Порочната бедност или ценността на капитализма

В сайта LifeAfterCapitalism.info попаднах на статия, говореща за криминализирането на бедността. Все още не съм я прочел, но заглавието ми ме наведе на размишления, които ще споделя тук с вас. (God, make me unboring!)

Моят приятел, имайки западно икономическо образование (а образованието често е второ възпитание) смята, че капиталистическият строй е възможно най-справедливият. Намира го, в общо линии, за справедлив. Всеки има относително равни възможности, за да постигне каквото и да е – ако не просперира материално и си остане беден, значи или е некадърен, или мързелив. Негова вина…

Разбира се, това е съвършено вярно, и тази относителна справедливост на капитализма е нещо хубаво. Но същата тази капиталистическа етика за справедливостта, не внушава ли по този начин, че да си беден е порочно (лошо)? Откъдето не следва ли, че: да нямаш пари е порочно? Откъде следва: щом имаш всяка възможност да се уредиш материално и не си глупав, изпуснал си шанса си – живял си неправилно.

Мисълта ми е – всяко общество има някаква етика, която поддържа съществуването му. „Не кради“, „не убивай“, „не лъжи“, „не подлагай властта на критика“, „почитай родителите си“, „създай семейство“, „бъди щедър с околните“… Все правила, охраняващите основите на установения ред. „Не бъди беден“ е правилото, необходимо за здравословното развитие на капитализма. „Старай се всячески да бъдеш по-богат.“

И така фактически се измества центъра на ценностната система. Ако за патриархалното общество е ценност да уважаваш авторитетите, за комуналното – да делиш всичко, за войнското – да си агресивен/мъжествен, то за капиталистическото общество една от важните ценности е да се стараеш да умножаваш състоянието/капитала си. Ако не си успял, т.е. останал си на дъното – то ти си се провалил житейски.

Но бедността има някои хубави черти. Всъщност – много хубави черти. По-бедните хора обикновено са по-смирени. По-склонни да помагат. По-сърдечни. И най-вече: не съсредоточават жизнената си енергия в това да печелят пари, а в това да градят връзки с хората. Разбира се, не говоря за най-лошия случай на най-окаяните бедняци. Те със сигурност по-скоро са тласнати към пороци, пропиване на всичко изкарано и агресия. И нямат много свободно време, ако работят на две-три работи. Но ако погледнем по-средната класа хора – те работят по 8 часа на ден, изкарват достатъчно за един посредствен като лукс живот, не отделят от времето си да мислят за кариерата си. След работата се отдават на себе си, семействата и приятелите си. А един човек с амбиции да преуспее просто се събужда, яде и ляга с мисълта как по да преуспее по-бързо и по-ефективно. Впрочем: аз имам антипатия към думата „амбициозен“. В огромна част от обявите за работа се търсят „амбициозни хора“. Ама амбицията не е най-важното, да му еба майката!

И тук е квинтесенцията на объркания постинг: модерният капитализъм, за да се развива добре, определя като водеща ценност стремежа да се правят пари. Този амбициозен стремеж обаче канализира (насочва) жизнената енергия на човека в добиване на нещо мъртво: кариера, пари, авторитет. Ако човек реши да насочи енергията си в добиването на нещо живо – себе си, семейство, приятели, излети, забавления – той се лишава от това да изкарва пари, а с това пък става порочен по общоприетия модел на капиталистическия строй.

А, да не забравяме, жизнената енергия обезателно е ограничено количество. Според мен човек не може едновременно да се посвети на амбициозна кариера и да обича безумно. Не може да прави революция и да гради семейство, отдавайки се и на двете по много. Самата икономическа наука го потвърждава.

Аз вярвам, че живите неща са по-ценни и избирам да се насоча към тях. И да си стоя порочно беден

За дързостта на надеждата

Социализмът е бъдещето на света.

