Божествената искра

Отдавна се каня да напиша този постинг. Но нека започна с цитат от една любима моя песен на Лили, която някак сякаш е подходяща за темата:

Искай докрай, раздавай докрай – ще рисуваш с мечтите пътеки!
Искай докрай, раздавай докрай – ще надминеш по пътя си всеки!
Искай докрай, раздавай докрай – скрит в сърцето си рицар ще видиш!
Искай докрай, раздавай докрай – не с китара, а с огън ще свириш!…..

Божествената искра. Първо, да уточня, че не влагам нищо религиозно в това поянтие, по-скоро му придавам философки смисъл.

Аз вярвам, че има Бог. Бог – Универсум. Бог-абсолют. Бог, представляващ целия свят, представлявща цялата Вселена – с всички нас и всичко останало включени в Него/Нея. Вярвам в Реда, ако понятието Бог не ви допада. Но със сигурност вярвам, че в Битието (а би трябвало, ако има такова, и в Небитието) има някакъв свещен Ред, някаква Висша Хармония, някакво master пиано (или цигулка), от което излизат всички звуци на Всемира. И всичко това в едно категорично Равновесие и Смисленост.

Смятам, че този Ред има своето проявление – проявление в енергия. По някакво необояснимо интуитивно усещане ми се струва, че провлението на тази енергия е или безкрайно чиста и безкрайно ярка светлина, или безкрайно мощна и неразличима като отделни тонове музика. Не знам защо така.

Но да се върна на божествената искра. Аз усещам божествената искра в нещата, които ми се струват отвъдни на този свят, непринадлежащи на него. Усещам божествената искрица, когато се разтапям от умиление пред племеничките си, когато буквално усещам как от сърцето ми извира обич към моя приятел, когато слушам мощна музика, когато чувствам мощта на земните стихии, когато чета мощна поезия – например Пушкин. Струва ми се, че изкуството е най-близкия на хората начин, освен емоциите, да се докоснат до божествената искрица. Чрез чувствата на обич, сюблимна (висша) радост, на сливане с музиката или природната мощ, ние се докосваме - само за миг – до божествеността в чистата й форма. Защото, ако усещането ми е правилно, БОГ е във всичко – но в нечиста, така да се каже, форма. Цялата материя и цялата енергия, която познаваме, е създадена от Изначалния елемент на Божественото, но разтеглен, видоизменен, оцветен в субективност – а в моментите на чист и духовен досег с изкуството и висшите емоции, тогава ние вкусваме една доста по-чиста форма на Божественото.

Преди месец бях в Бургас за две вечери. Едната от тях прекарах с компания на плажа. По едно време се отделих (разбира се!) от групата и отидох самичък на кея. Беше към 1 през нощта, съвсем малко хора минаващи на транзит пред плажа или кея. Аз стоях някъде към средата на дървенобетонната конструкция и бях заобиколен от морето. Над мен небето беше спокойно, но тъмно, с малко облаци. И… тишина. Чувах само как вълните на морето се движеха в някакъв свой си – и фиксиран – ритъм. Аз бях част от тялото на морето, в известен смисъл, и около мен морето дишаше чрез вълните си в своя пулс. Около мен аз усещах този пулс. Усещах себе си част от този пулс, който реално беше и пулс на Природата. Пулс на Земята, пулс на Божественото. Чувствах се, съвсем осезаемо, част от нещо Голямо, Грандиозно, Висше – сетивно плувах в една природна хармония, и някак усещах и себе си част от нея. Това за мен е да усетиш Божествената искра. Аз я усетих в грандиозността и хармоничността на морето.

Снощи, от друга страна, бях на концерт на Лили (Иванова, разбира се). Беше много хубаво, беше доста мила към пловдивската си публика, но това сега няма значение. Музикантите на Лили – или поне Бисер Иванов и Оги Енев – винаги сякаш много се вживяват в музиката. Това ми направи впечатление и тогава. И ми се избистри идеята в главата, че хората на изкуството са именно тези, които най-често – ако творят от сърцевината на душата си – се докосват до Божественото. Посредством своето изкуство те един вид дават форма на емоциите, на светлината, на КРАСОТАТА, която усещат в себе си; те, поне така го усещам аз, сякаш втечняват емоциите в звукове или дават визия на духовно красивото посредством неуловими фрагменти като форма, цвят, размах.

