Светлината на „Красавицата и Звяра“

Даже да сгрешиш,
щом се промениш,
стават чудеса…

Останал без работа, с не много пари, започнал да мисли по-трезво след сблъсък с истинския неидеалистичен свят, надъхал се за борба с него след прочита на „Отвъд веригите на илюзиите“ на Ерих Фром, тази вечер случайно гледах „Красавицата и Звяра“ – екранизацията на Дисни. Гледах я с братовчедка ми и семейството й – съпруга й и двете им дъщерички.

Невероятно красиво!

Оставяйки настрани страхотното качество на анимацията, изящно подбраната и изпълнена музика и изпипания сюжет, този филм, поне за мен, е нещо като „Малкият Принц“ в анимационното изкуство.

Историята, разбира се, е известна на почти всеки, израснал с приказките на Дисни – красавицата Бел попада в замъка на омагьосания Звяр, той се влюбва в нея, става мил, пуска я на свобода, за да посети болния си баща, тя без да иска дава повод на мъжете от селото да тръгнат на война срещу замъка, предвождани от злия Гастон, в крайна сметка Гастон умира, а Бел се влюбва в Звяра и така разваля магията, тегнеща над него и придворните му.

Но отвъд тази проста история, приказката е изтъкана от малки моменти, които едно дете не би разбрало. Моменти, напоени с философия, която би върнала вярата на един депресиран възрастен.

Приказка една – много отпреди,
сплита две сърца във една съдба
само в кратък миг.

Може би молба има в две очи.
Кой ли е смутен, кой ли променен?
Той и тя сами.

Сякаш изведнъж идва любовта;
както и преди изгревът ще бди
в края на нощта.

Приказка една носи песента.
Даже да сгрешиш, щом се промениш,
стават чудеса.

Тръгва по света с първите лъчи -
приказка една, чак от вечността -
той и тя сами…

Такива моменти са например, когато е изразена идеята, че дори човек да сбърка някъде, то да се задъбочи в грешката си и да не напредва с надежда и прошка към себе си, не би му донесло нищо добро. Напротив: той би се чувствал – и останал – звяр… Освен, ако не срещне разбиране и любов, и прошка, от някого. Това е истина, която е изтъкната от немалко философи, и която е вложена и в тази прекрасна приказка… И истина, която сякаш доста от нас имат склонноста да забравят и да живеят с вината си.

Друг философски момент е, когато в края на час и половина дългия филм Гастон се опитва да убие Звяра. От една страна сцената е много реалистична, защото чувствайки се забравен от Бел, Звярът не се съпротивлява на нападенията на злия мъж. Започва да се бори за живота си – и за щастие успява – едва когато вижда Красавицата, прибираща се в замъка му. От друга страна сцената показва по адски – не: стряскащо! – реалистичен начин от какви чувства е обладан обезумелия от ревност и злоба Гастон. Стряскащо е да видиш обезобразено от злоба лице толкова умело нарисувано в детско филмче.

Има още доста съвсем реални и добре предадени ситуации, но няма да им отделя време за описание тук – не че принципно не си струва. Написах поста, за да изразя от една страна възхищението си от красотата и майсторството на лентата, и от друга – за да препоръчам на всеки, който може би има нужда от малко емоционално вълшебство в живота си, да го гледа или изгледа отново. Аз съм го гледал буквално безброй пъти преди няколко години, но сега все пак ме зареди с положителна и идеалистична енергия. Мисля, че точно тази, от която имах нужда…

И за финал, един поздрав с емблематичната песен от филма, чийто български превод дадох по-горе…

Доброто и злото у Човека

Онзи ден с един приятел – както обикновено става с мен – спорихме относно моите виждания за света; по-конкретно дали има красота в Човека, или няма. Той, както може да се очаква, изтъкна всички възможни лоши качества, които срещаме всеки ден: егоизъм, завист, клюкарщина, унищожение – най-вече егоизъм и експлоатация; аз от своя страна пък му заявих, че хората са предимно и изначално добри, и че забелязвам това всеки ден. Но, без да продължавам с подробности по спора, нека изложа своето  становище в прав текст.

Просветлението, че повечето хора, въпреки всичките си лоши качества и постъпки, са все пак добри, ми дойде преди около месец, докато имах някаква приказка с една моя близка приятелка. Не помня какво, но нещо ми направи впечатление – без да е особено (даже никак) философски или алтруистично настроена, тя прояви загриженост за някого; и го направи някак… много човешки! Без претенция, без стремеж към себеусъвършенстване, без дори, предполагам, да го съзнава, тя прояви искрена и безкористна загриженост за друг, далечен на нея, човек. Много приятно… завиждам й! Откакто се помня аз съм се стремял да градя характера си в дадени насоки и затова почти всяка моя постъпка или мисъл са неспонтанни – а нейната доброжелателност си беше спонтанна с цялата красота на това!