В това вярвам аз. Даже, малко е смешно, на кецовете съм си го написал Повечето хора, разбира се, живеят с горчивата утайка на марксовите идеи – примера на Съветския Съюз, Китай и Куба – и настръхват при споменаването на „социализъм“, „комунизъм“ или пък „колективизъм“. Поне в България, но предполагам, че и по света не е много по-различно.

Ако някой желае да се запознае с идеите на Карл Маркс – и неминуемо да се вдъхнови от тях – препоръчвам му Ерих Фром. Сигурен съм, че има десетки автори, интерпретиращи бащата на социалистическото учение, но аз си познавам Ерих Фром и в неговите „Да имаш или да бъдеш“ и особено „Отвъд веригите на илюзиите“ ясно показва защо според него капиталистическата уредба на обществото съсипва душата на човека и каква алтернатива на това предлага социалистическото общество.

Но всъщност мнозина са съгласни, че социалистическото общество е едно идеално общество – на всекиго според потребностите, на всекиго според възможностите. Безплатни социални услуги. Всеобща солидарност и щедрост. Всеобща финансова и (което повече хора пропускат) духовна задоволеност и пълноценност. Повечето интелигентни люде са съгласни, че това е едно много хубаво общество.

И го отричат.

„То е утопия“, заявяват. „Човекът Е ЕГОИСТ по природа (така ги учи любимия Адам Смит) и не може да живее толкова солидарно и самосъзнателно. Това е абсолютна утопия, зарежи го.“ И ето как умират надеждите за идеален (или почти идеален) свят. Гадни „реалисти“.

Аз пък вярвам в бъдещето на света. Вярвам в еволюцията като една от основните характеристики на нашата реалност. Съответно хората имаме физиологична еволюция, интелектуална, научна, икономическа, гражданска – а защо да нямаме и духовна? Да, духовната еволюция обезателно е присъща за човечеството според мен. Може да е бавна, но е постижима. Как – това е обект на съвсем нов постинг и едно всеисторическо търсене. Но едно е сигурно – духовната ни еволюция няма да се ускори от неверници „реалисти“, тя се постига от разни мечтатели и „луди“ като Сократ, Спиноза, Галилео, Маркс, Торо, Смирненски, Ганди, Ерих Фром,  Майка Тереза, Джон Ленън, Майкъл Джексън….. аз? Ти? Да, ти ще си ни от полза!!

„Светът не може да се подобри от реалисти и циници, ограничени от очевидната моментна реалност; той може да се подобри само от мечтатели и оптимисти, които виждат отвъд тези граници“ – тази прекрасна мисъл прочетох в книжка, подарък ми от близък приятел. И вярвам в нея и се старая да не позволявам на околния свят да пресира и стандартизира мисленето, идеите и мечтите ми. Обществото да го духа с неговите рамки и черногледство.

Последната глава на разкошната „Отвъд веригите на илюзиите“ на Ерих Фром носи името „Моето кредо“. Тя се състои от 6 абзаца, всеки от които започва с „Аз вярвам, че… „. А ти – е въпросът -ти вярваш ли? Ще ни помогнеш да променим света?

Post Scriptum: Да поясня, че книгите на Ерих Фром, които препоръчвам, не са с политическа насоченост. „Да имаш или да бъдеш“ е анализ на двата типа съществуване – такъв със смисъл на живота да събираш (пари, любов, емоции) и такъв истински да изживяваш (парите, любовта, емоциите). „Отвъд веригите на илюзиите“ е един блестящ анализ на ученията на Зигмунд Фройд и Карл Маркс, като Фром сочи приликите и разликите между двете. Според него човек може да бъде истински щастлив и пълноценен само когато е освободен от илюзиите си за света, и Фройдизмът и Марксизмът са пътищата към това освобождение.

Препоръчвам и трета негова книга – „Изкуството да обичаш“. Не съм съвсем съгласен с идеите, изложени в нея, но безспорно е един много много добър анализ на видовете обич, привързаност и емоционални нужди – егоистични и неегоистични Всъщност препоръчвам и четвърта книга на Фром – „Човекът за самия себе си“, което авторът прави дисекция на определенията за моралност и неморалност, и предлага разбирането си за два вида етика: човеколюбива и властолюбива.

