Божествената искра

Отдавна се каня да напиша този постинг. Но нека започна с цитат от една любима моя песен на Лили, която някак сякаш е подходяща за темата:

Искай докрай, раздавай докрай – ще рисуваш с мечтите пътеки!
Искай докрай, раздавай докрай – ще надминеш по пътя си всеки!
Искай докрай, раздавай докрай – скрит в сърцето си рицар ще видиш!
Искай докрай, раздавай докрай – не с китара, а с огън ще свириш!…..

Божествената искра. Първо, да уточня, че не влагам нищо религиозно в това поянтие, по-скоро му придавам философки смисъл.

Аз вярвам, че има Бог. Бог – Универсум. Бог-абсолют. Бог, представляващ целия свят, представлявща цялата Вселена – с всички нас и всичко останало включени в Него/Нея. Вярвам в Реда, ако понятието Бог не ви допада. Но със сигурност вярвам, че в Битието (а би трябвало, ако има такова, и в Небитието) има някакъв свещен Ред, някаква Висша Хармония, някакво master пиано (или цигулка), от което излизат всички звуци на Всемира. И всичко това в едно категорично Равновесие и Смисленост.

Смятам, че този Ред има своето проявление – проявление в енергия. По някакво необояснимо интуитивно усещане ми се струва, че провлението на тази енергия е или безкрайно чиста и безкрайно ярка светлина, или безкрайно мощна и неразличима като отделни тонове музика. Не знам защо така.

Но да се върна на божествената искра. Аз усещам божествената искра в нещата, които ми се струват отвъдни на този свят, непринадлежащи на него. Усещам божествената искрица, когато се разтапям от умиление пред племеничките си, когато буквално усещам как от сърцето ми извира обич към моя приятел, когато слушам мощна музика, когато чувствам мощта на земните стихии, когато чета мощна поезия – например Пушкин. Струва ми се, че изкуството е най-близкия на хората начин, освен емоциите, да се докоснат до божествената искрица. Чрез чувствата на обич, сюблимна (висша) радост, на сливане с музиката или природната мощ, ние се докосваме - само за миг – до божествеността в чистата й форма. Защото, ако усещането ми е правилно, БОГ е във всичко – но в нечиста, така да се каже, форма. Цялата материя и цялата енергия, която познаваме, е създадена от Изначалния елемент на Божественото, но разтеглен, видоизменен, оцветен в субективност – а в моментите на чист и духовен досег с изкуството и висшите емоции, тогава ние вкусваме една доста по-чиста форма на Божественото.

Преди месец бях в Бургас за две вечери. Едната от тях прекарах с компания на плажа. По едно време се отделих (разбира се!) от групата и отидох самичък на кея. Беше към 1 през нощта, съвсем малко хора минаващи на транзит пред плажа или кея. Аз стоях някъде към средата на дървенобетонната конструкция и бях заобиколен от морето. Над мен небето беше спокойно, но тъмно, с малко облаци. И… тишина. Чувах само как вълните на морето се движеха в някакъв свой си – и фиксиран – ритъм. Аз бях част от тялото на морето, в известен смисъл, и около мен морето дишаше чрез вълните си в своя пулс. Около мен аз усещах този пулс. Усещах себе си част от този пулс, който реално беше и пулс на Природата. Пулс на Земята, пулс на Божественото. Чувствах се, съвсем осезаемо, част от нещо Голямо, Грандиозно, Висше – сетивно плувах в една природна хармония, и някак усещах и себе си част от нея. Това за мен е да усетиш Божествената искра. Аз я усетих в грандиозността и хармоничността на морето.

Снощи, от друга страна, бях на концерт на Лили (Иванова, разбира се). Беше много хубаво, беше доста мила към пловдивската си публика, но това сега няма значение. Музикантите на Лили – или поне Бисер Иванов и Оги Енев – винаги сякаш много се вживяват в музиката. Това ми направи впечатление и тогава. И ми се избистри идеята в главата, че хората на изкуството са именно тези, които най-често – ако творят от сърцевината на душата си – се докосват до Божественото. Посредством своето изкуство те един вид дават форма на емоциите, на светлината, на КРАСОТАТА, която усещат в себе си; те, поне така го усещам аз, сякаш втечняват емоциите в звукове или дават визия на духовно красивото посредством неуловими фрагменти като форма, цвят, размах.

