иначе това, което вземаш,
стократно оплодено ще дадеш
в горещи багри, в щик или поема,
в космичен полет и в чугунна пещ?
Как то ще стане дирене сурово
и кратък залез, и другарска реч,
и падане, и ставане отново,
и тръгване отново надалеч,
и ласка по косата и засада,
и хоризонти с мамещи звезди?
О, трябва този свят да се изстрада,
повторно трябва в теб да се роди
и всяка вещ и образ покрай тебе
сърцето твое да пресътвори,
за да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори.

“Моето щастие”

Ставам от удобния фотьойл, минавам по персийския килим до огромното лъщящо огледало и се поглеждам в него – прошарената ми коса, уморените кафеви очи, бръчиците около устата. Толкова ли съм стар? Вече?Прекарах младостта си в търсене на щастието. Когато бях в малките класове, докато другите се биеха и ритаха топка, аз стоях вкъщи и поглъщах творчеството на знайни и незнайни писатели. Когато бях на път да стана мъж, вместо да се веселя с приятели и да закачам Евините дъщери, аз размишлявах над философски въпроси и понятия на слънце в усамотени паркове. Не след дълго завърших и станах студент. Но и тогаване намирах време за себе си. Всъщност смятах, че го правя. Заучаването на сложни теории и закони за мен значеше градене на бъдещето.

Ах, бъдещето… Представях си се на средна възраст, с жена и две деца и
доходен частен бизнес. Какви картини рисуваше въображението ми! Щях да бъда достатъчно богат, за да мога да купя на децата породисто куче и всяка година да ги водя на море в чужбина; на жена си щях да подарявам прекрасни бижута, да я водя на романтични вечери в скъпи ресторанти, да си устройваме незабравими екскурзии на всяка годишнина от сватбата ни… О, да, щях да се наслаждавам на
израстването на децата ми, да ги приуча да мислят; щях да се оттегля с авторитет от бизнес средите и да прекарам спокойни старини…
Какво се обърка? Аз ли омотах конците на живота си или съдбата ми подложи крак? Не, не се провалиха плановете ми. Просто… не се развиха, както очаквах.

Вместо на 35 да имах семейство, аз не можех да си позволя да създам дом с жената на сърцето ми, защото развивах фирмата си и пестях всяка стотинка. Ожених се на 40, на 41 се роди синът ми. Вече бях улегнал, но не можех да отделям достатъчно внимание вкъщи, защото бизнесът не се управлява сам… И така трупах сътояние и обезпечавах хорaта, които обичах, а те се променяха с времето… Синът ми така и не позна що е пълното бащинско внимание, а съпругата ми забрави каква е топлотата на пълното отдаване.

Намерих си приятели, но и с тях не можех да прекарвам много време. Поне аз да бях доволен! Поне аз да изпитвах удолволствие от всички онези делови срещи и напрежение, с които бе изпълнен животът ми! Радвах се на парите и на успехите… но всъщност бях празен. И никъде в издигането си не намерих лек за тази празнота.

За това ли пропилях живота си? За тези лъскави залъгалки ли убих
детето в мен и преждевременно дадох път на възрастния??! Нима в това се превърнаха бляновете ми, нима в това се случи да бъде „успеха” ми?! И сега аз стоя пред студеното лъскаво огледало, вече оттеглил се от бизнеса. Поглеждам тези очи, видели много безсънни нощи и предизвикателства. Те ме гледат разочаровано. „Защо?”, питат ме те. „Защо”, питам и аз Бог. Защо не мога да изживея живота си отново? Нямаше да допускам грешките, породени от наивните
мечти, нямаше бавно да се самоубивам. Нямаше да се докарам до състояние, в което бих проклинал амбицията и бих дал път на инфантилността.

Право е казал поетът:„Всички искат да стигнат върха, без да си дават сметка, че истинското щастие се състои в начина, по който изкачваш стръмния склон”. Уви, аз не го послушах! Дано обаче поне някой амбициозен младеж го чуе и се спре, преди окончателно да изкове оковите, които безмислостно ще го завлекат в мъртвите дълбини на „щастието”. Моето щастие…

—————

Мое есе по литература от миналата пролет… Както винаги за оценка и без зададена тема. Дали няма да свърша като героя от есето?? :S

Писмото на Джордж Карлин

Когато съпругата на Джордж Карлин починала, Карлин – известният груб и устат комик от 70-те и 80-те години – написал тази невероятно изразителна статия — толкова уместна и днес, в епохата след 11 септември.

Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.

Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща. но не и по-добри неща.

Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем по¬вече, но научаваме по-малко. Планираме по¬вече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.

Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки. Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко – възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, в което има много на витрината, но малко в склада. Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване”.

Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.

Запомнете и казвайте „обичам те” на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.

Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.

Роботизмът на хората

Това е мое есе, в което изразявам отчаянието и яда си от стадната природа на человечеството. Възгледите ми, за съжаление, си остават същите и досега…
__________________________________________

Роботизмът на хората

Welcome, my son, welcome to the machine.
Pink Floyd

Гледали ли сте „Матрицата”? Въпреки че съм гледал филма няколко пъти, всеки път откривам все по-мъдри послания в него. Този път особено впечатление ми направи една фраза: „Всяка програма се гради върху друга програма.” Уникално прост математически закон, нали! И все пак той е нещото, вдъхновило ме да напиша това есе.

Преди по-малко от 70 години човешкият род записа в историята си нещо уникално; нещо твърде ярко дори за нейните многоцветни страници; нещо, чиито следи още се личат в трудовете на всеки неонацист. Преди по-малко от 70 години 4 милиона души, основно от еврейския етнос, понесоха унижения, изтезания и смърт – всичко това напоено с отровата на жлъчната омраза. И всичко това, заради разбиранията на един луд.

Но не е ли този случай парадоксален?! Макар и изказани с умело ораторство и изкусни манипулативни техники, това си остават идеите на един луд. Хм. Откога човекът, да, този човек, венецът на Божиите творения, най-висшето същество, населяващо разнообразния ни свят, започна да се води по ума на психари? Ха, уви, винаги е било така.

През втората половина на 21 в. американският психолог Стенли Милграм започва да изучава човешката природа на подчинение, вдъхновен именно от зверствата по време на Холокоста и комунистическата диктатура на Сталин. Той става автор на един уникален експримент, но уникален не със своята сложност, а с резултатите, които дава. Експеримент, според който повечето хора са готови да се отвърнат от природата си и да извършат невероятни зверства, стига някой да поеме тяхната отговорност – т.нар. Авторитет.
Приблизително по същото време, тази материя разглежда друг психолог, Соломон Аш, който пък доказва, че явлението конформизъм (т.е. съгласуване с мнозинството) е присъщо отново на един голям процент от обществото.

Какво излиза? Този тъй нравствен човек, смятан дори за най-възвишен източник на разум в Ренесанса, се оказва, че по своето начало е една потенциална марионетка; марионетка дори на каузи, прекрачващи определението за човечност. Да, това сме ние – кукли на конци, които само чакат своя кукловод, който ще свали отговорността от плещите им и ще ги поведе към правилните идеи. Да, ние сме роботи.
И докато не спрем да бъдем такива винаги ще има Холокост, в една или друга форма и измерение. Дотогава винаги ще има хора, следващи извратени идеологии, просто защото нямат навика да отстояват своите собствени. „Всяка програма се гради на друга програма.”

Но как по дяволите да спрем да бъдем такива? Как, когато ни налагат чужд разум още от деца? Когато толкова много хора избират удобния и уютен път на конформизма пред очуканата самотна пътека на аутсайдерството? Уви, само силните духом се справят с бремето на различността. И именно тези силни духом често в последствие стават авторитетите, задвижващи механизма на нуждаещите се от водач на стадото роботи.

Ами другите? Една птичка пролет не прави…
Възможно ли е изобщо всички да започнат да мислят правилно, всички да бъдат достатъчно зрели духом – или ако не всички, то повечето? Един оптимист би казал: „Да, разбира се, все някога ще достигнем това ниво на нравствено съвършенство!” Друг, например аз, би казал: ”Не, не сме устроени да сме разумни в мнозинство.” А какво би казал ти? Какъв си ти изобщо? Сътрудник на властта или политически имигрант? Лъскава марионетка или захвърлена на боклука кукла със скъсани конци? Нормален ли си или си аутсайдер?

“Ако” от Ръдиард Киплинг

По думите на майка ми това е Библията накъсо, а аз бих го нарекъл кодекс за достойно съществуване. Стихотворението е от Ръдиард Киплинг, авторът на “Книга за Джунглата”. Насладете му се и го осмислете!

AKO

Ако владееш се, когато всички
треперят, а наричат теб страхлив;
Ако на своето сърце едничко
се довериш, но бъдеш предпазлив;
Ако изчакваш, без да се отчайваш;
наклеветен – не сееш клевети;
или намразен – злоба не спотайваш;
но… ни премъдър, ни пресвят си ти;

Ако мечтаеш, без да си мечтател;
ако си умен, без да си умник;
Ако посрещаш Краха – зъл предател –
еднакво със Триумфа – стар циник;
Ако злодеи клетвата ти свята
превърнат в клопка – и го понесеш,
или пък видиш сринати нещата,
градени с кръв – и почнеш нов градеж;

Ако на куп пред себе си заложиш
спечеленото, смело хвърлиш зар,
изгубиш, и започнеш пак, и можеш
да премълчиш за неуспеха стар;
Ако заставиш мозък, нерви, длани –
и изхабени – да ти служат пак,
и крачиш, само с Волята останал,
която им повтаря: “Влезте в крак!”

Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,
в двореца – своя прост човешки смях;
Ако зачиташ всеки, но не лазиш;
ако от враг и свой не те е страх;
Ако запълниш хищната Минута
с шейсет секунди спринт, поне веднъж;
Светът е твой! Молбата ми е чута!
И главно, сине мой – ще бъдеш Мъж!

Ето и един алтернативен неримуван превод на Български:

AKO

Ако можеш да запазиш разума си,
когато всички около теб са го загубили
и те обвиняват затова.
Ако можеш да повярваш в себе си,
когато всички се съмняват в теб
и да приемеш тяхното съмнение.
Ако можеш да чакаш, без това да те изморява,
и лъган да не се занимаваш с лъжи,
и мразен да не се поддаваш на омраза
като в същото време,
нито да изглеждаш много добър,
нито да говориш твърде мъдро.

Ако можеш да мечтаеш и мечтите да не ти стават господар;
Ако можеш да мислиш, без мислите да са единствената ти цел.
Ако можеш да посрещнеш Успеха и Бедата
и да се отнасяш към тези две измами безразлично.
Ако можеш да понесеш да чуеш истината, която си изрекъл
изопачена от мошеници, направили от нея капан за глупци.
Или да видиш нещата, на които си отдал живота си сринати
и да се наведеш, и да ги изградиш отново с износени инструменти.

Ако можеш да направиш един куп от всички твои победи
и да ги рискуваш в игра на “ези или тура”,
и губейки да започнеш отново, от самото начало
и никога да не прошепнеш и дума за твоята загуба;
Ако можеш да заставиш твоето сърце, нерви и мускули
да ти служат добре още дълго след тяхното изхабяване
и така да се държиш, когато нищо не е останало в теб,
освен Волята, която им заповядва: “Дръжте се !”

Ако можеш да говориш с тълпата и да запазиш достойнството си,
или да живееш с царе, но да не губиш връзката си с обикновените хора.
Ако нито врагове, нито скъпи приятели могат да те наранят
Ако всеки разчита на теб, но не и твърде много.
Ако можеш да запълниш непримиримата минута
със 60 струващи си секунди сдържаност -
твоя е Земята и всичко по нея
и, което е повече – ти ще бъдеш Мъж, сине мой!

И оригиналът на английски

If

If you can keep your head when all about you
Are losing theirs and blaming it on you;
If you can trust yourself when all men doubt you,
But make allowance for their doubting too;
If you can wait and not be tired by waiting,
Or, being lied about, don’t deal in lies,
Or, being hated, don’t give way to hating,
And yet don’t look too good, nor talk too wise;

If you can dream – and not make dreams your master;
If you can think – and not make thoughts your aim;
If you can meet with triumph and disaster
And treat those two imposters just the same;
If you can bear to hear the truth you’ve spoken
Twisted by knaves to make a trap for fools,
Or watch the things you gave your life to broken,
And stoop and build ‘em up with wornout tools;

If you can make one heap of all your winnings
And risk it on one turn of pitch-and-toss,
And lose, and start again at your beginnings
And never breath a word about your loss;
If you can force your heart and nerve and sinew
To serve your turn long after they are gone,
And so hold on when there is nothing in you
Except the Will which says to them: “Hold on”;

If you can talk with crowds and keep your virtue,
Or walk with kings – nor lose the common touch;
If neither foes nor loving friends can hurt you;
If all men count with you, but none too much;
If you can fill the unforgiving minute
With sixty seconds’ worth of distance run –
Yours is the Earth and everything that’s in it,
And – which is more – you’ll be a Man, my son!

Rudyard Kipling

Предсмъртното писмо на Габриел Гарсия Маркес

Това е едно от нещата, изиграли голяма роля в оформянето на разбиранията ми =) Наистина стойностно произведение – кратко, просто, от сърце и опит :}

————————————–

Габриел Гарсия Маркес се е оттеглил от публичния живот по здравословни причини – рак на лимфните възли. Състоянието му се влошава с всеки изминал ден. Прощалното писмо, което следва, бе изпратено от писателя на неговите приятели.

Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.

Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.

Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!

Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.

Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им…

Боже, ако имах едно късче живот… Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.

На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората… Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят, че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръста на баща си, го пленява завинаги.

Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.

Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш през вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.

Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.

Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш.

Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб.