Още за социалистическата доктрина: в Блога на Костенурката – препоръчавам!

Егоизъм + Алтруизъм = ?

Току-що имах удоволствието да прочета един коментар по мой пост в блога, и той ме подтикна да напиша нов пост, в който специално да изложа мнението си за егоизма и останалите жизнени ориентации Нека направо цитирам размислите – които са приятно синтезирани -  на коментатора за егоизма, и оттам да коментирам аз на свой ред:

Егоизмът е вроден свръхинстинкт за оцеляване, така че е неправилно да се третира като проява на злото в човека. Той просто е липса на добро спрямо когото и да е друг, освен спрямо себе си и по този начин може да навреди на другите, но не изначално целенасочено. Без капчица (или по-скоро солидно резервоарче) егоизъм мисля, че никой човек не може да оцелее.

От друга страна, егоизмът безспорно е семето и почвата за повечето прояви на злото в човека, защото в по-големи количества го прави толкова егоцентричен, че другите вече нямат значение. Така ничие добруване не струва повече и от най-малката лична полза (материална или нематериална) и всяко зло, което ще даде нещо желано на нашето его е оправдано.

Аз не бих дръзнал да оспоря, че всеки човек, в най-дълбоката част  на душата си, е егоист. Дъъъълго време – навярно от осми клас насам, откакто разсъждавам по темата – не можех да се примиря с това. Размишлявах и размишлявах, търсейки някакъв вариант, някаква философска пролука, която да покаже неегоистичен път за щастие – но не открих… В един момент просто се примирих, че един човек трябва да мисли първо за себе си, а после за другите, за да се движи света нормално – иначе, при хипотетичния вариант всички да са крайни алтруисти (т.е. да мислят само за другите), всичко би се объркало.

Но мира все още не ми даваше един друг въпрос: егоизмът в любовта. Тормозеше ме, че човек, дори когато обича, изпитва удоволствие от това, изпитва щастие – а идеите ми за обич тогава бяха човек да обича само и единствено заради щастието на другия. В крайна сметка стигнах до спасителния извод, че всъщност няма нищо лошо в това , да изпитваш щастие, обичайки. Да, то е егоистично по своята природа, но не от оня вид егоизъм, който вреди на нас и тези около нас.

Тогава разделих егоизма на два вида: пълен егоизъм и алтруистичен егоизъм. Пълният егоизъм, разбира се, е този, в който човек изпитва удоволствие да задоволява само собствените си потребности, да доставя щастие само на себе си. Алтруистичният егоизъм, от своя страна, е тази жизнена ориентация, при която човек изпитва удоволствие да задоволява (само) потребностите на другите, да прави другите щастливи. Но не само близките си – защото това, както казва Ерих Фром, е един вид групов егоизъм – но, както Христос учи, ближните си изобщо. И всъщност само его (лат. „аз“) егоизмът може да се приеме за негативен, особено в обичта, а алтер (лат. „друг“) егоизмът е положителният вид чувство. Защото все пак – човекът, без да изпитва щастие от стремежите си, би се стремял към тях механично, като машина. Той… не би бил съвсем човек – а аз смятам, че човекът е красив.

Но пък, както авторът на горепосочения коментар казва, няма как човек да оцелее без его егоизъм. Затова си мисля, че най-добрата,  така да се каже, жизнена ориентация е, да я наречем с работно име – еквилизъм (лат. „равен“). Или: да не поставяме „аз“ или „другите“ като top priority, но да поставяме „ние“ на първо място. Тоест, ако трябва да вземем решение дали да постъпим удовлетворявайки себе си или някой друг, ние ще притеглим чие щастие/полза ще е повече от въпросната постъпка, и в следствие на това ще решим какво да правим. Или пък: днес ще удовлетворя Пенка от входа, утре себе си, вдругиден Ванката от службата, после пак себе си – стига ползата да е равна за всички, никой да не губи. С такава жизнена ориентация, струва ми се, обществото би било едно непримитивно, но сплутено, мирно и мислещо, цяло.

