Прикованият Прометей или за границите на свободата

февруари 17, 2010

Поздрав за Лид, Жоро и Тони

Днес между интересната си лекция по Антропология и несъстоялата се лекция по Психология на развитието имах удоволствието да обядвам с трима колеги, и да побистря световните проблеми, сигурността, свободата, Комунизъма, Капитализъма и тн.

Днес дискусията се завъртя около това дали компютърът е добро или лошо нещо. Макар да защитавах тезата, че е нещо изключително добро, моят колега Тони в крайна сметка ме убеди, че кръвпролитните PC игри и порното, както и непрякото общуване с чатовете, влияят зле на децата, а така и на човечеството. “Няма как да спреш прогреса, казах му, светът не търпи ограничения.” А той ми отвърна, че свободата без граници е свободия с лоши последици и че компютърът трябва да е нещо много скъпо, за да е недостъпно за хората.

Нека оставим настрана дискусията. Нека поговорим за Тони и разбиранията му. Тони е на 25 години, служил в казарма, с много добро телосложение, определя се като Християнин, вярва в моралните устои и е склонен към известна дискриминация в отношението си. С една дума – млад човек с патриархално мислене. Мислещ и съзидателен, неагресвен.

Но със страх – от свободата. Той отразява тази част от мене, която смята, че хората в общия случай не заслужават свободата си и затова тя трябва да се ограничава. И все пак, в мене има друга част, която смята, че свободата просто няма как да се ограничи съществено без това да доведе до съществени негативни последици… И намира, че решението, което да балансира, е възпитанието.

Светът не може да е идеален, нали? Не може и да е статичен, и слава Богу. Заради споровете с Лид и особено Жоро напоследък се убеждавам, че стремежът към пълен контрол, независимо с колко добра цел, е нещо неправилно. Струва ми се, че напротив – законите никога, в никакъв случай, не бива да са абсолютно поставящи в рамки, и че средствата за гонитба на престъпниците никога не бива да са съвършени – защото в свят без възможност да нарушиш закона е твърде вероятно и законодателната власт да злоупотреби в положението си и в последна сметка да създаде едно тоталитарно общество.

Мисля, че повечето хора минаваме през периода на мисленето на Тони – сигурността над свободата. И все пак:

ценна ли е сигурността без свобода?

Мисля, че не. Отдавна си дадох сметката: максималният контрол води до максимална сигурност – минимум насилие, но и минимум духовна свобода. Но тая максимална сигурност на физическото не пречи ли на сигурността на духовното, тоест – не го ли направо поставя в опасност? Добре ли е за малкото дете да бъди закриляно цял живот от родителите си?

Но, от друга страна, ако детето е много глупаво, не следва ли да бъде силно контролирано, за да не навреди на себе си и околните? Мисля, че трябва да се намери някакво междинно решение. Засега нямам отговор на въпроса, но, както казах, мисля, че той лежи в доброто възпитание, в това да си знаеш границите. Да имаме усещането, че правилата могат да се нарушават, но че това не става току-така, а когато е необходимо.

Ако имаме поколение от хора, съзнаващи, че правилата са просто абстракция, създадена с идеята да охранява общото добруване, но и трябва да се нарушава, когато е необходимо за общото добруване, съзнаващи, че преценката за нарушаването на правилата трябва да се прави от мъдър човек, и съзнаващи Истината, каквато е – без евфемизми и психически залъгалки – мисля, че ако имаме такова поколение, светът ще дръпне доста напред и няма да има нужда от ограничаване. Всъщност, мисля, че светът е тръгнал в тази посока, но му липсва още да съзнава Истината – защото ако съзнава Истината ясно, съвестта ще го накара веднага да прекрати огромната смъртност и мизерия в Африка, Индия и другите бедни региони.

Това е – съзнаването ще ни спаси. Но можем ли всички да имаме съзнаване? Всички, имайки предвид каква част от нас нямат интерес към света и нямат кой знае колко акъл да го разберат, дори да се опитват?…


“Най-добрият ученик”

януари 12, 2008

Според мен това стихотворение , редом с Ботевата “Борба”, заслужава да стои залепено във всяка класна стая. Ах, колко малко хора са готови да жертват живота си в името на кауза, но и какви усещания и осмисляне на съществуването им носи това…

Най-добрият ученик
/от Веселин Ханчев/

Той беше добър ученик.
Най-добрият в класа.

