Детето, погълнато от света

Бих искал да споделя с вас някои размисли за невинността и живота (ебаси понятието, гигантското и хиперпопулярно понятие ЖИВОТ хаха).

Когато бях на около 11-12-13 години, нали съм отраснал на село, всяка пролет с другите деца ходихме в черешовите градини, отдалечени на 2-3 километра от цивилизацията (селцето). Не щеш ли обаче, по едно време по някаква причина баща ми ми беше забранил да ходя там повече – май защото намираше, че пътят е опасен и има кучета и цигани (и то наистина си имаше). И аз тогава бях един… малък свободен мислител, ама с голямо чувство на преданост към дадените обещания и наложените забрани. Та един хубав пролетен ден моят приятел съсед Боби и друг съсед, Марио, искаха да отидем до черешите. Аз, разбира се, отказах, имах забрана – ама те пък не знаеха как да стигнат до там сами. И нали още тогава си бях филантропичен и добричък: заведох ги до самите череши, до малката баричка, която делеше градините от пътя. И им казах, че това са черешите, а аз ще се връщам… Май че се опитваха да ме убеждават малко да отида с тях, ама не – бях твърде лоялен към на тате забраната. И Боби в крайна сметка реши, че ще уважи приятеля си повече от черешите и се върна с мен до цивилизацията

Този случай си припомних преди малко, докато размишлявах над съществуването след малко четене на “Сидхарта” на Херман Хесе (хубава книга, препоръчвам за търсещите пътя си, както препоръчвам и “Алхимикът” на Коелю).  Какъв сладур съм бил тогава, като малък! Несъзнателно съм нарушил забраната на тате, поне в същинската й част, но вътрешния ми цензор не ми е позволил да наруша формалната й част. А може би не съм съзнавал кое е било същинската част и кое – формалната, не знам.

Колко бях невинен тогава. нормално, бях дете. И същевременно дете с някакви по-богати знания и по-зряло, но все пак – дете. А днес, 7-8-9 години по-късно вече почти нямам нищо детско в мен. А каквото детско имам в мен – което е желанието ми да бъда закрилян – го отричам и желая да надрасна. Днес имам набор от някои прекрасни качества – например, че знам кой съм, в какво вярвам, какво ще ме направи щастлив; имам много добро преценяване на какво мога да си позволя и какво не; уверен съм в себе си, дори може би смел; и далеч не на последно място имам някакъв набор от знания и интереси, които ми отварят безкрайно много врати в интелектуалния и културен свят на света – като участник и наблюдател. Също така знам много добре какви са лошите ми черти.

И все пак понякога, последните няколко дни дори често, съм натъжен от тези неща. Защото ставам все по-малко дете – ставам все по-осъзнат. Не е ли това да изгубиш невинността си – да осъзнаеш себе си и реалността?

Често си мисля за миналото си, нали съм нарцис, и кое как е можело да стане и до какво е довело както се е случило. Мислех си наскоро например как с годините (колкото и малко да са) ставам все по-уверен в себе си. Как в 10-11 клас имах някакви притеснения за това как ще завърша учебната година – не големи, но съвсем осезаеми. Сега, поради осъзнаването на маловажността на училището и укрепването на самочувствието, оценките са ми общо взето в единия крачол, не изпитвам особен адреналин от тях. Макар че, ако трябва да бъдем честни, снощи управителката на книжарницата ме нахока за разни неща и изпитах страхотен страх да не си изгубя прясното назначение, такъв страх не бях изпитвал от много отдавна. И все пак ставам все по-уверен, все по-малко впечатляващ се – греха, в който обвинявам възрастните! Преди няколко години моят философски свят се състоеше от Дейл Карнеги, Библията, 2-3 дълбоки филма, някакъв наръчник с цитати на известни личности и неколцина мои лични философски прозрения – днес се състои от Ерих Фром, Ан Райс, Паулу Коелю, Херман Хесе, Оскар Уайлд (разбира се) и още немалко, трябва да си погледна библиотеката + мои собствени наблюдения и разсъждения. Но както е всеизвестно, колкото повече знаеш, толкова по-малко знаеш. И с мен така – познавайки света и познанието повече, знам колко нямам полза от това. Знам основните истини за живота – а съм на 20 години – но това не ми носи някакво особено удовлетворение. За какво ми е, питам се, да зная истините за съществуването? С какво ще ми послужат? Та колкото повече аз зная за живота, толкова повече съм ограбен от способността си да се впечатлявам от него! А като бях по-малък… знаех малко и блестях с него сред другите деца, и постоянно разсъждавах и имах толкова много да открия, и толкова много и толкова пламенно се впечатлявах! Сега нещата са сходни, с по-малко измерение, с повече цветове, но с по-малка наситеност на цветовете.

