Да обичаш себе си

Преди малко четох статия в блога на блогър, с когото по правило сме в конфликт и който притежава всички популярни благини като интелект, самочувствие, увереност и хубава визия. След което реших да си пусна сайта кам4 и да мастурбирам… За пореден път Тъй като, признавам си го и публично, имам нимфоманска нужда да правя секс по един или два пъти на ден, обикновено мастурбирам по поне 1, а често и 2 пъти на ден.

Интересното е, че през рошавата ми глава мина мисълта: “Ето сега как би ми се присмял [въпросният блогър опонент], аз съм някакъв чекиджия, а той като му се прави секс сигурно просто веднага и безпроблемно си намера през gepime.com, колко съм жалък…” Но – осъзнах, че всъщност не ми пука чак толкова за това, колко съм по-смотан от него и за това, че на 19 години всеки ден да мастурбираш по 2 пъти е някаква девиация. Това съм си аз, може би след 2-3 години вече няма да бъда същият чекьор, но при всички положения ще си спомням странноста си с умиление (: Някак ми се оформи в главата образът на Нед от “17 Again” (на снимката), който е бил тотален гийк в гимназията, а като възрастен… си е останал тотален гийк. И всъщност Нед си е щастлив. Не се притеснява, и май никога не се е, от себе си. Напоследък аз също все по-малко се притеснявам от себе си и странните си или лошите си черти…

Всички казват, че трябва да обичаме себе си и да не презираме себе си за недостатъците си. Преди хич не го разбирах. Как да не презирам този или онзи си недостатък, или как да не се срамувам от еди-кой-си навик или от еди-кой-си физически недъг… Но след това се научих да обичам – но първоначално не себе си. Всъщност, стана спонтанно. Влюбих се лудо и нездравословно много в един забележителен човек, който обаче като всеки (забележителен или не) човек имаше недостатъци. И неусетно, обичта ми към него от хубавите му черти започна да се пренася и върху част от лошите. Предполагам, че всеки влюбен познава чувството да изпитваш умиление при несъвършенства  като портичка на предните зъби или дразнещо прекъсване на мисълта за глътка бира преди да се довърши изречението. Предполагам, че такива примери могат да се дадат много….

Дотук съм разбрал, че обичането се случва почти без връзка и оглед на достойнствата и недостойнствата на другия/другите. Обичта по принцип – независимо дали е към приятел/ка, роднина или възлюбен/а. Имаш два вида отношение – едното е такова, в което общуваш с другия предимно защото ти е интересно, защото той прави/говори интригуващи/обогатяващи/приятни неща, и другото е когато общуваш с някого, защото имаш нуждата да, независимо дали говори интересно или скучно. Когато имаш нуждата да набереш телефона/скайпа/whatever, за да си размениш две глупави думи. Това е привързаност, нали? Това, според мен, е обич.

Мисля, че обичта се случва с времето. Както с минаващите месеци/години ние започваме да чувстваме дома, работата или колегите си част от нас, по абсолютно същия начин ние започваме да чувстваме и другите част от нашето нефизическо същество. И разбира се – и себе си част от тях. Някои казват, че след време в една любовна връзка остава само навикът. Е, аз мисля, че освен навика, остава топлото чувство да си свързан с някого, да си се напаснал на него, да го познаваш, и той да те познава също. Казват, че който познава, той обича. Мисля, че има нещо такова. А за да опознаеш нещо истински, е необходимо да му посветиш внимание, което най-често се равнява на време…

Тук искам да кажа и нещо за приятелството. Аз имам малко приятели, или поне малко хора, които наистина чувствам близки приятели. Един от тях чувствам супер близък и обикновено казвам, че ми е най-добрият приятел. Реално, с него сме доста различни. Докато аз гледам моите любими “Адвокати от Бостън”, той си играе съвсем непознатото ми World of Warcraft. Докато аз се старая да чета нещо ограмотяващо, той е доста скаран с книжнината и предпочита да философства по странични начини. Различни сме. И все пак, фактът, че той познава моя живот по-добре от почти всички/всички хора, и че същото важи и за мен, и фактът, че обикновено всеки ден се чуваме, поне за малко, е изградило тая привързаност и познаване, която аз наричам обич. И ако трябва да съм честен, за тази връзка на обич в голяма степен има заслуга той, с упоритата си вяра в приятелството И – да напомним – приятелство, градящо се на споделяне на общо минало и познаване, а не на общи… интереси

Научавайки се (без да искам) да обичам другите, се научих да обичам и себе си. Докато се критикувах за този и онзи си недостатък, започнах да си казвам – “Еее, голяма работа, в стаята ми винаги е кочина и общата ми култура се свежда до тесни интереси и се губи във всички други области – ами ако не беше така, тогава нямаше да съм съвсем аз! А искам ли да изгубя от себе си? Не.” (имплицитно се разбира, че аз обичам себе си и не желая да променям насилствено това, което обичам).

Мисля, че малките несъвършенства са хубаво нещо. Дават допълнително цвят на нещата. Мисля, че нещата, с които си смешен и грозен за света, често неусетно стават нещо ценно за тези, които те обичат. Е, предполагам, че често се случва и поради забързаност в света на възрастните или нездравословно много черногледство тези недостатъци и дефекти да бъдат оценени като обичани и липсващи… след като изгубим техния носител…

Виктор Хюго е казал: “Най-голямото щастие в живота е да сме убедени, че сме обичани заради самите нас – или по-скоро: въпреки самите нас.”