Аз самият съм много чувствителен към музиката. Майка ми, когато сме говорили по Скайп и ме е виждала на камерата, ми е казвала, че много съм се вживявал в песните. Хах, а тя всъщност нищо не е виждала почти! Когато ходя по улицата и съм в специфичното настроение и слушам точната музика, една песен може просто да ме накара да сбърча лице, да стисна очи, може да докара тялото или поне ръцете ми до конвулс. Често ми се случва аз наистина да усещам, буквално да усетя почти физически, музиката. Усещам я как минава през мен, през тялото ми, сякаш пулсира, вибрира в мен, и сякаш изкарва тонове килоджаули енергия от душата ми. И емоция, разбира се, но емоцията… емоцията сякаш е просто друго агрегатно състояние на енергията?

Та: за мен Божествената енергия/искрица ние можем да видим в изкуството и емоциите. В музиката, в поезията, в любовта, в обичта, в съзерцанието. В танца! (за мен танцът е приближаване до божествената естетика)

Струва ми се, че на фона на всичко субективно в нашия свят, има и нещо съвсем обективно, и то е нашия най-висш и истински идеал за красиво. Колкото повече се доближава нещо до него, толкова повече божествена искра носи. Независимо дали става дума за въшна или морална красота.

Още веднъж, да живее красотата! И да живеят Лили, Бетовен, Ван Гог и Шекспир!…

Моят смисъл

… или красотата в моя живот.

It’s such a perfect day,
I’m glad I spent it with you.
Such a perfect day,
You just keep me hanging on…
You just keep me hanging on…

Мисля, че хората се делят основно на два вида – такива, които виждат Смисъла (обърнете внимание на главната буква) на своя живот в познанието, и такива, които го виждат в хората около себе си. Тези, които намират Смисъл само в забавление… май може да се каже, че живеят без Смисъл.

Аз съм смесица от двете. Не мисля, че бих могъл да живея без познание, т.е. без търсене на такова, но мисля, че нещото, което движи моя живот, и в което намирам Смисъла да ставам всеки ден – това са хората. Хората.  (Вътрешно) Красивите хора – или грозните, но с малкото красота в тях.

Преди малко съвсем случайно попаднах на ТВ пресконференция след състезание по Формула 1. Такива неща на мен винаги са ми били съвършено безразлични и отегчителни, но сега нещо ме накара да насоча поглед – не: да вперя поглед, да съзерцавам - в телевизора. Говореше някакъв състезател, явно победителят. Имаше съвсем нормални черти на лицeто, но гледаше с красиви сини очи и приветлива и отворена усмивка. Много красиво. Стоях и го съзерцавах… Точно като философ от Елада.

Разбира се, тук пръст има сексуалността. Не че състезателят ме е привлякъл по някакъв начин сексуално, но въпреки всичко имаше някаква… химия? в целия процес. Напоследък при мен първо е симпатията, а тя поражда интерес, целящ близост, която най-плътно се изразява в плътска близост.

Аз се храня с хора. Смисъл: обожавам да гледам хората, да поглъщам красотата, струяща от тях. Особено влюбени двойки, от които тя е като извираща от гейзер. Виждам красота в много неща, и основно извън материалния свят – в хубавите хора, в грозните, в младите, в старите, в умните, в глупавите, в аристократичните и в простодушните. В познатите и в непознатите.

Красота. Боже, колко велико нещо е КРАСОТАТА! За мен – красотата на хората. За Фауст – красотата на познанието. За теб?… Може би има трети източник на красота, за който ограничения ми светоглед не ме информира?

И да завършим с една много приятна песен, предполагам и много смислена, ако се вслуша човек, на Дюран Дюран. Поздрав.

Да живее Красотата! Душевната красота!

