За дързостта на надеждата

юли 6, 2009

Социализмът е бъдещето на света.

В това вярвам аз. Даже, малко е смешно, на кецовете съм си го написал :) Повечето хора, разбира се, живеят с горчивата утайка на марксовите идеи – примера на Съветския Съюз, Китай и Куба – и настръхват при споменаването на „социализъм“, „комунизъм“ или пък „колективизъм“. Поне в България, но предполагам, че и по света не е много по-различно.

Ако някой желае да се запознае с идеите на Карл Маркс – и неминуемо да се вдъхнови от тях – препоръчвам му Ерих Фром. Сигурен съм, че има десетки автори, интерпретиращи бащата на социалистическото учение, но аз си познавам Ерих Фром и в неговите „Да имаш или да бъдеш“ и особено „Отвъд веригите на илюзиите“ ясно показва защо според него капиталистическата уредба на обществото съсипва душата на човека и каква алтернатива на това предлага социалистическото общество.

Но всъщност мнозина са съгласни, че социалистическото общество е едно идеално общество – на всекиго според потребностите, на всекиго според възможностите. Безплатни социални услуги. Всеобща солидарност и щедрост. Всеобща финансова и (което повече хора пропускат) духовна задоволеност и пълноценност. Повечето интелигентни люде са съгласни, че това е едно много хубаво общество.

И го отричат.

„То е утопия“, заявяват. „Човекът Е ЕГОИСТ по природа (така ги учи любимия Адам Смит) и не може да живее толкова солидарно и самосъзнателно. Това е абсолютна утопия, зарежи го.“ И ето как умират надеждите за идеален (или почти идеален) свят. Гадни „реалисти“.

Аз пък вярвам в бъдещето на света. Вярвам в еволюцията като една от основните характеристики на нашата реалност. Съответно хората имаме физиологична еволюция, интелектуална, научна, икономическа, гражданска – а защо да нямаме и духовна? Да, духовната еволюция обезателно е присъща за човечеството според мен. Може да е бавна, но е постижима. Как – това е обект на съвсем нов постинг и едно всеисторическо търсене. Но едно е сигурно – духовната ни еволюция няма да се ускори от неверници „реалисти“, тя се постига от разни мечтатели и „луди“ като Сократ, Спиноза, Галилео, Маркс, Торо, Смирненски, Ганди, Ерих Фром,  Майка Тереза, Джон Ленън, Майкъл Джексън….. аз? Ти? Да, ти ще си ни от полза!! ;)

who-is-barack-obama„Светът не може да се подобри от реалисти и циници, ограничени от очевидната моментна реалност; той може да се подобри само от мечтатели и оптимисти, които виждат отвъд тези граници“ – тази прекрасна мисъл прочетох в книжка, подарък ми от близък приятел. И вярвам в нея и се старая да не позволявам на околния свят да пресира и стандартизира мисленето, идеите и мечтите ми. Обществото да го духа с неговите рамки и черногледство.

Последната глава на разкошната „Отвъд веригите на илюзиите“ на Ерих Фром носи името „Моето кредо“. Тя се състои от 6 абзаца, всеки от които започва с „Аз вярвам, че… „. А ти – е въпросът -ти вярваш ли? Ще ни помогнеш да променим света?

Post Scriptum: Да поясня, че книгите на Ерих Фром, които препоръчвам, не са с политическа насоченост. „Да имаш или да бъдеш“ е анализ на двата типа съществуване – такъв със смисъл на живота да събираш (пари, любов, емоции) и такъв истински да изживяваш (парите, любовта, емоциите). „Отвъд веригите на илюзиите“ е един блестящ анализ на ученията на Зигмунд Фройд и Карл Маркс, като Фром сочи приликите и разликите между двете. Според него човек може да бъде истински щастлив и пълноценен само когато е освободен от илюзиите си за света, и Фройдизмът и Марксизмът са пътищата към това освобождение.

Препоръчвам и трета негова книга – „Изкуството да обичаш“. Не съм съвсем съгласен с идеите, изложени в нея, но безспорно е един много много добър анализ на видовете обич, привързаност и емоционални нужди – егоистични и неегоистични :) Всъщност препоръчвам и четвърта книга на Фром – „Човекът за самия себе си“, което авторът прави дисекция на определенията за моралност и неморалност, и предлага разбирането си за два вида етика: човеколюбива и властолюбива.

Още за социалистическата доктрина: в Блога на Костенурката – препоръчавам! :)


„Най-добрият ученик“

януари 12, 2008

Според мен това стихотворение , редом с Ботевата „Борба“, заслужава да стои залепено във всяка класна стая. Ах, колко малко хора са готови да жертват живота си в името на кауза, но и какви усещания и осмисляне на съществуването им носи това…

Най-добрият ученик
/от Веселин Ханчев/

Той беше добър ученик.
Най-добрият в класа.

Седеше на първия чин;
до прозореца, вляво,
беше нисък на ръст,
с коса като пламък,
червена и права,
с цяло съзвездие лунички
върху двете страни.

Беше много добър ученик.
Знаеше всеки урок,
отговаряше точно и ясно,
не мълеше,
когато учителят,
питаше:
прав зад катедрата.
- Кои са царете от Второто българско царство?
- Къде се намират Азорските острови?
- Какво получаваме, когато прибавим
към натрия три молекули сребро?

Той беше добър ученик.
Най-добрият в класа.

Веднъж,
съвсем неочаквано,
влезе един офицер.
Прав зад катедрата,
офицерът посочи
първия чин до прозореца вляво,
и каза:
- Излез на дъската.
Ела.
Говори.
Отговаряй на всички въпроси
подробно и ясно.

Беше в час по мъчение.

От стената
като от черни килии
гледаха Ботев и Левски.
Върху празните чинове
седеше страхът
и подсказваше:
- Кои са ония,
с които си ходил на сбирка?
- Къде се намира
квартирата, дето се срещаше с тях?
- Какво си получил?
- Кому си го дал?

Беше в час по безстрашие.

Тои беше добър ученик.
Най-добрият в класа.
Излезе навън
пред дъската.
Косата му рижа изгря
върху нейното черно небе
с тебеширени облаци.
Лицето му
беше спокойно и ясно
под златните лунички.

Беше много добър ученик.
Най-добрият в класа.

Но нищо не каза.
На всички въпроси
отвърна с мълчание.

Мълчеше,
когато го питаха в класната стая.
Мълчеше,
когато навън го поведоха.
Мълчеше,
когато го туриха прав
до стената на задния двор.
Мълчеше,
когато последен звънец
удариха пушките.

Беше много добър ученик.
Мълча
и получи отличен

в час по безсмъртие.