Нека обичаме (:

Още по темата:

Моят смисъл

Моята България

Балкански синдром – ако не сте вече, влезте тук!! :]

Да бъдеш обичан

За слабостта и нуждата от помощ

Oh, brother, I can’t believe it’s true.
I’m so scared about the future and I wanna talk to you.
Oh, I wanna talk to you…

Аз съм голям фен на слабостта. Всъщност, смятам, че да проявяваш слабост е едно фундаментално условие за дълбоки човешки отношения, а оттам и за бъденето пълноценна и уравновесена личност.

Последните 7-8 месеца доста чета Ерих Фром. Като цяло той много ми харесва, размишленията му често се явяват нещо като зряло и задълбочено продължение на моите собствени нагласи за света. Една важна разлика между нас обаче е понятието за пълноценна личност – Фром твърди, значително обосновано разбира се, че едно от основните качества на зрелия човек е да бъде самостоятелен и независим, което, ако съм го разбрал добре както го поднася автора в книгите си, на практика значи в основата си да е самодостатъчен. Но аз няма как да се съглася с това, нелепо е.

Човек, естествено, има нужда от истински, неповърхностни контакти с околните. По тоя начин той създава емоционални връзки – приятелства, любов, обич… Но на какво се дължи най-често една емоционална връзка? На интелектуалната обмяна на информация? На общите спомени? Да, предполагам, че тези двете са съставни части, ала най-решаваща според мен се явява нуждата от духовна помощ.

Защото:
както Ерих Фром твърди, човекът се намира в доста кофти екзистенциална ситуация – той се ражда на Земята не по свое желание, надарен с минимум инстинкти, без да знае как да се държи, без да знае в какво да вярва и накъде да върви. Той има нужда от други човешки същества, за да не полудее, но в същото време е индивидуалност, заградена от стените на личността. Те го разделят от другите хора, затруднявайки отношенията им и често правейки ги повърхностни. И тези стени, слава Богу, биват преодолени, когато имаме нужда от помощ. Когато не можем сами да се справим с дадено положение, когато сме в състояние на душевна или житейска трудност и имаме нужда да ни бъде подадена ръка, имаме нужда от морална подкрепа. В такива моменти човек, първо, осъзнава своята несамодостатъчност и, второ, превъзмогва егото си – друга стена – за да потърси помощ. Или обратния случай: човек от една страна проявява емпатия (съчувствие, влизане в положение), поне частично чувствайки болката на друго човешко същество, и, от друга, лишава себе си от време и се натоварва, за да му помогне – полага усилия, за да се грижи. “Човек става истински човек, когато започне да се грижи за нещо” – Конфуций.

Изобщо, самодостатъчността е Божие наказание, не я пожелавам на никого – ако изобщо е възможна наистина. Преди около година в свой коментар споделих, че не мисля, че мога да бъда щастлив без споделена любов (а аз разглеждам любовта като най-висшата форма на  душевно единение между двама души). Авторът на блога, от своя страна, с почуда ми каза как можело да съм толкова “анти-горд и слаб”. А аз му отговорих, че предпочитам да съм такъв, но не и самотен. Защото, в края на крайщата, каква полза да бъдеш свръхчовека на Ницше, ако нямаш с кого да споделиш радостта от това?

Та така със слабостта и нуждата от помощ: да благодарим на Богинята, че ги има и че ни принуждават да ставаме близки с други хора – защото всеки усеща помогналия му човек по-различно, нали? И така сближаването става много по-лесно и възможно.

You’d tell anyone who’ll listen but you feel ignored.
Nothing’s really making any sense at all, let’s talk;
Let’s talk, let’s talk, let’s talk.

————————————–

Текстът в началото и в края на публикацията е от прекрасната песен Talk на Coldplay – можете да видите клипа с превод тук.

PS: Трябва да добавя, че Ерих Фром навсякъде изразява своята убеденост, че човек може да бъде истински щастлив само при духовно единение с друго човешко същество – любов – но ми се струва, че неговата представа все пак изключва слабостта и нуждата от помощ като необходимо качество, дори мисля, че ги разглежда като нещо лошо.

You make me feel so beautiful !

Клипът с горе-долу добър превод на български можете да видите тук, а можете и да си прочете само текста направо на английски тук.

Както съм казвал много пъти, това е песента, заради когото се влюбих в Дарън. Чувал съм, че е написал текста, когато се запознал с настоящия си съпруг, Richard Cullen. Тогава бях наистина впечатлен… Такава емоция, такава красота, такъв позитивизъм, такава светлина!…. Сега вече не ме впечатлява толкова, но е нещо наистина специално за мен и винаги се любувам на красотата на клипа Преди малко гледах един live на песента, на когото се изкефих наистина много, защото минути преди това моето Слънчице, съвсем несъзнателно и без особена причина, ме направи щастлив (като моментно настроение). И реших да споделя този толкова невероятен (за мен) шедьовър с вас, тук. И мога да добавя: Наистина, колко неща му трябват на човек, ако се чувства обичан и обича в замяна?

: ]