Но разбира се, такова общество е утопия. Поне засега – засега!

А вие какво мислите?

Специални благодарности на islandguy за подтикващия към обяснение коментара, досега не бях писал за егоизма специално

Доброто и злото у Човека

Онзи ден с един приятел – както обикновено става с мен – спорихме относно моите виждания за света; по-конкретно дали има красота в Човека, или няма. Той, както може да се очаква, изтъкна всички възможни лоши качества, които срещаме всеки ден: егоизъм, завист, клюкарщина, унищожение – най-вече егоизъм и експлоатация; аз от своя страна пък му заявих, че хората са предимно и изначално добри, и че забелязвам това всеки ден. Но, без да продължавам с подробности по спора, нека изложа своето  становище в прав текст.

Просветлението, че повечето хора, въпреки всичките си лоши качества и постъпки, са все пак добри, ми дойде преди около месец, докато имах някаква приказка с една моя близка приятелка. Не помня какво, но нещо ми направи впечатление – без да е особено (даже никак) философски или алтруистично настроена, тя прояви загриженост за някого; и го направи някак… много човешки! Без претенция, без стремеж към себеусъвършенстване, без дори, предполагам, да го съзнава, тя прояви искрена и безкористна загриженост за друг, далечен на нея, човек. Много приятно… завиждам й! Откакто се помня аз съм се стремял да градя характера си в дадени насоки и затова почти всяка моя постъпка или мисъл са неспонтанни – а нейната доброжелателност си беше спонтанна с цялата красота на това!

В последствие се загледах в момичетата и момчетата около мен, бях в клас. Повечето от тях имат явни негативни черти – едни са високомерни, втори са нагаждачи, трети се държат зле с околните, четвърти се използвачи, пети са отявлени егоисти. Разбира се, в умерени, но все пак осезаеми количества. Но всички те, все пак, са добри хора – или, ок, поне повечето. Под добри разбирам: колкото и да мислят за собственото си добруване, колкото и негативни емоции да имат спрямо някого, колкото и да нехаят за околния свят, съвременният свят (все още?) не е деформирал душата им до тая степен, че в критична ситуация да не ги жегне нещо в сърцето и да не подадат ръка. И това е толкова важно и хубаво! Всички имаме грозни страни и постъпки, но и повечето все пак не сме изгубили душите си, не сме изгубили доброто, човешкото, красивото в себе си! И наблюденията ми не са само върху моите съученици, но върху повечето хора с относително нормален живот – а дори и върху тези, към които средата е била по-неблагосклонна.

С моя приятел спорихме за красотата у Човека. Аз един час пламенно му разправях колко красота има в делата на обикновените хора; че бай  Колю не само постъпва грозно като излъже селския кръчмар, но и като гледа ВИП Брадър ще се разплаче, и това ще бъде красиво. Или колко често се случва някой да превъзмогне гордостта си, да стъпче себе си, за да бъде някой негов близък щастлив, или за да запазят те добрите си отношения. Или как и най-овълчения човек все някога проявява състрадание в някоя трагедия.

Не знам, за мен това са примери за красота. Красотата да обичаш и красотата да си съпричастен. Красотата да помогнеш. Красотата да простиш – дори  на себе си. Красотата да бъдеш Човек…
Сигурно звуча много идеалистично и наивно, но аз наистина мисля това. Както може би знаете, аз много обичам да критикувам – ала видя ли същите тези хора, които със свити вежди съм плюл, да проявят добрите си качества, ами разтапям се