За обществото и възпитанието

Току-що имах почти ожесточен спор с един близък приятел на тема интелигентност, възпитание и влияние на обществото. Всъщност, хах, цялата работа започна от моята констатация, че и да изям ненадейно някакъв продукт от кучешко/котешко месо, никак няма да се впечатля, стига то да е било хубаво и чисто. Той, от своя страна, ме наречене гнусен и изказа становището, че всеки интелигентен човек би се погнусил от храна с такъв произоход. Това ме фрапира! Не защото представата за ядене от улично животно го отвращаваше, а защото ми изтъкна, че “интелигетните” хора би трябвало да имат тази реакция.

Винаги съм ненавиждал обществените норми – тези окови, които са толкова ограничаващи, а тъй мъчно се отхвърлят! В последствие си дадох сметка, че човек не може да живее съвсем свободен на тоя свят – това би било равносилно на абсолютна изолираност от цивилизацията и в резултат – много по-трудно оцеляване.
Затова стигнах до решението моето възпитание и държание в обществото да бъде достатъчно съобразено с околните, за да не им пречи, но в никакъв случай да и не възпрепятства моето лично удобство, освен ако вредата за другите би била уважително по-голяма. Пример: всеки път като вляза в магазин аз съм много любезен с човека отсреща, защото това ще му повлияе положително във всеки един аспект, а за мен не предсталява никаква жертва, дори напротив. Но когато съм, да кажем, на театър не бих се лишил от удоволствието и навика да си кръстосам нозете, макар това да би подразнило доста народ, защото една малка част от косматия ми крак остава непокрита от дънките.

Основните причини да държиш на възпитанието и маниерите са две, поне по мое виждане – контрол над хората и/или страх от тях. Страхът сам по себе си е вреден и несправянето с него оставя индивидът по-слаб в проблемна ситуация. Манипулирането на масите пък е нещо колкото необходимо, поради простотата на болшинството, толкова и етически нередно. При всички случаи аз не желая да бъда контролиран и да се страхувам в неразумни количества, затова и най-естественото решение, за да го постигна е да не приемам и спазвам обществените разбирания изцяло.
И за това стана дума в спора с моя приятел. Споменах, че в ежедневието често ми се случва да стана обект на неприкрит присмех – дали за странен въпрос към учител, дали за склонноста ми да споря с преподавателите, дали за смешния ми “мляскащ” акцент в английския и пр. Отбелязах, че, разбира се, не обръщам никакво внимание на тези ситуации, а събеседникът ми отново бе много учуден. Логично е, каза ми, когато околните ти се подиграват да имат някакво основание да го правят, съответно най-вероятно правиш нещо грешно. Грешно?! Откъде-накъде болшинството ще определя кое е правилно и кое – не! Множеството, бидейки едно цяло, е най-лесно за манипулация – защо тогава трябва да се доверявам на неговите разбирания? Нещо повече: историята сочи как времената се менят, а с тях и нравите. Днес кебапчетата от котешко са противни, утре ще бъдат деликатес.

Аз имам едно специфично мнение за манталитета на западните общества. Хората там получават едно зубрашко, концентрирано в една област образование, което им вади хляба по-късно, тоест сторят ли каквото се иска от тях благоденствието им в бъдеще в подсигурено. От друга страна масовия потребител има ОГРОМЕН избор на всякакви стоки, при това обработени, нарязани и пакетирани, трябват им само 15 мин. в тигана, за да станат пълноценна вечеря. До какво води тази презадоволеност? До загуба на способности!
Значи предлага ти се следната матрица: вземеш ли една определена диплома – ще имаш работа, имаш ли работата – ще имаш пари и съответно достъп до всички тези удобни за употреба стоки. Резултатът от тази система? Губиш свободната воля и способностите си. Затъпяваш.
В не така далечното бъдеще тази порочна система ще работи само докато има централизиран орган да ръководи образованието, свободните работни места и наличието на стоки. А какво ще стане, ако това управление реши да наложи един определен ред? Нима свикналото да бъде водено и поставяно в норми население няма да му се подчини? А какво, ако този ред има за цел дороботизирането на хората за собствените му цели и ползи? Обществото би станало фабрика за работници.

Прекаленият ред механизира хората – проблемите са по-малко, респективно мисленето по тях започва да намалява, а когато си задоволен и нямаш за какво да се бориш, губиш смисъл от живота и се деморализираш. Честно казано, щастлив съм, че съм роден в държава, която е достатъчно развита, че да не живея в колиба, но и ежедневието създава достатъчно проблеми, че да не отвиквам да мисля. Искрено се надявам да вървим нагоре, но не и да стигаме скоро уредеността на западняците, защото ще добием и механизацията им; да не говорим, че ще заменим злободневните кавги на улицата с празното, но възпитано “How are you?”.

Обществото е създадено с цел не само оцеляване, но и контрол, и възпитанието е един от способите му. Аз не искам да бъда контролиран.