Роботизмът на хората

Това е мое есе, в което изразявам отчаянието и яда си от стадната природа на человечеството. Възгледите ми, за съжаление, си остават същите и досега…
__________________________________________

Роботизмът на хората

Welcome, my son, welcome to the machine.
Pink Floyd

Гледали ли сте „Матрицата”? Въпреки че съм гледал филма няколко пъти, всеки път откривам все по-мъдри послания в него. Този път особено впечатление ми направи една фраза: „Всяка програма се гради върху друга програма.” Уникално прост математически закон, нали! И все пак той е нещото, вдъхновило ме да напиша това есе.

Преди по-малко от 70 години човешкият род записа в историята си нещо уникално; нещо твърде ярко дори за нейните многоцветни страници; нещо, чиито следи още се личат в трудовете на всеки неонацист. Преди по-малко от 70 години 4 милиона души, основно от еврейския етнос, понесоха унижения, изтезания и смърт – всичко това напоено с отровата на жлъчната омраза. И всичко това, заради разбиранията на един луд.

Но не е ли този случай парадоксален?! Макар и изказани с умело ораторство и изкусни манипулативни техники, това си остават идеите на един луд. Хм. Откога човекът, да, този човек, венецът на Божиите творения, най-висшето същество, населяващо разнообразния ни свят, започна да се води по ума на психари? Ха, уви, винаги е било така.

През втората половина на 21 в. американският психолог Стенли Милграм започва да изучава човешката природа на подчинение, вдъхновен именно от зверствата по време на Холокоста и комунистическата диктатура на Сталин. Той става автор на един уникален експримент, но уникален не със своята сложност, а с резултатите, които дава. Експеримент, според който повечето хора са готови да се отвърнат от природата си и да извършат невероятни зверства, стига някой да поеме тяхната отговорност – т.нар. Авторитет.
Приблизително по същото време, тази материя разглежда друг психолог, Соломон Аш, който пък доказва, че явлението конформизъм (т.е. съгласуване с мнозинството) е присъщо отново на един голям процент от обществото.

Какво излиза? Този тъй нравствен човек, смятан дори за най-възвишен източник на разум в Ренесанса, се оказва, че по своето начало е една потенциална марионетка; марионетка дори на каузи, прекрачващи определението за човечност. Да, това сме ние – кукли на конци, които само чакат своя кукловод, който ще свали отговорността от плещите им и ще ги поведе към правилните идеи. Да, ние сме роботи.
И докато не спрем да бъдем такива винаги ще има Холокост, в една или друга форма и измерение. Дотогава винаги ще има хора, следващи извратени идеологии, просто защото нямат навика да отстояват своите собствени. „Всяка програма се гради на друга програма.”

Но как по дяволите да спрем да бъдем такива? Как, когато ни налагат чужд разум още от деца? Когато толкова много хора избират удобния и уютен път на конформизма пред очуканата самотна пътека на аутсайдерството? Уви, само силните духом се справят с бремето на различността. И именно тези силни духом често в последствие стават авторитетите, задвижващи механизма на нуждаещите се от водач на стадото роботи.

Ами другите? Една птичка пролет не прави…
Възможно ли е изобщо всички да започнат да мислят правилно, всички да бъдат достатъчно зрели духом – или ако не всички, то повечето? Един оптимист би казал: „Да, разбира се, все някога ще достигнем това ниво на нравствено съвършенство!” Друг, например аз, би казал: ”Не, не сме устроени да сме разумни в мнозинство.” А какво би казал ти? Какъв си ти изобщо? Сътрудник на властта или политически имигрант? Лъскава марионетка или захвърлена на боклука кукла със скъсани конци? Нормален ли си или си аутсайдер?

За обществото и възпитанието

Току-що имах почти ожесточен спор с един близък приятел на тема интелигентност, възпитание и влияние на обществото. Всъщност, хах, цялата работа започна от моята констатация, че и да изям ненадейно някакъв продукт от кучешко/котешко месо, никак няма да се впечатля, стига то да е било хубаво и чисто. Той, от своя страна, ме наречене гнусен и изказа становището, че всеки интелигентен човек би се погнусил от храна с такъв произоход. Това ме фрапира! Не защото представата за ядене от улично животно го отвращаваше, а защото ми изтъкна, че „интелигетните“ хора би трябвало да имат тази реакция.