Нищо, знае се, не е изначално зло. Мисля, че е неоспорима житейска зависимост, че всеки човек става лош, ако средата го направи такъв. Затова и за мен едно от най-важните неща за едно дете не е нито материалната база, нито образованието, нито интелекта, но първоначалното отношение, което то получава от света – струва ми се, че ако то бъде любов и подкрепа, детето ще стане предимно добър и продуктивен човек; ако бъде отчуждение и презрение – ами най-вероятно ще стане деструктивен възрастен. Затова и да си родител е толкова голяма отговорност…

Много голяма отговорност обаче носи и обществото, общественият строй. Затова и съм такъв ревностен привърженик на идеята за социалистическото общество – общество, което ще освободи човекът от деформиращите го трудности, и ще му даде свободата да развива себе си и своята душа. И пак затова съм много притеснен от съвременния капитализъм – как може система, залагаща на безскрупулната конкуренция, развяваща като свой манифест „Нищо лично, просто бизнес“ , да влияе добре на човека?? Ами не просто не влияе добре, той го осакатява! Нормално е система, архитектите на която в един тон повтарят, че „човекът по природа е егоист“ и че „всичко е относително“, да създава егоистични хора с променливи ценности. Наистина се надявам в скоро време капиталистическото мислене да се смени с нещо по-добре – или се опасявам, че човешката душа може да бъде твърде осакатена и в една по-далечна перспектива дотолкова да се деформира, че доброто да е твърде рядко срещано. Пази, Боже!….

Та това е, което исках да кажа по въпроса. Струва ми се, че на моменти звучах главозамаяно и наивно, но – какво да правиш, нали иначе пък съм добър човек! ;D В крайна сметка с моя приятел не достигнахме консенсус, но аз съм си убеден, че в света има достатъчно красота, че да има смисъл и полза от неговото съществуване. И позволете ми да завърша идеалистичния си пост с цитат от малко постната, но прекрасна като послание Песен за Човека:

Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.

Слезнали после на двора,
а горе вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.

„Тя – моята – свърши…
Ще висна обесен.
Но белким се свършва със мен?

Животът ще дойде по-хубав от песен,
по-хубав от пролетен ден…“

Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?

Мислете тъй както си щете,
но вие грешите, приятелко, днес. -

Човекът спокойно, тъй – дума
след дума и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:“Браво, човек!“

Нататък е ясно. Въжето
изкусно през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
„Ужасно! Ужасно! – Разказвате,
сякаш като че там сте били!“…

Какъв ти тук ужас?! -
Той пеел човека.
-Това е прекрасно, нали?

:]

Роботизмът на хората

Това е мое есе, в което изразявам отчаянието и яда си от стадната природа на человечеството. Възгледите ми, за съжаление, си остават същите и досега…
__________________________________________

Роботизмът на хората

Welcome, my son, welcome to the machine.
Pink Floyd

Гледали ли сте „Матрицата”? Въпреки че съм гледал филма няколко пъти, всеки път откривам все по-мъдри послания в него. Този път особено впечатление ми направи една фраза: „Всяка програма се гради върху друга програма.” Уникално прост математически закон, нали! И все пак той е нещото, вдъхновило ме да напиша това есе.

Преди по-малко от 70 години човешкият род записа в историята си нещо уникално; нещо твърде ярко дори за нейните многоцветни страници; нещо, чиито следи още се личат в трудовете на всеки неонацист. Преди по-малко от 70 години 4 милиона души, основно от еврейския етнос, понесоха унижения, изтезания и смърт – всичко това напоено с отровата на жлъчната омраза. И всичко това, заради разбиранията на един луд.

Но не е ли този случай парадоксален?! Макар и изказани с умело ораторство и изкусни манипулативни техники, това си остават идеите на един луд. Хм. Откога човекът, да, този човек, венецът на Божиите творения, най-висшето същество, населяващо разнообразния ни свят, започна да се води по ума на психари? Ха, уви, винаги е било така.