Връщам се на въпросът, който ме терзае периодично: защо учим? Защо изучаваме реалността? Едни учат, защото имат дълбок интерес да го правят, а други – защото го смятат за благопристойно и полезно. Първите стават философи реалисти, за които светът има много красиви неща, но все по-малко впечатляващи, вторите пък стават някакви ерудирани цветни хора, които хем се занимават с делата на философите и поетите, хем не го правят от сърце и в следствие нито хубят интерес, нито обаче се и радват от самото познание истински. Има и хора, които не учат и не се интересуват от нищо особено, но това за добро ли е? Те пък съвсем не се докосват до красотата на света.

Много обречена картинка, нали?

Вчера управителката ме попита между другото дали съм имал време да прочета някоя нова книга. Примигах, чудейки се дали това не е част от задължителната характеристика на работата, но не посмях да й поставя въпроса, и просто й казах, че чета “Сидхарта”. За малко си представих как трябва да чета нова и нова литература – и все по-малко и все по-малко ми остава непознато. Макар, че, сега като се замисля, книгите за прочит няма да свършат никога. Но не е ли грозно и глупаво да прочета някоя книга не защото имам вътрешния порив, а защото ми е за домашно? Ами тогава тази книга, която мога да прочета след 1-2-5 години, и тогава да ми донесе истинска нектарна наслада, вече няма да мога да я прочета след време! А и познавайки повече, ставам все по-пълен, все по-не-празен.

Може би е глупаво, може би е някаква психопатология с оралния период, но имам страх от загубата на Аза си. От загубата на себе си. Колкото повече уча, мисля и познавам, толкова повече се променям. Реално така ставам и по-щастлив и пълноценен. Но същевременно в мен живее една неприязън към тази промяна, към това отдалечаване от този, който съм бил. Фактически аз пак оставам себе си, просто не Павел версия 2007, а Павел модел 2010. И все пак – защо така се страхувам да изгубя стария Павел? Със сигурност не е страх да не изгубя сигурност: с узряването аз ставам все по-силен и сигурен. Защо тогава? Да не е някаква форма на обич към самия мен? Или пък неприязън към външния свят, който поемам с ученето и познаването? По-скоро е първото.

Понякога, когато съм в плен на страховете и погнусата си от света – било защото заради света губя себе си, било защото модерният свят разглежда хората като “клиенти”, било защото младите умни говорят за реализация или успех – ми се иска да избягам от света, и в такива моменти в главата (и в сърцето) ми изплуват 3 неща: да се сгуша като малко дете в прегръдката на моя приятел, да зарежа всичко и с пътна раничка да започна да обикалям света, радвайки се на по-простите хора със суеверните им празници от сърце, и… третия ми път за бягство е бащината къща, както казва Дебелянов. Но не моята лична бащина къща, а идеята за бащината къща. Мястото, където винаги си добре дошъл, където ще си приласкан и където можеш да останеш колкото искаш и колкото ти е необходимо, докато събереш сили да потеглиш отново – като в притчата за Блудния син. Не мечтае ли всеки за това? Една от мечтите ми е някой ден да създам такова място, където всеки да може да подири утеха и стряха – може би ще е дом, може би кафене, може би училище… Но ако тази си мечта не успея да изпълня, значи сигурно нищо друго мечтано няма да съм успял да превърна в реалност.

Отнесох се. Ще завърша словоизлиянието си, като отправя апел към всички родители, които може би четат блога ми, или към всички млади, които някой ден ще бъдат родители: не се оставяйте под влияние на страха си от живота и бъдещето им да ограбите децата си от детството им. И без това детството май е съвсем невъзможно да се пренесе в порасналия живот… нека им го оставим поне докато са деца, доколкото е възможно. Моля ви.

Започва Път от моя праг -
безкраен, ограден с трева.
Увлечен в неговия бяг,
и аз ще трябва да вървя,
да влача морните пети,
дордето стигна друм голям,
събрал пътеки и мечти.
А после накъде? Не знам.

Щастието, мъдростта и Пазителите на човечеството

-            Хората – каза старият човек – са два вида: умни и не толкова умни…

-           Зная – усмихнах се аз – ти от кои си?