В последствие се загледах в момичетата и момчетата около мен, бях в клас. Повечето от тях имат явни негативни черти – едни са високомерни, втори са нагаждачи, трети се държат зле с околните, четвърти се използвачи, пети са отявлени егоисти. Разбира се, в умерени, но все пак осезаеми количества. Но всички те, все пак, са добри хора – или, ок, поне повечето. Под добри разбирам: колкото и да мислят за собственото си добруване, колкото и негативни емоции да имат спрямо някого, колкото и да нехаят за околния свят, съвременният свят (все още?) не е деформирал душата им до тая степен, че в критична ситуация да не ги жегне нещо в сърцето и да не подадат ръка. И това е толкова важно и хубаво! Всички имаме грозни страни и постъпки, но и повечето все пак не сме изгубили душите си, не сме изгубили доброто, човешкото, красивото в себе си! И наблюденията ми не са само върху моите съученици, но върху повечето хора с относително нормален живот – а дори и върху тези, към които средата е била по-неблагосклонна.

С моя приятел спорихме за красотата у Човека. Аз един час пламенно му разправях колко красота има в делата на обикновените хора; че бай  Колю не само постъпва грозно като излъже селския кръчмар, но и като гледа ВИП Брадър ще се разплаче, и това ще бъде красиво. Или колко често се случва някой да превъзмогне гордостта си, да стъпче себе си, за да бъде някой негов близък щастлив, или за да запазят те добрите си отношения. Или как и най-овълчения човек все някога проявява състрадание в някоя трагедия.

Не знам, за мен това са примери за красота. Красотата да обичаш и красотата да си съпричастен. Красотата да помогнеш. Красотата да простиш – дори  на себе си. Красотата да бъдеш Човек…
Сигурно звуча много идеалистично и наивно, но аз наистина мисля това. Както може би знаете, аз много обичам да критикувам – ала видя ли същите тези хора, които със свити вежди съм плюл, да проявят добрите си качества, ами разтапям се

Нищо, знае се, не е изначално зло. Мисля, че е неоспорима житейска зависимост, че всеки човек става лош, ако средата го направи такъв. Затова и за мен едно от най-важните неща за едно дете не е нито материалната база, нито образованието, нито интелекта, но първоначалното отношение, което то получава от света – струва ми се, че ако то бъде любов и подкрепа, детето ще стане предимно добър и продуктивен човек; ако бъде отчуждение и презрение – ами най-вероятно ще стане деструктивен възрастен. Затова и да си родител е толкова голяма отговорност…

Много голяма отговорност обаче носи и обществото, общественият строй. Затова и съм такъв ревностен привърженик на идеята за социалистическото общество – общество, което ще освободи човекът от деформиращите го трудности, и ще му даде свободата да развива себе си и своята душа. И пак затова съм много притеснен от съвременния капитализъм – как може система, залагаща на безскрупулната конкуренция, развяваща като свой манифест „Нищо лично, просто бизнес“ , да влияе добре на човека?? Ами не просто не влияе добре, той го осакатява! Нормално е система, архитектите на която в един тон повтарят, че „човекът по природа е егоист“ и че „всичко е относително“, да създава егоистични хора с променливи ценности. Наистина се надявам в скоро време капиталистическото мислене да се смени с нещо по-добре – или се опасявам, че човешката душа може да бъде твърде осакатена и в една по-далечна перспектива дотолкова да се деформира, че доброто да е твърде рядко срещано. Пази, Боже!….

Та това е, което исках да кажа по въпроса. Струва ми се, че на моменти звучах главозамаяно и наивно, но – какво да правиш, нали иначе пък съм добър човек! ;D В крайна сметка с моя приятел не достигнахме консенсус, но аз съм си убеден, че в света има достатъчно красота, че да има смисъл и полза от неговото съществуване. И позволете ми да завърша идеалистичния си пост с цитат от малко постната, но прекрасна като послание Песен за Човека:

Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.

Слезнали после на двора,
а горе вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.

„Тя – моята – свърши…
Ще висна обесен.
Но белким се свършва със мен?

Животът ще дойде по-хубав от песен,
по-хубав от пролетен ден…“

Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?

Мислете тъй както си щете,
но вие грешите, приятелко, днес. -

Човекът спокойно, тъй – дума
след дума и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:“Браво, човек!“

Нататък е ясно. Въжето
изкусно през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
„Ужасно! Ужасно! – Разказвате,
сякаш като че там сте били!“…

Какъв ти тук ужас?! -
Той пеел човека.
-Това е прекрасно, нали?

:]

За наказанието и отмъщението

Досега слушах токшоуто  ЧЕЛЮСТИ на моята любима  Диана Найденова   по  Дарик и  бързам да пиша за него.   Единият  гост беше представител на    някаква фондация, предлагаща    вместо в затвора,  наркозависимите    хора,  извършили престъпление, да    бъдат пращани в държавно   издържани комуни.
Аз, разбира се, напълно подкрепям   предложението, всъщност ми е   странно, че законодателството не   прилага такива мерки по принцип. Съвсем логично е – така или иначе държавата, тоест гражданите, плащат за издръжката на един човек в затвора, какъв е проблемът на такъв човек да му бъде заплащано вместо това лечението в комуна? Рационално и човеколюбиво е.

Притесни ме, или по-скоро поразочарова, друго – коментарите на слушателите и позицията на втория гост по темата. Вторият гост беше (ако не се лъжа, защото хванах предаването след 20-тата минута) Павел Чернев; той защитаваше позицията, че щом някой е извършил престъпление, то непременно – по закон, по принципа на справедливостта – той трябва да си понесе последствията и наказанието, а именно: в затвора. Да не бъде изпратен в затвор би било получаване на преференциални права.

Съвършена глупост!

Разбира се, не мога твърдя правото си с пълна убеденост, но може ли да разсъждаваш толкова закостеняло, нетолерантно и нечовеколюбиво??! И да си народен представител на всичкото отгоре.
Принципът „Око за око“, както казва Ганди, в крайна сметка прави целия свят сляп. Не съм сигурен, но си мисля, че едно демократично и либерално общество се стреми да следва другата, алтернативна, максима: „Обърни и дясната буза“, както и по-неизвестната „Мрази греха, а не грешника“. Становището на господин Чернев е около 3000 години (тогава някъде е живял Мойсей) по-старо от епохата, в която той живее, може би е време да го осъвремени?

Аз съм на мнение, че всяко едно наказание трябва да бъде една крайна мярка за провинилия се човек. То трябва да бъде наложено не по принципа на отмъщението (мразя това нещо), а по силата на желанието да се помогне на всеки един съгрешил (Боже, звуча като ревностен християнин! ). Мисля, че трябва да се стараем да се освободим от озлобението, породено от болката, и да се стремим не да получим възмездие, но да поправим, доколкото е възможно, положението.
Каква е ползата да мразиш един наркоман, задето е откраднал парите ти? С какво ще помогне да го спукаш от бой? С какво ще помогне това да накараш един педофил да страда, както ти си страдал? С какво ще помогнеш на себе си или на света, ако изолираш един сприхав човек, защото не желае да се промени? С нищо – освен ако не си привърженик на идеята да се всява страх, за да се избягват престъпленията. Ефектът от отмъщението е да причиниш вреда на някого и, макар с болезнено удоволствие, да почерниш собствената си душа, защото жестокостта – независимо от какви подбуди – винаги осакатява човешката психика.

В този ред на мисли, на наркоманите според мен трябва повече да се оказва помощ да се изчистят, а не толкова да им се държи сметка какво са сторили. Да бъдат пращани с надеждата да се поправят в комуни, а не „да гният в затвора“, както се изказа един слушател на предаването. Всъщност позицията на слушателите беше по-стряскаща от тази на господин Чернев. Броят  на обадилите се, разбира се, не е представителна извадка за нашето общество, но повече от половината бяха негативно настроени спрямо наркозависимите.

Нещо повече, те търсеха правата си:   „на мен ми откраданаха голяма сума пари“, „аз плащам данъци, за да се издържат те в затвора“, „нас кой ще ни защити“. Абе ей! Може позицията ми да е наивна, ама не може ли да погледнеш малко отвъд носа си??! Това, че си плащаш като гражданин, дава ли ти правото да отказваш помощ на хора с полусъсипан живот? Това, че са ти откраднати много пари, равностойностно ли е на изживяното от близките на наркомана?? Да, действително, не е справедливо, наистина наркоманът най-често става такъв малко или много по свое желание, но: къде отиде човечността, къде отиде грижата за другия? Докога, по дяволите, ще гледаме своите, и то основно материални, загуби, и ще искаме възмездие за тях само защото „си плащаме данъците“ ?? Някакви морални задръжки, някакво съпричастие? Къде отидоха, изцяло ли ги замениха данъците, които плащаме?
Шибан капитализъм. Шибана мизерия.

Нека – така да завърша поста си – все пак мразим не грешника, а греха, и не забравяме, че никой не е застрахован от грешки и че омразата не води до нищо добро. Амин.