Да обичаш себе си

Преди малко четох статия в блога на блогър, с когото по правило сме в конфликт и който притежава всички популярни благини като интелект, самочувствие, увереност и хубава визия. След което реших да си пусна сайта кам4 и да мастурбирам… За пореден път Тъй като, признавам си го и публично, имам нимфоманска нужда да правя секс по един или два пъти на ден, обикновено мастурбирам по поне 1, а често и 2 пъти на ден.

Интересното е, че през рошавата ми глава мина мисълта: “Ето сега как би ми се присмял [въпросният блогър опонент], аз съм някакъв чекиджия, а той като му се прави секс сигурно просто веднага и безпроблемно си намера през gepime.com, колко съм жалък…” Но – осъзнах, че всъщност не ми пука чак толкова за това, колко съм по-смотан от него и за това, че на 19 години всеки ден да мастурбираш по 2 пъти е някаква девиация. Това съм си аз, може би след 2-3 години вече няма да бъда същият чекьор, но при всички положения ще си спомням странноста си с умиление (: Някак ми се оформи в главата образът на Нед от “17 Again” (на снимката), който е бил тотален гийк в гимназията, а като възрастен… си е останал тотален гийк. И всъщност Нед си е щастлив. Не се притеснява, и май никога не се е, от себе си. Напоследък аз също все по-малко се притеснявам от себе си и странните си или лошите си черти…

Всички казват, че трябва да обичаме себе си и да не презираме себе си за недостатъците си. Преди хич не го разбирах. Как да не презирам този или онзи си недостатък, или как да не се срамувам от еди-кой-си навик или от еди-кой-си физически недъг… Но след това се научих да обичам – но първоначално не себе си. Всъщност, стана спонтанно. Влюбих се лудо и нездравословно много в един забележителен човек, който обаче като всеки (забележителен или не) човек имаше недостатъци. И неусетно, обичта ми към него от хубавите му черти започна да се пренася и върху част от лошите. Предполагам, че всеки влюбен познава чувството да изпитваш умиление при несъвършенства  като портичка на предните зъби или дразнещо прекъсване на мисълта за глътка бира преди да се довърши изречението. Предполагам, че такива примери могат да се дадат много….

Дотук съм разбрал, че обичането се случва почти без връзка и оглед на достойнствата и недостойнствата на другия/другите. Обичта по принцип – независимо дали е към приятел/ка, роднина или възлюбен/а. Имаш два вида отношение – едното е такова, в което общуваш с другия предимно защото ти е интересно, защото той прави/говори интригуващи/обогатяващи/приятни неща, и другото е когато общуваш с някого, защото имаш нуждата да, независимо дали говори интересно или скучно. Когато имаш нуждата да набереш телефона/скайпа/whatever, за да си размениш две глупави думи. Това е привързаност, нали? Това, според мен, е обич.

Мисля, че обичта се случва с времето. Както с минаващите месеци/години ние започваме да чувстваме дома, работата или колегите си част от нас, по абсолютно същия начин ние започваме да чувстваме и другите част от нашето нефизическо същество. И разбира се – и себе си част от тях. Някои казват, че след време в една любовна връзка остава само навикът. Е, аз мисля, че освен навика, остава топлото чувство да си свързан с някого, да си се напаснал на него, да го познаваш, и той да те познава също. Казват, че който познава, той обича. Мисля, че има нещо такова. А за да опознаеш нещо истински, е необходимо да му посветиш внимание, което най-често се равнява на време…

Тук искам да кажа и нещо за приятелството. Аз имам малко приятели, или поне малко хора, които наистина чувствам близки приятели. Един от тях чувствам супер близък и обикновено казвам, че ми е най-добрият приятел. Реално, с него сме доста различни. Докато аз гледам моите любими “Адвокати от Бостън”, той си играе съвсем непознатото ми World of Warcraft. Докато аз се старая да чета нещо ограмотяващо, той е доста скаран с книжнината и предпочита да философства по странични начини. Различни сме. И все пак, фактът, че той познава моя живот по-добре от почти всички/всички хора, и че същото важи и за мен, и фактът, че обикновено всеки ден се чуваме, поне за малко, е изградило тая привързаност и познаване, която аз наричам обич. И ако трябва да съм честен, за тази връзка на обич в голяма степен има заслуга той, с упоритата си вяра в приятелството И – да напомним – приятелство, градящо се на споделяне на общо минало и познаване, а не на общи… интереси

Научавайки се (без да искам) да обичам другите, се научих да обичам и себе си. Докато се критикувах за този и онзи си недостатък, започнах да си казвам – “Еее, голяма работа, в стаята ми винаги е кочина и общата ми култура се свежда до тесни интереси и се губи във всички други области – ами ако не беше така, тогава нямаше да съм съвсем аз! А искам ли да изгубя от себе си? Не.” (имплицитно се разбира, че аз обичам себе си и не желая да променям насилствено това, което обичам).

Мисля, че малките несъвършенства са хубаво нещо. Дават допълнително цвят на нещата. Мисля, че нещата, с които си смешен и грозен за света, често неусетно стават нещо ценно за тези, които те обичат. Е, предполагам, че често се случва и поради забързаност в света на възрастните или нездравословно много черногледство тези недостатъци и дефекти да бъдат оценени като обичани и липсващи… след като изгубим техния носител…

Виктор Хюго е казал: “Най-голямото щастие в живота е да сме убедени, че сме обичани заради самите нас – или по-скоро: въпреки самите нас.”

