Поздрав за Лид, Жоро и Тони
Днес между интересната си лекция по Антропология и несъстоялата се лекция по Психология на развитието имах удоволствието да обядвам с трима колеги, и да побистря световните проблеми, сигурността, свободата, Комунизъма, Капитализъма и тн.
Днес дискусията се завъртя около това дали компютърът е добро или лошо нещо. Макар да защитавах тезата, че е нещо изключително добро, моят колега Тони в крайна сметка ме убеди, че кръвпролитните PC игри и порното, както и непрякото общуване с чатовете, влияят зле на децата, а така и на човечеството. “Няма как да спреш прогреса, казах му, светът не търпи ограничения.” А той ми отвърна, че свободата без граници е свободия с лоши последици и че компютърът трябва да е нещо много скъпо, за да е недостъпно за хората.
Нека оставим настрана дискусията. Нека поговорим за Тони и разбиранията му. Тони е на 25 години, служил в казарма, с много добро телосложение, определя се като Християнин, вярва в моралните устои и е склонен към известна дискриминация в отношението си. С една дума – млад човек с патриархално мислене. Мислещ и съзидателен, неагресвен.
Но със страх – от свободата. Той отразява тази част от мене, която смята, че хората в общия случай не заслужават свободата си и затова тя трябва да се ограничава. И все пак, в мене има друга част, която смята, че свободата просто няма как да се ограничи съществено без това да доведе до съществени негативни последици… И намира, че решението, което да балансира, е възпитанието.
Светът не може да е идеален, нали? Не може и да е статичен, и слава Богу. Заради споровете с Лид и особено Жоро напоследък се убеждавам, че стремежът към пълен контрол, независимо с колко добра цел, е нещо неправилно. Струва ми се, че напротив – законите никога, в никакъв случай, не бива да са абсолютно поставящи в рамки, и че средствата за гонитба на престъпниците никога не бива да са съвършени – защото в свят без възможност да нарушиш закона е твърде вероятно и законодателната власт да злоупотреби в положението си и в последна сметка да създаде едно тоталитарно общество.
Мисля, че повечето хора минаваме през периода на мисленето на Тони – сигурността над свободата. И все пак:
ценна ли е сигурността без свобода?
Мисля, че не. Отдавна си дадох сметката: максималният контрол води до максимална сигурност – минимум насилие, но и минимум духовна свобода. Но тая максимална сигурност на физическото не пречи ли на сигурността на духовното, тоест – не го ли направо поставя в опасност? Добре ли е за малкото дете да бъди закриляно цял живот от родителите си?
Но, от друга страна, ако детето е много глупаво, не следва ли да бъде силно контролирано, за да не навреди на себе си и околните? Мисля, че трябва да се намери някакво междинно решение. Засега нямам отговор на въпроса, но, както казах, мисля, че той лежи в доброто възпитание, в това да си знаеш границите. Да имаме усещането, че правилата могат да се нарушават, но че това не става току-така, а когато е необходимо.
Ако имаме поколение от хора, съзнаващи, че правилата са просто абстракция, създадена с идеята да охранява общото добруване, но и трябва да се нарушава, когато е необходимо за общото добруване, съзнаващи, че преценката за нарушаването на правилата трябва да се прави от мъдър човек, и съзнаващи Истината, каквато е – без евфемизми и психически залъгалки – мисля, че ако имаме такова поколение, светът ще дръпне доста напред и няма да има нужда от ограничаване. Всъщност, мисля, че светът е тръгнал в тази посока, но му липсва още да съзнава Истината – защото ако съзнава Истината ясно, съвестта ще го накара веднага да прекрати огромната смъртност и мизерия в Африка, Индия и другите бедни региони.
Това е – съзнаването ще ни спаси. Но можем ли всички да имаме съзнаване? Всички, имайки предвид каква част от нас нямат интерес към света и нямат кой знае колко акъл да го разберат, дори да се опитват?…
Публикувано от sickdreamer 