Винаги съм ненавиждал обществените норми – тези окови, които са толкова ограничаващи, а тъй мъчно се отхвърлят! В последствие си дадох сметка, че човек не може да живее съвсем свободен на тоя свят – това би било равносилно на абсолютна изолираност от цивилизацията и в резултат – много по-трудно оцеляване.
Затова стигнах до решението моето възпитание и държание в обществото да бъде достатъчно съобразено с околните, за да не им пречи, но в никакъв случай да и не възпрепятства моето лично удобство, освен ако вредата за другите би била уважително по-голяма. Пример: всеки път като вляза в магазин аз съм много любезен с човека отсреща, защото това ще му повлияе положително във всеки един аспект, а за мен не предсталява никаква жертва, дори напротив. Но когато съм, да кажем, на театър не бих се лишил от удоволствието и навика да си кръстосам нозете, макар това да би подразнило доста народ, защото една малка част от косматия ми крак остава непокрита от дънките.

Основните причини да държиш на възпитанието и маниерите са две, поне по мое виждане – контрол над хората и/или страх от тях. Страхът сам по себе си е вреден и несправянето с него оставя индивидът по-слаб в проблемна ситуация. Манипулирането на масите пък е нещо колкото необходимо, поради простотата на болшинството, толкова и етически нередно. При всички случаи аз не желая да бъда контролиран и да се страхувам в неразумни количества, затова и най-естественото решение, за да го постигна е да не приемам и спазвам обществените разбирания изцяло.
И за това стана дума в спора с моя приятел. Споменах, че в ежедневието често ми се случва да стана обект на неприкрит присмех – дали за странен въпрос към учител, дали за склонноста ми да споря с преподавателите, дали за смешния ми „мляскащ“ акцент в английския и пр. Отбелязах, че, разбира се, не обръщам никакво внимание на тези ситуации, а събеседникът ми отново бе много учуден. Логично е, каза ми, когато околните ти се подиграват да имат някакво основание да го правят, съответно най-вероятно правиш нещо грешно. Грешно?! Откъде-накъде болшинството ще определя кое е правилно и кое – не! Множеството, бидейки едно цяло, е най-лесно за манипулация – защо тогава трябва да се доверявам на неговите разбирания? Нещо повече: историята сочи как времената се менят, а с тях и нравите. Днес кебапчетата от котешко са противни, утре ще бъдат деликатес.

Аз имам едно специфично мнение за манталитета на западните общества. Хората там получават едно зубрашко, концентрирано в една област образование, което им вади хляба по-късно, тоест сторят ли каквото се иска от тях благоденствието им в бъдеще в подсигурено. От друга страна масовия потребител има ОГРОМЕН избор на всякакви стоки, при това обработени, нарязани и пакетирани, трябват им само 15 мин. в тигана, за да станат пълноценна вечеря. До какво води тази презадоволеност? До загуба на способности!
Значи предлага ти се следната матрица: вземеш ли една определена диплома – ще имаш работа, имаш ли работата – ще имаш пари и съответно достъп до всички тези удобни за употреба стоки. Резултатът от тази система? Губиш свободната воля и способностите си. Затъпяваш.
В не така далечното бъдеще тази порочна система ще работи само докато има централизиран орган да ръководи образованието, свободните работни места и наличието на стоки. А какво ще стане, ако това управление реши да наложи един определен ред? Нима свикналото да бъде водено и поставяно в норми население няма да му се подчини? А какво, ако този ред има за цел дороботизирането на хората за собствените му цели и ползи? Обществото би станало фабрика за работници.

Прекаленият ред механизира хората – проблемите са по-малко, респективно мисленето по тях започва да намалява, а когато си задоволен и нямаш за какво да се бориш, губиш смисъл от живота и се деморализираш. Честно казано, щастлив съм, че съм роден в държава, която е достатъчно развита, че да не живея в колиба, но и ежедневието създава достатъчно проблеми, че да не отвиквам да мисля. Искрено се надявам да вървим нагоре, но не и да стигаме скоро уредеността на западняците, защото ще добием и механизацията им; да не говорим, че ще заменим злободневните кавги на улицата с празното, но възпитано „How are you?“.

Обществото е създадено с цел не само оцеляване, но и контрол, и възпитанието е един от способите му. Аз не искам да бъда контролиран.