Нека обичаме (:

Още по темата:

Моят смисъл

Моята България

Балкански синдром – ако не сте вече, влезте тук!! :]

Да бъдеш обичан

Моето израстване ме води до високомерие ?

От Юни насам в живота ми важна роля играят (или играеха?) трима човека – най-добрите ми приятели. Но от месец усещам, че те постепенно се отдръпват. От горе-долу толкова време започнаха и да ни се разминават разбиранията по някои основни въпроси, в частност и любовта. Единият от тях, който и вече не желае да има нищо общо с мен, постоянно ми натяква колко ужасен човек съм станал за два месеца и по тази причина тази вечер ги събрах тримата и питах в какво съм се променил.

[22:31:12] Number 1 каза: stana o6te po-typ
[22:31:15] Number 1 каза: 6toto se ima6 za mydyr
[22:31:18] Number 1 каза: i opiten
[22:35:51] Number 1 каза: ne spira6 da govori6 za tapiq opit
[22:35:58] Number 1 каза: koito izob6to nqma6 i bez tova

Нима опитът не е сред най-важните неща? Аз вярвам, че идеята на разумното съществуване на човека е той да събира опит, да изпитва бича на съдбата върху себе си, да се изправя след всяко падане и след всяка грешка, докато в един момент този опит не му помогне в много важен момент или кауза. Затова кръстих и този блог |В търсене на Феникса| – Фениксът е моят идеален Аз-образ, осъвършенстван на максимум от опита. Феникс, който ще може да служи на себе си и хората по един много добър начин…
В този смисъл – да – плямпам и боготворя опита! Но не мисля, че парадирам с огромен такъв, макар често да давам съвети, позовавайки се на собствените си преживявания. Както казах: няма по-добро нещо от примера! Все пак сигурно звуча поне донейде високомерно, егото е една много характерна част на личността ми.

[22:33:39] Number 2 каза: сега е “мъдър” и знае всичко , и върти Вселената около себе си
[22:33:52] Number 2 каза: и също така има смешните си постижения за огромни победи
[22:34:15] Number 2 каза: примерно това , че в 8ми клас е бил шит , а сега е просто пий го намира за победа

Да, в 8ми клас именно егото ми създаде такава пропаст с околните, че ми трябваше година и нещо, за да я преодолея. В крайна сметка към началото на 10 клас (тази година съм 11ти) съвсем слязох на земята и осъзнах, че не съм върха на сладоледа. Днес сигурно отново съм далеч от златната среда, но и извървения досега път считам за победа, за постижение. Не е лесно да имаш гаден характер и да се бориш с него! Каквото и да ми говори Number 2, да победя себе си за мен бе голямо нещо!

И макар да не съм така витаещ в небесата, все още съм със стабилно самочувствие, за което обаче вярвам, имам покритие. Умно момче съм, мога да се изразявам добре на хартия, имам що-годе добри огранизационни способности, а най-вече мисля и търся. Смятам, че именно последните ми дават този тласък в себеоценяването – убеден съм, че всеки непредаващ и стремящ се към самоусъвършенстване човек е достоен за уважение. Сетъки, заложбите и характера на всеки от нас са продукт на завъртане на рулетката на Съдбата, затова се надявам на мен да е определена достатъчно сила, че да не залитна неспасяемо по Пътя.

Мисля, че с количеството на постиженията неизменно расте и егото ми. Последно време се чуствам все по-жив и по-успял (като степен на полезна дейност в същестуването си) – времето ми е накъсено покрай училище, но все пак успявам да разширявам познанията си по актуални за мен теми, успявам да пиша в този блог, задоволително се справям със задълженията си в The Phoenix Team и с уроците си по испански. По същия начин мисля, че характерът ми се развива и ставам по-зрял и силен човек.
Но в този мой апогей двамата, на които дължа толкова спомени и емоции, се отдръпват от мен, заклеймявайки ме като превъзнасящ се егоцентрик и порицател… Аз не се усещам така. По-скоро съм твърде рационален човек, невписващ се в идеалистическите им представи на 14 и 15-годишен… Или пък все пак се завръщам в дупката на 8ми клас?…. Но толкова ли лошо нещо е самочувствието? Вярвам, че всеки човек трябва да има такова, стига то да е обективно на способностите и постъпките му. А може би моята самооценка е приповдигната?

[22:34:23] Number 3 каза: много не слушаш другите
[22:34:25] Number 3 каза: в смисъл
[22:34:29] Number 3 каза: няма нужда да се съгласяваш, ама
[22:34:32] Number 3 каза: ти дори не го обмисляш
[22:34:39] Number 3 каза: щото може понякога да са прави, казах ти
[22:34:43] Number 3 каза: но ти си обзет от едн
[22:34:46] Number 3 каза: заслепяващ екстаз
[22:34:50] Number 3 каза: на лудата младост
[22:34:52] Number 3 каза:

Най-трезвият и опитен човек от тримата, на 17
Винаги съм бил чеп! Винаги съм бил в опозиция на общоприетото, с тази разлика, че преди го правех, за да се самоизтъквам, а сега от много по-благородни подбуди… Поне така мисля.
Също така мисля, че винаги съм вземал под внимание мненията на другите, ок, надали напълно, но никога не съм ги игнорирал. Все пак аз уж се водя от максимата, че критиката е основният път за развитие. Така или иначе това не е тъй сериозно обвинение – млад съм, имам време да доизгладя, поне в някаква задоволителна степен, този си далеч не фатален недостатък

В обобщение на недотам скромната си изповед: Осъзнавам, че имам лоши качества, но също така вярвам, че имам достатъчно добри, които да ги компенсират. I am who I am and I keep walking upwards.