През втората половина на 21 в. американският психолог Стенли Милграм започва да изучава човешката природа на подчинение, вдъхновен именно от зверствата по време на Холокоста и комунистическата диктатура на Сталин. Той става автор на един уникален експримент, но уникален не със своята сложност, а с резултатите, които дава. Експеримент, според който повечето хора са готови да се отвърнат от природата си и да извършат невероятни зверства, стига някой да поеме тяхната отговорност – т.нар. Авторитет.
Приблизително по същото време, тази материя разглежда друг психолог, Соломон Аш, който пък доказва, че явлението конформизъм (т.е. съгласуване с мнозинството) е присъщо отново на един голям процент от обществото.

Какво излиза? Този тъй нравствен човек, смятан дори за най-възвишен източник на разум в Ренесанса, се оказва, че по своето начало е една потенциална марионетка; марионетка дори на каузи, прекрачващи определението за човечност. Да, това сме ние – кукли на конци, които само чакат своя кукловод, който ще свали отговорността от плещите им и ще ги поведе към правилните идеи. Да, ние сме роботи.
И докато не спрем да бъдем такива винаги ще има Холокост, в една или друга форма и измерение. Дотогава винаги ще има хора, следващи извратени идеологии, просто защото нямат навика да отстояват своите собствени. „Всяка програма се гради на друга програма.”

Но как по дяволите да спрем да бъдем такива? Как, когато ни налагат чужд разум още от деца? Когато толкова много хора избират удобния и уютен път на конформизма пред очуканата самотна пътека на аутсайдерството? Уви, само силните духом се справят с бремето на различността. И именно тези силни духом често в последствие стават авторитетите, задвижващи механизма на нуждаещите се от водач на стадото роботи.

Ами другите? Една птичка пролет не прави…
Възможно ли е изобщо всички да започнат да мислят правилно, всички да бъдат достатъчно зрели духом – или ако не всички, то повечето? Един оптимист би казал: „Да, разбира се, все някога ще достигнем това ниво на нравствено съвършенство!” Друг, например аз, би казал: ”Не, не сме устроени да сме разумни в мнозинство.” А какво би казал ти? Какъв си ти изобщо? Сътрудник на властта или политически имигрант? Лъскава марионетка или захвърлена на боклука кукла със скъсани конци? Нормален ли си или си аутсайдер?

Трагичното обучение по литература в нашата „Образователна“ система…

Какво прекрасно нещо е литературата! А как само блудстват с нея учителите и управниците!

Четем и пишем поезия, не защото е готино. Четем и пишем поезия, защото сме членове на човешката раса. А човешката раса е изпълнена със страст.
Медицина, право, икономика, инженерство; това са благородни науки, и необходими за поддържането на живота. Но поезията, красотата, романтиката, любовта; това са нещата, заради които си струва да живеем.

Това заявява Mr. Keating в почти идолизирания от мен филм Клубът на мъртвите поети и аз намирам неговите думи много, много верни! Цялата велика поезия и проза на тоя свят е дошла от сърцата на авторите – емоциите, като течност под налягане в спринцовка, намират отдушник в хартията и биват инжектирани на нея в своя величествен вид.
Тези текстове имат душа, те носят енергия и заряд. Кой влюбен не би потръпнал при словото на Шекспировия Лизандър за обречеността на любовта? Кой изгубил вяра в хората човек не би усетил болката на Хамлет, изразена в безсмъртния му монолог? Кой младеж с горещо сърце не би потреперал при изповедта на Ботев в „Борба“ или кой циник не би вкусвал отново и отново винената сладост в думите на Оскар Уайлд?

Но вместо часовете по литература да насърчават преоткриването на тези източници на живот и вдъхновение, те убиват желанието в своите възпитаници.

Алегория, инверсия, евфемизъм, оксиморон – това са част от термините, които сме задължени да научим в клас, за да се справим със зададените ни въпроси по творчеството на Ботев. Друго задание ни е да наизустим най-известните му стихотворения; трета практика пък е да записваме пригледни, систематизирани разбори на поезията му в час.

И КАКВА Е ПОЛЗАТА ОТ ВСИЧКО ТОВА ?!