Аз самият съм много чувствителен към музиката. Майка ми, когато сме говорили по Скайп и ме е виждала на камерата, ми е казвала, че много съм се вживявал в песните. Хах, а тя всъщност нищо не е виждала почти! Когато ходя по улицата и съм в специфичното настроение и слушам точната музика, една песен може просто да ме накара да сбърча лице, да стисна очи, може да докара тялото или поне ръцете ми до конвулс. Често ми се случва аз наистина да усещам, буквално да усетя почти физически, музиката. Усещам я как минава през мен, през тялото ми, сякаш пулсира, вибрира в мен, и сякаш изкарва тонове килоджаули енергия от душата ми. И емоция, разбира се, но емоцията… емоцията сякаш е просто друго агрегатно състояние на енергията?

Та: за мен Божествената енергия/искрица ние можем да видим в изкуството и емоциите. В музиката, в поезията, в любовта, в обичта, в съзерцанието. В танца! (за мен танцът е приближаване до божествената естетика)

Струва ми се, че на фона на всичко субективно в нашия свят, има и нещо съвсем обективно, и то е нашия най-висш и истински идеал за красиво. Колкото повече се доближава нещо до него, толкова повече божествена искра носи. Независимо дали става дума за въшна или морална красота.

Още веднъж, да живее красотата! И да живеят Лили, Бетовен, Ван Гог и Шекспир!…

Моят смисъл

… или красотата в моя живот.

It’s such a perfect day,
I’m glad I spent it with you.
Such a perfect day,
You just keep me hanging on…
You just keep me hanging on…

Мисля, че хората се делят основно на два вида – такива, които виждат Смисъла (обърнете внимание на главната буква) на своя живот в познанието, и такива, които го виждат в хората около себе си. Тези, които намират Смисъл само в забавление… май може да се каже, че живеят без Смисъл.

Аз съм смесица от двете. Не мисля, че бих могъл да живея без познание, т.е. без търсене на такова, но мисля, че нещото, което движи моя живот, и в което намирам Смисъла да ставам всеки ден – това са хората. Хората.  (Вътрешно) Красивите хора – или грозните, но с малкото красота в тях.

Преди малко съвсем случайно попаднах на ТВ пресконференция след състезание по Формула 1. Такива неща на мен винаги са ми били съвършено безразлични и отегчителни, но сега нещо ме накара да насоча поглед – не: да вперя поглед, да съзерцавам - в телевизора. Говореше някакъв състезател, явно победителят. Имаше съвсем нормални черти на лицeто, но гледаше с красиви сини очи и приветлива и отворена усмивка. Много красиво. Стоях и го съзерцавах… Точно като философ от Елада.

Разбира се, тук пръст има сексуалността. Не че състезателят ме е привлякъл по някакъв начин сексуално, но въпреки всичко имаше някаква… химия? в целия процес. Напоследък при мен първо е симпатията, а тя поражда интерес, целящ близост, която най-плътно се изразява в плътска близост.

Аз се храня с хора. Смисъл: обожавам да гледам хората, да поглъщам красотата, струяща от тях. Особено влюбени двойки, от които тя е като извираща от гейзер. Виждам красота в много неща, и основно извън материалния свят – в хубавите хора, в грозните, в младите, в старите, в умните, в глупавите, в аристократичните и в простодушните. В познатите и в непознатите.

Красота. Боже, колко велико нещо е КРАСОТАТА! За мен – красотата на хората. За Фауст – красотата на познанието. За теб?… Може би има трети източник на красота, за който ограничения ми светоглед не ме информира?

И да завършим с една много приятна песен, предполагам и много смислена, ако се вслуша човек, на Дюран Дюран. Поздрав.

Да живее Красотата! Душевната красота!

Светлината на „Красавицата и Звяра“

Даже да сгрешиш,
щом се промениш,
стават чудеса…

Останал без работа, с не много пари, започнал да мисли по-трезво след сблъсък с истинския неидеалистичен свят, надъхал се за борба с него след прочита на „Отвъд веригите на илюзиите“ на Ерих Фром, тази вечер случайно гледах „Красавицата и Звяра“ – екранизацията на Дисни. Гледах я с братовчедка ми и семейството й – съпруга й и двете им дъщерички.

Невероятно красиво!

Оставяйки настрани страхотното качество на анимацията, изящно подбраната и изпълнена музика и изпипания сюжет, този филм, поне за мен, е нещо като „Малкият Принц“ в анимационното изкуство.

Историята, разбира се, е известна на почти всеки, израснал с приказките на Дисни – красавицата Бел попада в замъка на омагьосания Звяр, той се влюбва в нея, става мил, пуска я на свобода, за да посети болния си баща, тя без да иска дава повод на мъжете от селото да тръгнат на война срещу замъка, предвождани от злия Гастон, в крайна сметка Гастон умира, а Бел се влюбва в Звяра и така разваля магията, тегнеща над него и придворните му.