-          Хах! От умните, разбира се. Дори, бих казал, от твърде умните… Което е лошо. Но нека не говорим сега за мен. Хората се делят на два вида – умни и не чак толкова умни. Според теб, Виктор, важно ли е да си умен, за да си щастлив? Или по-скоро: доколко е важно да си умен, за да си щастлив?

-           Ъм… Хм. Не съм сигурен – погледнах към земята замислен. – Би трябвало да е.

Старият човек ме чакаше мълчаливо и с подканващ усмихнат поглед.

-           Казват, че незнанието е благословия. От тази гледна точка – не, интелектът, мисленето, изобщо не са ползни за щастието.

-           Мисленето улеснява живота много.

-         Не говоря за това мислене. Говоря за разсъждаване, за търсенето на това, какво е правилно и какво не – енергично обясних аз. – Да живееш като животно, или близо до такова, без някакви други грижи, освен да имаш къде да спиш – доколкото това е нещо, без което не може – и какво да ядеш, без да се притесняваш дали си добър човек, без да бъдеш тормозен от съвестта си, без да пшолагаш и минимални усилия да постигнеш нещо полезно в живота си – ами това е прекрасно лесно безгрижно съществуване!

-          Но?

-          Но може би… Може би това съвсем – по никакъв начин – не е щастието. Дори без „-то”, може би изобщо не е никакво щастие само по себе си. Защото… щастието… – замислих се малко – щастието не е това да нямаме проблеми. Не е да нямаме херувимчета, които да ни бият своите малки шамарчета, когато бъркаме, за да се размислим. Щастието, в крайна сметка, може би не е толкова да нямаш проблеми, колкото да решаваш проблеми.

-          Будистите смятат, че именно липсата на болка е път към щастието?

Замислих се. Някъде бях чел, че Буда прекарва дълги години в медитация и размисъл, след които достига до ключовата тайна на живота – че желанията пораждат болката… и че за да бъде човек щастлив, той трябва да се избави от желанията си – а така, и от болката….

-          Философията на Буда – казвам това с уговорката, че не съм добре запознат с нея – сякаш е по-мъдър вариант на философията на лентяите.

-          Лентяите? – кротко повдигна вежди моят събеседник.

-          Хората, които живеят без да се занимават с каквото и да е. Които паразитират на гърба на други. Които… нямат никаква цел в живота си.

-          А може би точно те са най-щастливи? Може би така наречените отговорни хора обременяват съществуването си с крайно много ненужни занимания, които, в последна сметка, само водят до по-малка концентрация върху настоящия момент. Може би да живееш ден за ден, без план график, радвайки се на природата, разходките, компанията на приятел, четенето, яденето – и всичко това без някаква цел и без ограничения – води до много по-пълноценно щастие от така модерните за твоето поколение „самоусъвършенстване”, „учене през целия живот”, правене на кариера, създаване на име, създаване на семейство – големият остатък от партиархалното мислене – и дисциплинираност… Може би човек е най-щастлив, когато е без каквито и да е окови? Когато мисленето му е без всякакви окови?

-          Не бих казал – възразих. – Човек не може без окови. Или по-скоро, без някакви граници, които ти в случая наричаш окови.

-          Защо да не може? Изключвам, разбира се, границата да нараняваш или пакостиш на другиго или на себе си.

-          Защото.. – замислих се аз – без граници човекът е като… Всъщност – без граници човекът изобщо не е човек!

-          Правилно! – възкликна моят събеседник, прекъсвайки ме. – Това прозрение исках да чуя. Продължи, моля те.

-          Аа, докъде бях? Да. Човекът без граници не е човек . Човекът без граници – той е животно. Ако трябва да го кажем фройдистки, без Свръх-Аз-ът – усещането за правилно и грешно – човекът се ръководи само от инстинктите и първичните си нужди. И дори да приемем, че в една общност, в едно общество…

-          Ах, как мразиш и обичаш тази дума!

-          Да – усмихнах се – мразя обществото и го обичам… Но да продължа. Дори в едно общество човекът да добие някакви минимални граници – как да не вреди на другите и как да общува с тях – защото комуникацията, в крайна сметка, също е вид ограничение – дори тогава човекът е по-малко човек, отколкото ако си налага да се развива повече и повече като личност. А да си наложиш нещо – значи да се ограничиш…

-          Значи според теб единственият начин човек да е щастлив е да бъде развит като личност? Да бъде, по твоите думи, повече човек?

