Въпрос и възможност за сбъдване на мечта

Имам въпрос.

Защо светът се е вманиачил на тема развитие?

Или така ми се струва? Защо, да кажем, ако имаш фирма, която е нарастнала на едно добро ниво, станала е дори верига може би, и ти изкарва хляба и още купища пари, достатъчни за относително охолен живот, имаш нужда да се развиваш още повече, да завладяваш още повече пазара и да ставаш по-голям и по-богат?

Някоиу вероятно биха казали, че смисилът е в движението, в това да се чувстваш жив. Да, има смисъл всъщност. Но на мен не ми допада. Не ми допада, че сякаш навсякъде искат не просто да си вършиш добре работата, но да си перфектен, ако можеш – и повече от това. А аз нямам нужда да съм перфектен, работата ще си върви и без аз да съм супер добър. Но пък така собственикът на голямата фирма няма да се движи.

Явно трябва сам да си реша проблема. Как?

Напоследък ме блазни идеята да си започна собствен бизнес. Не, изтрийте си усмивките, не се шегувам. И да, зная, че е странно за комунист да говори за предприемачество

Искам да си направя кафене. Ка-фе-не, не кафе. Кафене, по-малко помпозно от модерното café, което виждам навсякъде: с разнообразни столове и маси, но повтарящи се светлинни обстановки, абсолютно сходна музика (най-често Хаус – или Хаос, както там се пише) и едно изискано обслужване… Такова някакво, докарано френско… Абе дава ти усещането на лукс. Сериозно! Замислете се, че не само светлините и мебелировката, но и обслужването създава усещането за делничен лукс: някое младо момиче с елегантни движения, с издържана стилна табла, с “Добър ден” и дори усмивка. Тс, аз искам кафене.

Ка-фе-не. Може да е на самообслужване дори. С огромни меки и удобни кресла, с леко притъмнена атмосфера, с леко усещане за провинциалност. Със сравнително ниски цени и библиотека и вестници. Стените също ще създават чувство на уют, а по тях ще има плакати на някакви велики и вдъхновяващи личности като Джон Ленън, Ганди и Гео Милев, вероятно с цитати от тях. А, и с хубаво подбрана музика, вероятно предимно ретро. Обмислям име между “Философско кафене” и “Последният уютен дом” (това ще го схванете, ако сте чели “Властелина”). Ще бъде предназначено за дневни пенсионери, които искат да почет вестник в приятна кафеджийска обстановка, за дневни младежи, които искат да почетат книга в същата обстановка, и за нощни младежи, на които им допада обстановката за вечерно събиране. ЩЕ има дискусионни вечери и прожекции. Няма да бъде в центъра, но ще бъде близо до него. Нещо като “Rocks”, ако сте от Пловдив.

Вижте каква хубава идея! Но не съм събрал кураж да се реша да я изпълня. А и ще ми трябват немалко пари които може и да имам трудност да си набавя. А пък ако не стане нищо успешно, или поне което може да ме изхранва, ще имам да плащам заеми до Второ пришествие.

Но – от друга страна – в момента се чувствам готов за това. Имам идеята и желанието и имам, общо взето, самочувствието. И без това нещо работата в книжарницата не ми допада толкова, колкото си мислех. Не ме… вдъхновява. А и явно не работя толкова съвестно, колкото искат.

Тия дни ще ходя с един приятел да оглеждам мебели… втора употреба, разбира се. И трябва да си намеря някой, който има идея от тоя кафеджийски бизнес.

Кафене. Ка-фе-не.
Последният уютен дом.

Започва Път от моя праг -
безкраен, ограден с трева.
Увлечен в неговия бяг,
и аз ще трябва да вървя,
да тропам весело с пети,
догдето стигна друм голям,
събрал пътеки и мечти.
А после накъде? Не знам.

“Моето щастие”

Ставам от удобния фотьойл, минавам по персийския килим до огромното лъщящо огледало и се поглеждам в него – прошарената ми коса, уморените кафеви очи, бръчиците около устата. Толкова ли съм стар? Вече?Прекарах младостта си в търсене на щастието. Когато бях в малките класове, докато другите се биеха и ритаха топка, аз стоях вкъщи и поглъщах творчеството на знайни и незнайни писатели. Когато бях на път да стана мъж, вместо да се веселя с приятели и да закачам Евините дъщери, аз размишлявах над философски въпроси и понятия на слънце в усамотени паркове. Не след дълго завърших и станах студент. Но и тогаване намирах време за себе си. Всъщност смятах, че го правя. Заучаването на сложни теории и закони за мен значеше градене на бъдещето.

Ах, бъдещето… Представях си се на средна възраст, с жена и две деца и
доходен частен бизнес. Какви картини рисуваше въображението ми! Щях да бъда достатъчно богат, за да мога да купя на децата породисто куче и всяка година да ги водя на море в чужбина; на жена си щях да подарявам прекрасни бижута, да я водя на романтични вечери в скъпи ресторанти, да си устройваме незабравими екскурзии на всяка годишнина от сватбата ни… О, да, щях да се наслаждавам на
израстването на децата ми, да ги приуча да мислят; щях да се оттегля с авторитет от бизнес средите и да прекарам спокойни старини…
Какво се обърка? Аз ли омотах конците на живота си или съдбата ми подложи крак? Не, не се провалиха плановете ми. Просто… не се развиха, както очаквах.

Вместо на 35 да имах семейство, аз не можех да си позволя да създам дом с жената на сърцето ми, защото развивах фирмата си и пестях всяка стотинка. Ожених се на 40, на 41 се роди синът ми. Вече бях улегнал, но не можех да отделям достатъчно внимание вкъщи, защото бизнесът не се управлява сам… И така трупах сътояние и обезпечавах хорaта, които обичах, а те се променяха с времето… Синът ми така и не позна що е пълното бащинско внимание, а съпругата ми забрави каква е топлотата на пълното отдаване.

Намерих си приятели, но и с тях не можех да прекарвам много време. Поне аз да бях доволен! Поне аз да изпитвах удолволствие от всички онези делови срещи и напрежение, с които бе изпълнен животът ми! Радвах се на парите и на успехите… но всъщност бях празен. И никъде в издигането си не намерих лек за тази празнота.

За това ли пропилях живота си? За тези лъскави залъгалки ли убих
детето в мен и преждевременно дадох път на възрастния??! Нима в това се превърнаха бляновете ми, нима в това се случи да бъде „успеха” ми?! И сега аз стоя пред студеното лъскаво огледало, вече оттеглил се от бизнеса. Поглеждам тези очи, видели много безсънни нощи и предизвикателства. Те ме гледат разочаровано. „Защо?”, питат ме те. „Защо”, питам и аз Бог. Защо не мога да изживея живота си отново? Нямаше да допускам грешките, породени от наивните
мечти, нямаше бавно да се самоубивам. Нямаше да се докарам до състояние, в което бих проклинал амбицията и бих дал път на инфантилността.

Право е казал поетът:„Всички искат да стигнат върха, без да си дават сметка, че истинското щастие се състои в начина, по който изкачваш стръмния склон”. Уви, аз не го послушах! Дано обаче поне някой амбициозен младеж го чуе и се спре, преди окончателно да изкове оковите, които безмислостно ще го завлекат в мъртвите дълбини на „щастието”. Моето щастие…

—————

Мое есе по литература от миналата пролет… Както винаги за оценка и без зададена тема. Дали няма да свърша като героя от есето?? :S