Светлината на „Красавицата и Звяра“

Даже да сгрешиш,
щом се промениш,
стават чудеса…

Останал без работа, с не много пари, започнал да мисли по-трезво след сблъсък с истинския неидеалистичен свят, надъхал се за борба с него след прочита на „Отвъд веригите на илюзиите“ на Ерих Фром, тази вечер случайно гледах „Красавицата и Звяра“ – екранизацията на Дисни. Гледах я с братовчедка ми и семейството й – съпруга й и двете им дъщерички.

Невероятно красиво!

Оставяйки настрани страхотното качество на анимацията, изящно подбраната и изпълнена музика и изпипания сюжет, този филм, поне за мен, е нещо като „Малкият Принц“ в анимационното изкуство.

Историята, разбира се, е известна на почти всеки, израснал с приказките на Дисни – красавицата Бел попада в замъка на омагьосания Звяр, той се влюбва в нея, става мил, пуска я на свобода, за да посети болния си баща, тя без да иска дава повод на мъжете от селото да тръгнат на война срещу замъка, предвождани от злия Гастон, в крайна сметка Гастон умира, а Бел се влюбва в Звяра и така разваля магията, тегнеща над него и придворните му.

Но отвъд тази проста история, приказката е изтъкана от малки моменти, които едно дете не би разбрало. Моменти, напоени с философия, която би върнала вярата на един депресиран възрастен.

Приказка една – много отпреди,
сплита две сърца във една съдба
само в кратък миг.

Може би молба има в две очи.
Кой ли е смутен, кой ли променен?
Той и тя сами.

Сякаш изведнъж идва любовта;
както и преди изгревът ще бди
в края на нощта.

Приказка една носи песента.
Даже да сгрешиш, щом се промениш,
стават чудеса.

Тръгва по света с първите лъчи -
приказка една, чак от вечността -
той и тя сами…

Такива моменти са например, когато е изразена идеята, че дори човек да сбърка някъде, то да се задъбочи в грешката си и да не напредва с надежда и прошка към себе си, не би му донесло нищо добро. Напротив: той би се чувствал – и останал – звяр… Освен, ако не срещне разбиране и любов, и прошка, от някого. Това е истина, която е изтъкната от немалко философи, и която е вложена и в тази прекрасна приказка… И истина, която сякаш доста от нас имат склонноста да забравят и да живеят с вината си.

Друг философски момент е, когато в края на час и половина дългия филм Гастон се опитва да убие Звяра. От една страна сцената е много реалистична, защото чувствайки се забравен от Бел, Звярът не се съпротивлява на нападенията на злия мъж. Започва да се бори за живота си – и за щастие успява – едва когато вижда Красавицата, прибираща се в замъка му. От друга страна сцената показва по адски – не: стряскащо! – реалистичен начин от какви чувства е обладан обезумелия от ревност и злоба Гастон. Стряскащо е да видиш обезобразено от злоба лице толкова умело нарисувано в детско филмче.

Има още доста съвсем реални и добре предадени ситуации, но няма да им отделя време за описание тук – не че принципно не си струва. Написах поста, за да изразя от една страна възхищението си от красотата и майсторството на лентата, и от друга – за да препоръчам на всеки, който може би има нужда от малко емоционално вълшебство в живота си, да го гледа или изгледа отново. Аз съм го гледал буквално безброй пъти преди няколко години, но сега все пак ме зареди с положителна и идеалистична енергия. Мисля, че точно тази, от която имах нужда…

И за финал, един поздрав с емблематичната песен от филма, чийто български превод дадох по-горе…

Да бъдеш обичан

Чувството, че въпреки недостатъците ти, въпреки, че си дразнител, въпреки, че често си във вреда, а не в полза, но някой все пак те обича – приятелски или интимно – е може би най-топлото чувство, което познавам : )

Поздрав от мен за всички, които са обичани, а специално за моя близък приятел Stanley и моята учителка по български : )

Да обичаш

Да обичаш – това е да усещаш по-ясно от всякога, че не можеш да съществуваш сам.