-          Ами – присвих очи – да. Всъщност и да, и не.

-          Неукият селянин може ли да бъде щастлив?

-          Може, разбира се.

Замлъкнах за малко и започнах да размишлявам над въпроса и над отговора. Моят събеседник – този толкова забележително кротък, омиротворен, човек с очарователно ведри сини очи – ме изчака с лека усмивка и весел пламък в погледа.

-          Искаш ли да ти кажа аз какво мисля по въпроса? – попита старият човек.

Аз го погледнах с онзи интелигентен поглед на замисленост, който прави хората така красиви, и отговорих:

-          Давай.

-          Мисля – погледна ме замислено изпод вежди той – че щастието, или чувството за щастие, не е функция на – така да го наречем – личността. Личността е онзи сбор от качества, принципи и желания – с една дума особености на характера – който изцяло ръководи нашите действия. Той определя как да постъпим и какво да помислим. Ако аз съм егоистична личност, ще говоря каквото ми падне, без да се съобразявам с чувствата на околните. Ако съм грижовна личност – винаги ще премислям думите си предварително. Личността обаче – старият човек ненатрапчиво вдигна показалеца си и леко сви сините си очи – има още едно свойство. Тя определя как възприемаме света. Ако аз съм студен човек, ще подминавам всички болки на света с идеално спокойствие. Ако съм емоционален и сантиментвален обаче, аз ще страдам от най-малките неща.

-          Дотука не ми каза нищо ново – казах.

-          Чакай сега, бе, ще кажа – усмихна се старият човек. – Аз си представям така нещата: душата на човека е като око и стъкло на очила – стъклото е личността, а окото е сърцевината на душата. Очилата, или личността, определят как външният свят ще се пречупи през призмата, но това пречупено ще бъде възприето от очите, или сърцевината на душата – и това е важното. Ако личността е направила външният свят да изглежда добър – душата е щастлива; ако го е направила да изглежда лош – душата е нещастна. Разбира се, личността, или тази призма на характера, е различна за всеки.

-          Значи смяташ, че това дали си умен или не няма никакво значение, така ли?

-          Донякъде да. Смятам, че един човек, който познава света повърхностно и създава връзка с другите повърхностно – защото все пак, за да опознаеш някого и да изградиш по-дълбоки отношения с него изисква много мислене – може да бъде щастив. Той може да се радва на своите малодушни и дребни радости като ядене на пържени картофи, секс и американски сериали. Може да бъде щастлив дори по цял ден да мастурбира, макар това да ми е малко трудно за представяне. И все пак смея да твърдя, че радостите на човека могат да варират по сила. Щастието, според мен, макар и строго индивидуално за всеки, може да се измерва и някои видове щастие категорично са по-големи щастия от дуги. Мисля, че Аристотел и Епикур имаха някакви подобни схващания.

-          И как се измерва щастието според теб?

-          Според мен – започна моят събеседник – щастието се дели на нисше и висше щастие. Може дори да се раздели и на три вида – нисше, по-висше и истински висше. Най-нисшото щастие изпитва онзи, който познава света само от телевизора и от отношения на дай ми-ето ти. Който нехае за таланта на Леонардо да Винчи и за гениалната музика на Моцарт и Вагнер и чиито интерес не бил привлечен от чудото на растежа на морските корали и невероятната им красота. По-висше, и то доста по-висше, е щастието, което изпитват – така да ги наречем – нормалните хора. Тези, които срещаме всеки ден. Които познават постиженията на световната култура и могат да преценят мястото си в нея; които с радост поемат феномените, които им предлага Discovery Channel и които намират смисъла на своя живот в любимия си човек или своето дете; които знаят смисъла и чувството на саможертвата и не са чужди на идеалите и принципите. И третият вид щастие е на тия хора, които за нас остават в историята като гении. Великите. Мъдреците! Бащите на света. За тях няма нужда да изреждам имена. Те са прекарали своя живот, помагайки на околните или допринасяйки за благото на човечеството или изкуството. Те са били обичани или мразени от всички. Те са живели честито или подритнато, в богатство или в мизерия… И никога не са били щастливи според традиционното разбиране за щастие.

-          Ама нали ми казваш, че тяхното щастие е най-висше! – протестирах аз, отново прекъсвайки моя събеседник.

-          Да, тяхното щастие е най-висше. Но то е и твърде деликатно и болезнено. Чел ли си Библията?

-          Отчасти.

-          Книгата Еклисиаст?

-          Не.