Но отвъд тази проста история, приказката е изтъкана от малки моменти, които едно дете не би разбрало. Моменти, напоени с философия, която би върнала вярата на един депресиран възрастен.

Приказка една – много отпреди,
сплита две сърца във една съдба
само в кратък миг.

Може би молба има в две очи.
Кой ли е смутен, кой ли променен?
Той и тя сами.

Сякаш изведнъж идва любовта;
както и преди изгревът ще бди
в края на нощта.

Приказка една носи песента.
Даже да сгрешиш, щом се промениш,
стават чудеса.

Тръгва по света с първите лъчи -
приказка една, чак от вечността -
той и тя сами…

Такива моменти са например, когато е изразена идеята, че дори човек да сбърка някъде, то да се задъбочи в грешката си и да не напредва с надежда и прошка към себе си, не би му донесло нищо добро. Напротив: той би се чувствал – и останал – звяр… Освен, ако не срещне разбиране и любов, и прошка, от някого. Това е истина, която е изтъкната от немалко философи, и която е вложена и в тази прекрасна приказка… И истина, която сякаш доста от нас имат склонноста да забравят и да живеят с вината си.

Друг философски момент е, когато в края на час и половина дългия филм Гастон се опитва да убие Звяра. От една страна сцената е много реалистична, защото чувствайки се забравен от Бел, Звярът не се съпротивлява на нападенията на злия мъж. Започва да се бори за живота си – и за щастие успява – едва когато вижда Красавицата, прибираща се в замъка му. От друга страна сцената показва по адски – не: стряскащо! – реалистичен начин от какви чувства е обладан обезумелия от ревност и злоба Гастон. Стряскащо е да видиш обезобразено от злоба лице толкова умело нарисувано в детско филмче.

Има още доста съвсем реални и добре предадени ситуации, но няма да им отделя време за описание тук – не че принципно не си струва. Написах поста, за да изразя от една страна възхищението си от красотата и майсторството на лентата, и от друга – за да препоръчам на всеки, който може би има нужда от малко емоционално вълшебство в живота си, да го гледа или изгледа отново. Аз съм го гледал буквално безброй пъти преди няколко години, но сега все пак ме зареди с положителна и идеалистична енергия. Мисля, че точно тази, от която имах нужда…

И за финал, един поздрав с емблематичната песен от филма, чийто български превод дадох по-горе…

Доброто и злото у Човека

Онзи ден с един приятел – както обикновено става с мен – спорихме относно моите виждания за света; по-конкретно дали има красота в Човека, или няма. Той, както може да се очаква, изтъкна всички възможни лоши качества, които срещаме всеки ден: егоизъм, завист, клюкарщина, унищожение – най-вече егоизъм и експлоатация; аз от своя страна пък му заявих, че хората са предимно и изначално добри, и че забелязвам това всеки ден. Но, без да продължавам с подробности по спора, нека изложа своето  становище в прав текст.

Просветлението, че повечето хора, въпреки всичките си лоши качества и постъпки, са все пак добри, ми дойде преди около месец, докато имах някаква приказка с една моя близка приятелка. Не помня какво, но нещо ми направи впечатление – без да е особено (даже никак) философски или алтруистично настроена, тя прояви загриженост за някого; и го направи някак… много човешки! Без претенция, без стремеж към себеусъвършенстване, без дори, предполагам, да го съзнава, тя прояви искрена и безкористна загриженост за друг, далечен на нея, човек. Много приятно… завиждам й! Откакто се помня аз съм се стремял да градя характера си в дадени насоки и затова почти всяка моя постъпка или мисъл са неспонтанни – а нейната доброжелателност си беше спонтанна с цялата красота на това!

В последствие се загледах в момичетата и момчетата около мен, бях в клас. Повечето от тях имат явни негативни черти – едни са високомерни, втори са нагаждачи, трети се държат зле с околните, четвърти се използвачи, пети са отявлени егоисти. Разбира се, в умерени, но все пак осезаеми количества. Но всички те, все пак, са добри хора – или, ок, поне повечето. Под добри разбирам: колкото и да мислят за собственото си добруване, колкото и негативни емоции да имат спрямо някого, колкото и да нехаят за околния свят, съвременният свят (все още?) не е деформирал душата им до тая степен, че в критична ситуация да не ги жегне нещо в сърцето и да не подадат ръка. И това е толкова важно и хубаво! Всички имаме грозни страни и постъпки, но и повечето все пак не сме изгубили душите си, не сме изгубили доброто, човешкото, красивото в себе си! И наблюденията ми не са само върху моите съученици, но върху повечето хора с относително нормален живот – а дори и върху тези, към които средата е била по-неблагосклонна.