Обичам моя Слънчо. Мисля, че и той ме обича : ) Нека тази песен бъде поздрав за него : )

Доброто и злото у Човека

Онзи ден с един приятел – както обикновено става с мен – спорихме относно моите виждания за света; по-конкретно дали има красота в Човека, или няма. Той, както може да се очаква, изтъкна всички възможни лоши качества, които срещаме всеки ден: егоизъм, завист, клюкарщина, унищожение – най-вече егоизъм и експлоатация; аз от своя страна пък му заявих, че хората са предимно и изначално добри, и че забелязвам това всеки ден. Но, без да продължавам с подробности по спора, нека изложа своето  становище в прав текст.

Просветлението, че повечето хора, въпреки всичките си лоши качества и постъпки, са все пак добри, ми дойде преди около месец, докато имах някаква приказка с една моя близка приятелка. Не помня какво, но нещо ми направи впечатление – без да е особено (даже никак) философски или алтруистично настроена, тя прояви загриженост за някого; и го направи някак… много човешки! Без претенция, без стремеж към себеусъвършенстване, без дори, предполагам, да го съзнава, тя прояви искрена и безкористна загриженост за друг, далечен на нея, човек. Много приятно… завиждам й! Откакто се помня аз съм се стремял да градя характера си в дадени насоки и затова почти всяка моя постъпка или мисъл са неспонтанни – а нейната доброжелателност си беше спонтанна с цялата красота на това!

В последствие се загледах в момичетата и момчетата около мен, бях в клас. Повечето от тях имат явни негативни черти – едни са високомерни, втори са нагаждачи, трети се държат зле с околните, четвърти се използвачи, пети са отявлени егоисти. Разбира се, в умерени, но все пак осезаеми количества. Но всички те, все пак, са добри хора – или, ок, поне повечето. Под добри разбирам: колкото и да мислят за собственото си добруване, колкото и негативни емоции да имат спрямо някого, колкото и да нехаят за околния свят, съвременният свят (все още?) не е деформирал душата им до тая степен, че в критична ситуация да не ги жегне нещо в сърцето и да не подадат ръка. И това е толкова важно и хубаво! Всички имаме грозни страни и постъпки, но и повечето все пак не сме изгубили душите си, не сме изгубили доброто, човешкото, красивото в себе си! И наблюденията ми не са само върху моите съученици, но върху повечето хора с относително нормален живот – а дори и върху тези, към които средата е била по-неблагосклонна.

С моя приятел спорихме за красотата у Човека. Аз един час пламенно му разправях колко красота има в делата на обикновените хора; че бай  Колю не само постъпва грозно като излъже селския кръчмар, но и като гледа ВИП Брадър ще се разплаче, и това ще бъде красиво. Или колко често се случва някой да превъзмогне гордостта си, да стъпче себе си, за да бъде някой негов близък щастлив, или за да запазят те добрите си отношения. Или как и най-овълчения човек все някога проявява състрадание в някоя трагедия.

Не знам, за мен това са примери за красота. Красотата да обичаш и красотата да си съпричастен. Красотата да помогнеш. Красотата да простиш – дори  на себе си. Красотата да бъдеш Човек…
Сигурно звуча много идеалистично и наивно, но аз наистина мисля това. Както може би знаете, аз много обичам да критикувам – ала видя ли същите тези хора, които със свити вежди съм плюл, да проявят добрите си качества, ами разтапям се

Нищо, знае се, не е изначално зло. Мисля, че е неоспорима житейска зависимост, че всеки човек става лош, ако средата го направи такъв. Затова и за мен едно от най-важните неща за едно дете не е нито материалната база, нито образованието, нито интелекта, но първоначалното отношение, което то получава от света – струва ми се, че ако то бъде любов и подкрепа, детето ще стане предимно добър и продуктивен човек; ако бъде отчуждение и презрение – ами най-вероятно ще стане деструктивен възрастен. Затова и да си родител е толкова голяма отговорност…

Много голяма отговорност обаче носи и обществото, общественият строй. Затова и съм такъв ревностен привърженик на идеята за социалистическото общество – общество, което ще освободи човекът от деформиращите го трудности, и ще му даде свободата да развива себе си и своята душа. И пак затова съм много притеснен от съвременния капитализъм – как може система, залагаща на безскрупулната конкуренция, развяваща като свой манифест „Нищо лично, просто бизнес“ , да влияе добре на човека?? Ами не просто не влияе добре, той го осакатява! Нормално е система, архитектите на която в един тон повтарят, че „човекът по природа е егоист“ и че „всичко е относително“, да създава егоистични хора с променливи ценности. Наистина се надявам в скоро време капиталистическото мислене да се смени с нещо по-добре – или се опасявам, че човешката душа може да бъде твърде осакатена и в една по-далечна перспектива дотолкова да се деформира, че доброто да е твърде рядко срещано. Пази, Боже!….