Седеше на първия чин;
до прозореца, вляво,
беше нисък на ръст,
с коса като пламък,
червена и права,
с цяло съзвездие лунички
върху двете страни.

Беше много добър ученик.
Знаеше всеки урок,
отговаряше точно и ясно,
не мълеше,
когато учителят,
питаше:
прав зад катедрата.
- Кои са царете от Второто българско царство?
- Къде се намират Азорските острови?
- Какво получаваме, когато прибавим
към натрия три молекули сребро?

Той беше добър ученик.
Най-добрият в класа.

Веднъж,
съвсем неочаквано,
влезе един офицер.
Прав зад катедрата,
офицерът посочи
първия чин до прозореца вляво,
и каза:
- Излез на дъската.
Ела.
Говори.
Отговаряй на всички въпроси
подробно и ясно.

Беше в час по мъчение.

От стената
като от черни килии
гледаха Ботев и Левски.
Върху празните чинове
седеше страхът
и подсказваше:
- Кои са ония,
с които си ходил на сбирка?
- Къде се намира
квартирата, дето се срещаше с тях?
- Какво си получил?
- Кому си го дал?

Беше в час по безстрашие.

Тои беше добър ученик.
Най-добрият в класа.
Излезе навън
пред дъската.
Косата му рижа изгря
върху нейното черно небе
с тебеширени облаци.
Лицето му
беше спокойно и ясно
под златните лунички.

Беше много добър ученик.
Най-добрият в класа.

Но нищо не каза.
На всички въпроси
отвърна с мълчание.

Мълчеше,
когато го питаха в класната стая.
Мълчеше,
когато навън го поведоха.
Мълчеше,
когато го туриха прав
до стената на задния двор.
Мълчеше,
когато последен звънец
удариха пушките.

Беше много добър ученик.
Мълча
и получи отличен

в час по безсмъртие.


Вече всеки ще си има баркод. Честито на Правителството!

ноември 4, 2007

Кажете ми, драги читатели, аз ли ставам параноик или иде краят на нашата свобода като граждани?

Димитър Аврамов
Bulgarian Post
03.11.2007 г.

Две момчета стоят в кафене и си говорят докато внимателно следят кой от посетителите оставя багажа си без надзор. Жена има неблагоразумието да не наглежда чантата си и след малко устяновява липсата й, заедно с доста пари и документи. Двамата са я откраднали. В по-голямата част от света историята свършва така. В Северна Америка и в част от по-развитите страни от ЕС обаче полицията хваща крадците след 30 минути. Как става това?

Вероятно никога не сте забелязвали какво е RFID етикет. Това е малък чип, който свързва две устройства на принципа на радио вълните. Той съдържа малка антена и не предизвиква възхищение като велико откритие на науката. Не е и необходимо защотото радио индентификационният чип (РИЧ) не е умна машинка. Всичко, което се намира в него е едно много голямо и уникално число.

Когато РИЧ чуе определен радио сигнал той отговаря като излъчва обратен сигнал, който съдържа номер. Това е единственото приложение на устройството голямо колкото зрънце черен пипер. В технологиите обаче е важен не размерът а полезността. А РИЧ е доста полезен. Той улеснява хората в стотици дейности от жеденевието, като например при използване на домашни електроуреди. В същото време чипът може да бъде изплозван за дейности, които могат да променят живота ни и да го поставят под контрола на държавата.

В случая с крадците, с който започнахме, полицията е засякла сигнал от радио идентификационния чип на кредитната карта намираща се в откраднатата дамска чанта. След което ги е арестувала на спирка на метрото. Действието се развива в Лондон, но би могло да се случи в Ню Йорк или във всеки по-голям американски град.

Как работи РИЧ?

Радио идентификационният чип е като бар код, но може да бъде прочетен от дистанция. Ако сте обръщали внимание, част от новите кредитни и дебитни карти, особено тези издавани от банки в САЩ и Великобритания имат поле, което се нарича “blink” (премигвам). То служи, за да използвате кредитната си карта на банкомат или POS терминал без да я поставяте в устройството.