Нима педантичните, специализирани термини някак ще ми помогнат да разбера Ботевото послание? О, да, ще си изясня стила му, но този стил няма да ми каже нищо за пламъка в сърцето му. Може би ще ми помогне безкрайното празно четене на творбите, докато не ги науча наизуст? Или пък то ще остави просто студен механичен отпечатък в съзнанието ми или дори досада и презрение? А може би високопарните анализи на, къде живи, къде не, критици от последните двайсетина години, с които тъй щедро ни залива госпожата ще ми влеят разбиране за Ботев?
НЕ! Всичко гореизброено е загуба на време и енергия! Литературата е откровение; тя е израз на човешките уникални усещания и не следва да бъде подлагана на почти химични анализи или заучавана като законите на Нютон. Литературата трябва да бъде усетена със сърцето!

Докато преподавателите използват тези комунистически методи на насаждане на изкуствени и нетрайни патриотизъм и знания, учениците губим много. Ние не получаваме реално разбиране – най-често се отегчаваме и ни искрица от огъня на Великите не достига до нас. А това е трагично!
Ако аз бях учител, щях да се постарая учениците ми да се поставят на мястото на автора – да получат добра и ярка представа за трудностите, който той е срещал; за терзанията му; за битките, които е водел и които са го накарали да напише безсмъртните си творби. Щях да им покажа колко сходни са усещанията на някои от тях с авторовите, как светът е колело, в което обаче всеки внася своята строфа. Щях да ги амбицирам да чувстват, да чувстват, да чувстват… и да изразяват чувствата си.

Вместо това в какво е извратена литературата? В средство за оценки. Зубренето на десетките критически теми за изпитите след 7-ми клас е достатъчна перверзия, задвижваща машината за пари, но тенденцията продължава и нагоре. Учениците заучават ли, заучават разработки и изкарват бележките си с тях. Защото нямат избор. Не на всеки е дадено да разсъждава литературно и тогава, вместо да се задоволи със скромното си, но лично разбиране, той прибягва до чуждото такова .
Нямат особен избор и учителите – всички учащи ги очаква стандартизиран тест по литература и, за да са бъде минат този изпит успешно, менторите трябва да предават приемливи и утвърдени от системата разбирания по засяганите теми. Почти никакво място за творчество, за креативност. Но стандартизираните изпити създават стандартизирани хора.
Това ли искаме? Младите, децата и бъдещето на България, да се побират в академично-определени калъфи? Крилата им нивга да не биват разпервани докрай? Да не им бива дадена възможността дори? Защото ако математиката развива логиката и аналитичното мислене, ролята на литературата е да развива именно емоциите и нравите.
Дали сегашната система го прави успешно? Ами огледайте се…

Според мен литературата трябва да спре да играе толкова важна роля в професионалната реализация на ученика, тя просто е субективна и твърде лична за оценяване наука. Време е безмислието да спре и образователната система да се измени в посока развиване на мисленето и усещанията на младите!

А тук опираме до обичните ни управляващи и нашата готовност (?!) да се борим за желанията и нуждите си.

За обществото и възпитанието

Току-що имах почти ожесточен спор с един близък приятел на тема интелигентност, възпитание и влияние на обществото. Всъщност, хах, цялата работа започна от моята констатация, че и да изям ненадейно някакъв продукт от кучешко/котешко месо, никак няма да се впечатля, стига то да е било хубаво и чисто. Той, от своя страна, ме наречене гнусен и изказа становището, че всеки интелигентен човек би се погнусил от храна с такъв произоход. Това ме фрапира! Не защото представата за ядене от улично животно го отвращаваше, а защото ми изтъкна, че „интелигетните“ хора би трябвало да имат тази реакция.