Та това е, което исках да кажа по въпроса. Струва ми се, че на моменти звучах главозамаяно и наивно, но – какво да правиш, нали иначе пък съм добър човек! ;D В крайна сметка с моя приятел не достигнахме консенсус, но аз съм си убеден, че в света има достатъчно красота, че да има смисъл и полза от неговото съществуване. И позволете ми да завърша идеалистичния си пост с цитат от малко постната, но прекрасна като послание Песен за Човека:

Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.

Слезнали после на двора,
а горе вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.

„Тя – моята – свърши…
Ще висна обесен.
Но белким се свършва със мен?

Животът ще дойде по-хубав от песен,
по-хубав от пролетен ден…“

Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?

Мислете тъй както си щете,
но вие грешите, приятелко, днес. -

Човекът спокойно, тъй – дума
след дума и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:“Браво, човек!“

Нататък е ясно. Въжето
изкусно през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
„Ужасно! Ужасно! – Разказвате,
сякаш като че там сте били!“…

Какъв ти тук ужас?! -
Той пеел човека.
-Това е прекрасно, нали?

:]

Какво е значението на секса в любовта??

Отговорете откровено и след задълбочен размисъл, моля!

<span id=“__caret“>_</span>

Тази тема май ще започне да ме интересува твърде живо. За пръв път се замислих по-сериозно по нея след разговор с моето Слънце. Тогава стигнах(ме) до неоспоримия извод, че най-често въшният вид, или по-точно – сексуалното привличане, има много важна роля за влюбването. Дотук добре.

В последните две седмици обаче съвсем случайно получих три мнения относно секса и сексуалното привличане, които ме озадачиха. Тази вечер получих и четвърто. Всички изказани в обстановка на съвсем искрен разговор между близки хора.

Първият човек (използвам неутрални за пол форми) ми каза, че ако партньорът му изгуби сегашния си доста добър външен вид и погрознее както някога е бил грозен, сигурно пак щял да го обича, но нямало да е същото.
Вторият човек ми каза, че за него сексът бил изключително важен за една връзка и, след като попитах, от 1 до 10 му даде стойност 9. Тази личност по принцип има склонност да преувеличава, но все пак… май тук беше сериозна.
Третият човек ми каза, че във всичките му връзки досега сексът е имал голямо значение, по десетобалната му даде „над 5″.
Четвъртият човек ми говори не за секс, но за сексуално привличане. Според него важно било сексуалното привличане, пък секс можело и да няма. Аз се съгласих, че то е важно за влюбването, но според моят събеседник било важна дори когато отношенията станат сериозни.

И тук, както би казал Хамлет, идва спънката – аз ли имам твърде идеалистични и наивни представи за любовта, или просто моята интимна обич е по-зряла? Дано… е второто?…
Както съм казвал, за мен любовта между двама души е по-висша форма на обичта към кое да е човешко същество. Тя представлява пълно отдаване на другия човек, желание да се слееш духовно (че и телесно) с него, несъзнателно уеднаквяване на начините на мислене и живот поне за едно известно време, взаимна помощ в развиването на личността – с една дума: сливане. И добре, за да се харесат двама души е необходима доза феромони; но след това? Възможно ли е една сериозна и дълбока връзка на възраст над година да кажем, да разклати своите устои, ако единият от партньорите надебелее например, и изгуби сексапила си в очите на другия? Или пък погрознее, поради някаква друга причина. Не го разбирам – и дано никога не го разбирам. За една зряла любовна връзка не е ли основно да обичаш душата на другия човек и да приемаш секса с него по-скоро като бонус към тази душа?