-          В книгата Еклисиаст, или книгата на цар Соломон, е казана една безкрайно мъдра фраза: „Който трупа мъдрост, той трупа и тъга.” А Ницше е казал: „Който разбира всичко, той мрази всичко.” Трети пък е казал, че да разбираш всичко, значи да прощаваш всичко, но това е обект на друг разговор. Мисълта ми е: мъдрите хора, за които ти говоря, имат достъп до най-висшето и най-недостижимо щастие. Щастието да виждаш света в цялята му красота, грозота и сложност. Щастието да познаваш човешката душа или изяществото на изкуството до най-дълбоките им и съкровени и миниатюрни съставки и струнички. Щастието да можеш да даваш премерени и мъдри съвети в помощ на околните. Щастието да имаш портите на Познанието отключени пред теб и да ликуваш безпаметно и безгранично при вида на това Познание. Но… както всичко в нашия свят, и това има своята цена. А именно, цената да си нещастен. Човечеството е било доста самоуверено в своята важност преди Николай Коперник да измести геоцентричната астрономическа теория със своята хелиоцентрична и да каже на света, че не Земята, а Слънцето е в центъра на Вселената и не то се върти около нас, а ние около него. Човечеството е било доста самоуверено в своят божествен промисъл, докато Дарвин не му е показал, че човекът е просто слязла от дървото маймуна. Човечеството е било доста самоуверено в своята разумност, докато Фройд не е  доказал научно, че човекът е крайно нерационално същество. Разбираш, Виктор, хората в някаква степен са живели много по-приятно, преди да им бъде казано категоричесло, че са толкова маловажни и слаби! Наистина, знанието, а не незнанието, ги е освободило, но също и ги е накарало да си задават въпроса: какъв е смисълът на моя живот тогава? Щом няма Рай, няма Бог, а няма дори и истински добродетели….

Моят събеседник беше станал много възбуден от темата и говореше поглъщащо разпалено.

-          Ти, разбира се, знаеш тези неща, Виктор, разбира се, че ги знаеш… – продължи своята емоционална мисъл той. – Казвам ти ги, защото след доста години лутане из лабиринта на мъдростта, съм стигнал до едно мнение по отношение на щастието и мъдростта, или това да си умен, откъдето започна нашия разговор.

Старият човек се бе вторачил в мен. Сините му очи сякаш гледаха в мен и в небитието едновременно, а в емоцията си той изглеждаше все по-човешки от преди. Когато заговори след малка пауза, тонът му бе по-умерен и заключителен:

-          Според мен, Виктор, най-добрият вид щастие е умереният – този, който ние с теб нарекохме „по-висше щастие”. Човек трябва да живее с красотата на света и да се радва на свободата, която му дава мисленето и Познанието, но той трябва да прави това много внимателно. Според мен, човечеството е надарено с тези умни хора – мъдреци – които са негови Пазители. Пазителите са тези, които решават най-сериозните житейски проблеми на другите, спестявайки им горчилката да осъзнаят това, което би ги направило нещастни. Прекалено философски настроеният човек е безкрайно полезен и добър за околните му, но не и за самия себе си – когато един философ осъзнае относителността и несъвършенството на света и хората, той е твърде силен, но и твърде нещастен. Един нормален човек се радва с пълно и чисто от подозрения сърце на доброто, сторено му от друг. Един Пазител обаче вижда неща в това добро, които го карат да разбие идеала си за него.

Моят събеседник най-накрая замълча за повече време и погледна земята. Сякаш бе изказал дълго таена мъдрост, както всъщност и беше, и сега я оставяше сама да се разстели и да заеме своето място в битието около него, а сам той си почиваше от напрежението да я носи толкова дълго и толкова дълбоко. Аз почтително и мълчаливо го изчаквах…

-          И аз не съм сигурен какво искам да кажа с всичко това, Виктор. Не искам да препоръчам на света да тъне в незнание, но искам да му препоръчвам да не стига твърде далече… Развиващият се свят е толкова напредничав, че ако тъпите политици не затрият Земята с ядрено оръжие, със сигурност скоро няма да има много непознати неща. Кой знае, може хората да разделят на части и направят дисекция на обичта… Което поне за мен е най-свещеното нещо в нашия свят и не желая да бъде обект на научни изследвания, излъчвани по Explorer Channel. Карл Маркс и Зигмунд Фройд, а всъщност и Исус Христос, са казали, че Истината може да направи човека свободен. Това, което аз питам и изобщо нямам позиция в отговора е – струва ли си човекът да бъде напълно свободен? Да не забравяме, че ти в началото каза, че човекът без граници не е човек…. Макар и да го каза в малко по-различен смисъл. Не зная какво да кажа по въпроса, Виктор. Този въпрос ме е терзал цял живот и ме е изпълвал с амбиция и страх. Може би ти ще имаш шанса да си създадеш по-адекватно мнение за него, Виктор, и ще го решиш….