Целта е двете устройства – например вашата дебитна карта и POS терминала за плащане – е да комуникират без да поставяте картата в процепа на устройството. Това според банките е полезно, защото намалява риска от евентуална кражба на идентичност. Ако терминалът е настроен единствено, за да бъдете измамение тоест, за копира информацията от картата, а не да прочете, тогава не можете да направите плащане, но измамниците взимат данните ви.

Важно е, че ако някой открадне картата ви или каквото и да е устройство което има вграден РИЧ, единственото което трябва да направите е да съобщите за кражбата на банката си и на полицията. Чипът комуникира с устройствата, които се намират близо до него. Така всеки, който е откраднал нещо, което съдържа радио идентификационен чип може да бъде проследен, ако наоколо има устройства за идентификация.

РИЧ е много евтин и затова масово навлиза в ежедневието ни. Досега той се използва предимно, за да се улесняват безкасовите плащания. Големите вериги магазини като Wal-Mart в САЩ например, използват такъв чип, за да организират и управляват огромната си мрежа от продукти и доставки. В момента чипове за радио идентификация има в близо 1000 от моловете на веригата.

Радио идентификационният чип се използва в още много видове дейности. Той е изключително удобен за организиране на архива на библиотека. Американската армия го използва, за проследяващи устройства, както и да брой, и организира инвентара си във военните операции в Ирак и Афганистан. Устройството се използва още в билети, в чипове за залагане в казина и за какво ли още не.

Зависи от правителството!

От 1-ви януари 2007 г. всеки американски паспорт има радио идентификационен чип.

Целта е паспортите да се сканират по-лесно на машина, да са по-трудни за губене и съответно да не могат да бъдат използвани злонамерено.

РИЧ не е нова технология. Той е познат от повече от 50 години. През Втората световна война армиите на САЩ и Великобритания са използвали технологията, за да различават свои от чужди самолети. Масовото внедряване на чипа може да улесни много ежедневието на хората, но в същото време може да направи така, че всеки от нас да бъде проследяван почти 24 часа в денонощието.

Спомняте ли си фантастичния филм на режисьора Пол Верховен “Зов за завръщане”? В него Арнолд Шварценегер освободи човешката колония на Марс от губернатор-диктатор, сложил под контрол хората на планетата? В началото на филма, героят на Шварценегер имаше радио индентификационен чип в носа си, чрез който “лошите” проследяваха къде се намира. Затова на героя на най-известният екшън актьор се наложи да бръкне дълбоко в ноздрите си, за да извади чипа и да се спаси от проследяване.

Днес в реалността радио чипът се използва за доста на брой полезни неща. В някои страни РИЧ се употребява, за да се извлича лесно информация за даден човек при спешни ситуации, когато той има нужда от бърза медицинска помощ. Наличието му също така помага да бъдат спасявани отвлечени хора.

Добрата страна на чипа е, че е възможно да направите така, че единствено вие или хора, които имат необходимият индентификационен код да отварят дома или офиса ви без взлом. Възможно е също, ветеринарят да имплантира, подчертавам “безболезнено”, РИЧ в котката ви и така да можете да я намерите ако се изгуби. Лошата новина е, че можете да станете част от карта с движещи се хора и обекти, в която е въпрос на една секунда да бъдете поставени под наблюдение.

При евтиния достъп до РИЧ е напълно възможно българското правителство да реши той да бъде внедрен в личните карти и шофьорските ни книжки. Това кореспондира напълно с все още пресните идеи за създаване на мега агенция за национална сигурност. Така, че без да давам идеи на управляващите си мисля, че използването на такъв чип в ежедневието ни може да се случи след не повече от 2-3 години.

Харесвате ли идеята за използване на РИЧ? Според мен е важно какво казват законите в държавата, в която живеете и как се урежда използването му. Тук е важно да кажем, че в развитите демокрации радио индентификационния чип се използва много по-малко в ущърб на хората и много повече за тяхно удобство.



Follow

Get every new post delivered to your Inbox.