Винаги съм ненавиждал обществените норми – тези окови, които са толкова ограничаващи, а тъй мъчно се отхвърлят! В последствие си дадох сметка, че човек не може да живее съвсем свободен на тоя свят – това би било равносилно на абсолютна изолираност от цивилизацията и в резултат – много по-трудно оцеляване.
Затова стигнах до решението моето възпитание и държание в обществото да бъде достатъчно съобразено с околните, за да не им пречи, но в никакъв случай да и не възпрепятства моето лично удобство, освен ако вредата за другите би била уважително по-голяма. Пример: всеки път като вляза в магазин аз съм много любезен с човека отсреща, защото това ще му повлияе положително във всеки един аспект, а за мен не предсталява никаква жертва, дори напротив. Но когато съм, да кажем, на театър не бих се лишил от удоволствието и навика да си кръстосам нозете, макар това да би подразнило доста народ, защото една малка част от косматия ми крак остава непокрита от дънките.

Основните причини да държиш на възпитанието и маниерите са две, поне по мое виждане – контрол над хората и/или страх от тях. Страхът сам по себе си е вреден и несправянето с него оставя индивидът по-слаб в проблемна ситуация. Манипулирането на масите пък е нещо колкото необходимо, поради простотата на болшинството, толкова и етически нередно. При всички случаи аз не желая да бъда контролиран и да се страхувам в неразумни количества, затова и най-естественото решение, за да го постигна е да не приемам и спазвам обществените разбирания изцяло.
И за това стана дума в спора с моя приятел. Споменах, че в ежедневието често ми се случва да стана обект на неприкрит присмех – дали за странен въпрос към учител, дали за склонноста ми да споря с преподавателите, дали за смешния ми „мляскащ“ акцент в английския и пр. Отбелязах, че, разбира се, не обръщам никакво внимание на тези ситуации, а събеседникът ми отново бе много учуден. Логично е, каза ми, когато околните ти се подиграват да имат някакво основание да го правят, съответно най-вероятно правиш нещо грешно. Грешно?! Откъде-накъде болшинството ще определя кое е правилно и кое – не! Множеството, бидейки едно цяло, е най-лесно за манипулация – защо тогава трябва да се доверявам на неговите разбирания? Нещо повече: историята сочи как времената се менят, а с тях и нравите. Днес кебапчетата от котешко са противни, утре ще бъдат деликатес.

Аз имам едно специфично мнение за манталитета на западните общества. Хората там получават едно зубрашко, концентрирано в една област образование, което им вади хляба по-късно, тоест сторят ли каквото се иска от тях благоденствието им в бъдеще в подсигурено. От друга страна масовия потребител има ОГРОМЕН избор на всякакви стоки, при това обработени, нарязани и пакетирани, трябват им само 15 мин. в тигана, за да станат пълноценна вечеря. До какво води тази презадоволеност? До загуба на способности!
Значи предлага ти се следната матрица: вземеш ли една определена диплома – ще имаш работа, имаш ли работата – ще имаш пари и съответно достъп до всички тези удобни за употреба стоки. Резултатът от тази система? Губиш свободната воля и способностите си. Затъпяваш.
В не така далечното бъдеще тази порочна система ще работи само докато има централизиран орган да ръководи образованието, свободните работни места и наличието на стоки. А какво ще стане, ако това управление реши да наложи един определен ред? Нима свикналото да бъде водено и поставяно в норми население няма да му се подчини? А какво, ако този ред има за цел дороботизирането на хората за собствените му цели и ползи? Обществото би станало фабрика за работници.

Прекаленият ред механизира хората – проблемите са по-малко, респективно мисленето по тях започва да намалява, а когато си задоволен и нямаш за какво да се бориш, губиш смисъл от живота и се деморализираш. Честно казано, щастлив съм, че съм роден в държава, която е достатъчно развита, че да не живея в колиба, но и ежедневието създава достатъчно проблеми, че да не отвиквам да мисля. Искрено се надявам да вървим нагоре, но не и да стигаме скоро уредеността на западняците, защото ще добием и механизацията им; да не говорим, че ще заменим злободневните кавги на улицата с празното, но възпитано „How are you?“.

Обществото е създадено с цел не само оцеляване, но и контрол, и възпитанието е един от способите му. Аз не искам да бъда контролиран.