Преди известно време казах на един човек, близък на сърцето ми, че ми се иска да го видя душевно наранен, за да се убедя, че е човешко същество, че и той понякога има нужда от помощ. В отговор получих “Ти за мен си нечовек. Да ми желаеш лошото!!…” Аз отвърнах: “Знам, че не е редно и не мисля, че ако имах избор бих ти причинил зло, но просто моите вътрешни потребности ме карат да го желая. Не мисля, че имам някаква вина.” “Щом, каза ми той, това ти успокоява съвестта, хубаво, но за мене това не е нормално.”
Но според мен това е съвсем нормално. Разбирайте: желанието ми да се почувствам необходим на някой, който не ми е безразличен. Това ми желание, той да бъде наранен – то е едно следствие на потребността ми да се чувствам нужен в нечий микрокосмос.
Но не искам да излагам тук своята апология. Искам да изразя убеждението си, че човек не би трябвало да се чувства виновен за това, което мисли и чувства. Както съм казвал и преди, за мен човек няма особена заслуга за това, което е – глобално погледнато, както обича да се изразява моят Слънчо, човек е резултатът от многото фактори, които го изграждат като личност, и над които той няма почти никакъв контрол. Човешката психика е един много сложен механизъм, на който ние почти не можем – а може би и изобщо не можем – да повлияем с усилия на волята. Не мисля, че можем да направим себе си по-умни, по-чувствителни, по-спокойни, по-добри – от раз. Можем в най-добрия случай да прилагаме върху себе си различни психологически техники за промяна на характера, но докато те подействат, можем ли да виним себе си за това, което ни идва отвътре? Можем ли да се виним, че сме студени по душа? Че сме глупави? Че имаме комплекси?
Има черти от характера, които подлежат на някаква промяна; има и такива, които не. Според мен чувство на вина е оправдано да изпитваме само в два случая: когато си позволяваме да вредим на околните, проявявайки нашите лоши качества – защото все пак ние в голямата степен сме господари на действията си, и когато не вземаме мерки поне да се опитаме да направим съответните корекции в себе си. Просто тези две неща зависят от нашата воля (която също е в наша власт едва отчасти), а подсъзнателните и полусъзнателните ни копнежи и потребности – не. И в този ред на мисли не смятам например, че е редно един педофил да бъде обвиняван за влеченията си – той трябва да бъде изолиран в затвор, заради опасността, която представлява за околните, но според мен отношението към него трябва да бъде повече състрадание за нещастната психична ситуация, в която е попаднал.
Отново ще повторя: според мен всеки душевно здрав човек, вместо да заклеймява неуравновесените и чалнатите, трябва да благодари на Висшето, в Което вярва, за своята относителна нормалност. Тя не е плод на заслуги (поне ако не вярваме на Будистите), тя е плод на чистата случайност. И вместо да обвиняваме себе си или околните за нашите или техните недостатъци, по-добре е да потърсим възможност да ги поправим. Първа стъпка в това е да се преборим с гордостта си на “господари” на своето сърце.
Публикувано от sickdreamer 