Дълго време съм търсил някакво оправдание относно проблема за обичта към душата на човека (която е безполова) и сексуалната ориентация (която е предпочитание към даден пол). Това, че един човек може да се влюби само в човек от своя или противоположния пол (рядко и от двата), пръска на парченца цялата идея за нефизическа любов, основана на преклонение изключително пред душата. Наскоро обаче измислих гениална оправдаваща чистотата на това чувство причина: хората могат да обичат хора – без значение на пола; но биологически сме твърде много повлиявани от инстинкта да създадем поколение, който се изразява в това да правим секс, и затова несъзнателно възприемаме само обекти на сексуален интерес като обекти за създаване на семейство. А реално, за да се слееш с някого душевно, няма нужда от такова нещо. По тази причина, изразена в последното изречение, много завиждам на наистина близките приятели, които са  си като двойка, но без интимностите.
: )
Какво ще кажете за допускането ми?

И, да завърша леко разсеяния си пост, ще цитирам една прекрасна и много красива песен, която за мой срам открих едва снощи. Behold and sincerely enjoy:

„Който обича, който обича, който обича, който обича истински,
своя живот за теб би превърнал в цветя.“

Кой и как обича истински?…

За слабостта и нуждата от помощ

Oh, brother, I can’t believe it’s true.
I’m so scared about the future and I wanna talk to you.
Oh, I wanna talk to you…

Аз съм голям фен на слабостта. Всъщност, смятам, че да проявяваш слабост е едно фундаментално условие за дълбоки човешки отношения, а оттам и за бъденето пълноценна и уравновесена личност.

Последните 7-8 месеца доста чета Ерих Фром. Като цяло той много ми харесва, размишленията му често се явяват нещо като зряло и задълбочено продължение на моите собствени нагласи за света. Една важна разлика между нас обаче е понятието за пълноценна личност – Фром твърди, значително обосновано разбира се, че едно от основните качества на зрелия човек е да бъде самостоятелен и независим, което, ако съм го разбрал добре както го поднася автора в книгите си, на практика значи в основата си да е самодостатъчен. Но аз няма как да се съглася с това, нелепо е.

Човек, естествено, има нужда от истински, неповърхностни контакти с околните. По тоя начин той създава емоционални връзки – приятелства, любов, обич… Но на какво се дължи най-често една емоционална връзка? На интелектуалната обмяна на информация? На общите спомени? Да, предполагам, че тези двете са съставни части, ала най-решаваща според мен се явява нуждата от духовна помощ.

Защото:
както Ерих Фром твърди, човекът се намира в доста кофти екзистенциална ситуация – той се ражда на Земята не по свое желание, надарен с минимум инстинкти, без да знае как да се държи, без да знае в какво да вярва и накъде да върви. Той има нужда от други човешки същества, за да не полудее, но в същото време е индивидуалност, заградена от стените на личността. Те го разделят от другите хора, затруднявайки отношенията им и често правейки ги повърхностни. И тези стени, слава Богу, биват преодолени, когато имаме нужда от помощ. Когато не можем сами да се справим с дадено положение, когато сме в състояние на душевна или житейска трудност и имаме нужда да ни бъде подадена ръка, имаме нужда от морална подкрепа. В такива моменти човек, първо, осъзнава своята несамодостатъчност и, второ, превъзмогва егото си – друга стена – за да потърси помощ. Или обратния случай: човек от една страна проявява емпатия (съчувствие, влизане в положение), поне частично чувствайки болката на друго човешко същество, и, от друга, лишава себе си от време и се натоварва, за да му помогне – полага усилия, за да се грижи. „Човек става истински човек, когато започне да се грижи за нещо“ – Конфуций.

Изобщо, самодостатъчността е Божие наказание, не я пожелавам на никого – ако изобщо е възможна наистина. Преди около година в свой коментар споделих, че не мисля, че мога да бъда щастлив без споделена любов (а аз разглеждам любовта като най-висшата форма на  душевно единение между двама души). Авторът на блога, от своя страна, с почуда ми каза как можело да съм толкова „анти-горд и слаб“. А аз му отговорих, че предпочитам да съм такъв, но не и самотен. Защото, в края на крайщата, каква полза да бъдеш свръхчовека на Ницше, ако нямаш с кого да споделиш радостта от това?