С моя приятел спорихме за красотата у Човека. Аз един час пламенно му разправях колко красота има в делата на обикновените хора; че бай  Колю не само постъпва грозно като излъже селския кръчмар, но и като гледа ВИП Брадър ще се разплаче, и това ще бъде красиво. Или колко често се случва някой да превъзмогне гордостта си, да стъпче себе си, за да бъде някой негов близък щастлив, или за да запазят те добрите си отношения. Или как и най-овълчения човек все някога проявява състрадание в някоя трагедия.

Не знам, за мен това са примери за красота. Красотата да обичаш и красотата да си съпричастен. Красотата да помогнеш. Красотата да простиш – дори  на себе си. Красотата да бъдеш Човек…
Сигурно звуча много идеалистично и наивно, но аз наистина мисля това. Както може би знаете, аз много обичам да критикувам – ала видя ли същите тези хора, които със свити вежди съм плюл, да проявят добрите си качества, ами разтапям се

Нищо, знае се, не е изначално зло. Мисля, че е неоспорима житейска зависимост, че всеки човек става лош, ако средата го направи такъв. Затова и за мен едно от най-важните неща за едно дете не е нито материалната база, нито образованието, нито интелекта, но първоначалното отношение, което то получава от света – струва ми се, че ако то бъде любов и подкрепа, детето ще стане предимно добър и продуктивен човек; ако бъде отчуждение и презрение – ами най-вероятно ще стане деструктивен възрастен. Затова и да си родител е толкова голяма отговорност…

Много голяма отговорност обаче носи и обществото, общественият строй. Затова и съм такъв ревностен привърженик на идеята за социалистическото общество – общество, което ще освободи човекът от деформиращите го трудности, и ще му даде свободата да развива себе си и своята душа. И пак затова съм много притеснен от съвременния капитализъм – как може система, залагаща на безскрупулната конкуренция, развяваща като свой манифест „Нищо лично, просто бизнес“ , да влияе добре на човека?? Ами не просто не влияе добре, той го осакатява! Нормално е система, архитектите на която в един тон повтарят, че „човекът по природа е егоист“ и че „всичко е относително“, да създава егоистични хора с променливи ценности. Наистина се надявам в скоро време капиталистическото мислене да се смени с нещо по-добре – или се опасявам, че човешката душа може да бъде твърде осакатена и в една по-далечна перспектива дотолкова да се деформира, че доброто да е твърде рядко срещано. Пази, Боже!….

Та това е, което исках да кажа по въпроса. Струва ми се, че на моменти звучах главозамаяно и наивно, но – какво да правиш, нали иначе пък съм добър човек! ;D В крайна сметка с моя приятел не достигнахме консенсус, но аз съм си убеден, че в света има достатъчно красота, че да има смисъл и полза от неговото съществуване. И позволете ми да завърша идеалистичния си пост с цитат от малко постната, но прекрасна като послание Песен за Човека:

Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.

Слезнали после на двора,
а горе вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.

„Тя – моята – свърши…
Ще висна обесен.
Но белким се свършва със мен?

Животът ще дойде по-хубав от песен,
по-хубав от пролетен ден…“

Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?

Мислете тъй както си щете,
но вие грешите, приятелко, днес. -

Човекът спокойно, тъй – дума
след дума и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:“Браво, човек!“

Нататък е ясно. Въжето
изкусно през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
„Ужасно! Ужасно! – Разказвате,
сякаш като че там сте били!“…

Какъв ти тук ужас?! -
Той пеел човека.
-Това е прекрасно, нали?

:]

You make me feel so beautiful !

Клипът с горе-долу добър превод на български можете да видите тук, а можете и да си прочете само текста направо на английски тук.

Както съм казвал много пъти, това е песента, заради когото се влюбих в Дарън. Чувал съм, че е написал текста, когато се запознал с настоящия си съпруг, Richard Cullen. Тогава бях наистина впечатлен… Такава емоция, такава красота, такъв позитивизъм, такава светлина!…. Сега вече не ме впечатлява толкова, но е нещо наистина специално за мен и винаги се любувам на красотата на клипа Преди малко гледах един live на песента, на когото се изкефих наистина много, защото минути преди това моето Слънчице, съвсем несъзнателно и без особена причина, ме направи щастлив (като моментно настроение). И реших да споделя този толкова невероятен (за мен) шедьовър с вас, тук. И мога да добавя: Наистина, колко неща му трябват на човек, ако се чувства обичан и обича в замяна?

: ]