[...]
- Защо те плаши това? – И с човека е тъй като с дървото.
Колкото повече се възмогва то към висина и ясност, толкова по-силно неговите корени се стремят към земята, надолу, в тъмата, глъбината – в злото.
- Да, в злото! – извика юношата.
Ти каза истината, Заратустра. Аз сам не си доверявам вече, откак се домогвам до висината, и никой не ми вярва вече – как става това тъй?
Аз се преобразявам твърде бързо: моето днес опровергава моето Вчера. Често прескачам стъпалата, кога възлизам, – никое стъпало не ми прощава това.
Горе ли съм, винаги се чувствам сам. Никой не говори с мен, мразът на самотността ме прави да треперя. Какво ли диря аз на висини?
Моето презрение и моят копнеж растат наедно; колкото по-високо възлизам, толкова повече презирам оногова, който възлиза. Какво ли дири той на висини?
Как се срамувам аз от моето възливане и препъване? Как се присмивам аз на силното си запъхтяване! Как мразя хвърчащия! Как съм уморен от висината!
[...]
Да, ти говориш истината, Заратустра. Аз желаех своята гибел, като поисках да възляза на висини, и ти си мълнията, която чаках! Виж на какво станах, откак се ти при нас яви? Завистта към теб ме съкруши! – Тъй рече юношата и заплака горчиво. А Заратустра обви ръка около му и го отведе със себе си.
А като вървяха донейде така един до друг, почна Заратустра да говори:
- Сърцето ми се къса. Твоят поглед говори по-добре от твоите думи, за опасността ти.
Ти още не си свободен, ти дириш още свобода. Изнури те твоето дирене и те преумори.
На свободна висина искаш да се възмогнеш ти, за звезди жадува твоята душа. Но и твоите лоши побуждения жаднеят за свобода.
Твоите диви псета се радват на свобода; те лаят от радост в своята изба, когато твоят дух се старае да разтвори всички тъмници.
За мене ти си още един затворник, който мечтае за свобода: ах, разумна става душата на такива затворници, но и лукава, и лоша.
И свободният духом, и той още трябва да се пречисти. Много тъмници и плесен остали са в него: чисто трябва да стане и окото му.
Да, аз зная твоята опасност. Но заклевам те в обичта и надеждата си: не захвърляй своята обич и надежда!
Благороден се чувстваш ти още, благороден те чувстват още и другите, които се гневят на теб и те изглеждат накриво. Знай, че на пътя на всички все се изпречва дин по-благороден.
И на добрите им на пътя се изпречва един по-благороден: и дори когато го наричат добър, те искат с това да го отмахнат настрана.
Ново иска благородният да създаде и една нова добродетел. Старо иска добрият и старото да остане запазено.
Но опасността за благородния не е, че той ще стане добър, а безочлив, подигравач и разрушител.
Ах, аз познавах благородни, които изгубиха своята най-висша надежда.
И оттогава почнаха да хулят всички високи надежди.
И тъй заживяха те нагло в късовременни удоволствия, и отвъд денят едва ли вече хвърляха някакви цели.
“Духът е също сладострастие” – тъй казваха те. Тогава се преломиха крилата на духа им, а ето, пъпли той и мърси, като гризе.
Някога те милеят да станат херои: сластолюбци са сега. Чемер и ужас за тях е хероят.
Но заклевам те в обичта и надеждата си: не захвърляй хероя, който е в твоята душа! Свята пази най-висшата си надежда!
Тъй рече Заратустра.
Публикувано от sickdreamer 