Старият човек замълча. Мълчах и аз, разбира се. Нещата, които той ми бе казал, не бяха нищо наистина ново, но ми извадиха в центъра на вниманието един твърде важен проблем, който можем да наречем и екзистенциален. Докато гледах в земята с присвити очи, разсъждавайки върху сложността на избора знание или незнание, чух звук, който не може да бъде описан, а само усетен, и вдигнах поглед. Старият човек се бе стопил във въздуха….

Моят смисъл

… или красотата в моя живот.

It’s such a perfect day,
I’m glad I spent it with you.
Such a perfect day,
You just keep me hanging on…
You just keep me hanging on…

Мисля, че хората се делят основно на два вида – такива, които виждат Смисъла (обърнете внимание на главната буква) на своя живот в познанието, и такива, които го виждат в хората около себе си. Тези, които намират Смисъл само в забавление… май може да се каже, че живеят без Смисъл.

Аз съм смесица от двете. Не мисля, че бих могъл да живея без познание, т.е. без търсене на такова, но мисля, че нещото, което движи моя живот, и в което намирам Смисъла да ставам всеки ден – това са хората. Хората.  (Вътрешно) Красивите хора – или грозните, но с малкото красота в тях.

Преди малко съвсем случайно попаднах на ТВ пресконференция след състезание по Формула 1. Такива неща на мен винаги са ми били съвършено безразлични и отегчителни, но сега нещо ме накара да насоча поглед – не: да вперя поглед, да съзерцавам - в телевизора. Говореше някакъв състезател, явно победителят. Имаше съвсем нормални черти на лицeто, но гледаше с красиви сини очи и приветлива и отворена усмивка. Много красиво. Стоях и го съзерцавах… Точно като философ от Елада.

Разбира се, тук пръст има сексуалността. Не че състезателят ме е привлякъл по някакъв начин сексуално, но въпреки всичко имаше някаква… химия? в целия процес. Напоследък при мен първо е симпатията, а тя поражда интерес, целящ близост, която най-плътно се изразява в плътска близост.

Аз се храня с хора. Смисъл: обожавам да гледам хората, да поглъщам красотата, струяща от тях. Особено влюбени двойки, от които тя е като извираща от гейзер. Виждам красота в много неща, и основно извън материалния свят – в хубавите хора, в грозните, в младите, в старите, в умните, в глупавите, в аристократичните и в простодушните. В познатите и в непознатите.

Красота. Боже, колко велико нещо е КРАСОТАТА! За мен – красотата на хората. За Фауст – красотата на познанието. За теб?… Може би има трети източник на красота, за който ограничения ми светоглед не ме информира?

И да завършим с една много приятна песен, предполагам и много смислена, ако се вслуша човек, на Дюран Дюран. Поздрав.

Да живее Красотата! Душевната красота!

За да те има и след теб дори…

Това е второто стихотворение на Веселин Ханчев, така грабващо ме с прозренията, енергията и сходните с моите разбирания =) Май ще ми стане един от любимите автори този Ханчев! Друга трогваща творба на автора можете да прочетете тук.

ПОСВЕЩЕНИЕ

Веселин Ханчев

За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина;
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята връщаща богато
и облаци, и птици, и листа.
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно всяка вещ да се роди
и всеки образ, който в теб попада,
да свети с блясък непознат преди,
и мислите да правят в тебе рани,
мъчително и дълго да тежат
и всяка мисъл в тебе да остане
като зарастнал белег в твойта плът.
Как иначе това, което вземаш,
стократно оплодено ще дадеш
в горещи багри, в щик или поема,
в космичен полет и в чугунна пещ?
Как то ще стане дирене сурово
и кратък залез, и другарска реч,
и падане, и ставане отново,
и тръгване отново надалеч,
и ласка по косата и засада,
и хоризонти с мамещи звезди?
О, трябва този свят да се изстрада,
повторно трябва в теб да се роди
и всяка вещ и образ покрай тебе
сърцето твое да пресътвори,
за да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори.