Доброто и злото у Човека

Онзи ден с един приятел – както обикновено става с мен – спорихме относно моите виждания за света; по-конкретно дали има красота в Човека, или няма. Той, както може да се очаква, изтъкна всички възможни лоши качества, които срещаме всеки ден: егоизъм, завист, клюкарщина, унищожение – най-вече егоизъм и експлоатация; аз от своя страна пък му заявих, че хората са предимно и изначално добри, и че забелязвам това всеки ден. Но, без да продължавам с подробности по спора, нека изложа своето  становище в прав текст.

Просветлението, че повечето хора, въпреки всичките си лоши качества и постъпки, са все пак добри, ми дойде преди около месец, докато имах някаква приказка с една моя близка приятелка. Не помня какво, но нещо ми направи впечатление – без да е особено (даже никак) философски или алтруистично настроена, тя прояви загриженост за някого; и го направи някак… много човешки! Без претенция, без стремеж към себеусъвършенстване, без дори, предполагам, да го съзнава, тя прояви искрена и безкористна загриженост за друг, далечен на нея, човек. Много приятно… завиждам й! Откакто се помня аз съм се стремял да градя характера си в дадени насоки и затова почти всяка моя постъпка или мисъл са неспонтанни – а нейната доброжелателност си беше спонтанна с цялата красота на това!

В последствие се загледах в момичетата и момчетата около мен, бях в клас. Повечето от тях имат явни негативни черти – едни са високомерни, втори са нагаждачи, трети се държат зле с околните, четвърти се използвачи, пети са отявлени егоисти. Разбира се, в умерени, но все пак осезаеми количества. Но всички те, все пак, са добри хора – или, ок, поне повечето. Под добри разбирам: колкото и да мислят за собственото си добруване, колкото и негативни емоции да имат спрямо някого, колкото и да нехаят за околния свят, съвременният свят (все още?) не е деформирал душата им до тая степен, че в критична ситуация да не ги жегне нещо в сърцето и да не подадат ръка. И това е толкова важно и хубаво! Всички имаме грозни страни и постъпки, но и повечето все пак не сме изгубили душите си, не сме изгубили доброто, човешкото, красивото в себе си! И наблюденията ми не са само върху моите съученици, но върху повечето хора с относително нормален живот – а дори и върху тези, към които средата е била по-неблагосклонна.

С моя приятел спорихме за красотата у Човека. Аз един час пламенно му разправях колко красота има в делата на обикновените хора; че бай  Колю не само постъпва грозно като излъже селския кръчмар, но и като гледа ВИП Брадър ще се разплаче, и това ще бъде красиво. Или колко често се случва някой да превъзмогне гордостта си, да стъпче себе си, за да бъде някой негов близък щастлив, или за да запазят те добрите си отношения. Или как и най-овълчения човек все някога проявява състрадание в някоя трагедия.

Не знам, за мен това са примери за красота. Красотата да обичаш и красотата да си съпричастен. Красотата да помогнеш. Красотата да простиш – дори  на себе си. Красотата да бъдеш Човек…
Сигурно звуча много идеалистично и наивно, но аз наистина мисля това. Както може би знаете, аз много обичам да критикувам – ала видя ли същите тези хора, които със свити вежди съм плюл, да проявят добрите си качества, ами разтапям се

Нищо, знае се, не е изначално зло. Мисля, че е неоспорима житейска зависимост, че всеки човек става лош, ако средата го направи такъв. Затова и за мен едно от най-важните неща за едно дете не е нито материалната база, нито образованието, нито интелекта, но първоначалното отношение, което то получава от света – струва ми се, че ако то бъде любов и подкрепа, детето ще стане предимно добър и продуктивен човек; ако бъде отчуждение и презрение – ами най-вероятно ще стане деструктивен възрастен. Затова и да си родител е толкова голяма отговорност…

Много голяма отговорност обаче носи и обществото, общественият строй. Затова и съм такъв ревностен привърженик на идеята за социалистическото общество – общество, което ще освободи човекът от деформиращите го трудности, и ще му даде свободата да развива себе си и своята душа. И пак затова съм много притеснен от съвременния капитализъм – как може система, залагаща на безскрупулната конкуренция, развяваща като свой манифест „Нищо лично, просто бизнес“ , да влияе добре на човека?? Ами не просто не влияе добре, той го осакатява! Нормално е система, архитектите на която в един тон повтарят, че „човекът по природа е егоист“ и че „всичко е относително“, да създава егоистични хора с променливи ценности. Наистина се надявам в скоро време капиталистическото мислене да се смени с нещо по-добре – или се опасявам, че човешката душа може да бъде твърде осакатена и в една по-далечна перспектива дотолкова да се деформира, че доброто да е твърде рядко срещано. Пази, Боже!….

Та това е, което исках да кажа по въпроса. Струва ми се, че на моменти звучах главозамаяно и наивно, но – какво да правиш, нали иначе пък съм добър човек! ;D В крайна сметка с моя приятел не достигнахме консенсус, но аз съм си убеден, че в света има достатъчно красота, че да има смисъл и полза от неговото съществуване. И позволете ми да завърша идеалистичния си пост с цитат от малко постната, но прекрасна като послание Песен за Човека:

Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.

Слезнали после на двора,
а горе вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.

„Тя – моята – свърши…
Ще висна обесен.
Но белким се свършва със мен?

Животът ще дойде по-хубав от песен,
по-хубав от пролетен ден…“

Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?

Мислете тъй както си щете,
но вие грешите, приятелко, днес. -

Човекът спокойно, тъй – дума
след дума и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:“Браво, човек!“

Нататък е ясно. Въжето
изкусно през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
„Ужасно! Ужасно! – Разказвате,
сякаш като че там сте били!“…

Какъв ти тук ужас?! -
Той пеел човека.
-Това е прекрасно, нали?

:]

За слабостта и нуждата от помощ

Oh, brother, I can’t believe it’s true.
I’m so scared about the future and I wanna talk to you.
Oh, I wanna talk to you…

Аз съм голям фен на слабостта. Всъщност, смятам, че да проявяваш слабост е едно фундаментално условие за дълбоки човешки отношения, а оттам и за бъденето пълноценна и уравновесена личност.

Последните 7-8 месеца доста чета Ерих Фром. Като цяло той много ми харесва, размишленията му често се явяват нещо като зряло и задълбочено продължение на моите собствени нагласи за света. Една важна разлика между нас обаче е понятието за пълноценна личност – Фром твърди, значително обосновано разбира се, че едно от основните качества на зрелия човек е да бъде самостоятелен и независим, което, ако съм го разбрал добре както го поднася автора в книгите си, на практика значи в основата си да е самодостатъчен. Но аз няма как да се съглася с това, нелепо е.

Човек, естествено, има нужда от истински, неповърхностни контакти с околните. По тоя начин той създава емоционални връзки – приятелства, любов, обич… Но на какво се дължи най-често една емоционална връзка? На интелектуалната обмяна на информация? На общите спомени? Да, предполагам, че тези двете са съставни части, ала най-решаваща според мен се явява нуждата от духовна помощ.

Защото:
както Ерих Фром твърди, човекът се намира в доста кофти екзистенциална ситуация – той се ражда на Земята не по свое желание, надарен с минимум инстинкти, без да знае как да се държи, без да знае в какво да вярва и накъде да върви. Той има нужда от други човешки същества, за да не полудее, но в същото време е индивидуалност, заградена от стените на личността. Те го разделят от другите хора, затруднявайки отношенията им и често правейки ги повърхностни. И тези стени, слава Богу, биват преодолени, когато имаме нужда от помощ. Когато не можем сами да се справим с дадено положение, когато сме в състояние на душевна или житейска трудност и имаме нужда да ни бъде подадена ръка, имаме нужда от морална подкрепа. В такива моменти човек, първо, осъзнава своята несамодостатъчност и, второ, превъзмогва егото си – друга стена – за да потърси помощ. Или обратния случай: човек от една страна проявява емпатия (съчувствие, влизане в положение), поне частично чувствайки болката на друго човешко същество, и, от друга, лишава себе си от време и се натоварва, за да му помогне – полага усилия, за да се грижи. „Човек става истински човек, когато започне да се грижи за нещо“ – Конфуций.

Изобщо, самодостатъчността е Божие наказание, не я пожелавам на никого – ако изобщо е възможна наистина. Преди около година в свой коментар споделих, че не мисля, че мога да бъда щастлив без споделена любов (а аз разглеждам любовта като най-висшата форма на  душевно единение между двама души). Авторът на блога, от своя страна, с почуда ми каза как можело да съм толкова „анти-горд и слаб“. А аз му отговорих, че предпочитам да съм такъв, но не и самотен. Защото, в края на крайщата, каква полза да бъдеш свръхчовека на Ницше, ако нямаш с кого да споделиш радостта от това?

Та така със слабостта и нуждата от помощ: да благодарим на Богинята, че ги има и че ни принуждават да ставаме близки с други хора – защото всеки усеща помогналия му човек по-различно, нали? И така сближаването става много по-лесно и възможно.

You’d tell anyone who’ll listen but you feel ignored.
Nothing’s really making any sense at all, let’s talk;
Let’s talk, let’s talk, let’s talk.

————————————–

Текстът в началото и в края на публикацията е от прекрасната песен Talk на Coldplay – можете да видите клипа с превод тук.

PS: Трябва да добавя, че Ерих Фром навсякъде изразява своята убеденост, че човек може да бъде истински щастлив само при духовно единение с друго човешко същество – любов – но ми се струва, че неговата представа все пак изключва слабостта и нуждата от помощ като необходимо качество, дори мисля, че ги разглежда като нещо лошо.

За наказанието и отмъщението

Досега слушах токшоуто  ЧЕЛЮСТИ на моята любима  Диана Найденова   по  Дарик и  бързам да пиша за него.   Единият  гост беше представител на    някаква фондация, предлагаща    вместо в затвора,  наркозависимите    хора,  извършили престъпление, да    бъдат пращани в държавно   издържани комуни.
Аз, разбира се, напълно подкрепям   предложението, всъщност ми е   странно, че законодателството не   прилага такива мерки по принцип. Съвсем логично е – така или иначе държавата, тоест гражданите, плащат за издръжката на един човек в затвора, какъв е проблемът на такъв човек да му бъде заплащано вместо това лечението в комуна? Рационално и човеколюбиво е.

Притесни ме, или по-скоро поразочарова, друго – коментарите на слушателите и позицията на втория гост по темата. Вторият гост беше (ако не се лъжа, защото хванах предаването след 20-тата минута) Павел Чернев; той защитаваше позицията, че щом някой е извършил престъпление, то непременно – по закон, по принципа на справедливостта – той трябва да си понесе последствията и наказанието, а именно: в затвора. Да не бъде изпратен в затвор би било получаване на преференциални права.

Съвършена глупост!

Разбира се, не мога твърдя правото си с пълна убеденост, но може ли да разсъждаваш толкова закостеняло, нетолерантно и нечовеколюбиво??! И да си народен представител на всичкото отгоре.
Принципът „Око за око“, както казва Ганди, в крайна сметка прави целия свят сляп. Не съм сигурен, но си мисля, че едно демократично и либерално общество се стреми да следва другата, алтернативна, максима: „Обърни и дясната буза“, както и по-неизвестната „Мрази греха, а не грешника“. Становището на господин Чернев е около 3000 години (тогава някъде е живял Мойсей) по-старо от епохата, в която той живее, може би е време да го осъвремени?

Аз съм на мнение, че всяко едно наказание трябва да бъде една крайна мярка за провинилия се човек. То трябва да бъде наложено не по принципа на отмъщението (мразя това нещо), а по силата на желанието да се помогне на всеки един съгрешил (Боже, звуча като ревностен християнин! ). Мисля, че трябва да се стараем да се освободим от озлобението, породено от болката, и да се стремим не да получим възмездие, но да поправим, доколкото е възможно, положението.
Каква е ползата да мразиш един наркоман, задето е откраднал парите ти? С какво ще помогне да го спукаш от бой? С какво ще помогне това да накараш един педофил да страда, както ти си страдал? С какво ще помогнеш на себе си или на света, ако изолираш един сприхав човек, защото не желае да се промени? С нищо – освен ако не си привърженик на идеята да се всява страх, за да се избягват престъпленията. Ефектът от отмъщението е да причиниш вреда на някого и, макар с болезнено удоволствие, да почерниш собствената си душа, защото жестокостта – независимо от какви подбуди – винаги осакатява човешката психика.

В този ред на мисли, на наркоманите според мен трябва повече да се оказва помощ да се изчистят, а не толкова да им се държи сметка какво са сторили. Да бъдат пращани с надеждата да се поправят в комуни, а не „да гният в затвора“, както се изказа един слушател на предаването. Всъщност позицията на слушателите беше по-стряскаща от тази на господин Чернев. Броят  на обадилите се, разбира се, не е представителна извадка за нашето общество, но повече от половината бяха негативно настроени спрямо наркозависимите.

Нещо повече, те търсеха правата си:   „на мен ми откраданаха голяма сума пари“, „аз плащам данъци, за да се издържат те в затвора“, „нас кой ще ни защити“. Абе ей! Може позицията ми да е наивна, ама не може ли да погледнеш малко отвъд носа си??! Това, че си плащаш като гражданин, дава ли ти правото да отказваш помощ на хора с полусъсипан живот? Това, че са ти откраднати много пари, равностойностно ли е на изживяното от близките на наркомана?? Да, действително, не е справедливо, наистина наркоманът най-често става такъв малко или много по свое желание, но: къде отиде човечността, къде отиде грижата за другия? Докога, по дяволите, ще гледаме своите, и то основно материални, загуби, и ще искаме възмездие за тях само защото „си плащаме данъците“ ?? Някакви морални задръжки, някакво съпричастие? Къде отидоха, изцяло ли ги замениха данъците, които плащаме?
Шибан капитализъм. Шибана мизерия.

Нека – така да завърша поста си – все пак мразим не грешника, а греха, и не забравяме, че никой не е застрахован от грешки и че омразата не води до нищо добро. Амин.