Та така със слабостта и нуждата от помощ: да благодарим на Богинята, че ги има и че ни принуждават да ставаме близки с други хора – защото всеки усеща помогналия му човек по-различно, нали? И така сближаването става много по-лесно и възможно.

You’d tell anyone who’ll listen but you feel ignored.
Nothing’s really making any sense at all, let’s talk;
Let’s talk, let’s talk, let’s talk.

————————————–

Текстът в началото и в края на публикацията е от прекрасната песен Talk на Coldplay – можете да видите клипа с превод тук.

PS: Трябва да добавя, че Ерих Фром навсякъде изразява своята убеденост, че човек може да бъде истински щастлив само при духовно единение с друго човешко същество – любов – но ми се струва, че неговата представа все пак изключва слабостта и нуждата от помощ като необходимо качество, дори мисля, че ги разглежда като нещо лошо.

You make me feel so beautiful !

Клипът с горе-долу добър превод на български можете да видите тук, а можете и да си прочете само текста направо на английски тук.

Както съм казвал много пъти, това е песента, заради когото се влюбих в Дарън. Чувал съм, че е написал текста, когато се запознал с настоящия си съпруг, Richard Cullen. Тогава бях наистина впечатлен… Такава емоция, такава красота, такъв позитивизъм, такава светлина!…. Сега вече не ме впечатлява толкова, но е нещо наистина специално за мен и винаги се любувам на красотата на клипа Преди малко гледах един live на песента, на когото се изкефих наистина много, защото минути преди това моето Слънчице, съвсем несъзнателно и без особена причина, ме направи щастлив (като моментно настроение). И реших да споделя този толкова невероятен (за мен) шедьовър с вас, тук. И мога да добавя: Наистина, колко неща му трябват на човек, ако се чувства обичан и обича в замяна?

: ]

Среднощна импресия

1.05 часът през нощта. Чатих, гледах филм, дори играх WarCraft III. Не става.

Чувството за напразно, лишено от реален смисъл и реално удовлтворение съществуване се притъпява, но – особено когато развлечението свърши – аз все още го усещам.

Брат ми си дойде, трябва да напускам стаята си, която той временно ползва, докато си е в България. Отивам в хола, където спя последните дни. Отварям прозореца, защото мирише на цигарен дим.

Уау!

Нощта е толкова красива!! Луната е полузакрита, но ярка, небето е тъмно и празно като душата на отчаян човек, а улиците са слабо, но достатъчно осветени. Вее студен вятър. Толкова е прекрасно! Толкова е…. съблазнително! Сякаш нощта направо ме приканва да си облека якето и да изляза да поскитам под прикритието на мрака и безлюдния час. И… тъй да се потопя в тези мрак и тишина, и романтична обстановка, че да се свия в някой ъгъл, да си пусна някоя балада и да изпадна в полубудно състояние, в което да изчезне чувството за екзистенциална празнота.

Но… не мога. Твърде студено е навън, а моят квартал далеч не е безопасен за среднощна разходка, още повече в мечтателско настроение. А и знам, че колкото и да го искам, няма да се откъсна така лесно от влечащата като мъртво течение мисъл за виновника за това чувство на непълноценност. А как ми се иска да го сторя… Тоест, имам нужда да го сторя. Искам да си легна в постелята, да си пусна Savage Garden и да заспя дълбоко, а като се събудя – когато и да е това – моето Слънце да е до мен, или на часове разстояние от мен. Но, по дяволите, не може така… И може би за добро, де.

А толкова често ми се иска да заспя тъй безпаметно, защото него го няма… И това е толкова глупаво (точно както е и нормално): не се наслаждавам на моя изтичащ с всеки час живот, защото един човек, който влезе в него само преди 4 месеца, го няма в момента до мен. Трябва да преодолея това състояние… макар че не съм сигурен дали искам.